петък, 28 февруари 2014 г.

"Нещо се случи" - Джоузеф Хелър



Мисля си, че е мъдър този, който знае, че е тъп, 
и е честен този, който знае, че е лъжец.

Джоузеф Хелър, Джоузеф Хелър, Хелър, Хелър... от къде ми е познато това име? Виждам книгата на витрината на една книжарница и спирам за малко. Признавам, трябваше да я обърна и да прочета на гърба й: "Тринадесет години след "Параграф 22" излиза вторият роман на автора...". Ама разбира се! "Параграф 22"-книгата, за която всички говорят и която аз все още не съм прочел. Може би е лоша идея да започваш с най-неизвестната и отрупана с негативни мнения книга на автор, който е провъзгласен за един от най-големите аметикански писатели на XX век заради друга, по-ранна негова творба. Но... аз съм си такъв, никой не може да ми каже какво да чета.

Историята... каква история, почти всичко което се случва в книгата, се случва в главата на главния герой - Боб Слоукъм - мъж на средна възраст, женен, с три деца, заемащ висок пост в престижна компания и все пак... нещастен. Проследяваме мисловния му процес, докато той се връща към миналото, преосмисля го и търси причините за тази неудовлетвореност. Е, случват се някакви неща и покрай него - афери с жени, кариерно изкачване по стълбата на успеха, но акцентът определено пада върху вътрешните му преживявания.

Голяма част от романа се развива на работното място на героя. Хелър изгражда атмосферата и взаимоотношенията още в началото. Това е място на слабохарактерни хора, завършили добри училища, които живеят в непрестанен страх един от друг, робуващи на системата и бюрократичната бумащина. Някои от тях полудяват, други се самоубиват, но в най-тежко положение са живите, които ежедневно се сблъскват с безнадеждното отчаяние и безперспективност на животите си. Слоукъм разсъждава често за бъдещето си и смъртта, осъзнава, че животът няма какво повече да му предостави, всичко е едно огромно разочарование. Единственото нещо, което човек може да прави е да се разсейва, докато умре.


"В учреждението, където работя, има пет души, от които се страхувам. Всеки от споменатите петима се страхува от четирима (като изключваме от сметката всеки последователни), което прави двадесет души; а всеки от тези двадесет души се страхува от шест души, което прави всичко сто и двадесет души, от които се страхува поне един човек. Всеки от тези сто и двадесет души се страхува от другите сто и деветнадесет, а общо всичките сто четиридесет и пет души се страхуват от дванадесетте мъже на върха, които са помогнали да се основе и изгради компанията, а сега я притежават и управляват."

Когато му дават месечния чек, героят получава прилив на бунт и неподчинение, но мислите му бързо се успокояват.

Какво би се случило, ако съзнателно, спокойно, с преднамерена злоба и предумишлено не се подчиня на предупреждението? 
   Зная какво би се случило:нищо. Нищо не би се случило. И съзнанието за това ме подтиска. Някое момиче от долните етажи, което никога преди това не съм виждал (вероятно също с лоша кожа), просто ще натисне няколко клавиша на някакво перфориращо устройство, ще върне всичко в предишния му вид и ще стане така, сякаш винаги съм се подчинявал. Моята проява на неподчинение ще бъде погълната като дъждът в океана и няма да остави никаква следа. няма да причини дори леко набръчкване на водната повърхност."

Не мога да кажа, че книгата е лоша или слаба, никак даже, това е качествено писане на много високо ниво. Проблемът може би е в хаотичната подредба, в прекомерната раздутост и в крайна сметка... в безсмислието. Мисля, че това е била основната цел на автора - да напише една възхвала на безсмислието и на нищо-случването в съвременното общество тогава (1974). За съжаление, в по-голямата си част романът е все още изключително актуален.

Забавно, но докато четях, постоянно си спомнях сцени от култовите филми "Гленгари Глен Рос", "Американски психар" и "Бразилия".

Издателство: Хермес

Страница за харесване: https://www.facebook.com/izumenmartin




сряда, 26 февруари 2014 г.

"Градска готика" - Брайън Кийн


Какво по дяволите беше това? Не, сериозно... 

Шестима младежи се прибират от парти, но колата им се разваля насред опасен квартал в гетото. Групата е съставена от 3 момчета и техните приятелки, и всичките са бели, което разбира се веднага привлича вниманието на чернокожото население. Подплашени, младежите намират спасение в изоставена стара къща, обвита в тъмнината на нощта. Това ще е последната им грешка. 

Не бях подготвен за такова нещо. На това чудо му се викало сплатърпънк, което общо взето означава хвърчащи кръв и мозък. За Бога, още в началото, главата на най-силния и наперен герой беше пръсната като диня от огромния чук на великан. Какво повече може да очаквате? Спокойно, има достатъчно за всички... 

Атмосферата през цялото време е смразяваща и докато четете, ви е едно такова... студено и неудобно, даже ставате да хапнете нещо, чувствате се благодарни, че има храна в хладилника, че не сте в някое влажно подземие с подмокрени гащи, че не ви гонят изроди с брадви. Е, героите в книгата не са кой знае колко развити, те са си типичните младежи от хорър жанра-три двойки момче/момиче (един перко, един смотан и един готин), момичетата дори не успях да ги опозная добре преди да започнат да изчезват от сюжета. Кийн претупва пасажите, които явно не са му интересни и бърза да ни запрати в устата на дявола. 

Ужасно се забавлявах, признавам. Други качества може да ми е трудно да открия, но и защо да търся. Книгата е предназначена за безумно забавление, за спускане с влакче на ужасите по най-шокиращите подземия на човешкото въображение и като такова е идеална. Винаги се питам, как е възможно подобни гнусотии да са ни толкова смешни и развлекателни. 

   "Тайлър изстена
   Движението бе бързо като светкавица.
Когато Кери беше на дванайсет годинки, по-големият й брат успя да се докопа до няколко пръчки М-80. Бяха дълги колкото дланта й и сърцето й се свиваше от притеснение, когато ги държеше. Брат й и колежанските му дружки набутаха експлозива дълбоко в една диня - просто за да видят какво ще се случи. Когато запалиха фитила, тресна титанична гръмотевица, последвана от обилен дъжд от семена, розова пулпа и кора.
   Същото се случи с главата на Тайлър. Само дето не бяха семки и кора, а кости, коса и мозък. Топла влага плисна Кери през лицето и се просмука в ризата и сутиена й. Усети я чак в гърлото си. Усети я да се стича по главата й и вътре в ушите. Нещо топло, меко и плътно цопна върху устните й и се хлъзна надолу. Момичето се задави и изтърва запалката си."

Издателство: Изток-Запад

Други рецензии:
Книжен Жор

Страница за харесване: https://www.facebook.com/izumenmartin




неделя, 23 февруари 2014 г.

"Градът на сънуващите книги" - Валтер Мьорс


"Градът на сънуващите книги" има повече блуждаещи рецензии из нет-а, отколкото всяка друга книга, при това всичките са обстойни, вдъхновяващи и положителни. Това единодушие не е случайно. Книгата се заиграва с любимите теми на всички четящи (а и пишещи), а блогърите само чакат повод, за да изпаднат в екстаз. 

Историята се развива във фантастичния свят Замония, който е основно място на действието и в други (непреведени все още) книги от същия автор. Младият дракон Митоблудни получава в наследство от чичо си Данселот анонимен ръкопис, който в последствие се оказва феноменален и принуждава Митоблудни да излезе от комфорта на дома си и да потърси неговия автор. Следата го отвежда до Книговището - Града на сънуващите книги. Това е опияняващо място за всеки един млад поет, но подземията му дебнат безброй опасности, а жестоките Ловци на книги лаптят за библиофилски съкровища и не биха се спряли пред нищо, за да се докопат до някоя ценна книга. А мистериозният Крал на сенките винаги дебне из мрачните тунели. 


Трябва да призная, че книгата е абсолютно, безкомпромисно забавление, а Книговището ще плени всяка ваша фантазия. Вижте само за какво става въпрос:

"В Книговището има повече от пет хиляди официално регистрирани антиквариата и на око още около хиляда полулегални книгопродавници, където освен книги се предлагат алкохолни напитки, тютюн и опияняващи дроги и аромати, чиято употреба, както казват, усилвала радостта от четенето и концентрацията. Броят на пътуващите търговци едва ли може да се пресметне. На подвижни сергии, ръчни талиги, чанти през рамо и градински колички те продават всевъзможни печатни произведения. В Книговището съществуват над шестстотин издателства, петдесет и пет печатници, десетки мелници за хартия и непрекъснато никнещи работилници, в които се произвеждат оловни букви и печатарско мастило. Има магазини, предлагащи книгоразделители и екслибриси, каменоделци, специализирали се в стойки за книги, има дърводелци и мебелни магазини, затрупани с библиотеки и поставки за четене. Има оптици, които майсторят очила и лупи за четене, а на всеки ъгъл са кафепродавниците с откритите си камини, където непрекъснато текат авторски рецитали, ден и нощ."

Както вече казах - абсолютен рай за всеки обсебен читател.



Светът на Мьорс е като алегория за нашия литературен такъв. Откриваме писатели, издатели, почитатели, агенти, крадци, измамници, книжари, библиотекари, които играят своите роли, но пременени в шантав образ - червеи, акули дракони, прасета, паяци... Чувството на хумор е на всяка страница, силно изразено чрез иронията на автора, а илюстрациите могат само да помогнат, за вашето потенциално разкискване. Ето например какво има да каже авторът за критиците:

"- Ей, нужда от критика?
   Лелеее! Явно бях на Отровната улица! Това вече не беше забележителност, а място в Книговището, което всеки избягва старателно, ако има и капка благоприличие в тялото си. Отровната улица - прокълната улица на наемните критици! Тук живееше истинската пасмина на града. Самозвани литератори, които срещу заплащане пишат унищожителни критики в пресата. Тези смъртоносни стрели можеха да бъдат наети и запратени срещу омразните колеги-писатели - при нужда и липса на скрупули. Наемните критици преследваха жертвата си, докато напълно сринат репутацията и кариерата на поръчания субект."

Книгата няма да промени живота ви, но пък съм сигурен, че много ще ви забавлява. На места си спомних колко се смях на "Младостта на магьосника" от Евгений Лукин. 

Издателство: Оргон

Други рецензии:

Страница за харесване: https://www.facebook.com/izumenmartin







петък, 21 февруари 2014 г.

"И всичко стана луна" - Георги Господинов


Нова доза Господинов!
Днес и без това е петък, предполагам няма да имате нищо против срещу още малко добро настроение. Вече писах няколко думи за "Физика на тъгата", и "И други истории", които бяха възхитителни (препоръчвам също "Невидимите кризи" и "Балади и разпади"). С този последен сборник с разкази, колекцията ми от Г.Г придобива една желана отдавна цялост, която ми радва окото всеки път, когато погледна към рафта с българска литература. Защо не пробвате и вие?

Сборникът съдържа деветнадесет разказа, писани през последни години и излиза цели дванадесет години след "И други истории" (намерете си я, ако не за друго, поне за да съберете лицето на Господинов). Част от разказите излизат първо в антологии на европейския разказ и сборници на различни езици. Сега са събрани за първи път в книга.

Ако все още не сте разбрали, да, страшно харесвам писането на Господинов - всичко, проза и поезия. Мисля, че това е най-добрият ни писател, който е абсолютно европейски писател, с който можем да се гордеем, който можем да изнасяме като продукт в чужбина, който може да ни представи като хора, а не зверове и който може би може да изкара по-доброто в нас, без да става натрапчив и наивен. В настоящата рецензия съм избрал да ви представя три от разказите, които не са задължително от най-добрите, но са от онези, върху които може да размишлявате дълго време.

За Лора
Този разказ ни пренася в края на миналия му век, ама в самия му край, където някои очакват края на века, а други "най-обикновен пуст следобед след тежка нощ". Разбира се, ако сте чели която и да е от другите книги на Господинов, ще знаете, че темата за края, за живот след апокалипсиса, присъства почти навсякъде. Това е огромно удоволствие за мен, защото от доста години не мога да спра да мисля за същите неща. Както и да е, разказвачът посещава къщата на Яворов и там намира писмо, посветено "за Лора". Времето и пространството ли са се разместили или поетът търси вдъхновение, там където всъщност има обикновена тривиалност. "Никога не става прекалено тъмно, като има сняг". Разказът се повтаря с "У Яворови свети", поместен в "Невидимите кризи", но тъй като за този сборник не съм писал, мисля, че е редно да бъде споменат тук.

Старецът и морето
Разказ, в който "море изобщо не се появява, нито риба, дълга осемнадесет фута". Но какво тогава я свързва с повестта на Хемингуей? Тук имаме възрастен мъж, който вече 84 дена се бори да запази къщата си от купувачите-чужденци, които искат основно земята под нея. Времето минава, а влагата започва да се появява по ъглите. За да постегне къщата си, старецът започва да продава мебели и вещи от къщата, но за съжаление никой не ги иска, а зимата наближава. Това е българският Хемингуей - онзи мъж, който дава всичко от себе си, за да успее, да запази малкото, в което вярва, само за да разбере, че в крайна сметка всичко е било напразно.



И всичко стана луна
Разказът ни отвежда в далечното бъдеще, където смъртта е станала просто формалност. Хората удължават живота си, като по-богатите успяват да доживеят до 300 г. На Кастор П. обаче му стигат и 79 г. Имайте предвид, че не всички разкази са за старци и самота, просто мен тая тема ми е интересна, така че... гледайте си работата! Та тук бъдещето изглежда добре установено, но лишено от цвят и мирис, дори акациите са силиконови и няма люляци, с които да се сравнят. Възрастният мъж изпраща съобщение до сина си, който живее на друга планета (заигравка с известния лаф, обрисуващ разрива между поколенията).Синът му обаче все не идва и старецът се хваща да напише две писма. Едно до баща си и друго до сина си. "Ако още не са съсипали отвъдното, ще се видим и ще се наприказваме на воля"-пише той на баща си. Писмото до сина е трогателно и тъжно. "Знаеш ли от каква материя е направен Космосът? Направен е от самота. Това е материята. А самотата е летливо вещество, което се стреми да изпълни цялото пространство около себе си."

Някои хора се оплакват, че Господинов повтаря някои теми, истории, примери. На мен не ми прави неприятно впечатление, поне не все още. Не мисля че е прекалил по някакъв начин.Темите ми се струват интересни и достатъчно дълбоки, за да търпят повторно посещение, а и нали знаете: "Повторението е майка на знанието". Overall: чудесен сборник! Идеален за първа среща с Господинов. Надявам се да ви хареса.

Издателство: Жанет-45

Други рецензии:
Вяра
Книжен Жор
Аз чета
Книголандия
Read With Style (любимо)

Абе, ей, блогъри, къде сте като ми трябвате. На тънките книжлета по петима се нареждате, а на по-дебелите книги - нито един. Я да се хващате сериозно, че хората ще почнат да ви обвиняват в мързелуване. :p

Страница за харесване: https://www.facebook.com/izumenmartin

четвъртък, 20 февруари 2014 г.

"Америка и американците" - Джон Стайнбек


"Америка и американците"
   е сборник с повече от петдесет нехудожествени текстове, като по-голямата част от тях са писани от Стайнбек по време на неговата 30-годишна кариера като журналист. След като прочетох "На изток от Рая" и "За мишките и хората" , прецених, че е време да се запозная и със самия автор. Интересни ми бяха неговата биография и възгледите му относно теми, като писането, книгите и изобщо отношението към живота. Е, "Америка и американците" ми предостави една отлична възможност.

Текстовете
   не са подредени хронологично, а тематично, което е много добро решение, с цел да се запази цялостта и последователността. Книгата е разделена на осем основни теми: "Скъпи на сърцето места", "Ангажиран творец", "По разни поводи", "За литературното творчество", "Приятели", "Журналист в чужбина", "Военен кореспондент" и най-накрая - есето  "Америка и американците". Тъй като не искам рецензията да става твърде дълга, тук ще разгледам само няколко от споменатите раздели. "Салинас" не ми беше интересен, нито военната кореспонденция и работата му в чужбина, но съм сигурен, че и на тях ще им дойде времето за моя безпътен интерес.

Стайнбек
За мен Стайнбек е икона, идеал в толкова много отношения, че мога спокойно да кажа, че му се възхищавам. Това е човек, който е постигнал всичко, което един мъж може да желае - успешна кариера с това, което обичаш да работиш, собствена земя, голям, красив дом и много деца, които да продължат рода ти. Това са (поне за мен) едни от най-основните приоритети и общо взето ако някой ги постигне, ще му бъде доста трудно да не бъде щастлив. Като се замисля, може би бих намалил малко съпругите. Едва ли това ще помогне много за мира и спокойствието на човек.
Много харесвам писмото на Стайнбек до най-големия му син Том, написано през 1958г. и отнасящо се до любовните трепети.



За литературното творчество
   Няма да лъжа, че още щом попаднах на книгата, отворих и прочетох всички текстове, побрани в този раздел. Тук разбираме защо и как Стайнбек пише:

"Изначалната ми обосновка вероятно ще е, че обичам да пиша, когато пиша, ми е добре - по-хубаво, отколкото като не пиша.". 

Как да не го харесвам, щом точно преди няколко часа написах кратък текст в защита на точно този подход. Всичката магическа непринуденост и чар на Стайнбековото писане идва от неговата любов към творчеството и простоватия подход на осъществяване. В няколко от следващите текстове разбираме, че новелата "За мишките и хората" първоначално е била замисляна като роман, който да може да се играе като пиеса. Получаваме и размислите му относно критиците, но един от любимите ми текстове е:

"Блуждаещи и просташки разсъждения върху книгите" 
   Тук Стайнбек се отпуска и разкрива негодуванието си спрямо някои дразнещи тенденции в книгоиздаването, като прекаления акцент върху опаковката, за сметка на качеството и др.

Дебелите, тежки книги са винаги по-търсени от леките, тънките, независимо от съдържанието им. Току-що упоменатия факт ми беше дал повод да предложа две неща на моите издатели, които те от глупост така и не възприеха. Използването на оловни корици би трябвало да реши проблема с теглото. А ако страниците се печатат върху филии ръжен хляб, книгата ще е далеч по-дебела. Да не говорим, че хлебната книга решава и два други проблема. Читателят винаги ще знае докъде е стигнал, тъй като ще изяжда поредната страница, след като я е прочел; освен това книгата няма да може да се преотстъпва другиму, така че и пропусната печалба няма да съществува. Пък и хората обичат да се хранят, докато четат. Само преди няколко години един завеждащ обществена библиотека в английския град Бирмингам отправи най-искрена молба към своите абонати да не отбелязват докъде са стигнали с резен бекон или филе от херинга, тъй като страниците поемали мазнината, а миризмата можела да отблъсне бъдещите читатели. Според мен тепърва предстои да експлоатираме докрай книгопроизводството: на вътрешната страна на корицата бихме могли да залепваме целофанени пликчета с мармалад или чернодробен пастет, да речем. 
   
За финал ви поднасям част от знаменитата реч на Стайнбек при приемането на Нобеловата награда през 1963г. Неговата, заедно с тази на Фокнър според мен са едни от най-силните, що се отнася до писането.

"Литературата не се е разпространявала от бледо, беззъбо критично духовенство, пеещо ектениите си насред безлюдни църкви - нито пък е игра за уединени избраници, самопомазани монаси просяци, разнасящи нискокалорично отчаяние.
   Литературата е толкова стара, колкото е и словото. Поражда я нуждата на човека от нея и не се е променяла, освен да става все по-необходима. Скалдовете, бардовете и писателите не са нищо отделно и обособено. От самото начало функциите, задълженията и отговорностите им са налагани от самия човешки род. (...)
   Тук няма нищо ново. Древната мисия на писателя никак не се е променила. Натоварен е със задачата да разкрие нашите многобройни мъчителни недостатъци и неуспехи, да изкара на светло нашите мрачни и опасни сънища с цел да станем по-добри. 

   Освен това на писателя е възложено да обяви и привества доказаната способност на човека да проявява величието на своето сърце и дух - да приема с доблест пораженията, да бъде смел, състрадателен и да обича. В безкрайната война със слабостта и отчаянието това са единствените обединяващи ни бойни знамена на надеждата и подражанието. Твърдя, че писател, който не вярва страстно в способността на човека да достигне съвършенство, няма нито призвание, нито правото да членува в литературата."

Книгата е наистина чудесна, но няма как да не отправя забелжка към издателството за лошата работа по оформлението. От едно четене вече мога да видя как някои страници започват да се откъсват. Текстът е ситен и наблъскан, което уморява очите. За съжаление обаче, друго издание за сега няма, така че явно ще трябва да се задоволим с това, защото текстовете наистина си заслужават.

Издателство: "Колибри"

Страница за харесване: https://www.facebook.com/izumenmartin

сряда, 19 февруари 2014 г.

"Тихите" - Сюзан Кейн



Аз съм интроверт, поне според тази книга. Няма как да напиша добра рецензия, без веднага да си го призная. Може би това е била причината да реша да я прочета.Не съм попадал на литература, отнасяща се до по-затворените хора, а книгата на Кейн обещаваше няколко интересни теории, така че...  

Какво е интроверт?

Чрез поредица от въпроси, можете да проверите и сами:
- Предпочитате да разговаряте с един човек, вместо да участвате в групови дейности?
- Често се изразявате по-добре писмено?
- Обичате да бъдете сам?
- Вълнувате се по-малко от себеподобните си, слава и богатство?
- Не обичате празните приказки?
- Хората казват, че сте добър слушател?
- Не обичате да поемате рискове?
- Празнувате рождените си дни в тесен кръг от приятели?
- Работите добре сам?
... и т.н 
Предполагам вече разбирате за какво става въпрос и можем да продължим.

В следващата част от книгата си, Кейн защитава тезата, че от около 100 години хората следват екстравертния идеал. Макар и понякога да ни се иска да бъдем мълчаливи, затворени и спокойни, когато попаднем в обществото, от нас се очакват противоположните качества. За Бога, вижте дори обявите за работа. Търси се "лъчезарен", "позитивен", "комуникативен", "работещ добре в група" човек. Без съмнение, някои позиции го изискват, но има ли разлика между двата типа характер и какви са плюсовете и минусите?

"Нашият темперамент формира и начина, по който общуваме. Екстравертите са хората, които вдъхват живот на празненството и шумно се смеят на шегите ви. Често са пробивни, властни и силно се нуждаят от компания. Екстравертите мислят на глас и в движение; предпочитат да говорят, вместо да слушат, рядко се запъвят и понякога изтърсват неща, които не са искали да кажат. Не се страхуват от конфликтите, страхуват се от самотата.
   За разлика от тях интровертите, дори да притежават умения да общуват и с удоволствие да ходят по празненства или бизнес срещи, не след дълго искат да си бъдат вкъщи по пижама. Слушат повече, отколкото говорят, мислят, преди да се обадят, и често им се струва, че се изразяват по-добре писмено, отколкото в разговор. Като цяло избягват конфликтите. Мнозина изпитват ужас от светските приказки, но обичат задълбочените разговори."




Разбира се, вие може да сте някъде по-средата, макар и със сигурност в повечето случаи да имате склонност да клоните към едната крайност. Кейн обяснява, че да си интровертен няма нищо общо с това да бъдеш срамежлив, което вече може да бъде сериозен проблем. Интровертите са по-вглъбени в себе си, обичат да премислят обстоятелствата и в повечето случаи са най-креативните хора на планетата. Ето няколко примера: "Айнщайн. Нютон, Йейтс, Шопен, Пруст, Оруел, че дори и Спилбърг. Разбира се, веднага в ума ми изниква гениалният Моцарт, който съвсем очевидно е бил екстраверт, така че... както виждате, трудно е да се поставят някакви крайни определения.

По-голямата част от книгата е изпълнена с десетки примери, които Кейн е събирала в годините подготовка. Авторката споделя, че получава хиляди имейли от различни хора, които споделят проблемите си, възникнали от сблъсъка на техния интровертен темперамент с изискванията на света за отвореност и комуникативност. 

Чудесна книга, която се чете много леко и хвърля достатъчно светлина върху тази интересна тема.

Издателство: "Изток-Запад"

Страница за харесване: https://www.facebook.com/izumenmartin


понеделник, 17 февруари 2014 г.

"Купата на небесата" - Грегъри Бенфорд/Лари Нивън


"Купата на небесата" е фантастичен роман, който бележи първата съвместна работа на може би познатите ви Грегъри Бенфорд (Timespace) и Лари Нивън (Ringworld). Историята се развива в бъдещето, където човечеството вече е усвоило достатъчно сложни технологии, за да осъществява пътувания до близки слънца и да търси планети, с потенциален живот на тях. 

В началото на романа срещаме екипажа на кораба, неговите строители и спонсорите на бъдещето пътешествие, които празнуват в някаква база, която се върти в орбита около Земята. Всички са възбудени от предстоящото пътуване, но за групата, която за последен път вижда Земята, това е преди всичко опасно пътешествие, което може би ще им коства всичко. Те ще бъдат поставени в криогенен сън, докато достигнат до планетата "Слава", където има голяма вероятност да намерят живот. Главният герой - Клиф е биолог. Неговата работа ще започне едва, когато достигнат планетата, но той е изненадващо събуден още по време на пътуването. Управляващите кораба пилоти са открили странна конструкция, която се изпречва на пътя им. Огромна полусфера, която изглежда е построена от извънземен разум. 

Конструкцията представлява нещо като купа, която обгръща малко слънце (червено джудже), което задвижва конструкцията напред. Екипът се разделя на две части, като едните слизат, за да проучат купата отблизо, докато останалата част от екипажа остава в кораба. Това е общо взето цялата книга. Не е кой знае какво, защото явно ще бъде началото на нова поредица. Целта на романа е да представи героите и да изгради света, в който ще се занимават. 

Героите не са описани в дълбочина. По средата разбираме, че една от жените е от арабски произход, а към края, че един от екипажа е обратен (без да ни разкриват кой точно е той). Този странен подход на авторите може да отнеме интереса на някои читатели, но аз специално намерих достатъчно причини, за да продължа нататък. Екшън има, но е на самия край. Евтин трик, за да ви накарат да си купите и следващата книга. Евтин трик, който твърде често работи.

До колкото разбирам, "Ringworld" на Нивън е почти идентична книга, занимаваща се отново с подобна конструкция, която се захранва от слънце, героите слизат, за да я изучават, но срещат извънземни и т.н... Понеже не съм чел "Ringworld", повечето идеи и теми тук ми се сториха нови и интересни. Общо взето романът ми беше приятен за четене, като изключим някои леко разтеглени пасажи, които може би в светлината на бъдещите книги ще изглеждат по-на място.

Издателство: "Бард"






четвъртък, 13 февруари 2014 г.

"И други истории" - Георги Господинов


Признавам, че имам слабост към Г.Г. "Физика на тъгата" е може би една от най-добрите книги на отминалото десетилетие, а разказите и есетата му са чисто богатство. От издателство "Жанет-45" са така добри и са решили да преиздадат този сборник, издаден за първи път през 2001 г. и прочетен за първи път от мен, в една западнала градска библиотека.

Харесва ми, какво казва Деян Енев (прочетете "Внукът на Хемингуей) за книгата:

"След тази книга за разказвачите с амбиция в България остават два пътя - или да се пропият докрай, или така да си плюят на ръцете, че да замирише на изгоряло."

Между другото, у нас в момента наистина мирише на изгоряло, тъй като баща ми забрави фасула на огъня, но това е съвсем друга история... За съжаление, писателите в България не само не си плюят на ръцете, ами плюят по другите си колеги. Много се разочаровах от няколко човека, които по принцип уважавам като творци, когато решиха да изразят публично мнението си, че Господинов не бил добър писател. Тези родни автори са или в голяма заблуда, или са затънали в обилни количества завист и разочарование, но нека да не грозим хубавата книга с такива неприятни препратки.

Трудно се пише за сборник с кратки разкази. Какво да ви кажа? Прочетете ги! Те са истински бижута. Ето ви един, който много харесвам:

"На всички централни гари по света се заформят едни и същи сюжети с центът гатовите тоалетни и с участието на наши хора. Историите се въртят около това как да се надхитрят автоматичните врати на тези тоалетни, т.е как присъствието на българин около тези врати прави невъзможно функционирането на системата автомат - монета - един нуждаещ се.
   Посредством една монета и бързо приплъзване на телата едно след друго може да бъде постигнато облекчаването на цяла група пасажери. При една от тези акции, чувал съм, на някаква немска гара автоматът на тоалетната врата не издържал и блокирал. Останалият вътре малък колектив, като не знаел как да извика за помощ, започнал да крещи единствената позната немска дума, която вероятно бил научил от стари руски филми за войната. А именно:
   Ахтунг!!! Ахтунг!!!

   Което произвело неописуема паника на немската гара, опразване на чакалнята и повикване на групите за борба с тероризма. Така едните отвътре викали "ахтунг", другите отвън отцепвали района и очаквали взрива.
   Отговорът на въпроса "Къде сме ние сега?" е аналогичен на горната история. От тоалетните излизат предупредителни викове. Всички са наясно какво става, но никой не отваря и никой не излиза. А единственият изход в тоалетната е надолу. Към тартара.
                                                                                                                                              1996"

За мен не съществуват ясно изразени сборници на Г.Г. Всичко в главата ми е едно цялостно творчество. Може би с повече препрочитане ще започна да запомням кое от къде е, но сякаш това става абсолютно маловажно. Това, което има значение е качеството на текстовете и тяхното влияние върху нашето вътрешно състояние. А те при мен работят на 100%.

Друго, което уважавам в Господинов е неговото изключително разбиране на езика. Много помага, когато един прозаик се е занимавал сериозно с поезия. Винаги си личи! Всяка дума е премерена и на място,използва се по няколко начина, разделя се на съставни части и т.н. Малцина са писателите, които са си свършили домашната работа.

А за тези от вас, които по принцип не се докосват до родната литература - четете Господинов, оставям ви в добри ръце.

Издателство: "Жанет-45" 

Други рецензии:
Read Wit Style - Задължително я прочетете!!!

А това е страницата на блога във фейсбук, където ще се радвам да споделяме мнения за книгите, които четем: https://www.facebook.com/izumenmartin




сряда, 12 февруари 2014 г.

"Госпожа Далауей" - Вирджиния Улф


Уф, това беше една от най-трудно четимите книги от доста време насам. Може би, заедно с "Прозрачни неща" на Набоков (която също е тънко книжле). Първи сблъсък с Вирджиния и определено съм нокаутиран. 

Клариса Далауей излиза рано сутринта по улиците на Лондон, за да купи цветя за плануваното от нея същата вечер парти. Чрез вътрешния й монолог виждаме улиците и хората, така, както тя ги вижда и се пренасяме в епизоди от нейната младост, прекарана в провинцията. Ставаме свидетели на нейните съмнения, относно брака си с Ричард, който е избрала поради неговата стабилност и уравновесеност, за сметка на авантюристичния Питър, който често пътува до Индия. Друг важен герой е Септимъс Уорън Смит - ветеран от войната, женен за красивата италианка Лукреция, която изобщо не го разбира. Септимъс е получил травматичен стрес от бойното поле и получава чести халюцинации, свързани със загубата на близък приятел. 

Трудно е да се опише някакъв сюжет. По-скоро имаме паралелни линии, два персонажа които се преплитат и допълват, за да ни отведат в крайна сметка до жадуваната кулминация. 

Романът е публикуван през 1925 г. и е написан чрез така наречената техника - поток на съзнанието. Ако сте чели Джойс, знаете за какво говоря. За тези от вас, които не се сещат, това е похват, използван от модернистите, в началото на века, основан върху вътрешния монолог и движението на мисълта във времето. Както знаете, човешкият мозък е сложна работа и за 1 минута в него се образуват стотици мисли, представете си колко материал може да почерпи един писател за един единствен ден. Улф е използвала тази техника, защото според нея тя добре охарактеризира светът след Първата световна война. 

Мисис Далауей е сложен персонаж и на места си личи, че Улф не я харесва особено. Това е интересно и похвално за един писател. Твърде очевидния аватарски образ в книгите, може да бъде доста натрапчив и отегчителен понякога. И дори това не е било достатъчно за Улф, за да бъде удовлетворена. Тя измисля образа на Септимъс, който допълва Далауей и придава мрачна атмосфера на романа. 

 Добре е, че бях предупреден за стила на Улф и се бях подготвил за скучна и суха творба, та успях дори да й се насладя и да открия качествата и дори постиженията, които писателката - феминистка е постигнала. Определено си заслужава да се прочете, но от хора, много дълготърпеливи и със стабилни нерви.

Издателство: "Колибри"

А това е страницата на блога във фейсбук, където ще се радвам да споделяме мнения за книгите, които четем: https://www.facebook.com/izumenmartin




вторник, 11 февруари 2014 г.

"Престиж" - Кристофър Прийст



След като ви разказах за изключителния, научнофантастичен, по-ранен роман на Прийст: "Преобърнатият свят", дойде време да стигнем и до "Престиж". След време ще прегледаме и "Островитяни", който пък е последният излязъл на пазара, благодарение на издателство "Август". Ето и официалната анотация:

"През 1878 двама млади илюзионисти влизат в конфликт по време на спиритически сеанс. От този момент животът и на двамата се превръща в мрежа от лъжи и разкрития, докато всеки се мъчи да заблуди и изобличи другия. Съперничеството им ги води до върховете на кариерата им, но с ужасни резултати. В стремежа си да се унищожат взаимно, те използват всичките си магьоснически умения – най-висша манипулация и най-тъмна наука. Ще се пролее кръв, но това няма да е достатъчно. Накрая наследството им ще премине към следващите поколения – към потомците им, които за да запазят разсъдъка си ще трябва да разплетат завещаната им загадка."

Романът по структура е епистоларен (разказан под формата на писма) и разделен на няколко части. В първата ни е представен героят Андрю Уестли, който пътува за северна Англия, за да открие отговор на въпросите си, относно своите родители. Действието се развива в съвремието. Андрю попада на дневника на Алфред Бордън - илюзионист от края на XIX век, който вероятно е негов прадядо. Проследяваме историята от гледната точка на Бордън, а след това и тази на неговия най-голям съперник - Рупърт Анджиър. 

Основна тема на романа е съревнованието между хората на изкуството и жертвите, които правят,за да се обезсмъртят. Интересно е, че най-великите номера на двамата илюзионисти са свързвани с пренасяне в пространството. По различни начини, те успяват да пренесат тялото си от едно място на друго. Това е чудесна метафора за тяхното желание да се пренесат и във времето - да получат венецът на безсмъртието, за който копнеят повечето творци. В романа се появява и Никола Тесла, който помага на един от героите със своите революционни експерименти с електричеството.


Разлики с филма определено има. Както можете и да предположите, книгата е доста по-всеобхватна и разкрива много повече за персонажите, тяхната история и съдба. Дори финалът е различен. Трудно е да се сравняват, но Нолан определено е направил добра адаптация, покривайки ключовите моменти. Все пак едното не пречи на другото и в този случай двете изкуства се допълват. Според мен си заслужава да видите историята и по двата начина.  

Книгата може да се занимава с фокусници, но и самата тя е като фокус. 

"Всяка сценична илюзия се състои от три части: подготовка, изпълнение и "престиж",или ефект"

Това е била и целта на Прийст. Романът е структуриран като една добра илюзия. Обратите са чудесно подготвени и изпълнени, и ако не сте гледали филма, ще ви се сторят покъртителни. Прийст пише простичко и леко и аз лично не мога да открия кой знае какви други качества, освен чудесната форма и прилежно изпълнената мистерия. Ако искате да прекарате часове в приятна компания, да разпуснете след тежък ден или тежко научно четиво - Прийст е само за вас!

Издателство: Август

Други рецензии:
Книголандия
Омагьосано време

А това е страницата на блога във фейсбук, където ще се радвам да споделяме мнения за книгите, които четем: https://www.facebook.com/izumenmartin


понеделник, 10 февруари 2014 г.

"Двойници и животни" - Нинко Кирилов


Имам удоволствието да ви представя първата книга на Нинко Кирилов. Тя е сборник с 43 разказа, а това не е рецензия, защото... как по дяволите се пише рецензия за 43 разказа, особено когато са толкова...хм, особени. 

Нинко е роден през 1983 г. във Видин, създател е на литературния многоъгълник "писателибезкниги" и общо взето е голям пич, защото беше така добър да ми обясни това-онова покрай разказите и да сподели мнението си по различни въпроси. 

Някои разкази много ми харесаха, други трябва да се четат отново и отново, но "Мхм", "Тигри", "Удавяне", Джеръми Айрънс" определено ми станаха любими. Съжалявам, но няма как да ви говоря за тях, защото всеки е по страничка-две и ако тръгна да ви разказвам за какво са, ще убия всичкото удоволствие и изненада. 

Книгата е странно животно. "Концептуален албум с шизофренични парчета", както го нарича самия автор. Магически реализъм в големия град, повлиян сериозно от Маркес, Селинджър, Бредбъри, Керет, Борхес, Албахари, Боланьо, Луис Карол и Кортасар. Ако харесвате тези автори - това са вашите 43 парчета. Разказите си взаимодействат, някои от героите се появяват отново и отново, а атмосферата е сходна навсякъде, всъщност тя е като корицата (отлично подбрана) - меланхолична, сива и трогателна. Идеално четиво за късно вечер, с чаша добро вино. 

Check it out!

Издателство: "Black flamingo"



петък, 7 февруари 2014 г.

"Свърталище на духове" - Шърли Джаксън


Време беше да обърна внимание на ужасите. Имайте предвид, че все още не съм чел нищо от Стивън Кинг. Everlasting shame!!! Въпреки това, до мен достигна едно тънко книжле, чиято задна корица претендира, че книгата е оказала влияние върху Кинг. Естествено, след като се поразрових, стана ясно, че романът е от изключително значение за развитието на съвременния готически роман като цяло - направо си е класика, а аз дори не бях чувал за нея. Everlasting shame #2!!! Това е втората книга от поредица "Magica", която чета и ако всичките са толкова хубави, ще взема да си накупя и останалите. Ето и за какво иде реч:

"Поканени от изследователя на свръхестественото д-р Джон Монтагю, трима младежи се настаняват в имението Хил Хаус - пуста и зловеща къща, до която никой от местните жители не иска да припари заради слуховете, че е обитавана от духове. Още в първите дни започват да се случват необясними явления, които будят тревога и страх - но това е едва началото. Хил Хаус явно не обича натрапници и търси следващата си жертва, а докато мистериите на дома се ракриват, читателят неусетно се изгубва из мрачните коридори на едно тъмно, но неустоимо тайнство..."

Жертвата
В по-голямата си част, романът се занимава с Елинор Ванс - тридесет и две годишна жена, която е поканена от непознатия д-р Монтагю да участва в странния му експеримент. Джаксън изгражда един сложен персонаж с богата история, която се разкрива постепенно чрез диалог и спомени. Елинор е вглъбена в себе си и изпълнена с вина за смъртта на болната си майка. Постоянно се съревновава с другата жена в къщата - Теодора, която е много по-красива и жива, а вниманието на Люк - третият участник е постоянен повод за завист и манипулации. Но не ме разбирайте погрешно, това не е някаква сапунка, а доста дълбок психологически роман. Романтиката е съвсем ограничена, даже почти не присъства. Важна е единствено Елинор и промяната на нейното възприятие за околните и себе си. 

Къщата
Къщата наистина е нещо специално. Тя не е типичната страшна съборетина, която е цялата обрасла в плевели, а самият й вид говори за ужасите, спотайващи се вътре. Напротив, това е едно съвсем добре изглеждащо имение, което редовно се поддържа и на пръв поглед всичко е наред с него. Но само на пръв поглед, защото ако се вгледате по-отблизо ще започнете да виждате геометрически несъответствия и странности. Архитектът, и първи собственик, я е проектирал несъобразно геометричните правила. Постоянен остатък от ъглите се натрупва и образува почти невъзможни изкривявания. По този начин се създава илюзията, че дадена кула е на едно място, когато, погледната от друг ъгъл, тя изобщо не се вижда. 



Страшното
Нетипичните аспекти не спират до тук. В този роман няма изроди, духове и караконджули, които да са ясно описани и които да ви ужасяват с вида и действията си. Читателят е постоянно зад затворената врата, която може цялата да се тресе, но винаги стои между свръхестественото и човека. Това разделение е постоянно. Има няколко доста паметни и страшни момента, но като цяло силата на романа не в това. Тя е в атмосферата и психологията на героите. 

Искам само да обърнете внимание на първия абзац:

"Нито един жив организъм не би могъл да запази разума си в условията на абсолютна реалност - според някои дори чучулигите и калинките сънуват. Имението Хил Хаус не притежаваше разум и се издигаше самотно сред хълмовете, изпълнено с мрак, от цели осемдесет години; може би щеше да го има и още осемдесет. Вътре стените бяха прави, тухлите - пасващи плътно една до друга, подовете - стабилни, а вратите - благоразумно затворени. Тишината обвиваше плътно дървото и камъка и каквото и да бродеше там, то бродеше само."

Ами, ето така се пише! Погледнете само по колко съвършен начин Джаксън ни въвежда в историята и колко много информация получаваме - чувство за нереалност, описание на къщата, информация за историята й, намигване за бъдещето развитие на историята. Майсторска работа!

Книгата е абсолютен шедьовър. В последните страница всичко започна да се разпада и имах чувството, че Джаксън ще му изпусне края, както съм виждал да се случва в много хоръри - безразборни промени, които се стремят да шокират, но които абсолютно убиват мистерията и атмосферата, изграждани толкова внимателно. Е, краят беше съвсем на място, много добре преценен и въздействащ. Впечатлен съм!

Издателство: "Изток-Запад" 

Други рецензии:
Книжен Жор

А това е страницата на блога във фейсбук, където ще се радвам да споделяме мнения за книгите, които четем: https://www.facebook.com/izumenmartin


четвъртък, 6 февруари 2014 г.

"Вселена с промисъл" - Бърнард Хейш

Бог и Дарвин под един покрив?


Ето сега, нали обещах да бъда много непредубеден и отворен в мисленето си, да изслушвам и чуждата гледна точка, да се постарая да приема възгледи, различни от моите. Ето, че направих "крачката на вяра" и си взех книгата на д-р Хейш, който претендира, че може да примири науката с вярата в Бог. Да, доста амбициозна цел, към която, няма да отричам, бях доста скептичен. Първо, ето официалната анотация:

"В своята впечатляваща нова книга д-р Бърнард Хейш защитава мнението, че зад естеството на Вселената стоят промисъл и интелект, съвместими със съвременната наука, и по-конкретно с теорията за Големия взрив и еволюцията. Неговото изследване се основава на откритията в последно време, според които случайността в многобройните съвпадения и дискретните синхронизации в параметрите на природните закони е твърде малко вероятна.  Нуждаем се от по-рационална концепция за Бог. По думите на астрофизика Джеймс Джийнс "Вселената все повече заприличва на велик замисъл, не на велик механизъм". В разрез с редица конвенционални "бестселъри", в които злините на религията бяха осъдени, а научните доказателства, които отричат съществуването на Бог - огласени, във "Вселена с промисъл" е показано, че е възможно да вярваме и в Бог, и в науката."

В началото на книгата си Хейш започва да ни убеждава колко тъжен и безсмислен е живота без Бог. Как хората се депресират и губят мотивация да правят каквото и да е. Добре, но това причина ли е да си измисляме истории, за да се заблуждаваме, да се крием от истината? В случая последствията за науката са минимални, защото Хейш отхвърля теорията за интелигентен дизайнер, която креационистите защитават. Всъщност той отхвърля почти всички религии и техните претенции за научни обяснения на света. Вместо това се позовава на древноизточни текстове и въвежда термина "Вселената на промисъла", за да опише своята представа за бог. Той е някъде там и е сътворил всичко, за да може да изпита физическата реалност, да може да й се наслади. 

Ето един шантав цитат:
"Впоследствие Бог се обогатява, като живее посредство всички жизнени форми, които Вселената предоставя... включително нас самите. Защо Бог да не се наслади на ежегодния бейзболен шампионат, на Световната купа или на автомобилното рали "Индианаполис 500" чрез ентусиазма на своите фенове?

И още един:

"Фактът, че възгледът за много минали животи удивява хората в западното общество като абсурден, е най-вече културално обособен. Несъмнено обаче той би поставил на рационална основа способността на Моцарт да свири безупречно менуети на четиригодишна възраст и да напише истинска симфония на осем - навярно това не е първият негов живот на музикант."

Да, ние явно сме част от Бог и той е част от нас. Ние сме богове, но не го знаем, защото така ще се изгуби целия смисъл на занятието и т.н. Общо взето теорията е симпатична и занимателна, но тя трябва да се разглежда по-скоро като научна фантастика, отколкото като наука. Всеки може да постави някакво същество преди Големия взрив и да си измисли сценарий, който му отърва. В случая имаме учен все пак, така че няма как да минете без до болка познатите изненади на квантовата механика, философия, съзнание, история и т.н 

В крайна сметка не разбирам защо е цялото това шоу. Защо трябва да си измисляме  истории, които да ни правят живота по-интересен (може пък това да е отговора). Сякаш светът не е достатъчно голям и вълнуващ, сякаш природата не е достатъчно забележителна. Не, нямам нужда от подобни недоказуеми теории. Ще продължавам да разбирам света такъв, какъвто е, а ако започнат да валят доказателства в полза на нечие друго разбиране - да заповядат да ни научат, но дотогава - всичко на рафта с научна фантастика. 

Издателство: "Бард"

А това е страницата на блога във фейсбук, където ще се радвам да споделяме мнения за книгите, които четем: https://www.facebook.com/izumenmartin

сряда, 5 февруари 2014 г.

"За мишките и хората" - Джон Стайнбек



Ха! Познайте какво? Предишният роман, който прочетох и за който ви разказах - "Знахар" на Мостович е публикуван същата година като този на Стайнбек. Обичам такива съвпадения, защото ми дават възможност да надникна в начина на мислене на различни хора от един и същи исторически период. Макар да е трудно да се сравнят, двете книги без съмнение си приличат в начина на писане и в болката, предизвикана от несправедливия свят. Имайте предвид, че говорим за годините преди да избухне Втората световна война...

Романът на Стайнбек разказва за двама приятели - Джордж Милтън и Лени Смол, които пътуват от ферма на ферма в търсене на работа. Лени е едър, тромав и умствено изостанал мъж, надарен с нечовешка сила, който следва Джордж навсякъде и се старае да изпълнява всяка негова поръка. Двамата мечтаят за собствена ферма, където ще могат най-накрая да си починат от своеволията на съдбата. Въпреки бащинската закрила на Джордж, Лени постоянно си навлича неприятности, а огромната му сила неизбежно го превръща в опасна машина за околните.

Още си спомням, когато преди повече от десет години с баща ми гледахме екранизацията на Гари Синийз, с участието на Джон Малкович в ролята на Лени. Това си беше наистина въздействащ филм, който предизвика все още неразвития ми ум да се блъска, в търсене на решения на сложните въпроси, които неизбежно се появяваха. Тук хората страдат, но не заради своите грехове, а поради прекомерна любов. Стайнбек описва един суров свят, в който добрите хора вече нямат място - те трябва да се застрелят, за да не се мъчат, както гласи една известна поговорка. Всичко слабо, детско, наивно и невинно трябва да се изчисти, остават само пригодените да оцеляват. Историята е трогателна, а Стайнбек търпеливо изгражда въздействащия финал, който повечето хора са запомнили. Животните са често сравнявани с хората. Кучета, зайци и мишки намират изражение в човешки образи на някои места и служат като символи на други, но общо взето, всичко е достатъчно просто и разбираемо - като самата история. Точно там се корени и силата на романа.

Земята, която е централна тема за почти всички романи на Стайнбек отново присъства, този път обаче, тя е илюзия, мираж:

" - Не сте с всичкия си - присмя се Крукс. - Колко съм ги виждал аз такива - скитат по пътищата и по фермите с вързопи на гръб и все имотец им в главата. Един ли е, двама ли са... Дойдат, поработят, па си идат; и все петимни за парче земя. Всеки за туй си мисли. Ама ни един не си е купил. То е като рая. Аз доста книжки съм попрочел, та знам: парчето земя е като рая - не можеш стигна до него. Но от главите им не излиза. Все за това си говорят. Фантасмагории!"

Впечатляващо е как могат да се вкарат толкова много теми в едни нищо и никакви си 100 стр. Имаме тежката съдба на фермерите от началото на века, които са чести герои в романите на Стайнбек (както и долината Салинас), имаме робство, самота, несправедливост, работна етика, приятелство, невинност и нейната загуба, мечти и тяхното разбиване в грубата реалност. Всичко това е написано с типичното за Стайнбек примирено и приятелско отношение. Тонът винаги е като на един тъжен, добър човек, който ви разказва за живота. Много харесвам подобно непретенциозно писане и дори на места да изглежда повърхностно и не кой знае какво, съм убеден, че след години ще се връщам към тези истории. 

Издателство: Колибри

А това е страницата на блога във фейсбук, където ще се радвам да споделяме мнения за книгите, които четем: https://www.facebook.com/izumenmartin


вторник, 4 февруари 2014 г.

"Знахар" - Тадеуш Доленга-Мостович



За първи път чувам за този автор и особено се учудих, когато го видях в поредица със заглавието "Клуб Класика" на издателство Хермес. Знае ли човек, може да излезе нещо интересно, а и има нещо вълнуващо в това да откриваш автори за първи път, особено когато не се радват на масов интерес. Когато разпитах наляво-надясно, стана ясно, че книгата е имала по-старо издание, което някои познати са чели и общо взето са останали с приятни впечатления. До тук добре, да видим сега за какво става въпрос.

Историята разказва за Рафал Вилчур - блестящ хирург, който има всичко, което човек може да желае - световно признание на професионалните умения, любяща, кротка съпруга и здраво, енергично дете. След една от най-трудните операции в живота си, Рафал се прибира у дома за да отпразнува с жена си осмата годишнина от началото на брака им. Там обаче го чака изненада - кротката, тиха съпруга му е оставила писмо, в което обяснява, че въпреки чудесните грижи на съпруга си, никога не е била щастлива. Избягала с някакъв непознат за Вилчур младеж и взела дъщеря им. Докторът, покрусен от тъга тръгва да скитосва улиците и кръчмите, опитвайки се да удави мъката, когато попада на крадци. След тежък инцидент, Рафал губи паметта си. Без цел и спомени, той тръгва да пътува, захващайки различни занаяти, но призванието си е призвание и няма как да остане незабелязано. 

Тадеуш Доленга-Мостович е полски журналист и автор на над дванадесет романа. Завършва право в Киев, а по-късно взима участие в полско-съветската война през 1920 г. Демобилизиран, започва работа в различни печатници, а по-късно и в "Република" - един от най-известните полски вестници по онова време. Тогава публикува и първите си кратки разкази, които печелят общественото внимание. Повечето си романи публикува през 30'-те години, преди да бъде убит в битка в края на 39'-та. Настоящият роман е публикуван през 1937.

Първото нещо, което прави впечатление е леката проза. Мостович прави известен компромис с описанията, за сметка на действието, използва прости думи и кратки изречения, а отношението му към читателя е отворено и приветливо. Няма никаква доза снизхождение или презрение - неща, които не мога да понасям в някои претенциозни съвременни автори. От друга страна, сякаш тази простота прави лоша услуга на книгата и я запраща на рафта - лесно забравими. Макар да е отлично написана, в нея няма особена дълбочина и символика. Всичко е очевидно. Не мисля, че това е кой знае какъв минус, ако целта е била такава, но е редно да се знае. Героите не са сложни - изтъкани от противоречия и дилеми. Имате възрастният доктор, изгубил паметта си, който трябва да завърши арката си и да преоткрие себе си, имате младите влюбени, които преодоляват всички трудности в постигането на щастие - всичко е почти като по холивудски, написано все едно от Йовков. Ето за какво ви говоря:

"- Толкова по-добре за вас - каза сериозно знахарят.
- Защо да е по-добре?
- Защото щастието трае, докато човек може да го оцени. А хората ценят само онова, което са придобили трудно.
Замислиха се и тримата. Младите - за откриващото се пред тях щастливо бъдеще, а Антони Кошиба - за своята самота, в която ще трябва да живее до смъртта си. Той също бе преживял много, много бе изстрадал, но сега нищо не му оставаше. Щеше да бъде богохулство от негова страна, ако съжаляваше, че частицата щастие, което искаше за себе си, притури като малка лепта към голямото им съкровище...Не, не съжаляваше, но на душата му беше тежко, както е тежко на всеки, който не очаква нищо, на нищо не се надява, нищо не желае..."

Дам, малко сантиментално, но все пак - приемливо. Не мога да повярвам, че все още има хора, които се опитват да пишат така (Ехоо, "Бежанции-ии"). Книгата в никакъв случай не е някаква световна класика, но е доста добро произведение, което препоръчвам пред почти всеки нов филм (ще простите, че ги сравнявам, но не ми излиза от главата мнението от задната корица, че авторът притежавал "кинематографичност" (с което май съм съгласен де). С други думи - Check it out!

Издателство: "Хермес" (отлично оформление, без никакви грешки)

А това е страницата на блога във фейсбук, където ще се радвам да споделяме мнения за книгите, които четем: https://www.facebook.com/izumenmartin





понеделник, 3 февруари 2014 г.

"Моралният пейзаж" - Сам Харис


Бях предвидил тази рецензия за петък, но поради непредвидения си мързел не успях да свърша навреме, а и все повече се убеждавам, че човек не бива да се насилва да чете, когато просто не е в настроение. Не веднъж ми се е случвало да не оценя обективно дадено произведение - било филм или книга, точно поради bad timing. Та си дадох още два-дена, в които не само дочетох книгата на Харис, но и имах време да размишлявам върху темите, които той разглежда. А те, без съмнение, са достатъчно сериозни и дълбоки, за да посветите дори един живот на тяхното изследване и разбиране. Ето и официалната анотация: 

"В тази изключително провокативна книга Сам Харис свързва морала с останалата част от човешкото познание. Харис определя морала с оглед на благосъстоянието на хората и животните и твърди, че науката може да ни каже не само какви сме, но и какви трябва да бъдем. Според автора моралният релативизъм е просто заблуда – и то заблуда, за която човечеството е принудено да плаща все по-висока цена. Най-сетне, убеден е Харис, на намесата на религията в областта на човешките ценности може да се сложи край: също както няма християнска физика и мюсюлманска алгебра, не може да съществува и християнски или мюсюлмански морал. Използвайки опита си като философ и специалист по невронаука, както и онова, което е научил на фронтовата линия на „културните войни“, Харис ни предлага една книга, която може да промени изцяло бъдещето на науката и да предложи нова, стабилна основа за човешко сътрудничество."

С негови думи, тезата на Харис е, че:

"На моралните въпроси могат да се дават както верни, така и грешни отговори - също както и на въпросите на физиката, - както и че тези отговори все някога ще станат достъпни за съзряващата все по-бързо наука за мозъка."

В началото може да ви стори малко странно, нали? Как така науката ще преценява вместо мен кое е добро и кое-зло, кое е морално и "дали съм постъпил правилно еди кога си... ". Е, Харис запрята ръкави и започва съвсем последователно и в дълбочина да ви води за ръка из този, на пръв поглед, неразбираем лабиринт, докато накрая започвате да осъзнавате, че това, че не знаете дадени отговори, не означава, че те не съществуват. Всички ние притежаваме съзнателни умове и почти цялото човечество е съгласно за това какво е благосъстояние. Здравето, щастието, свободата - това са добри неща, на които всеки един държи. Вече дори ги наричаме човешки права, докато например техните противоположности - болести, мъка и робство са неща, които наричаме зло и се стремим да ги избягваме на всяка цена. Харис построява спектър, като поставя в единия му край абсолютното благополучие на цялото човечество, а в другия му край най-ужасното възможно състояние. В този спектър той доказва, че всеки човек се стреми към по-голямо благосъстояние, ограничавайки думата морал до действията, които доближават цялото човечество до това състояние. Единствените изключения могат да бъдат само религиозните фанатици, психопатите и др. ненормални, с които разбира се не трябва да се съобразяваме. Ако за някой личното щастие зависи от това да убива хора от дадена етническа група, то той вреди на обществото. В крайна сметка излиза, че за всяка морална дилема би трябвало да има верни и погрешни отговори. 



Харис отказва идеята, че моралът ни се е формирал единствено под влиянието на еволюцията. Някои социолози твърдят, че всички трайни човешки практики трябва да представляват някаква форма на еволюционна адаптивност, защото виждате ли, нямало да оцелеят толкова дълго. Харис изброява достатъчно примери, за да докаже, че това не е така: "обрязването на гениталиите на момичетата, кръвните отмъщения, детеубийството, измъчването на животни, нанасянето на рани с цел да се превърнат в символични белези, връзването на кракат, канибализмът, церемониалното изнасилване, човешките жертвоприношения, опасните инициации на момчетата, ограничаването на хранителния режим на бременните и кърмещите майки, робството, играта потлач, убиването на възрастните, обичаят сати, ирационалните хранителни и земеделски табута, довели до хроничен глад или недохранване, използването на тежки метали в лечението на болестите и какво ли още не" - всички тези практики са били оправдавани от множество учени. Едва ли някой нормален човек ще твърди, че те допринасят с нещо за адаптивността и оцеляването. 

Разбира се, вярващите играят по съвсем различни правила: 

" Тъй като повечето религии възприемат морала като подчинение на Божието слово, за което са предвидени някакви свръхестествени награди, техните идеи често нямат нищо общо с постигането на по-голямо благоденствие на тази земя. Ето защо вярващите могат да възприемат като неморални контрацепцията, мастурбацията, хомосексуализма и какво ли още не, без изобщо да се чувстват задължени да докажат, че някоя от тези практики действително причинява страдание. Те могат също така да преследват цели, които са драстично неморални, тъй като ненужно причиняват нещастие на другите, и то с непоклатимата вяра, че те са задължителни от морална гледна точка. Това благочестиво откъсване на моралната загриженост от реалността на човешкото и животинското страдание вече е причинило невъобразими вреди."

Наистина не мога дори да започна да ви говоря в дълбочина за тази книга в няколко параграфа. Не само я намирам за интересна, полезна и вълнуваща, но имам и сериозни опасения, че това е един основополагащ труд, който стартира дискусията за научния подход към морала. С други думи - епохална книга!

Издателство: "Изток-Запад"

Други рецензии: 

А това е страницата на блога във фейсбук, където ще се радвам да споделяме мнения за книгите, които четем: https://www.facebook.com/izumenmartin