понеделник, 28 ноември 2016 г.

„Усмири своя ум" - Рамеш Маноча


„Тишината е средата, в която се помещават заедно велики неща".- Томас Карлайл

Интересът ми към източните култури, за съжаление, винаги е бил оскъден и едва отскоро виждам колко съм се лишвал през всички тези години на западно ориентирано любопитство. Всичко тръгна от дзен (както става с повечето млади хора напоследък). Попаднах на отличната „Дзен и японската култура" на Дайсецу Судзуки, както и на библиографията на Алън Уотс, по-специално популярната „Пътят на Дзен" и „Дао на водата", която разглежда в дълбочина принципите на дзен. Освен на библиотеката, Изтокът повлия и на ежедневието ми. 

Медитирам (редовно и не чак толкова) от около година и животът ми със сигурност не е същият. На мястото на постоянната тревожност и нестихваща мисловна дейност, се настани трайно и непоколебимо спокойствие, породено от двадесет минути медитация всеки ден. Открил съм, че идеалният вариант е да отделя време веднага след ставането сутрин. По този начин денят ми започва постепенно и без излишни притеснения за предстоящите задачи. Уви, не разполагам с необходимата воля за всекидневна практика, но поне се отървах от едно неприятно вътрешно противоречие. 

Основното препядствие да се отворя към източните практика, винаги е било рационалният ми светоглед, който на пръв поглед изключва всякакви религиозни практики, включително и източните методи за йога и релаксация. В началото започнах да търся заобиколни пътища. Вярвах, че медитацията може да бъде отделена от будизма и на нея може да се гледа по научен начин. Със сигурност в мозъка ми се случваха лесно обясними процеси, които могат да се проследят и изследват. Едва ли всички положителни ефекти, които изпитвах, бяха плод на обикновено плацебо.

Пътят на навика. 

Рамеш Маноча
, както се убедих от книгата му „Усмири своя ум", е страдал от същото противоречие. Още като студент по медицина, младият индиец е отхвърлял практиките на дедите си, главно поради липсата на каквито и да са научни доказателства. Когато обаче ежедневните мъки стават нетърпими, Маноча преценява, че няма какво да губи и се обръща към Сахаджа Йога. Открива група в родния си град Сидни и се записва, макар и гледайки скептично на цялото премеждие.  

„Да се чувстваш добре - отбеляза научната страна на ума ми - не е доказателство, че е нещо автентично. Всъщност да се чувстваш добре е субективно усещане, което е трудно да бъде оценено и може да бъде предизвикано от множество фактори. Например в края на сеанса ти дадоха шоколадова бисквита. Сам знаеш, че ги харесваш. Това може да е замътило преценката ти и да е повлияло на заключението ти".
„Вярно е - отвърна ненаучната страна на ума ми, - но сега се чувстваш по-добре отпреди и в общи линии точно това беше целта ти, нали?"
„В чувствата няма нищо научно", упорстваше научната страна.
„Виж какво - намеси се трета част в ума ми, нагърбила се да изпълнява ролята на арбитър в дебата, - ти се чувстваш добре. Не струва нищо, така че би било глупаво да не продължиш поне за известно време."
Първият път, когато успява да достигне онова място, в което умът се успокоява и мислите дават място на празнотата, Маноча вижда широк път, по който пъплят мравки. Самият той постепенно се издига и се отдалечава от тях, разтваряйки се в нещо като космически простор. Постепенно осъзнава, че това са тревожните му мисли, от които иска (и успява) да избяга. Така започва дългият му път към помиряване на научния метод и практиката да медитира.

Будистки монах се подлага на мозъчен скенер за по-добро разбиране на ефекта от медитацията. 

В първата половина на „Усмири своя ум" Маноча отделя няколко глави на съвременното отношение на науката към медитацията и прави някои разграничения. Оказва се, че пътеката никак не е утъпкана и все още предстоят да се извършат основната част изследвания, които настъпват, когато човек затвори очи и усмири ума си. Голяма част от научната общност е скептична, отношението на алтернативните хипи-езотерични общности от друга страна също не е особено отворено:

- Какво знаят банда тесногръди стари учени?
Отговорът трябваше да е някъде по средата. Точката на пресичане между тези две крайности би трябвало да е научно доказателство, получено посредством разкрепостено, но усърдно изследване. Защото и скептиците, и необузданите ентусиасти страдаха от едно и също: липса на надеждни научни познаия на тема медитация.  
Поради трудността да се осъществи връзка между двата лагера, дори терминът „медитация" все още няма точна дефиниция. В много речници срещу думата стоят различни определения като „метод за релаксация" и „съсредоточено разсъждаване", но практикуващите Сахаджа Йога знаят, че любимото им занимание е нещо друго. Нещо, което има много повече връзка със спокойствието и празнотата, отколкото с някакво отпускане или фокусиране. 

В процеса на изследвания се оказва, че съществуват различни видове медитация или поне хората, които медитират, преживяват различни усещания. Рандомизираните контролни изпитания (познати за по-простичко като РКИ), които се ползват винаги за оценката на каквото и да е ново лечение или лекраство, трудно успяват да се приложат, тъй като липсва алтернативната „фалшива медитация" с която да се сравнят резултатите. Затова Маноча и екипът му въвеждат ново наименование - „умствена тишина", вдъхновено от практиката на Сахаджа Йога и го изправят срещу различни видове методи за релаксация. Резултатите не закъсняват.  

За скептиците - Сам Харис също медитира. 
Умствената тишина е метод, който цели да увеличи пространството между отделните мисли, които съзнанието ни постоянно възбужда. Отчетено е, че при високи нива на стрес, вълните са по-чести, като между тях почти не се забелязва ясно различима пауза. Умствената тишина цели да разтегли това пространство до едно дълго състояние на покой. Психическото и дори здравословното състояние на практикуващите, рязко се подобрява, лесен е да се усвои дори и от деца (всъщност те доста по-бързо достигат до състояние на покой), а ползите му в дългосрочен план са неопровержими. 

Маноча цитира древни текстове, които да бъдат контрапункт на заключението на Рене Декарт (1596-1650) „cogito ergo sum" (Мисля, следователно съществувам) в трактата му „Принципи на философията", който полага основния елемент на западните възгледи за света. Още в индийски текст „Махабхарата", датиран от учените към 2000-3000 г. пр. н.е. има следния откъс:
„Той не чува; той не подушва. Нито вкусва или вижда, не усеща допир. По същия начин умът му е спрял да си представя. Не желае нищо и също като куче не разсъждава. Мъдреците го наричат „впрегнат" човек, достигнал Природата."
Отделено е място и на лични истории, споделени от хора, практикуващи „умствената тишина", които може би няма да се от кой знае каква полза за рацио хората, но са приятна добавка в активите на книгата. Особена полза от тях ще открият тези от вас, които вече медитират или търсят нещо, което да ги мотивира. 

„Тази тишина, този момент, всеки момент, ако е истински у вас, ви носи каквото в е нужно" - Мевляна Руми
Във втората половина Маноча се фокусира върху практическата страна на въпроса. Как да медитираме успешно, какво да повтаряме, за да изчистим по-лесно съзнанието си от обсебващите мисли. С достатъчно снимки и графики, показващи благотворното влияние на „умствената тишина", бързо ще си свиете килимче и ще потърсите жадувания покой. За мен книгата е потвърждение, че научният метод не е пречка в практикуването на техники за справяне с ежедневния стрес. 

За повече информация може да хвърлите едно око на чудесния сайт на Маноча.

Издателство: Изток-Запад
Превод от английски: Надя Баева
Страница на книгата в Goodreads

Няма коментари:

Публикуване на коментар