понеделник, 28 април 2014 г.

"Принцът на мъглата" - Карлос Руис Сафон


Напоследък всички говорят за Сафон и неговите романи, най-популярният от които е "Сянката на вятъра". Погледнете само оценките, които книгата получава в Goodreads. Аз обаче съм станал доста предпазлив, що се отнася до съвременни автори, които масово получават възторжени отзиви. Не че съм абсолютно предубеден, поставяйки етикет на всичко, което е ново, но напоследък в най-добрия случай се оказва, че книгата е четима. Това може да бъде голямо разочарование, а и сериозен удар по джоба на един запален читател. За това трябва да се проучва преди да се купува. Аз, както направих в случая, обичам да подходя отдалеч - да си намеря по-ранен текст от въпросния автор. Разбира се, занижавам очакванията си, взимайки предвид евентуалната неопитност на младия писател, и започвам да проследявам неговото съзряване в дебрите на сериозната литература (това в случаите, когато наистина ми е интересно). В този случай просто най-ранната творба на Сафон се оказа кратка юношеска книжка. Чудно! Тъкмо като за мен. 

Историята разказва за Макс - син на часовникар, който заедно с цялото си семейство се премества от града в провинцията заради бомбардировките през Втората световна война. Къщата в която се нанасят се оказва опасно място, пълно с мистерии. Предишното семейство, което е живяло там, е изгубило сина си в морето, съвсем близо до фара, който се пази от възрастен странник, а в обраслата градина зад къщата, подредени в хексаграм, зловещи статуи пазят смъртоносна тайна. Макс открива приятел, в който сестрата на Макс се влюбва. Тримата започват да се гмуркат до потънал кораб, от където ще излязат неподозирани за тях опасности.

Както вече разбирате, Сафон е наблъскал множество познати за хорър жанра места и похвати - потънал кораб, самотен фар, обитавана къща, вървящи назад часовници, тайна градина, статуи (като една от тях дори е клоун). Има и кратък разказ, който пазителят на фара разказва, разкривайки ни истинската самоличност на Принца, който ни връща в края на 19 век и познатите ни от "Престиж" и "Картата на времето" шарлатани от онова време. За книжка от 150 стр. това сякаш е прекалено. Но истината е, че не вреди кой знае колко. Поне не за самото четене. Всичко е свързано, като символиката на всеки един от тези елементи е разбираема и добре използвана във вътрешната логика на историята. Проблемът идва след като всичко свърши. След ден-два няма да си спомняте кой знае колко. 

Книжката е само 150 стр., тоест, чете се на едно сядане, или пък докато чакате рейса. Имате 18 кратки глави, като действието се развива бързо, а авторът използва всички до болка познати методи за запазване на вниманието. Вижте само първото изречение: "Макс нямаше да забрави лесно онова лято, в което - почти случайно - откри магията". Това е абсолютна кукичка, която ви хваща и се стреми да не ви пусне до самия край. При мен се получи, не мога да се оплача, че ми е било скучно. Не очаквайте книгата да ви стане любима, но ако искате нещо приятно, лекичко и жанрово издържано - "Принцът на мъглата" е едно добро решение.

 Издателство: "Изток-Запад"

Други рецензии:
Книголандия
Аз чета

Харесайте ме във фейсбук

четвъртък, 24 април 2014 г.

"Изведнъж на вратата се чука" - Етгар Керет



Има ли нещо по-досадно от представяне на книга? Особено в България. Простете, но всеки път, когато се престраша да отида, получавам огромно количество скука; излишна информация, нямаща нищо общо с книгата; престорени комплименти (които авторът се прави, че не забелязва, но отделя поне 10 минути, за да обясни своята скромност); и инфантилни въпроси от публиката, която просто иска да чуе гласа си. Всичко това може да откаже и най-запаления фен от това да отиде и да чуе любимия си автор. Особено когато вали, особено когато е денят преди Великден. Аз обаче съм неустрашим.

За съжаление закъснях, та изпуснах голяма част от обясненията и представянията, но най-важното тепърва предстоеше. Когато човек отиде, за да си вземе автограф от Керет, той не получава бегла усмивка и бърз подпис, както правят повечето писатели. Не, сядаш и говориш за себе си, а той рисува. Рисува? Да, рисува - някакви роботи и човечета, свързани с това, което си му казал, а накрая пише и кратко послание, което повечето пъти е точно в десетката. Беше толкова яко, толкова лично и непринудено, че на човек му се иска да седи там цяла нощ. А още по-якото е, че виждаш същото и в неговите очи - той няма нищо против да седи там и да си говори с теб.

Само по езика на тялото човек може да разбере, че Керет е от онези добри, тъжни хора, които винаги гледат живота отстрани - вечните аутсайдери. Но аутсайдери не защото са твърде дебели, грозни и не се къпят често, а защото търсят истинските неща в живота, задоволяването на основните човешки нужди не им е достатъчно. Керет е леко смутен, усмихнат, а погледът му направо блести. Това е буден човек, който постоянно задава въпроси и търси отговори, а когато те отсъстват, той няма нищо против да си измисли такива.


Тук стигаме до основата на краткия разказ - въображението. Не че то не е основно за всички видове писане, но в тази форма, то сякаш намира най-широко поле за изява. Имаш няколко странички, в които трябва да разкажеш история, която читателят да запомни, тоест трябва да си оригинален. Да не говорим, че когато всичко е толкова изчистено и ограничено, трябва да казваш колкото се може повече неща с възможно най-малко думи, а и в един сборник с разкази се побират между 20 и 40 парчета, представете си колко труд и въображение се изискват за тяхното създаване. Аз лично, най-бавно чета такива сборници, защото винаги чувствам нуждата да препрочитам и размишлявам дълго над написаното, особено когато зад думите стои майстор като Керет, който без съмнение е един от най-добрите разказвачи на нашето поколение.

Книгата започва с предговор от автора, писан специално за българската публика, в който той обяснява, че това е един от любимите му сборници, защото е писан от гледната точка на баща. Не че всички разкази са свързани с бащинството, но стремежът да обясни на сина си "защо е толкова трудно да си човек и защо, по дяволите, все пак си струва усилието" определено е основна движеща сила зад повечето истории.

Първият разказ е идеален за начало. Той носи името на сборника - "Изведнъж на вратата се чука" и цели да установи тона на сборника, и отношението разказвач-слушател. Изведнъж ние се превръщаме в неканени гости, седящи със зареден пистолет на дивана на Керет и отчаяно искаме да чуем готина история. Искаме да избягаме от тежкото ежедневие, не ни се слушат банални и битови описания, искаме полет на въображението. Има ли избор писателят? Разбира се, че не. Но той държи да постави едно условие - на вратата трябва да се почука, трябва да има изненада, нещо непредвидено и неконтролируемо, ще трябва да се размърдаме в комфортната си зона.

Втората история е още по-тясно свързана с професията на разказвача. Пред нас се разкрива свят, в който всяка лъжа става реалност. Представете си как всяка измислена история, която някога сте казвали, за да отбие номера заживява собствен живот. Не е ли това абсолютно мъчение за един писател? Ако си представи какви всички ужасни съдби, които е описал... всъщност се случват наистина. За това героят в разказа решава вече да лъже само за хубави неща - за да може да спести страданието на своите герои. Керет обаче не е чак толкова притеснен, и в следващите разкази получаваме любимите за формата убийства и самоубийства (които Нинко Кирилов с охота използваше в "Двойници и животни").

Иначе, ако трябва да се правят някакви паралели между Керет и други писатели, интересно ще е да спомена, че докато си говорех с него, имах чувството, че разговарям с големия Вонегът, който разбира се, никога не съм срещал, но от книги и интервюта съм си изградил все пак някаква представа, която доста се доближава до образа на Керет. Изключително сърдечни хора, с безобразно добро чувство за хумор, но в сърцевината на всичко обитава една дълбока тъга.

Сборникът е прекрасен! Препоръчвам и "Асамтой", абе направо всичко негово си взимайте. Сигурен съм, че няма да ви разочарова.

Ето един от разказите, направен като видео от режсьора Горан Дукич, прочетен от Манол Пейков: https://www.youtube.com/watch?v=HAkrEG3QEdQ

Издателство: Жанет-45
Интервю с Керет

Други рецензии:
Книгозавър
Четецът
На по книга, две

Харесайте ме във фейсбук

сряда, 23 април 2014 г.

"Робинзон Крузо" - Даниъл Дефо


Какво ли не се е изписало за тази книга. Не знам от къде да започна. Ако само се поразровите из интернет-пространството, ще откриете повече от достатъчно литературни анализи, филми, телевизионни продукции, рисунки и какви ли не други продукти, вдъхновени от култовия персонаж на Дефо, който макар и изгубен, вече почти 3 века намира път към нашето въображение.

Едва ли има човек, който да не е запознат с основния сюжет на книгата. Срещаме героя в далечната 1651 г., когато Крузо, въпреки желанието на родителите си, които искат да го направят уважаван и почтен човек, отплава от бреговете на Англия на морско пътешествие. Не след дълго се появяват и първите премеждия - корабокрушение, което героят преживява, и атака от пирати, които го пленяват. Крузо успява да избяга в Бразилия, където засажда плантация. Когато няколко години по-късно отпътува към Африка, за да доведе роби, корабът му се разбива и героят остава единственият оцелял. Островът, на който го изхвърля морето, той нарича Отчаяние, а читателят разбира, че действието се развива близо до устието на река Ориноко. Средата на книгата е изпълнена с подробно описание на живота на острова, както и на заниманията на Крузо, който си построява малък форт, измъква необходимите материали и провизии от разбилия се кораб, и започва да се учи да живее от труда на ръцете си. По-нататък се появяват канибали, както и знаменитият Петкан.

Книгата е публикувана на 25 април 1719, тоест след два дена ще честваме цели 295 години от нейното издаване. Епохата на Великите географски открития е отминала, но колонизацията на непознатите светове върви с пълна пара, пълнейки моретата с алчни търговци и пирати, описани на разбираем за малчуганите език чрез приключенията на Джак Сапроу във филмите на Дисни от поредицата "Карибски пирати" (които аз, напук на снобите, също харесвам). Дефо е почерпил вдъхновение основно от един персонаж, и това е Александър Селкирк, който през 1704 прекарва 5 години на остров Мас а Тиера, на 640 километра от брега на Чили.

"Робинзон" е далеч от наивна, вяла книжка, която Дефо е нахвърлял, за да забавлява децата си. В нея могат да се открият множество теми и интерпретации, които явно са вълнували интелектуалеца, а и всеки образован човек от неговата епоха. Най-ясно си личи, разбира се, темата за колониализма, като дори Джеймс Джойс отбелязва, че Крузо е истинският символ на британския колониализъм: мъжката независимост, неосъзнатата жестокост, настойчивостта, бавната, но все пак ефикасна интелигентност, сексуалната апатия и пресметливата резервираност.

Някои автори откриват религиозен подтекст в романа, като едва ли са далеч от истината, защото Дефо е бил ревностен пуритан, който дори е писал книги за вълнуващи християните от онова време тематики. Лично на мен алегорията с името на острова веднага ме подсети за "Пътешественикът" на Бъниън, който е писан само няколко десетилетия по-рано. Нищо чудно, ако Крузо е прототип на Йона - мъж, наказан заради прегрешенията си, захвърлен в преизподнята, за да научи важен урок. Тук, героят е сам сред природата, той се учи от нея. Това е била основна практика за интелектуалците и творците от онова време, като по-късно е намерила израз и в епохата на Романтизма.

Интересно е да отбележим, че Дефо не е пътувал никъде. Качвал се е на кораб само веднъж, при това не в открития океан. Чудно е човешкото въображение, за него няма никакви граници.

Има ли смисъл да казвам, че препоръчвам? Това е книга, която ще се чете винаги. Заслужава си да я имате, а изданието е чудесно - твърди корици, хубава, дебела хартия, голям шрифт и вече характерните за тази поредица рисунки на майстора Петър Станимиров. Забравих да спомена, че книгата е част от неозаглавена поредица на "Изток-Запад", която ни запознава отново с култови класики от миналите векове. Вече писах няколко думи за "Приключенията на Симплицисимус", която беше просто прекрасна. Адмирации за ентусиазма на издателството. Надявам се, че книгите ще се купуват. Те са чудесно попълнение за всяка една библиотека.

Издателство: Изток-Запад

Харесайте ме във фейсбук

понеделник, 21 април 2014 г.

"Героите умират" - Матю Удринг Стоувър


"Героите умират" се оказа една от най-големите литературни изненади за мен тази година. Книгата съвсем случайно попадна в ръцете ми и понеже търсех нещо развлекателно и неангажиращо, реших да й дам шанс. Истината е, че очаквах някакъв нелеп хибрид между фантастика и фентъзи, драскащ по дъното на жанровете за остатъци от оригиналност, но всъщност получих див екшън, паметни герои и яка атмосфера, както и стабилно количество драма, която ме прекара през близо 600-те страници. Вината за моя предразсъдък основно пада върху корицата, която е абсолютен кич и няма нищо общо с атмосферата на романа. "Don't judge a book by it's cover" - както е казал народа. Ето и официалната анотация:

В Отвъдие – свят на магия, героични сражения и приказни същества – той е известен като Каин, Острието на Тишал, страховит убиец на владетели и благородници, злодеи и герои. Той е безмилостен и неуловим, просто най-добрият в занаята.  

В родния си свят – Земята от нашето бъдеще - Каин е Хари Майкълсън, суперзвезда, чиито приключения в Отвъдие съпреживяват милиони зрители, свързани с него чрез виртуален интерфейс.  

Ала извън помещенията на Студията – корпорацията, която продава приключенията му по света – той е никой; намира се някъде по средата в йерархията на едно жестоко кастово общество и често му се налага да се опитва да забрави, че в един далечен свят избива хора за забавление на богатите лентяи от собствената си планета.  

Но сега нещата са стигнали твърде далеч. Отчуждената му съпруга, Палас Рил, е изчезнала загадъчно сред копторите на престолния град Анхана. И за да я спаси, Каин трябва да се изправи срещу най-голямото предизвикателство в живота си: смъртоносна игра на котка и мишка с най-коварните властелини на двата свята.

Още от първата глава това, което хваща вниманието ви е гласът на главния герой - Каин, който е абсолютният мачо-бунтар, най-добрият професионален "гладиатор", с който разполага Студията. На него не му пука за нищо, не уважава никого, и е готов във всеки един момент да забие някой от ножовете си в гърлото на поредния плужек, който се опитва да го манипулира. За негово съжаление обаче, Каин ще трябва да работи точно за такъв плужек, ако иска да спаси единствената жена, която някога е обичал. Оттук нататък разбираме, че въпреки фантастичната украса, тази книга в своята същност е едно изследване на човешките взаимоотношения.

Стоувър използва различни гледни точки, за да води своя разказ, като тази на Каин, когато влезе в Отвъдие е в сегашно време, първо лице. Това ви прави преки наблюдатели, каквито са и останалите богаташи, включени в неговото съзнание. От това положение авторът е свободен да изследва възможностите на текста и взаимоотношението му с читателя, разбивайки стената, която по принцип ги разделя, а и по този начин се разчупва формата и е по-лесно интересът ви да се задържи. 

Един от притеснителните аспекти за мен, след като прочетох анотацията, беше този с реалити формата. Вече ни писна от това. Рейтингите на подобни предавания започнаха да падат, а "Игрите на глада" сякаш вече заема достатъчно от публичното внимание, като не мисля, че някой е луднал по темите, които поредицата разглежда. Тук обаче всичко е свежо и оригинално. В нито един момент не се прекалява с дразнещите нравоучителни послания срещу социалното неравенство и медийната злоупотреба. Всичко това е там, но е казано със стил, с уважение към читателя. Имайте предвид, че "Героите умират" е само първата част от поредицата "Отвъдие", която съм сигурен, че в следващите книги ще разшири света и антиутопичния му оттенък. 

Все пак никой не иска да чете фентъзи-фантастика, за да си размърда кой знае колко мозъка. Искате екшън, при това тонове от него? Имате го, при това описан в детайли, почти като на забавен кадър, за да можете да си представите всяко малко движение. Стоувър е придобил всички необходими познания и умения, за да ви разкаже увлекателно един епизод, да опише обкръжаващата героите среда по паметен начин, така че след няколко дена все още да си спомняте къде, кой, как е забил ножа си в окото на някой. 

Книгата е чудесна! Не я съдете по безобразната корица. Ако искате fun, ако комбинацията между "Assassin's Creed", "Game of Thrones" и добрите стари 90'-ски фентъзита ви звучи добре, слагайте един шлем и скачайте в съзнанието на Каин.  

Издателство: Колибри

Други рецензии:
Radi Radev

Харесайте ме във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin


вторник, 15 април 2014 г.

"Реквием за никого" - Златко Енев


Златко е написал чудесна книга. Жалко, че толкова късно я прочетох. Вече са изминали почти 3 години от нейното първо издаване, така че се надявам тази публикация поне малко да засили интереса ви към автора и неговото произведение, защото наистина си заслужава. Ето и чудесната официална анотация:

"Средата на 80-те години. Преспан, задрямало градче някъде дълбоко в българската провинция. Възродителният процес върви с пълна пара, перестройката - по-малко. Хората, довчера живели в лениво добросъседство, днес внезапно са настръхнали едни срещу други като пословичните разярени оси. Цари обърканост и страх, атмосферата буквално пращи от предусещането за идещия катаклизъм... Това е фонът, на който се разгръща мрачната и нерядко яростна история от този роман, не свенящ се да използва средствата на един жесток натурализъм, инак сравнително слабо познат в нашата литература. "Реквием за никого" не е исторически роман, макар че събитията, описвани в него, безспорно притежават исторически измерения. Тук няма претенция да се разказва истината. И ако в романа се търси някаква конфронтация, то това е конфронтация не с конкретни политически или социални реалности от настояща България, а единствената, която според автора си заслужава усилията - онази с човешката душа, опитваща да се прикрива от самата себе си. Защо, по дяволите, сме такива? - може би това е единственият въпрос, който продължава да чука непрестанно откъм криволиците на романовото действие, от прашния малък Преспан, през Сърбия, Косово и Босна, чак до жестокия, шокиращ финал в Берлин. Отговор, разбира се, няма, остава единствено надеждата... Надеждата, че усилието да си останеш човек е единственото, което си струва, дори и когато то изглежда толкова непосилно, толкова безсмислено и губещо, колкото това е случаят днес, сега, тук... Усилието да бъдеш човек."

Със Златко комуникираме от около година, като той беше изключително любезен да публикува няколко мои текстове (пропити с дълбока наивност и неразбиране за света) в своя сайт "Либерален преглед". Уважавам го не само заради това, че дава възможност на млади хора като мен да изразяват свободно идеите си, уважавам го, защото на него все още му пука за малката държавица от където е тръгнал, която не е забравил в добре установения си живот в Берлин, и проблемите на която все още намират път към страниците на текстовете му. Дълбоко съм убеден, че преди всичко имаме нужда от повече такива хора, които да разбуждат умовете ни и да ни вдъхновяват да се стремим към по-добро познаване на света и себе си.

"Реквием за никого" е страшна книга, която може би ще погнуси повечето хора. Тя е твърде реалистична в своите описания на насилие и сексуален тормоз, но колкото и да се опитвам, не мога да открия по-правилен начин, за да се опишат мислите и емоциите, които поражда в мен живота ни в България. Такава малка страна сме, а убийците, крадците, педофилите и измъчващите животни изроди са на всяка крачка. И никой не помни историята. Какво е ставало през 80'-те години? Какъв е този Възродителен процес, никой не пита. И може би за добро, защото за да продължиш да живееш без да те измъчва съвестта, трябва да заровиш миналото колкото се може по-надълбоко. Но Златко е непримирим, той рови и показва истината - не толкова от историческа перспектива, а по-скоро от духовна. Защото най-интересното нещо в книгата са нейните герои и техните истории.

Не смятам да ви разказвам нищо за сюжета и героите, защото те са твърде преплетени и взаимносвързани. Главите са кратки и действието се развива бързо. Всяка е посветена на различен герой, като темпото върви чудесно. Всъщност книгата звучи изненадващо съвременно. Езикът й на места е архаичен и напомня на онова старо българско писане, с което помним Йовков, и което толкова ме дразнеше в "Бежанци", но тук Златко е постигнал добър баланс между селото и града, между старото и новото. Съвсем към края имаше 1-2 глави, които ме подразниха с леко снизходителната си патетика, но това е простимо. Книгата си стои чудесно като самостоятелно произведение, но разбрах, че ще има и продължения. Супер, препоръчвам!

Издателство: "Сиела"

Други рецензии: 
Книголандия

Страницата във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin





четвъртък, 10 април 2014 г.

"Ужас" - Дан Симънс


Не съм писал в страницата от една седмица. Надявам се обаче, че с тази публикация ще успея да умия вината си, и ще ви уверя, че през цялото това време не съм си клател краката, а съм залягал над едно сериозно четиво. Истината е, че бях замръзнал в ледовете на Арктика, в приятната компания на няколко английски джентълмени, които, за разлика от тези на П.Г. Удхаус, преживяха действителни неволи. Предупреждавам ви, че всичката насъбрана енергия от неписане намери начин да се излее в тази рецензия, така че си пригответе чаша чай, загърнете се уютно с любимото си одеялце, и моля, последвайте ме.  

Книгата е базирана върху действителната история за експедицията на капитаните Джон Франклин и Франсис Крозиър, които през 1845 г. се отправят към Арктика, в търсене на Севернозападния морски път, който хипотетично би трябвало да свързва Атлантическия и Тихия океан. Експедицията обаче се оказва пълен провал, когато двата кораба - "Еребус" и "Ужас" замръзват и обричат екипажите си на бавна и мъчителна борба за оцеляване. Симънс преплита реалност и фикция, за да разкаже една различна версия за трагедията.

Истинската история
Северозападният морски път е бил обект на изследователски интерес векове наред. Още от епохата на Великите географски открития, идеята за търговски път северно от Америка е блазнела европейските владетели и амбициозните им моряци, готови на крайности срещу обещания за богатство и слава. Проблемът бил Тордесиляският договор, който давал право единствено на Испания и Португалия да търгуват с Азия, изпращайки корабите си по познатите дотогава пътища през южните брегове на Африка или Америка. Това оставяло страни като Англия, Франция и Нидерландия извън играта. Съвсем неприемливо според тях, както вече се досещате. Следват множество неуспешни опити. Самата Елизабет I изпраща своя верен пират Мартин Фробишър, който от три експедиции успява единствено да открие остров Бафинова земя и да домъкне огромни количества обикновен железен пирит - златото на глупаците в двора на кралицата (пиратска му работа). През следващите векове имало множество опити, но всички те се проваляли в лабиринта от малки островчета на Канадския архипелаг. Интересът постепенно намалял, докато през 1817, британското правителство не обявило награда от 20 000 лири на човека, който открие път към Азия от северозапад. Така стигаме до експедицията описана тук, която потегля през 1844 г. но така и не се завръща.

Командването било поверено на Джон Франклин - полярен изследовател, контраадмирал, който по това време вече бил на 59 години и имал зад гърба си цели три арктически експедиции, като на едната от тях едва на изгубил живота си. Наложило му се да яде лишеи и да вари кожените ремъци на обувките си. В книгата се споменава тази причудлива склонност на англичаните да уважават провалилите си се откриватели. Считало се е за успех да оцелееш, да се върнеш, да разкажеш. Сега се сещам, че имат и музей, посветен на Титаник (кой по дяволите прави музей за кораб, потънал още на първото си плаване). Франклин потегля с два кораба - "Еребус" и "Ужас". Съвсем подходящи имена за съдбата, която ги очаква (Ереб в древногръцката митология е олицетворението на мрака) За капитан на "Ужас" бил назначен Франсис Крозиър, който може да видите на снимката, и който се доближава най-много до ролята на основен персонаж в книгата. 

След като изминали цели три години, а от екипажите все още нямало ни вест, ни кост, английското правителство, по молба на г-жа Франклин, инициирало множество спасителни мисии, които в крайна сметка открили само две съобщения, оставени от Франклин и Крозиър през 1847 и 1848, но от корабите нямало и следа. Старая се до колкото е възможно да не издавам какво се случва в книгата, но имайте предвид, че това е действителна история, примесена с художествени измислици. Симънс се възползва от незнанието ни относно съдбата на моряците и точно в тези дупки започва да вкарва фантастичния елемент, за който поне трябва да сте наясно, преди да започнете да четете.

Първата глава ни захвърля по средата на повествованието - в 1847 г. когато корабите вече са замръзнали и моралът на екипажа бавно започва да пада. Капитан Крозиър трябва да убеди един от моряците си, че в Стаята на мъртвите няма нищо свръхестествено. Просто няколко трупа, а звуците, които се чуват вероятно са от изгладнелите плъхове, опитващи се да се докопат до лесната плячка. Е, плъхове наистина има, но проблемът е друг - част от гредите са отковани, а зад тях се вижда изкопан в снега тунел. Какво ли същество е успяло да извърши подобно деяние, явно търсейки слабо място в корпуса на кораба, от където да се вмъкне.

Чрез няколко ретроспективни глави виждаме началото на експедицията, запознаваме се със състоянието на Крозиър и Франклин преди да потеглят, и получаваме оскъдна информация за семейното им положение. Следващите 400 страници проследяват трудностите, с които мъжете се сблъскват в Арктическия пояс, и по-специално периодът, когато двата кораба замръзват до остров Крал Уилям. Запознаваме се с лейтенант Ървинг - младо момче, което се влюбва в мистериозната инуитка, която е нещо като пленник на кораба; д-р Гудсър - педантичен дребосък, който е плавал с кораба Бийгъл и е разговарял със самия Дарвин; както и десетки други персонажи, които малко по малко ще опознаете. Всеки един от тях е добре обрисуван и лесно запомнящ се, така че няма да имате проблем в запомнянето на имена.

Симънс наистина не бърза, отделяйки изключително много време, за да ни покаже какво би било ежедневието на тези кораби при подобни условия. "Ужас" е корабът, на който прекарваме по-голямата част от повествованието. Минаваме през повечето помещения, виждаме къде спят моряците и къде се срещат офицерите, къде е парния двигател и как се носи вахта при температури от порядъка на -40 градуса. На някои хора това може да им се стори досадно, но за мен проработи. Имайте предвид, че Симънс умело вкарва чудовището всеки път, когато започнете да задрямвате.  



Първото нещо, което те удря, когато започнеш да четеш началните страници, е вниманието на автора към детайла. Разбираш, че човекът си е свършил работата. Той познава тези кораби; знае от какво дърво са правени; какви парни двигатели имат и от коя железопътна компания са докарани; знае с каква храна са разполагали моряците, с какви количества, и защо повече от половината консерви са се оказали развалени; запознат е с движението на ледовете, техните свойства и влияние върху корабите; и още толкова много неща, че егото на някой ентусиазиран млад писател ще бъде тотално смазано и разпиляно. 

Атмосферата също се налага още от самото начало. Симънс прави всичко възможно, за да ви вкара в тези замръзнали кораби, да усетите температури от порядъка на -40 градуса и да живеете няколко месеца в пълен мрак. Да не споменаваме, че навън ви дебне някаква твар, която дори не можете да си представите. Гладът бавно започва да се прокрадва по страниците, докато хладилникът ви започва да изглежда неприлично препълнен, а уютното ви кресло започва да става все по-уютно.

Една добра книга никога не е само това, което виждате на пръв поглед. Поради дългогодишния труд и внимание, които авторът посвещава, тя започва да се разраства на множество нива, започва да придобива дълбочина. Подобна трагедия е сгоден случай да се разгледат интересни теми, като в случая основните са търсенето на път в безизходно положение и загубата на човешкото, пред лицето на ужаса и смъртта. Образите на замръзналите кораби, които вместо да се движат по водата, биват бавно смазвани от нея, ни показва, че тук всичко е неестествено, законите на природата са изкривени. Основният цвят е белият, но както е обяснено в цитата от "Моби Дик" в началото на книгата, той също може да се отдалечи от приятните асоциации и да се превърне в източник на ужас.

Благодаря за картите! 
Винаги е удоволствие да четеш книга, която ти предлага възможността да проследиш пътя на героите и да разгледаш заобикалящата ги среда. Още от Толкин научих какво огромно влияние може да има една добре изготвена карта за ума на четящия. В началото, когато Симънс удобно нахвърляше тонове информация, постоянно отгръщах страниците, за да сверявам имената на островите, заливите, протоците, реките; да измервам разстоянията (удобно посочени в километри и мили); или да си припомням къде точно се намират корабите в дадения момент, но с течение на времето образите се запаметиха в съзнанието ми и ако след средата на книгата ме бяхте попитали къде точно се намират героите, щях съвсем спокойно да ви обясня не само това, ами и от къде и как са минали, за да стигнат до тази точка. Изключително приятно е да се вживееш по този начин.

Симънс винаги е подбирал майсторски символите и образите, които използва, за да ни въздейства по най-силния начин. Примерно корабът изведнъж не е просто кораб, а става като съзнанието на човека - разделено на три нива, като лудостта само чака някой да слезе и да отвори вратата. Препратките към други произведения, които винаги изобилстват в книгите на Симънс също са налице, като в момента веднага се сещам за разказа на Едгар Алан По - "Маската на алената смърт", който е използван по един наистина забележителен начин. Той бележи средата на книгата, поставяйки началото на следващите далеч по-кървави и ужасяващи глави. 



Книгата може и да започва с цитат от "Моби Дик", но веднага забравете за вълнуващите приключенски романи за пирати и моряци, които всички обичахме да четем като юноши. Тук всичко е застинало, хванато в белия капан на ужаса. Няма място за шеги и подвизи, няма място за любов и нежност. Суровата действителност поставя моряците на ръба на разсъдъка, като единственият приоритет е самото оцеляване.

Инуитската митология също се прокрадва в повествованието и символизма. Самото чудовище е заимствано от там. То представлява нещо като огромна бяла мечка, с удължен врат. Честно казано, трудно ми беше да си представя как точно ще да изглежда тази твар, а и Симънс не полага големи усилия, за да ни я опише. Тя винаги се появява в мъглата, дебне в мрака и когато нападне, ужасът надделява и никой не си прави труда да я изследва. Докато подготвях информация за рецензията, попаднах на нещо много интересно, което обуславя чудесно тона на книгата :

Запитан за своята вяра и вярвания, Ауа, шаман, който съпровожда Кнут Расмусен по време на неговото пътешествие, отговаря: „Ние не вярваме, нас ни е страх“.

Втората част от книгата проследява опитът на оцелелите моряци да избягат от корабите си, използвайки шейни и завързани за тях лодки, които евентуално да използват, когато достигнат размразените ледове на юг. Целта им е да достигнат Канада, където ще могат да ловят храна и евентуално да срещнат други хора, които да им окажат помощ. Чудовището е по петите им, а сред екипажа започват да се появяват страховитите помисли за канибализъм. Това наистина се превръща в едно пътешествие към дъното на човешката душа, където броди далеч по-смразяващ ужас, отколкото този, който можеш да посрещнеш открито в битка.

Симънс разказва историята от гледната точка на Крозиър в сегашно време, други глави са в минало, а тези на д-р Гудсър са в епистоларен стил (писма). Това си е приятно разнообразие при подобен обем.


И за да бъда обективен, ще посоча няколко неща, които ме подразниха. Възможно е да има и други, но на този етап ми е трудно да ги систематизирам и обясня, така че за сега ще спомена тези. Основният дразнещ аспект за мен беше (както винаги) липсата на главен герой или достатъчно background информация, за да ни пука за някого. Ако приемем, че Крозиър е в центъра на всичко, то какво ще можете да ми кажете за него след края на книгата. Сърдит ирландец, който пие уиски и пъшка под тежестта на началството. Опитите да се създаде някаква перспектива чрез ретроспекции към любовни похождения за мен бяха абсолютно нелепи и безполезни.  

Другият голям проблем беше финалът, който естествено не мога да коментирам, но който ми се стори съвсем извън тона на книгата. Човек прочита последните страници, след това ги препрочита и си преразказва на глас какво всъщност се е случило, след което или го избива на смях, или започва да се удря с дебелата тухла по главата. Не, наистина, всичко ми се стори доста претупано и детинско, но ще се удържа и няма да издавам. Преценете сами.

Не знам дали да впиша обема като минус, защото ако предишните ми две оплаквания бяха задоволени, едва ли щях да мрънкам за тези 800 стр. Със сигурност можеше да се намалят до 500-600, но за целите, които Симънс си е поставил, определено му е трябвало огромен обем. Истината е, че на места ще започнете да прозявате но запазете търпение, защото след 20-30 стр. ви чака нова доза ужас и действие. Една от любимите ми сцени беше преследване между чудовището и един от моряците - сцена, достойна за холивудски екшън.  

И като споменах Холивуд... до колкото разбирам, от AMC са решили да правят сериал по книгата, което може и да не се окаже кой знае колко лоша идея. Все пак имат достатъчно грим, останал от "The Walking Dead", за да издокарат стотина изгладнели моряци. Напоследък виждаме сериозен бум на сериалите, като повечето сериозни актьори започват да се ориентират към малкия екран. "Ужас" определено има потенциала да привлече някое по-сериозно име, като аз ще си позволя да препоръчам г-н Ръсел Кроу за Франсис Крозиър. Все пак Кроу има вече опит с капитан на английски кораб "Господар и командир". Простете за отклонението, но киноманът в мен пак се обади.




Нека да кажа и няколко думи за самия автор, който съвсем изчезна в тази рецензия. Едва
миналата година, по препоръка от приятел, се запознах с творчеството на Симънс, като прочетох първата част от поредицата "Хиперион". Трябва да призная, че книгата беше страхотна, макар че на места отново имаше неща, които ме дразнеха. Прилики между двете творби без съмнение могат да се открият, но аз предпочитам да не намесваме подобни паралели, защото съвсем ще се отплеснем. Достатъчно е да признаем, че Симънс има изключителна интелектуална подготвеност, а и вече огромен опит в писането на огромни романи, и това си личи от всяка страница.

Повярвайте ми, въпреки огромната рецензия, все още има много неща, които заслужават да бъдат споменати. Ще тегля обаче чертата тук, защото иначе рискувам да изгубя и най-верните си читатели. "Ужас" действително е една забележителна книга. Със смазващия си мащаб, тя въздейства на читателя, запращайки го в ледената пустош, на край света, за да му разкрие колко малка е границата между човека и чудовището. Въпреки забележките, които посочих по-горе, определено препоръчвам, но само за хардкор читатели, които са развили необходимото количество търпение за подобни тухли.  

Издателство: Изток-Запад

Други рецензии:
Аз чета
Книжен Петър
Книголандия
Over the river...
Под моста

Страницата на блога във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

___ ___ ___

сряда, 2 април 2014 г.

"Апарат" - Васил Георгиев


Започвам да обръщам все по-голямо внимание на съвременната българска литература, не защото има някакво възраждане (а може и да има такова, пък да не съм разбрал), но защото чувствам огромната й липса в културния ми живот. Чуждестранните автори не успяват да задоволят необходимостта ми от книги, писани от автори, които живеят в същата държава като мен, които се сблъскват със същите обстоятелства и тъпотии, които търсят отговорите на въпроси, вълнуващи всеки социално ангажиран човек. "Апарат" задоволява тази необходимост.

Ето и официалната анотация:
„Апарат” е преди всичко добре разказана история с динамичен сюжет, необичайни развръзки, хладна и нихилистична ирония към човешките грешки, съзнавани и несъзнавани стремежи.  Историята на неуспял маркетолог, създал машина, която да помогне на хората да използват отново разума си, накърнен от манипулациите на рекламата. И историята на един млад човек, който се опитва да направи удара на живота си, и неговото тайно, необикновено желание.  В София се борят най-мощният бизнес-картел на Източна Европа - Споразумението (Веригите), и най-голямата антиконсумеристична организация в света – „Хармония”. Борбата за спасението на света чрез събуждането на човешкия разум трябва да се осъществи в главата на всеки един човек, за да осъзнае той своята отговорност за запазването на планетата си, за да спре да купува излишни неща и да заживее с най-необходимото. И така да намери истинския път към щастието.  Васил Георгиев не разказва как ще свърши тази борба, а как тя вече е започнала.

Книгата започва с Емил, който е първото ни предположение за главен герой в романа. Не мога да ви кажа кой знае какво за него, защото образът му поема функцията на аватар, чрез който авторът ви развежда из събитията и ви среща с други централни персонажи. Емил прави сериозен удар и навлиза в опасните води на финансовите измамници, като малко по-късно пътят му се пресича с Арлекс - неуспелият маркетолог, който създава въпросния апарат. Какво всъщност е апаратът?  Това е устройство, което засича вашата подсъзнателна мотивация и разкрива истинските ви подбуди да извършите дадено действие. Нещо като изключително прецизен детектор на лъжата. Арлекс го използва, за да покаже на хората, че повечето неща, които искат да си купят, са плод на манипулация от рекламите, които постоянно ги облъчват.

Трябва да признаете, че това е доста готина идея, поне на мен ми се стори оригинална и интересна. Сърцевината на романа всъщност е една критика на съвременното консуматорско общество, която в нито един момент не става твърде крещяща, твърде натрапчива. Георгиев добре е балансирал теориите със самия сюжет, за да не се получи някаква досадна проповед - нещо, което никой не иска да чете. Някои глави са като есета, а бележките ще помогнат на всеки, който не е запознат с материята. Личи си огромното количество усилие, което авторът е хвърлил за проучване, а когато си чел някоя от споменатите книги (като "Шоковата доктрина"), удоволствието е много по-голямо.

В крайна сметка "Апарат" не е перфектна книга. Могат да се посочат някои дразнещи неща, но в случая плюсовете са повече. Имате една добре обоснована критика на съвременното ни общество, комбинирана с интересен и оригинален сюжет. "Апарат" без съмнение е един от най-добрите български романи от миналата година, което не говори кой знае какво, но ако ще четете българска проза, по-добре започнете от тук.

Ето един готин цитат:

"Емил вижда, че Роксана я гледа, и веднага й казва, че е най-хубавото момиче на партито. Може би беше малко рано, но ако кажеш на момиче, че е най-хубавото, след което я погледнеш в очите и ако видиш искрица недоверие в тях, значи наистина не е най-хубавото момиче. И то не защото си го знае - почти всяка жена таи някакви надежди, че е най-хубавата. Реакцията й е огледало на искреността на думите ти, искреност, която ти не можеш да усетиш, но тя, за разлика от теб, улавя. Господ може би е създал жената не за да ражда деца, ами за да бъде отражение на твоята неискреност, за да показва до какви висини на подлост можеш да постигнеш, ако животът някога ти даде шанс за това. В случая подлостта е само за да си легнеш с нея." 

Издателство: Сиела (забележка за лошата коректорска работа)

Страницата на блога във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin


вторник, 1 април 2014 г.

"Машина от думи" - Манол Глишев



Досега не съм писал за съвременна поезия, което трябва да ви подскаже, че възможностите ми за нейното разбиране са твърде ограничени, инструментариумът ми, както се казва, е твърде оскъден, а и кой се хваща да обяснява и рецензира поезия. Така че реших тази публикация да бъде по-скоро едно представяне с някои мои бележки и коментари, а накрая ще можете да прочетете и кратко интервю със самия автор - Манол Глишев.

Сборникът е посветен "на всички", което веднага ни подсказва за желанието на поета да бъде общодостъпен, да сподели думите си. Не знам обаче колко читатели ще разберат историческите препратки, които изобилстват в стиховете. За мен добрата поезия винаги е работела на няколко нива, като едно от най-важните е било образователното. Винаги, когато прочета непозната дума, била тя име, или латинска фраза, бързам да проверя за какво става въпрос. Когато четем проза, понякога си позволяваме да бъдем немарливи, пропускаме думи, които не са ни ясни, но в едно добро стихотворение, всяка буква е подбрана с внимание, тя е част от верига, която, ако бъде прекъсната, ще се разпадне.

Това е и едно от моите обяснения защо днес не се чете толкова много поезия. Нямаме необходимата концентрация (която беше тотално разбита от появата на Интернет), изгубили сме желанието си да проучваме, да се ровим, и да бъдем любознателни, което е и основната причина за затъпяването, което наблюдаваме сред по-младите. Поезията ни възпитава в тези дисциплини, като също така изгражда и абстрактното ни мислене, толкова важно за разбирането на което и да е изкуство.

С Манол се запознахме преди години покрай общия ни интерес към творчеството на Толкин. Това познанство засили в мен отдавна заспалото желание да уча история, което беше съсипано от безобразно поднесената материя в училище. Трябва да знаете, че история плюс Толкин е формула за доживотно разбирателство. Може би някои от вас познават Манол от студентските протести или от появите му по телевизията, може би някои от вас не са съгласни с политическите му възгледи. Нека това да не е пречка за възприемането на изкуството, защото то (особено поднесено в този вид) е над злободневните теми, то се свързва с историята и изгражда един по-мащабен, и по-важен свят, който може би трябва по-често да посещаваме.

И понеже какво е сборник със стихове без любовни такива, ето едно, което много харесах:

Love-на песничка

и винаги напразно се опитваме
да се харесаме на тези странните
създания с красивите походки
зад хълма скрити наблюдаваме
вода как пият как пристъпят леко
в гърдите ни се свива инак здравият
юмрук изтласкващ алената кръв
 и тя изстива в нашите артерии
 а после пак се втурва в устрем пурпурен
 опожарява слепоочия и вени
 дордето проследяваме със погледи
 любимите ни стройни силуети
 с достойнство как оттеглят се естествено
 изпълнени с върховно безразличие
 неясно очертани в маранята
 единствено оставяйки във пясъка
 следи които дълго съзерцаваме

Ето и едно кратко интервю с Манол, за което се надявам, че ще хвърли още повече яснота върху сборника със стихове:

Защо "Машина от думи"? Знам, че ти е омръзнало да отговаряш на този въпрос, но няма как да не го изясним в началото. 

Не ми е омръзнало, това ми е любим въпрос. Един англоезичен поет, Уилям Карлос Уилямс, казва, че всяко стихотворение е „машина, направена от думи“. Срещнах този израз като цитат в коментар на друг автор към „Беоулф“, старата епическа поема. Тя наистина е сложен и прецизен механизъм. Ще ми се и аз да мога да създавам машини или поне тиктакащи машинки от думи, макар че никоя няма да е чак толкова добра като „Беоулф“ или Омировата „Одисея“. Но пък поне мога да отдам почит на истински големите неща с едно заглавие. Замислям се дали следващата ми книга да не се казва „Резервни части за машината“ ;)

Има една антична поговорка, която гласи, че човешкият живот е непълен, докато, човек не вкуси любов, бедност и война. Имам усещането, че това са три доста силно застъпени теми в твоите стихове.  

Тези неща наистина са важни, та нали трябва да има за какво да пишеш. Любов съм вкусил и се стремя към нея като всеки човек – пък и винаги ще си остане приятно да се опиташ да се харесаш на съседката като й напишеш нещо. Мисля, че и през бедност съм минал – все пак живея в България, помня деветдесетте години. Но не знаех, че бедността е моя тема; човек винаги се изненадва как го четат другите. Война не съм виждал и се надявам никога да не видя. Тя обаче наистина е моя тема, само че това е друга, вътрешна война. Най-вече войната със собствените страхове. Страхът трябва да бъде надвиван, не трябва да му се позволява да живее вътре в нас. Това си е моя война, за която обичам да пиша. Надявам се четенето за това да носи познати, разбираеми емоции.  

Историята също е важна за теб. Разкажи ни малко за това как тя те вдъхновява и защо съвременният читател трябва да й обръща повече внимание.  

Историята, за съжаление, не е учителка на народите, но пък за щастие е вдъхновителка на поетите. Случвали са се и продължават да се случват изключително интересни неща – големи страсти на фона на големи събития. Трагични или радостни неща. За това винаги е било вълнуващо и да се слуша, и да се разказва, и да се мисли. Благородно удоволствие е да застанеш на прочуто място и да поумуваш малко за онези, които са го направили такова. След сто или двеста години нашето време вече ще е история и някои от тогавашните поети може да пишат за него с чувството, което Кавафис е имал към Александрия. Някои от най-добрите неща, писани на български, са игра с историята, например „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ на Кирил Мерджански. Ценя това, а човек следва онова, което цени. 

Какво мислиш за съвременната поезия? Факт е, че в момента прозата е по-продавана. Изгубили ли сме поетичността в живота си?  

Тези „Избрани епитафии...“, които споменах, са съвременна поезия. Има прекрасни поети от втората половина на двайсети век, пък и до днес – и български, и чужди. За някои от тях мисля като за близки приятели, ето, сещам се например за Владислав Христов, с когото сме страшно различни, но харесвам как пише той и не мога да пиша като него. За своя щастлива изненада открих стихотворенията на Александър Шурбанов и Цочо Бояджиев. Оказа се, че те не са само учени, а и чудесни лирици. Вярно е, че поезията си има по-камерна, по-малка публика. Не виждам нищо лошо в това. Отдавна не се пишат дебели поеми за рецитиране в зали, пълни с пияни воини и щедри крале. Щях да кажа, че понякога ми е жал за това, но сега се сещам, че само преди двайсетина години е имало много жалки, фалшиви опити за креслива поезия по площадите. Добре е, че тези неща ги няма вече. Пишем малки неща, къси неща за частна употреба, така че е естествено поезията да е по-тиха, за пред по-събрана публика. А поетичното може би е всичко, над което може да се спре и да се помисли. Въпрос на склонности е дали човек ще се замисли над едно или друго. Или пък над нищо.

Премиерата е на 9 април, сряда, 18:30 ч., в Хеликон на бул. Цар Освободител №4 (до ресторант "България"), като книгата вече може да се намери по книжарниците, или да се поръча от сайта на издателството: Жанет-45

Страница на блога във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin