понеделник, 23 ноември 2015 г.

"Литературни есета" - Вирджиния Улф


Въпреки че не харесах особено "Госпожа Дауауей", в този сборник (подбран от оригиналните "Selected Essays", "The Common Reader - first series", "The Common Reader - second series" и "Virginia Woolf on Fiction") виждам Улф в съвсем различна светлина. Като приятел, като интелигентен и жив човек, който без претенция споделя собствените си впечатления от литературата. Каква свобода! Каква прекрасна свобода! 

За разлика от другите ерудити, чиито книги, посветени на литературата, излизат у нас, Улф не се стреми да впечатли с енциклопедични познания. Вместо това представя личния си поглед за това, което е прочела, и последвалите впечатления. Не липсват сравнения и препратки, но те са плод на собствена интелектуална работа, породена от любов към книгите, а не на позоваване на чужди авторитети. Много ми хареса!

В "Как да четем книги?" (обърнете внимание на въпросителната!) Улф отделя време на въпросите, които терзаят всички ни. Има ли правилен начин да се четат книги и как да извличаме повече от прочетеното? Като съпоставя Даниел Дефо (майсторство на наратива и отделено внимание на най-малките детайли, яснота и порядък), Джейн Остин (богати образи, ирония, различни гледни точки, но малко описания на събитията, случващи се в съвремието) и Томас Харди (меланхолия, самота и отношението на човека с дивата природа) Улф разкрива основния механизъм при четене - към всеки автор да се подхожда различно. Преходът от един към друг е труден.

"Понякога този естествен антагонизъм е твърде силен, за да бъде преодолян, но винаги си струва човек да опита отново. Защото тези трудни и недостъпни книги с цялата им предварителна суровост накрая често ни даряват с най-благодатните плодове, а и така странно е устроен човешкият мозък, че цели дялове от литературата, които сме ненавиждали в даден момент, в друг се оказват апетитни за нас".



В "Образът в литературата" Улф защитава тезата, че най-важните неща в една книга, отвъд сюжет, стил, философии и идеологии, остават неизменно образите. Защото литературата, която остава през вековете, се интересува преди всичко от човека и (както беше казал Фокнър) "от човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си". 

Следва есе за бъдещето на поезията и прозата, което ми се стори дотолкова прозорливо, че се колебая дали да не го нарека направо пророческо и актуално. Според Улф много от качествата на поезията ще се преплетат в романа и в бъдещето ще има някаква нова форма, която ще отразява по-точно чувствата на човечеството. За разлика от Кийтс, който спокойно може да отделя внимание на красотата на славея (макар и свързана с преходността и смъртта), съвременният поет не може да откъсне славея от конфликта, пораждащ се от околната среда. Това неспокойствие се прехвърля в писането и го превръща в объркано и хаотично. Качества, които уморяват четящия. Нужна е прозаичността, която да го успокои. Тя пък има нужда от облагородяване, от възвишените цели на поезията. 

Затова и няма да видим скоро романи като тези от 19 век. Струват ми се обречени всички опити на съвременните писатели да копират стила и метода на онези творци. Преструвката им е обречена, защото няма връзка с това, което усеща човекът от улицата. А и колко по-лесно е да копираш, отколкото да проправяш път. 

В сборника са включени повече от двадесет есета. За сестрите Бронте, Даниел Дефо, Е.М.Форстър, библиотеките, "Вуйчо Ваньо", Шекспир и още, и още... Вземете си книгата, ако се интересувате от литература, защото в нея ще прочетете думите на един ревностен читател, който гори от желание да ви сподели вълненията си. Както трябва да бъде винаги. 

Оставям ви с най-брилянтния отговор на въпроса: "Защо четем?": 

"Ако нравоучително ни попитат как бихме оправдали любовта си към четенето, можем да използваме и горното оправдание. Но ако сме честни, ще знаем, че подобно оправдание не ни е нужно. Вярно, че от четенето не получаваме нищо друго освен удоволствие; вярно, че и най-мъдрите сред нас не биха могли да кажат що за удоволствие е това. Но това удоволствие, нищо, че е неясно, незнайно и безполезно, ни стига. Удоволствието е толкова странно, толкова цялостно и така обогатява ума на всеки, който може да му се наслади, както и толкова необятно в ползите, които ни носи, че изобщо не би било пресилено да кажем в деня на Страшния съд, когато всички тайни се разбулват и всичко тъмно се прояснява, че причината, поради която от прасета сме станали мъже и жени, после сме излезли от пещерите, после сме захвърлили стрелите и лъковете и сме седнали да разговаряме край огъня, да пием и да се веселим, причината, поради която сме били щедри към бедните, помагали сме на болните, прокарвали сме тротоари и сме издигали къщи, тоест причината, поради която сме създали някакво убежище и общество насред пустошта на света, не е друга, а тази: защото сме обичали да четем".


Издателство:
Колибри
Други рецензии:

вторник, 10 ноември 2015 г.

"Синът на акордеониста" - Бернардо Ачага


Допреди месец не знаех почти нищо за народа на баските, а когато попитах приятелите си, единствената реакция беше: "Аа, да, баските, баските сепаратисти". Недопустимо е с това да се изчерпва знанието ни за един народ, намиращ се не в някое отдалечено кътче на света, а съвсем близо до центъра на Европа - сред райските пейзажи на Северна Испания.

Всеки може да прочете статията в Уикипедия (препоръчително английската), ако иска да научи повече за културата на този народ. Моят подход обаче беше по-различен - да открия книга от баски автор, по възможност съвременен. Вярвам, че най-добрият прозорец към чуждия живот се изгражда с помощта на думите и умението да разказваш. С Бернардо Ачага успехът ми беше двоен. Не само че открих съвременен майстор на словото, който пише за живота в Северозападна Испания, оказа се, че книгата му дълбае в миналото и отдава почит към езика и културата.

"Синът на акордеониста" е топла книга, събуждаща спомени от детството. Напомни ми на онези, огрени от слънцето филми, като"Ново кино "Парадизо" на Торнаторе и "1900" на Бертолучи, в които магията на откривателския дух се случва на фона на войни и предателства, а децата бягат, изгубени в собствения си свят. Разбира се, след това идва моментът на събуждане, когато шокираща тайна бива разкрита и светът рязко изгубва топлината си.

Книгата е едно продължително напластяване на случки и разкази, които оформят крайното впечатление за героите и тяхното минало. Големи къщи; коне, тичащи свободно в окъпаните от слънцето поля; задължителната първа любов на село (ето чудесен пример за всички родни автори, които във всеки втори роман се опитват да опишат идиличния живот на село, проваляйки се жалко в грозно обрисувани клишета, напоени с груба сантименталност).  


Разказва Давид - синът на акордеониста, както подсказва и заглавието, но авторът още в началото се разграничава от своя герой чрез хитър похват. Първата глава е разказана от Йосеба, който посещава дома на своя стар приятел от детството Давид, който вече е починал. След кратък разговор със съпругата му, Йосеба решава да прочете записките на Давид, които обхващат живота им в Обаба от началото на 30-те години.. Докато ги редактира, оформяйки ги в книга, Йосеба все повече допълва от собствените си спомени, превръщайки ръкописа в един колективен поглед към миналото. Не знам дали това е отражение на действителната работа по книгата, но е изключително успешен механизъм, имайки предвид темите на книгата.

Чрез това присвояване на идентичност, авторът пристъпва към същественото. Завръщане към корените; търсене на устойчивост в предците, както и отговори на въпроса "кой съм аз?", скрити в мистерията на езика. А езикът е баски, на който оригинално е издаден романът - още един жест на почит към националната принадлежност. Но без патетика и сантимент. Може би с малко романтика, но тя винаги има навика да се промъква, когато заговорим за миналото.

"Синът на акордеониста" е рядко успешна книга, която изпъква сред множеството неуспешни опити за автентичен портрет на един народ. Без да изкривява миналото за собствена полза, без да загрозява с излишни драматични сенки, с ясна и подредена мисъл, романът очертава контурите, върху които всеки читател ще нарисува собствения си живот. Така книгата надскача границите си и вместо за Обаба, става за Пловдив или за София, или за някое село, където сте играли и където сте целунали някого за първи път.

Интервю с Бернардо Ачага