сряда, 14 октомври 2015 г.

"Гърдата" - Филип Рот



Гърдата на Филип Рот... опа, чакайте, стана някаква грешка. "Гърдата" на Филип Рот (така по-бива) е роман, в който главният герой (мъж) се превръща в гигантска женска гърда. Край на преразказа.

Не знам какво повече да кажа за новелата от 90 стр., следваща простата структура на класически произведения, като "Метерморфозата" на Кафка и "Нос" на Гогол. Бих казал... по-добре прочетете тях. Далеч по-интересни и забавни, при това еротичният елемент няма да ви дразни (а може и да ви липсва, знам ли). Факт е, че "Гърдата" не ми се услади (ох, няма нормален начин, по който да се говори за тая книга).

Експеримент. Това е ключовата дума, която ще срещнете из всички текстове за книгата. Аз обаче не виждам нищо кой знае колко експериментално в цялата работа. Да, разбира се, идеята е шантава и интересна, но кога една идея е била достатъчна за цяло произведение?

Представям си разговора между Рот и издателя на книгата да е протекъл по следния начин:

- Слушай, Рот, трябва ми нещо ново. 
- Лари (примерно) нямам нищо готово.
- Няма значение. Искам да е кратко, сексуално и шокиращо. Забъркай пак глупостите, които беше чел от Фройд. Сложи и щипка от еврейския въпрос. 
- Ами... какво ще кажеш за новела от 90 стр., в която главният герой се превръща в женска гърда?
- ТОВА Е! Гениално! Ти го заби от първия път! Чакам ръкописа ти до края на деня!

И така, мили дечица, се появила "Гърдата".

Издателство:
Колибри

сряда, 7 октомври 2015 г.

"История за любов и мрак" - Амос Оз


Книгата на Амос Оз е чудовище от 672 стр. Не бих се захванал с толкова обемиста книга, ако нямам стабилни препоръки от приятели с вкус, сходен на моя. Понеже това изискване беше удовлетворено повече от изчерпателно и понеже прекрасната Натали Портман е избрала именно тази история за свой режисьорски дебют, реших, че е крайно време да се запозная с живота на Амос Оз. 

Защото "История за любов и мрак", противно на очакванията, се оказа автобиографичен роман. Не знам къде съм блял, но си мислех, че ще е нещо като "Крадецът на книги" - тежка история за ужасите от Холокоста и т.н. Вместо това обаче Оз решава да ни отведе из коридорите на спомените си, да ни разкаже за детството си в Йерусалим, за първия досег с бащината библиотека, за чудатите чичовци и съседи и (разбира се) с любовта. 

Тишината в дворовете и по улиците е толкова черна и плътна, че чуваш как облаците прелитат ниско над покривите и галят върховете на кипарисите, чуваш звука на капките от крана в банята, шумоленето и драскането от мястото между гардероба и стената, толкова слабо, че едва го долавяш, но го усещаш с върха на косъмчетата по врата си.

Това е книга, която може да се чете от различни ъгли. Тя е едновременно лична изповед, политически и социален коментар и историческо изследване. Но над всичко останало изпъква точно личното, както личи и от горния цитат. Умението на Оз да създава атмосфера и да свързва читателя с неговите спомени от детството е най-големия успех. Подобно на "По следите на изгубеното време", това е история, която се изпълва от четящия. 

Странно е как аз, момче на 24 години, родено в България, мога да почувствам толкова близка историята на мъж, роден 50 години преди мен, в една страна, толкова различна в културата си от нашата, че не би трябвало да имаме почти нищо общо. И все пак имаме, дори бих казал, че усещам онова състояние, описано от дзен-будистите, в което човек осъзнава, че е едно с всички други, че всеки човек изпитва самата вселена и нищо не може да съществува разделено от околните. 

Портман неслучайно избира да изиграе майката във филма си.
Силен и въздействащ, образът й става незабравим. 

 Друго приятно за четене беше постепенното обсебване на малкия Оз от библиотеката на баща си

Едничкото, което имахме в изобилие, бяха книгите. Те бяха навсякъде: от пода до тавана, в коридора, в кухнята, във входното антре, по первазите на прозорците. Хиляди книги, изпълнили всяко кътче в апартамента. Имах чувството, че хората идват и си отиват, раждат се и умират, но книгите са вечни. Като малък мечтаех да стана книга. 

Така че романът не само, че успешно те примамва в света си, позволява ти да го населиш със собствените си спомени, но чеше и подхранва страстта на четящия към книгите. Кара те да се чувстваш част от една общност, (досущ като малкия Оз, имал досег с големите йерусалимски интелектуалци, които го вдигали на ръце и го слагали в скута си, за да го утешат, когато невнимателно е паднал и си е прехапал езика), общност на самотните и тъжни хора, чувствителни към чуждото страдание. 

Винаги ми е било интересно как така евреите са успели да изградят държавата си наред пустинята, заобиколени от врагове, при това след геноцида, извършен срещу тях. Рядко се пише за тази част от историята. Далеч от пушека на лагерите и ужасите на Европа, един народ най-накрая влиза в обещаната земя и с несравнимо трудолюбие и интелектуална мощ създава собствената си държава. 

"История за любов и мрак" е изтъкана от ведрост и мили спомени от детството, но и от непрогледния мрак на омразата и непреодолимите препятствия на съдбата, които човек може само да приеме и да продължи да живее с горчивия им вкус. Защото няма истинско щастие без страдание и 672-те страници свидетелстват именно за това. 

Издателство:
Милениум

вторник, 6 октомври 2015 г.

"Американски лекции" - Итало Калвино



Подобно на "За литературата", "Изповедите на младия романист" и "Това не е краят на книгите" на Умберто Еко, както и "Избрани есета" на Борхес, лекциите на Калвино са като непристъпна крепост, изискваща дълго ровене и проучване, водене на бележки и ползване на паметта. Дори тогава остава чувството, че едва си засегнал повърхността. 

Текстовете са писани за Харвардския университет в периода 1985-1986 и приемат формата на "предложения за новото хилядолетие", в които се обсъждат качества и достойнства на литературата, скъпи на Калвино. Лекота, бързина, точност, яснота, множественост и съдържателност. За съжаление писателят умира от инсулт през септември 1985 г., преди да завърши последната глава.

Лекота

Хареса ми тази лекция главно заради първия пример - митът за Персей и Медуза. Героят използва щита си, за да победи чудовището и да устои на вкаменяващия му поглед, но след това взима главата и я носи със себе си, за да победи по-силните си противници. Калвино разсъждава за употребата на лекотата, която не е по-добра от тежестта, но самият той споделя, че я предпочита. Следват примери в три различни направления, разсъждения за атомизма, Шекспир, Лукреций и летящия остров Лапута на Джонатан Суифт.

Бързина

Тук Калвино използва любовта си към приказките, за да изследва с какво бързината помага на разказа и защо много често кратката форма е несправедливо пренебрегвана.

Точност

Точността за мен се състои главно в следните три неща:

1) Ясно определен и добре пресметнат план в творбата
2) Предизвикване на отчетливи, въздействащи, запаметяващи се визуални образи.
3) Възможно най-прецизен по отношение на лексиката и на предаването на нюансите на мисълта и въображението език.

Нагледност

В "Нагледност" се обръща внимание на въображението и връзката му със създаването на образи. Калвино коментира "Чистилището" на Данте, където вдъхновението и образите идват при поета директно от небесата. Съвременния писател обаче, в повечето случаи няма подобни претенции за пророчески умения и черпи от колективното несъзнателно или от собствените си преживявания. Нагледността е способността тези образи да се обработят и да бъдат представени ясно (това не е единствената характеристика на литературата, която да е свързана с предходните). Калвино споменава и нещо интересно за метода си на работа. Как успява да вплете спонтанните образи, плод на вдъхновението с научния метод и контрола на мисълта.

Множественост

В последната лекция Каливно разглежда съвременния роман като енциклопедия и метод за познание, като мрежа, която свързва обстоятелства, хора и всичко останало в света. С изключително дълъг цитат от Карло Емилио Гада е илюстриран този подход в литературата. Разбира се, това е главата на Пруст, Музил и Томас Ман. Творби, които се разрастват отвътре навън, опъвайки първоначалната форма до максимум.

Тежка книга, която може да замае, да отнеме сигурността на читателя, който счита, че вече е прочел достатъчно, за да има понятие от света на литературата, който, досущ като вселената, непрестанно се разширява и обогатява.


четвъртък, 1 октомври 2015 г.

„Дао на водата" - Алън Уотс



Никога не съм се интересувал от източните философии и религии. За момче, израснало с традиционно християнско образование, те винаги са били символ на езичеството. Тази година обаче книжният път ме отведе до „Пътят на Дзен" на Алън Уотс - книга, която представя естеството на Дао и дзен за западния читател. От нея осъзнах колко малко съм разбирал и какво предразсъдъци са ме спирали да изследвам културата на източния човек. Сега издателство "Изток-Запад" представят за първи път на български друга книга на Уотс - "Дао на водата", която служи като добро разширение на предишната и хвърля повече светлина върху дзен.

Във всеки текст, посветен на дзен, ще забележите едно несекващо безпокойство от страна на автора, който не спира да се обяснява, че не може съвсем точно да предаде истинността на този специфичен светогледа. Разбирам, че щом хора, посветили живота си на тази област се чувстват некомпетентни да говорят за нея, то едва ли в една рецензия ще мога да очертая дори елементарна основа. но все пак нека обърнем какво е (и не е) дзен.

Дзен е състояние на мисълта и духа (ако вярвате в дух или душа), което проповядва единство с вселената и живеене в момента. Отказ от постигане на каквито и да е цели, разпознавайки ги като илюзорни. Всъщност дзен разпознава и самата представа са Аз като илюзорна. Тъй както меч не може да разсече себе си, така и човекът не може да познава обективно себе си. Дзен насърчава изследването на небитието и приемане на бездната като първоизточник на всички неща. Тъй както дупката, където се свързват всички спици на колелото е необходимия център, за да може то да се движи.

Според дзен всички противоположности са необходими и не могат да се използват категории като "добро", "зло", "красиво" и "грозно". С използването на една от тях, веднага възниква и другата. Освен това дзен абсолютно отрича преследването на абсолютното щастие, лишено от болка и страдание, тъй като без тях не би съществувало и щастие. Сами виждате колко трудно е да се дефинира това, което отрича всички дефиниции, но след известно време и с помощта на книги като "Пътят на дзен" и "Въведение в дзен-будизма", у незапознатия читател започва да се оформя една обща представа.


В настоящата книга Уотс обръща внимание на китайските идеограми, които са възникнали от най-прости асоциации с изображения. Спомням си, че Езра Паунд беше изследвал източните езици, в търсене на по-съвършен метод за изразяване. "Една картинка струва колкото хиляда думи" гласи една от популярните китайски пословици. При изписването на йероглифите е необходима свобода на движението, която може да се постигне само с години опит. Дори малкият стремеж за коригиране или контрол може да съсипе изображението.

В една от притчите, които Уотс разказва, става въпрос за монах, който бил помолен от заможен човек да му нарисува перфектното изображение на някакво животно. Монахът казал, че ще са му необходими пет години и огромна къща с 12 слуги. След пет години императорът се върнал, но монахът му казал, че все още не е готов, затова помолил за още пет години. След пет години императорът отново дошъл. Тогава монахът с няколко движения на ръката си нарисувал най-перфектното изображение.

А защо Дао на водата? Защото, водата е най-чистият и точен пример за хармония. Тя тече там, където може и с времето самото и течение образува ново корито, но не се опитва да тече, не се опитва да бъде поток, река или океан. И всяка нейна форма - от морските вълни, до малките пръски на чешмата са съвършен еталон за красота. Няма какво да се прибави или извади, за да бъде по-добра водата. Такъв живот трябва да преследваме и ние (всъщност преследването противоречи на дзен, защото ако го преследваш, ще ти се изплъзне, затова просто бъди в него).

Няма как да ви убедя да се поинтересувате от дзен, но мога да ви засвидетелствам, че животът ми стана далеч по-спокоен и уравновесен, откакто се запознах с този простичък светоглед, който все повече ми се струва, че държи най-автентичните истини за света.

Бих ви помолил да загърбите - временно, разбира се - своите философски, религиозни и политически убеждения и да станете като деца, не знаещи нищо. Тоест нищо, освен онова, което действително чувате, виждате, усещате и надушвате, И не забравяйте - не отивате никъде другаде, а сте ТУК, а и не е имало, нито пък ще има някакво друго време, освен СЕГА. Просто възприемайте всичко случващо се, без да му давате имена и без да го оценявате, защото с тази нагласа усещате реалността сама по себе си, а не някакви представи или мнения за нея. 

Издателство:
Изток-Запад