понеделник, 28 декември 2015 г.

"Завръщането" - Майкъл Пунке


С наближаващия край на годината, който поради топлото време се промъква все по-неусетно, взех да се питам коя да е последната книга, за която да пиша и има ли значение изобщо. След дълго лутане, накрая зарязах всичко подготвено и вдъхновен от феноменалния трейлър на предстоящата адаптация, подхванах "Завръщането" на Майкъл Пунке. 

Книгата е базирана на действителен случай и разказва за трапера Хю Глас, който през 1823 г. е нападнат от мечка гризли в покрайнините на река Грант, близо до северната част на Скалистите планини. Глас, заедно с банда юнаци събира кожи, навлизайки все по-внимателно в дивото, под постоянна заплаха от внезапни индиански нападения. Но най-голямото му изпитание се оказва майка гризли, която пазейки малките си, обезобразява трапера и потрошава тялото му. 

Другарите му са поставени пред труден избор. Невъзможността да го носят през стотиците мили до най-близкия форт и моралната отговорност да стоят до него, докато издъхне. Никой от тях не предполага, че Глас ще се възстанови от раните си, затова поверяват на безскрупулния Фцджералд и младока Бриджър да останат до него, докато премине в отвъдното. Подплашен от племе Арикара, Фицджералд ограбва Глас и го изоставя да лежи беззащитен пред задаващата се заплаха. И тогава, докато изгасва последният пламък надежда, мисълта за отмъщение и непримиримост срещу извършената неправда, пораждат нови сили живот.

Така започва дългото завръщане. 


История, стара колкото света. От Омир, през Дюма и чак до нас. Един човек, against all odds отказва да умре. Търси своето и въздава справедливост. Харесвам идеята, че в нашата фантазия отмъщението винаги е далеч по-сладко от настъпилия дългоочакван момент. Изправени пред фантазиите си, неволно поглеждаме назад. Има ли всичко това някакъв смисъл? Заслужавало ли си е голямото пътуване? За да разберете дали Глас получава това, което търси, ще трябва да прочетете книгата, но ще кажа, че краят следва плътно вътрешната логика на книгата и по никакъв начин не разочарова. Алтернативите са далеч по-схематични и се радвам, че Пунке не се е изкушил да превърне финала в безмозъчна гонка през гората.

Ако сте чели "Граф Монте Кристо", знаете, че по-голямата част от романа няма нищо общо с вълнуващото бягство от замъка или вдъхновяващото обучение на абат Фариа. Дюма предпочита да ни описва модните от онова време приеми и буржоазно ежедневие. Пунке не допуска грешката да се разпилява. Книгата е стегната и неотлъчно се придържа към своя герой и неговите жертви.

Едно от основните ми притеснения беше, че ще има досадни природни описания, особено на всевъзможните тревички и билки, които Глас яде по пътя, както и други уроци по оцеляване, които жадните за приключения да прилагат на практика. Пунке обаче не забравя модерния читател, израснал в щадящата люлка на града. Затова всички сцени, в които Глас отчаяно търси храна или създава подслон, са предадени по интересен и ясен начин. Във всеки един момент знаете какво и защо се случва, без да ви е необходим речник.


"Завръщането" не е само роман за силата на човешкия дух и оцеляването в сурови условия. Има няколко сцени, които подбуждат дълбоки морални и общочовешки въпроси. Единият е, когато групата мъже обсъждат дали да изоставят Глас и как да го направят, за да не се чувстват след това зле. Решението е елегантно, а съвестта им остава чиста. Другият момент идва към края на романа, когато самият Глас е поставен пред труден избор. С динамичните си и прецизни описания Пунке ни прави съучастници на героя. Превръщаме се в мъжа, отправил се на вечното завръщане. Колкото физическо, толкова и духовно.

Ретроспективните глави хвърлят светлина върху миналото на Глас, помагат да опознаем характера и мотивацията зад решенията му и предоставят приятно разнообразие сред покритото от сняг отчаяние. Ако борбата с мечки, вълци и индианци не ви е била достатъчна, добавете и няколко сцени на пиратски плавателен съд в Карибите. Перфектният приключенски роман започва да добива форма.

Филмът на Иняриту, с участието на Леонардо е основната причина книгата да се появи на български. Тъй като чакаме премиерата чак след месец, не мога да правя никакви съпоставки, нито мога да кажа дали е препоръчително да се чете преди филма. Все пак, доколкото знам, качествата на филма не са в сюжета и героите, а във визуалната презентация, така че едва ли ще си развалите удоволствието, ако я прочетете преди това. Но моля ви, не бъдете от хората, повтарящи безкритично: "Книгата беше по-добра".

Преводът е добър, Богдан Русев е редактор, така че фактологически неразбории няма. Лошото е, че има доста коректорски грешки, но пък книгата толкова ме грабна, че тотално спрях да им обръщам внимание. Щастлив съм, че приключвам годината с толкова вълнуваща книга. Върна ме към атмосферата от романите на Джек Лондон, Карл Май и суровите приключения на мъжете, опитомили прерията.

Присъда:
5/5

Издателство:
Сиела

петък, 18 декември 2015 г.

"Петата купа" - Дан Симънс



Дан Симънс е като кутия с шоколадови бонбони. Никога не знаеш какъв ще ти се падне. С лешник или от ония гадните с кокос, дето като ги дъвчеш и... но както и да е, да се върнем на автора. 

Чел съм "Хиперион" и "Ужас". И двете ми харесаха, макар че в стотиците страници обем неизбежно имаше досадни и дори нелепи епизоди (сцената с летящото килимче в "Хиперион" и финала на "Ужас"). 

Та за какво иде реч? В една дъждовна мартенска вечер Хенри Джеймс се приближава до река Сена в Париж, готов да скочи. В ръка държи кутийка с прахта на сестра си, която е починала предишната година. Романите му не се продават добре и депресията го е тласнала до отчайващото решение. Стигнал до ръба, Джеймс вижда в сенките наблизо силуета на друг мъж. Каква е изненадата му, когато разбира, че това е Шерлок Холмс, който също не вижда смисъл да продължава съществуването си на земята. Но в този топъл миг на общо отчаяние, Холмс предлага да отпътуват за Америка, където прочутият детектив има недовършена работа, свързана със самоубийството на Клоувър Адамс - стара приятелка на Хенри Джеймс.

Оттам нататък действието се пренася във Вашингтон, където детективът разследва случая, убеден, че е убийство, в което е намесена конспирация на отколешния му архивраг Мориарти.
Най-интересното нещо от литературна гледна точка е смесването между реалност и фикция. В романа нагледно ще видите онази истина, за която пише Умберто Еко в своите есета, че за четящия, добре описаният литературен герой е истински и притежава тежест, не по-малка от тази на някоя историческа личност.

Та кой е героят на историята? Всички познаваме Шерлок Холмс. Ако не сте чели историите на Артър Конан Дойл, то поне обичате да гледате сериали, където често сте срещали (дори несъзнателно) образа му. Арогантен, безпардонен, обсебен от професията си и зависим от наркотично вещество гений, който остава неразбран от обществото, но е недостижим в професията си и единствено един-двама от приятелите му надникват в душата му, където намират едно добро сърце. Какво обаче знаем за Хенри Джеймс?

Хенри Джеймс - роден... ала-бала, прочетете си сами. В романа той е страхлив и затворен човек, но не и карикатура. По-скоро хобит - домошар, който не обича приключенията, но има нужда точно от едно такова. Интересен герой с вътрешна борба, минало, което да засилва мотивите му и да го прави цветен и непредсказуем. Понякога Джеймс влиза в коловоза на Уотсън, тоест обикновен sidekick на Холмс, но Симънс не забравя тази опасност и бързо взима мерки. Примерно като направи така, че самият Джеймс да иронизира второстепенната си шаблонна роля.

Хенри Джеймс(1843 - 1916)
Простете, но горе съм ви подвел мъничко. Казах, че знаем всичко за Шерлок Холмс. Не е съвсем така. Тук разполагаме с нещо невиждано (поне за мен) засега. Шерлок Холмс, който по пътя на дидактичните си умения е стигнал до извода, че е литературен герой. Колко добро попадение е това! Сигурен съм, че Симънс се е наел с тази книга главно поради тази идея, както и интересната комбинация между фикция и реалност, а и Хенри Джеймс му е любим писател (склонността към дебели романи свидетелства за това).

Симънс е ужасно обстоятелствен. В "Ужас" това не ме дразнеше, защото съм момченце и си падам по корабчета, но когато има сцена с вечеря или обяд и трябва да ми се каже кой какво яде, какво включва менюто, че и на френски... не, благодаря!

Когато някой реши да пише книга, ситуирана в края на 19 век, решава, че е нужно вътре да вкара всички колоритни образи от онова време. Затова ще срещнете Марк Твен и Теди Рузвелт. Не че са ужасно важни за историята (защо трябва да са точно те, а не измислени герои?). Особено Рузвелт, който се появява просто за една вечеря, където разгръща тогавашните си разбирания. Кому е нужно това? Това е писателско угаждане. Вижте ме колко знам и вижте, приятели, какво прочетох онзи ден. Неща, които Симънс по-добре да запази за разговорите след вечеря, когато с аверите си пият портвайн и пушат лули до камината, обсъждайки славното минало на литературата и безнадеждното й бъдеще.

Статуята на Клоувър Адамс. , Адамс, заедно със съпруга си е била част от "Петта купи",
като двамата са били приятели на Хенри Джеймс, който черпи вдъхновение от нея
за два свои романа: "Портрет на една дама" и "Дейзи Милър".  
Не съм фен на мистерията в романа. Най-добрият момент беше този със статуята, който наистина ще ви изненада и ще ви държи в напрежение с чудесната си атмосфера. Всичко останало е твърде досадно, заобиколно и човек често може да загуби нишката кое писмо към кого е било изпратено и така нататък... общо взето към края няма да ви пука кой уби Клоувър Адамс. Което всъщност не знам дали е критика, ако считате за плюс, че книгата поема по нова посока и това е по някакъв вълнуващо и неочаквано за вас. Но е факт, че романът изоставя напълно мистерията с Клоувър и се фокусира върху Холмс (все пак заради него си купихте книгата, нали?).

Много добри екшън епизоди. Така де... Шерлок Холмс се преоблича и навлиза дълбоко в бедняшкия квартал, купува си хероин и след това посича сума ти разбойници в изоставена сграда. Хареса ми динамиката между главите. След наситена с движение сцена, идва дълъг разговор с препратки и бавно разгадаване на мистерии. Не е изненада, че Симънс е овладял изкуството да построява добре героите си и да разгръща историите ми в стотици страници. Даже имам чувството, че вече го прави със затворени очи.

Всъщност през 1943 Шерлок Холмс наистина отива във Вашингтон (поне в киното). 

Дразнещото е, че книгата, подобно на "Ужас' е писана сякаш без да има край. Поне такъв не е нужен. Всичко свършва изведнъж, писателят си изтупва ръцете и казва "Това беше всичко, приятели". И приключението, на което сме поели в началото, внезапно секва, без да ни задоволи напълно. Шаблонен край, взет сякаш от някой сериал (кхм, кхм!).

А е жалко, защото книгата има качества и въпреки всички критики, бих казал, че си заслужава четенето. Поне аз не съжалявам, че инвестирах седмица от читателския си график за нея. Информативна е и ако човек е търпелив и си води записки, може наистина да научи много за периода, а още по-добре ще е да се запознае с творчеството на Хенри Джеймс, което често остава пренебрегвано заради обема си (някой най-накрая да издаде разказите му у нас!).

Изключително добър превод, добра редакторска и коректорска работа (не видях никакви грешки). Единствено корицата... но Живко Петров има достатъчно добри корици, за да му простим тази. Така че няма да коментирам повече. Надявам се текстът поне донякъде да ви е информирал за какво се записвате с вашите 25 лв.

Време е да върна оценките в обращение:

Присъда: 3/5

Издателство:
Сиела

събота, 12 декември 2015 г.

"Вдъхновение" - Исак Бабел



За първи път чух за Исак Бабел съвсем скоро. От "Писателят призрак" на Филип Рот, където писателите обсъждат влиянието на руския писател. Според тях най-добрата му книга е "Конармия" - сборник с разкази, в които е описана Одеса преди революцията и участието му в Първа конна армия на Будьони. Във "Вдъхновение" са събрани непубликувани разкази на Бабел, които първоначално са били допълнения към "Конармия" и "Одески разкази", както и някои автобиографични неща.

"Да го нарека човек, означава много да преувелича". 

Героите на Бабел не са никакви герои. Хора от простолюдието, живеещи в кошмарна бедност. Жертви на времената. Гражданската война в Русия жигосва челото на обикновения човек, който пиейки уж забравя, но някой е ходил по улиците пред пивницата и е събирал впечатления със скръбно сърце. Бабел ни прави свидетели на човешко отчаяние, което сякаш изглежда далечно, сякаш се е случило преди хиляди години, в някоя арабска пустиня. А всъщност е от времето на дядовците ни, в културна среда, много близка до нашата.

"Нощес шестима махновци изнасилили слугинята. Щом го научих сутринта, реших да видя как изглежда жена след шесткратно изнасилване. Намерих я в кухнята. Тя переше, сгърбена над легена".

Тежки истории, предадени с топла отчужденост. Любовта и и съчувствието към героите се усеща, но без да пречи на разказа, без да ги спасява от съдбата им. Тази ненамеса, това воайорстване в отвратителния живот е разковничето за тона на историите.



Не мога да препоръчам такава книга, макар да чувствам автора й като естествено продължение на Гогол и Достоевски. Има малко и от Хармс, но без смешното. Бабел е живял в смразяващи времена и ги е описал така, както са били. Без да скрива нищо под покривката на благоприличието. Затова и си е имал проблеми с властта. Затова и е разстрелян със заповед, подписана лично от Сталин.

Не ми хареса прекомерната обвързаност със случващото се тогава. Сборникът е труден за разбиране, без човек да си припомни времената, в които е писан. Дори имаше много думи, които не разбирах или бях забравил какво значат. Много имена. Странно. Толкова много имена за герои, които не значат нищо за никого. Заличени съдби.

"Безмълвие се разпростираше над Велика Криница, над плоската, гробна, ледена пустиня на селската нощ",

Издателство:
Колибри

Други мнения:
Книжен Петър


четвъртък, 10 декември 2015 г.

"Към себе си" - Марк Аврелий



Срам, не срам, ще си призная, че за първи път чух за Марк Аврелий от филма "Гладиатор", при това започнах да обръщам внимание на възрастния император сигурно едва на петото гледане. Тогава се разрових из Уикипедия, която потвърди, че човекът е бил голяма работа и се е опитал да живее достойно, въпреки поста си - ГОСПОДАР НА СВЕТА.

Разбира се, за силното впечатление помогна режисурата на Ридли Скот и качественото изпълнение на Ричард Харис, който после изигра отец Фариа в "Граф Монте Кристо" и първия Дъмбълдор в "Хари Потър", с което трайно се установи в образа на мъдрия ментор. Но достатъчно за филмите (как си личи, че прекарвам повечето си време в Операция кино (време за реклама!).

Текущото (обичам да говоря като блогър-бюрократ) издание е част от поредицата "Извори" на издателство "Изток-Запад", които явно са решили да срутят книжарниците у нас с масираната продукция на класически произведения, древни текстове, средновековна теология и поезия и какво ли още не... Лошо няма, разбира се, стига човек да може да си го позволи.

Размислите на Аврелий имат терапевтичен ефект. Действат ми почти като дзен-коани.

Нека не те разсейват външните събития. Намери време да научиш нещо добро и престани да блуждаеш. Нужно е вече да се пазиш и от другата заблуда. Глупави са и потъналите в дела и накрая уморени от живота хора, неразполагащи с цел, към която да насочат всички свои начинания и изобщо всички свои представи




Преводачът Богдан Богданов (президент на Нов български университет) е написал скучен и невдъхновен предговор, по примера на едновремешните соц. уводи, които направо могат да те откажат от книгата. От друга страна пък, в 40-те страници се намира интересна информация за личния живот на Аврелий. Така че може да му хвърлите едно око след прочита на книгата.

Ама не, ето, пак разлистих какво е писал Богданов и вижте на какво попаднах:

Дали външното поле на междучовешките отношения не е причината да се породи вътрешното поле от реакции спрямо другия човек и спрямо себе си като друг и дали това второ поле не е съкровената субективност на човека?  

:D :D :D

Неадекватно ми се струва решението да се включи подобна дипломна работа преди мъдрите и красиви думи на Аврелий. Подобен текст би намерил по-удачно приложение като притурка след основното. За тези, които гледат на книгата от академичния пиедестал. Не виждам как този увод ще запали интерес към Аврелий, чиито думи горят с живот:

На какви хора искат да се харесат, със средствата на какви усилия и в името на неща, които колко ще оцелеят? Колко скоро вечността ще погълне всичко и колко много вече е погълнала!

Издателство:
Изток-Запад