Биографията на Толкин

Хъмфри Карпентър е написал увлекателна и пълна с живот биография. От пясъците на Африка до прашасалия кабинет в Оксфорд, книгата проследява необикновеното пътешествие на така наречения баща на фентъзито.

Не всяка изключителна личност обещава интересна биография. Много случки са изумителни, когато ги чуеш от самия човек, но изглеждат банално на хартия. Важно е и умението на писателя, който подрежда и пресява излишното. Вредители като сантименталност и героизация прояждат основите на честния разказ и принизяват биографията до най-обикновена възхвала. В случая всичко си е дошло на място.

Умело и находчиво Карпентър започва историята от края. С покана в къщата на Професора. Годината е 1967, Толкин вече е получил световно признание за творбите си и, досущ като един Билбо Бегинс, открива усамотение в сумрака на кабинета си.

Илюстрация на Робърт Джей. Лий към изданието на „Хобит" от 1967 г.  

Ето къде откриваме нашия герой. На върха на славата. И все пак, Карпентър описва раздялата им: Стисва ръката ми и се прибира, някак безрадостно, обратно в къщата. За да научим откъде идва тази меланхолия, ще трябва да отпътуваме до бреговете на Южна Африка, където започва скромното начало на един велик, но изпълнен с душевни сътресения живот. Краят на XIX век, малко африканско село, европейци поставят основните на модерната цивилизация – банкиране и железница. Труден живот, обветрен от прахоляка на пустинята. На малкия Роналд не му понася климатът и заедно с майка си и брат си заминават за Бирмингам. Баща му остава завинаги в Африка, покосен от мозъчен кръвоизлив. Майка му също си отива няколко години по-късно. Трудно начало за младото момче, в чиято глава бушува нестихващо въображение.

Тогава се появява Идит – любовта на живота му, за която ще се ожени години по-късно (след множество спънки), появяват се и езиците, към които бащата на фентъзито ще развие страстна привързаност. От Сигурд и Фафнир до Сър Галуейн и Зеленият рицар и разбира се Беоулф, Толкин открива своите вдъхновения, които ще повлияят на цялото му творчество. От една екскурзия до Шотландия пък ще си купи картичка с картината на немския художник , наречена „Планинският дух". Роналд прибира картичката внимателно и години по-късно изписва на гърба ѝ: Произходът на Гандалф.

Йозеф Мадленер - „Планинският дух"

Тогава настъпва Първата световна война, в която Толкин губи почти всичките си приятели. Тогава (може би като спасителен механизъм) започва оформянето на неговия нелеп вълшебен език, който по-късно ще придаде на произведенията му недостижимите пълнота и тежест. Започват и първите наченки на Балада за Еарендил, описваща странстванията на мореплавател, чийто кораб се превръща в звезда. По-късно легендата ще влезе в „Силмарилион". Дано изричаш нещата, които аз съм искал, дълго след като мен вече няма да ме има – последните думи на един от загиналите му приятели ще дадат нужната мотивация на младия писател да завърши онова, което вече назрявало в съзнанието му. Мечтата му да създаде митология на Англия.

Карпентър прилежно проследява зародиша и развитието на литературното наследство на Толкин. От първите му стихотворения, до писмата и обяснителните бележки, които хвърлят допълнителна светлина върху мотивите и концепциите. Ужасите на войната помагат на Толкин да избяга от сантименталното, като често историите завършват с мрачен оттенък. От по-ранните му произведения е и „Децата на Хурин", което носи суровата драматичност на шекспировските трагедии. Следва запознанство с К. С. Луис (автор на „Хрониките на Нарния"), с когото Толкин заформя полемично, но здраво приятелство. Той е и един от първите критици на Професора: Пресуших ароматния бокал и най-сетне утолих вечната жаждаВеднъж като набере скорост по стръмния склон към великолепие и ужас, разказът става почти ненадминат в цялото богатство на повествователното творчество, което ми е известно.

Не отделих достатъчно място на самия подход и стил на Карпентър може би защото те са безупречни в своята прозрачност. Книгата сякаш няма автор, което е най-голямото отличие за един биограф. Всички усилия са насочени към улавянето на възможно най-точния образ.

Толкин бе първият писател, който хвана въображението ми в мрежите на фантастичното, след което го пусна в широкия простор на литературата, където всяка неочаквана среща бе като ново приключение. Благодарен съм, че най-накрая получих достъп до един по-личен поглед към изключителния му живот. Струва ми се, че подобни хора вече не крачат по земята и не съм сигурен, че някога отново ще ги срещнем.

Издателство: Колибри

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.

Коментари

  1. Анелия Петрунова19 юли 2016 г. в 10:37

    Щеше да бъде добре да се кажат няколко думи и за превода на книгата, защото зад българското издание стои преводач - в случая това е Стела Джелепова. Всякакво мнение за стила на автора всъщност е мнение за работата на преводачката. Карпентър не е писал на български все пак.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не е съвсем така, подходът и стилът на автора са от първостепенно значение. Иначе преводът на Стела Джелепова е чудесен, да.

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации