Времето като побойник

Напоследък из социалните мрежи доста се коментира една книга. Тъмна корица с жълти букви и очертания на сгради с кръгли прозорци. На фона на космос. „Жестокото присъствие на времето” определено е сполучливо заглавие. Асоциациите с Пруст са неизбежни, те се потвърждават и от първите цитати:

Поетите твърдят, че за миг усещаме като в миналото, щом влезем в дадена къща или градина, където сме живели на младини. Това е твърде рисковано поклонничество, подир което човек натрупва колкото радост, толкова и униние. За предпочитане е да търсим в самите себе си определени места от различни години.

 Непознатото в живота на човешките създания е подобно на това в природата, което всяко научно откритие само изтласква назад, но не заличава.

След развитието на квантовата механика през последния век и половина, светът не е същият. Ние не сме същите. Идеята за паралелни светове, други азове, които живеят собствен живот и взимат решения, само за да се разделят на други вероятности, може да изпържи главата ти. Възприятията ни се променят и технологиите играят решаваща роля в тази еволюция. Скоростта, с която светът се развива, е толкова бърза, че всеки започва да се чувства стар. Двадесетгодишните спрямо четиринадесетгодишните и те спрямо седемгодишните. Дженифър Игън използва тази разпростираща се бездна, в допълнение към страха от смъртта и склонността ни да се самоунищожаваме, за да създаде неустоима литература.

Книгата се състои от 13 глави, всяка със съвършено различен тон и протагонист. Преминаването през три гледни точки проследява плетеница от съдби в диапазона 1970 г. – 2020 г. Те се допират в определен момент, но това не е от значение. Книгата е сборник с тематично свързани разкази, уловени моменти, които побират какво е да си човек в края на XX и началото на XI век, И точно тук, мисля, се крие тайната на успеха ѝ.

Когато читателят открие себе си в някой текст, той проектира личните си преживявания, доукрасява, прави го свой. „Жестокото присъствие на времето” постига невероятен баланс между необходимите описания и онова, което остава на въображението. Без поза и нравоучение, тя описва живота като неустойчив.

Към края на книгата има разказ, оформен като слайд-презентация, който разисква паузите в рок музиката, осъществявайки в същото време нуждата от пауза за самата книга, точно, когато тя е най-силна.

Паузата те кара да мислиш, че песента ще свърши. Песента обаче не свършва и ти изпитваш облекчение. Но после песента наистина свършва, защото всяка песен свършва, очевидно, и този.път.краят.е.наистина.

Книгата е удостоена с „Пулицър” през 2011г.

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.