"Изведнъж на вратата се чука" - Етгар Керет

Има ли нещо по-досадно от представяне на книга? Особено в България. Простете, но всеки път, когато се престраша да отида, получавам огромно количество скука; излишна информация, нямаща нищо общо с книгата; престорени комплименти (които авторът се прави, че не забелязва, но отделя поне 10 минути, за да обясни своята скромност); и инфантилни въпроси от публиката, която просто иска да чуе гласа си. Всичко това може да откаже и най-запаления фен от това да отиде и да чуе любимия си автор. Особено когато вали, особено когато е денят преди Великден. Аз обаче съм неустрашим.

За съжаление закъснях, та изпуснах голяма част от обясненията и представянията, но най-важното тепърва предстоеше. Когато човек отиде, за да си вземе автограф от Керет, той не получава бегла усмивка и бърз подпис, както правят повечето писатели. Не, сядаш и говориш за себе си, а той рисува. Рисува? Да, рисува - някакви роботи и човечета, свързани с това, което си му казал, а накрая пише и кратко послание, което повечето пъти е точно в десетката. Беше толкова яко, толкова лично и непринудено, че на човек му се иска да седи там цяла нощ. А още по-якото е, че виждаш същото и в неговите очи - той няма нищо против да седи там и да си говори с теб.

Само по езика на тялото човек може да разбере, че Керет е от онези добри, тъжни хора, които винаги гледат живота отстрани - вечните аутсайдери. Но аутсайдери не защото са твърде дебели, грозни и не се къпят често, а защото търсят истинските неща в живота, задоволяването на основните човешки нужди не им е достатъчно. Керет е леко смутен, усмихнат, а погледът му направо блести. Това е буден човек, който постоянно задава въпроси и търси отговори, а когато те отсъстват, той няма нищо против да си измисли такива.

Тук стигаме до основата на краткия разказ - въображението. Не че то не е основно за всички видове писане, но в тази форма, то сякаш намира най-широко поле за изява. Имаш няколко странички, в които трябва да разкажеш история, която читателят да запомни, тоест трябва да си оригинален. Да не говорим, че когато всичко е толкова изчистено и ограничено, трябва да казваш колкото се може повече неща с възможно най-малко думи, а и в един сборник с разкази се побират между 20 и 40 парчета, представете си колко труд и въображение се изискват за тяхното създаване. Аз лично, най-бавно чета такива сборници, защото винаги чувствам нуждата да препрочитам и размишлявам дълго над написаното, особено когато зад думите стои майстор като Керет, който без съмнение е един от най-добрите разказвачи на нашето поколение.

Книгата започва с предговор от автора, писан специално за българската публика, в който той обяснява, че това е един от любимите му сборници, защото е писан от гледната точка на баща. Не че всички разкази са свързани с бащинството, но стремежът да обясни на сина си "защо е толкова трудно да си човек и защо, по дяволите, все пак си струва усилието" определено е основна движеща сила зад повечето истории.

Първият разказ е идеален за начало. Той носи името на сборника - "Изведнъж на вратата се чука" и цели да установи тона на сборника, и отношението разказвач-слушател. Изведнъж ние се превръщаме в неканени гости, седящи със зареден пистолет на дивана на Керет и отчаяно искаме да чуем готина история. Искаме да избягаме от тежкото ежедневие, не ни се слушат банални и битови описания, искаме полет на въображението. Има ли избор писателят? Разбира се, че не. Но той държи да постави едно условие - на вратата трябва да се почука, трябва да има изненада, нещо непредвидено и неконтролируемо, ще трябва да се размърдаме в комфортната си зона.

Втората история е още по-тясно свързана с професията на разказвача. Пред нас се разкрива свят, в който всяка лъжа става реалност. Представете си как всяка измислена история, която някога сте казвали, за да отбие номера заживява собствен живот. Не е ли това абсолютно мъчение за един писател? Ако си представи какви всички ужасни съдби, които е описал... всъщност се случват наистина. За това героят в разказа решава вече да лъже само за хубави неща - за да може да спести страданието на своите герои. Керет обаче не е чак толкова притеснен, и в следващите разкази получаваме любимите за формата убийства и самоубийства (които Нинко Кирилов с охота използваше в "Двойници и животни").

Иначе, ако трябва да се правят някакви паралели между Керет и други писатели, интересно ще е да спомена, че докато си говорех с него, имах чувството, че разговарям с големия Вонегът, който разбира се, никога не съм срещал, но от книги и интервюта съм си изградил все пак някаква представа, която доста се доближава до образа на Керет. Изключително сърдечни хора, с безобразно добро чувство за хумор, но в сърцевината на всичко обитава една дълбока тъга.

Сборникът е прекрасен! Препоръчвам и "Асамтой", абе направо всичко негово си взимайте. Сигурен съм, че няма да ви разочарова.

Ето един от разказите, направен като видео от режсьора Горан Дукич, прочетен от Манол Пейков: https://www.youtube.com/watch?v=HAkrEG3QEdQ

Издателство: Жанет-45
Интервю с Керет

Други рецензии:
Книгозавър
Четецът
На по книга, две

Харесайте ме във фейсбук