вторник, 1 април 2014 г.

"Машина от думи" - Манол Глишев



Досега не съм писал за съвременна поезия, което трябва да ви подскаже, че възможностите ми за нейното разбиране са твърде ограничени, инструментариумът ми, както се казва, е твърде оскъден, а и кой се хваща да обяснява и рецензира поезия. Така че реших тази публикация да бъде по-скоро едно представяне с някои мои бележки и коментари, а накрая ще можете да прочетете и кратко интервю със самия автор - Манол Глишев.

Сборникът е посветен "на всички", което веднага ни подсказва за желанието на поета да бъде общодостъпен, да сподели думите си. Не знам обаче колко читатели ще разберат историческите препратки, които изобилстват в стиховете. За мен добрата поезия винаги е работела на няколко нива, като едно от най-важните е било образователното. Винаги, когато прочета непозната дума, била тя име, или латинска фраза, бързам да проверя за какво става въпрос. Когато четем проза, понякога си позволяваме да бъдем немарливи, пропускаме думи, които не са ни ясни, но в едно добро стихотворение, всяка буква е подбрана с внимание, тя е част от верига, която, ако бъде прекъсната, ще се разпадне.

Това е и едно от моите обяснения защо днес не се чете толкова много поезия. Нямаме необходимата концентрация (която беше тотално разбита от появата на Интернет), изгубили сме желанието си да проучваме, да се ровим, и да бъдем любознателни, което е и основната причина за затъпяването, което наблюдаваме сред по-младите. Поезията ни възпитава в тези дисциплини, като също така изгражда и абстрактното ни мислене, толкова важно за разбирането на което и да е изкуство.

С Манол се запознахме преди години покрай общия ни интерес към творчеството на Толкин. Това познанство засили в мен отдавна заспалото желание да уча история, което беше съсипано от безобразно поднесената материя в училище. Трябва да знаете, че история плюс Толкин е формула за доживотно разбирателство. Може би някои от вас познават Манол от студентските протести или от появите му по телевизията, може би някои от вас не са съгласни с политическите му възгледи. Нека това да не е пречка за възприемането на изкуството, защото то (особено поднесено в този вид) е над злободневните теми, то се свързва с историята и изгражда един по-мащабен, и по-важен свят, който може би трябва по-често да посещаваме.

И понеже какво е сборник със стихове без любовни такива, ето едно, което много харесах:

Love-на песничка

и винаги напразно се опитваме
да се харесаме на тези странните
създания с красивите походки
зад хълма скрити наблюдаваме
вода как пият как пристъпят леко
в гърдите ни се свива инак здравият
юмрук изтласкващ алената кръв
 и тя изстива в нашите артерии
 а после пак се втурва в устрем пурпурен
 опожарява слепоочия и вени
 дордето проследяваме със погледи
 любимите ни стройни силуети
 с достойнство как оттеглят се естествено
 изпълнени с върховно безразличие
 неясно очертани в маранята
 единствено оставяйки във пясъка
 следи които дълго съзерцаваме

Ето и едно кратко интервю с Манол, за което се надявам, че ще хвърли още повече яснота върху сборника със стихове:

Защо "Машина от думи"? Знам, че ти е омръзнало да отговаряш на този въпрос, но няма как да не го изясним в началото. 

Не ми е омръзнало, това ми е любим въпрос. Един англоезичен поет, Уилям Карлос Уилямс, казва, че всяко стихотворение е „машина, направена от думи“. Срещнах този израз като цитат в коментар на друг автор към „Беоулф“, старата епическа поема. Тя наистина е сложен и прецизен механизъм. Ще ми се и аз да мога да създавам машини или поне тиктакащи машинки от думи, макар че никоя няма да е чак толкова добра като „Беоулф“ или Омировата „Одисея“. Но пък поне мога да отдам почит на истински големите неща с едно заглавие. Замислям се дали следващата ми книга да не се казва „Резервни части за машината“ ;)

Има една антична поговорка, която гласи, че човешкият живот е непълен, докато, човек не вкуси любов, бедност и война. Имам усещането, че това са три доста силно застъпени теми в твоите стихове.  

Тези неща наистина са важни, та нали трябва да има за какво да пишеш. Любов съм вкусил и се стремя към нея като всеки човек – пък и винаги ще си остане приятно да се опиташ да се харесаш на съседката като й напишеш нещо. Мисля, че и през бедност съм минал – все пак живея в България, помня деветдесетте години. Но не знаех, че бедността е моя тема; човек винаги се изненадва как го четат другите. Война не съм виждал и се надявам никога да не видя. Тя обаче наистина е моя тема, само че това е друга, вътрешна война. Най-вече войната със собствените страхове. Страхът трябва да бъде надвиван, не трябва да му се позволява да живее вътре в нас. Това си е моя война, за която обичам да пиша. Надявам се четенето за това да носи познати, разбираеми емоции.  

Историята също е важна за теб. Разкажи ни малко за това как тя те вдъхновява и защо съвременният читател трябва да й обръща повече внимание.  

Историята, за съжаление, не е учителка на народите, но пък за щастие е вдъхновителка на поетите. Случвали са се и продължават да се случват изключително интересни неща – големи страсти на фона на големи събития. Трагични или радостни неща. За това винаги е било вълнуващо и да се слуша, и да се разказва, и да се мисли. Благородно удоволствие е да застанеш на прочуто място и да поумуваш малко за онези, които са го направили такова. След сто или двеста години нашето време вече ще е история и някои от тогавашните поети може да пишат за него с чувството, което Кавафис е имал към Александрия. Някои от най-добрите неща, писани на български, са игра с историята, например „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ на Кирил Мерджански. Ценя това, а човек следва онова, което цени. 

Какво мислиш за съвременната поезия? Факт е, че в момента прозата е по-продавана. Изгубили ли сме поетичността в живота си?  

Тези „Избрани епитафии...“, които споменах, са съвременна поезия. Има прекрасни поети от втората половина на двайсети век, пък и до днес – и български, и чужди. За някои от тях мисля като за близки приятели, ето, сещам се например за Владислав Христов, с когото сме страшно различни, но харесвам как пише той и не мога да пиша като него. За своя щастлива изненада открих стихотворенията на Александър Шурбанов и Цочо Бояджиев. Оказа се, че те не са само учени, а и чудесни лирици. Вярно е, че поезията си има по-камерна, по-малка публика. Не виждам нищо лошо в това. Отдавна не се пишат дебели поеми за рецитиране в зали, пълни с пияни воини и щедри крале. Щях да кажа, че понякога ми е жал за това, но сега се сещам, че само преди двайсетина години е имало много жалки, фалшиви опити за креслива поезия по площадите. Добре е, че тези неща ги няма вече. Пишем малки неща, къси неща за частна употреба, така че е естествено поезията да е по-тиха, за пред по-събрана публика. А поетичното може би е всичко, над което може да се спре и да се помисли. Въпрос на склонности е дали човек ще се замисли над едно или друго. Или пък над нищо.

Премиерата е на 9 април, сряда, 18:30 ч., в Хеликон на бул. Цар Освободител №4 (до ресторант "България"), като книгата вече може да се намери по книжарниците, или да се поръча от сайта на издателството: Жанет-45

Страница на блога във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin





Няма коментари:

Публикуване на коментар