вторник, 23 декември 2014 г.

"Три ранни разказа" - Джеръм Селинджър


Трите разказа на Селинджър са добри и хвърлят светлина върху това, което младият писател е считал за важно в литературата. Лесно може да се проследи влиянието на Фицджералд, особено в първия разказ, където отегчени младежи разговарят на вечерна забава. Радиото бумти, тя пуши, а той се оглежда за друга. Толкова неща се случват под повърхността, и всичко се усеща, без да е необходимо да бъде изплюто директно. Pure Salinger in the making.

Селинджър мрази сантименталността. За него тя е като котка, която трябва да умре. Диалогът е поднесен с повторения на определени думи, което е похват, който ще бъде използван и в "Семейство Глас". Тук обаче си личи, че не е овладян напълно. Твърде явен е стремежът да се вкара ритъм. Разбира се, това е критика, която съществува, samo защото сравнявам ранния С. с късния С. Тя не би съществувала, ако четях разказите през 40'-те години.

Хубаво е да видиш, че един бог може да кърви. Надявах се, че тези разкази няма да са толкова добри, колкото късните му произведения, и се оказах прав, което е утеха за всеки 20-годишен, който се опитва да пише. Вторият ми беше скучен, но в него има телефонен разговор (който е чел, знае)! Третият обаче беше превъзходен. И фразата, която ще остане с мен, е:

"От веднъж седмично (ходене на кино) не се умира".

Харесва ми корицата на книгата, както и преводът (дело на Любомир Николов - преводачът на Толкин). Но не мога да не спомена, че в книгата има грешки, при това една много груба, която сменя пола на главния герой в първото изречение, на първия разказ. Илюстрациите са повече от безлични, те се натрапват с безличието си, защото всяка лява страница е оставена празна. Определено можеше да се свърши и по-добра работа.

Все пак препоръчвам на тези, които биха искали да проследят развитието на един от най-добрите разказвачи на XX век.

Издателство:
Бард

Други рецензии:
Книголандия

понеделник, 22 декември 2014 г.

"Когато искам да мълча" - Зорница Христова и Кирил Златков



Не е красиво да се пише за книга, която празнува силата на мълчанието. Излишно е тя да се популяризира по какъвто и да е начин, защото така или иначе, ще намери пътя си до уютните домове на тези, които разбират стойността й. Има негласно споразумение между авторите и читателя, който посяга към нея. Споделена опитност и чувствителност, които запълват празните пространства и оставят възможност за присвояване. Страници, които са различни при всеки човек и прочит.

Но какво представлява книгата за тъжното мече? Всъщност то не е точно тъжно, по-скоро е moody. Влязло е в онази зона, където шумът изчезва и остават само истинските неща. А те, както знаем от Екзюпери, си нямат имена и убягват дори на зрението. Какъв тогава е смисълът да се пише за тях, ще попита някой движен от логиката читател. Но пък за какво друго да се пише, бих му отговорил аз. Не са ли изплетени именно най-чистите ни спомени от липсата Национален дарителски фонд „13 века България“ Тогава, когато искам да мълча на думи, от мълчаливото споделяне, което не се натрапва и не налага егото си?

Само с пет изречения Зорница Христова е съумяла да улови неуловимото. Литературата, която се отказва от думите си. Мечето е като уморен рицар, който влачи меча си и търси нещо повече от победи. То иска да намери вътрешния баланс. Изключителната техника с щрихи, която Кирил Златков прилага, за да слее мечето с фона, пасва по съвършен начин с текста. Мечето най-накрая става част от света наоколо, разбира го в пълнота и не са му необходими думи, за да си слага нещата в тях, защото то вече е част от нещата. Много критики бяха отправени към книгата заради нейната краткост. Сякаш читателите не са подготвени за този жанр, тъй наречените picture books, които разчитат предимно на своите илюстрации, за да разкажат историята. Дори кратко запознаване с творбите на Валерия Докампо, Шел Силвърстийн и Оливър Джефърс е достатъчно, за да стане очевидна неоснователната критика.

Една рисунка с няколко думи отстрани може да създаде внушение за вселена, съизмерима с тази на разказа, повестта, а защо не и на романа. „Когато искам да мълча“ не е детска книга, или каквото там повечето хора разбират под „детска литература“. Това е книга събитие, достигаща световно ниво при оформлението на минимално съдържание, което рядко се наблюдава по нашите ширини. Тя е и нещо друго – пионер в прокарването на път за книги, каквито досега не са се появявали в такъв мащаб на книжния пазар у нас. Надявам се да последват и други.
Издателство:
Точица

вторник, 16 декември 2014 г.

"Игра и забава" - Джеймс Солтър


Еротичният роман, който няма да ви е срам да четете


Не си спомням какво очаквах, когато започнах да чета "Игра и забава" на Джеймс Солтър. Може би нищо. Може би очаквах, че няма да ми хареса и ще я хвърля на купчината с изоставени книги. Изглеждаше като еротичен роман, занимаващ се с поредната авантюра на американец във Франция. И книгата донякъде е точно това, но за пореден път осъзнавам колко е важен стилът и подходът към даден материал. На този свят можеш да пишеш за каквото си искаш, въпросът е как ще го представиш по интересен начин, за да изглежда ново.

Няма кой знае каква история. Както вече казах, един американец пътува из френската провинция. Романът започва с влак и свършва с влак. Пристигане и заминаване.

"Септември. Тези знойни дни като че ли никога няма да свършат. Градът, опразнен през август, започва отново да се пълни. Възстановява се. Ресторантите пак отварят врати, магазините също. Хората се връщат от провинцията, от морето, от пътувания по задръстени от коли шосета. На гарата е блъсканица. Деца, кучета. семейства със стари куфари, пристегнати с колани. Проправям си път сред тях. Все едно съм в тунел. Накрая излизам на ослепителния quai (перон), остъкленият покрив усилва като лупа светлината."

Вече може би добивате представа за стила на Солтър. Той е ударен, с кратки изреченияпринуждава ви да четете бързо и в определено темпо, точно като влак. Това спомага за по-кинематографичното представяне на сцените. Авторът само ви посочва определени неща, а вие (или по-скоро подсъзнанието ви) решавате дали да им обърнете внимание, дали да ги съберете и да извлечете от тях съответното внушение.

Първата част на романа напомня на "Великият Гетсби". Разказвачът навлиза в среда на богати и повърхностни хора, сред които намира един, който се откроява. Това е Филип Дийн - американец, с лъскава модерна кола, който е дошъл в провинцията на почивка, "за седмица-две". Двамата донякъде се съревновават, но разказвачът постепенно отстъпва и дава мястото на Дийн, на когото принадлежи втората половина на книгата. Там вече линиите преливат и започвате да се двоумите дали двамата не са всъщност един и същи човек.

Любовната авантюра на Дийн и Ан Мари е особена. Тя го обожава, той не е сигурен какво прави и колко дълго ще продължи. Тя вижда в очите му това колебание и от самото начало читателят остава с усещането за обреченост. На този фон, Солтър описва еротичните сцени, които по никакъв начин не възбуждат. Те изпълват с тъга. Навън често вали, сумрачно е, а двамата любовници откриват утеха един в друг, но това не е красива утеха, тя е необходимост, която след време ще се изчерпи.

"Накрая, разбира се, настъпва третият етап, етапът на затварянето: човек трябва да започне да изтласква света, да затваря прозорците към него, тъй като вече няма сили да осмисля всичко в цялото му разтърсващо многообразие и тогава - но към този момент той като някой поет вече ще е преждевременно в гроба, - най-сетне се появява формата на живота, която набъбва като капка, готова да се отрони."

"Игра и забава" ми донесе щастието, което единствено изненадата от качествената литература, открита не неподозирано място, може да донесе. Това е книга, почти съвършена в своето представяне на една страстна и обречена любов, на една ваканция, или както гласи оригиналното заглавие, на един "pastime". Солтър е майсторски разказвач, който не допуска излишни думи. Бих искал да прочета още негови книги. Моите адмирации към издателство "Лабиринт", които напук на посредствеността у нас, продължават да издават качествена литература.  

Издателство:
Лабиринт

Превод:
Владимир Молев

сряда, 19 ноември 2014 г.

"Недовършени предания" - Дж.Р.Р. Толкин


Огромна радост е за всички фенове на Толкин в България, фактът, че от издателство "Бард" решиха да преиздадат книгата "Недовършени предания". Не са един или двама хората, които са ме питали от къде да си я намерят. Още повече, че покрай завършващата този декември трилогия по "Хобит" на Питър Джаксън, интересът към Средната земя със сигурност ще се възобнови. 

"Недовършени предания" е сборник, издаден след смъртта на Толкин, от неговия син Кристофър, който пое всички права върху бащиното наследство и посвети живота си да подреди, довърши и сподели със света творбите на Професора. В тази книга са включени откъси от "Властелина на пръстените", които поради настояване на издателите, са били изрязани, с цел да се съкрати обемът. Има текстове, които хвърлят светлина върху цялата история на Средната земя - от сътворението й (описано в "Силмарилион"), до Войната за Пръстена.

Прочетох книгата преди години, защото жаждата ми за повече информация за съдбата и миналото на любимите ми герои, ме принуждаваше да търся навсякъде. Може би знаете например, че Гандалф и Саруман не са единствените вълшебници в Средната земя. В книгите се споменава и Радагаст (който дори се появява в новите филми на Джаксън), а има и още двама, за които ще научете повече именно в тази книга. Каква е била мисията им, кой го е изпратил и защо Гандалф носи един от великите пръстени на ръката си.

Най-актуалното в случая, покрай предстоящия филм, е пътуването на джуджетата към Еребор. Ако сте чели "Хобит", навярно знаете, че книжката е сравнително кратка и не се опитва да свърже историята с останалите големи събития, които се случват по същото време. Дори не става съвсем ясно къде изчезва Гандалф на няколко пъти, по време на пътешествието. Е, именно тук ще разберете това. Тайната самоличност на Некроманта става ясна на участниците в задругата, когато Гандалф им разказва за приключенията си, докато всички са насядали удобно в Минас Тирит, скоро след победата над Саурон. Тоест "Недовършени предания" се явява спойващата смес, която свързва "Хобит", "Властелина" и "Силмарилион" в едно цяло.

Преводът е дело, разбира се, на Любомир Николов, който наскоро издаде книга, вдъхновена от Толкин, която нямам търпение да прочета. В увода към настоящото издание, той много точно нарича книгата "съкровищница", защото тя е точно това - един непресъхващ извор на информация, който ще обогати познанията ви за света на Толкин и неизбежно ще увеличи уважението ви към феноменалния му труд.

Издателство:
Бард

Превод:
Любомир Николов

Страници:
592

вторник, 18 ноември 2014 г.

"Семейство Танер" - Роберт Валзер


Малко са героите като Симон Танер, с които толкова силно да мога да се самоопределя. Може би единствено Холдън от "Спасителят в ръжта" съм чувствал близък до себе си по подобен начин. Когато това се случи, книгата става нещо много повече от произведение на изкуството, тя става лична.

Вече не си спомням защо си взех "Семейство Танер". Вероятно е било заради думите от задната корица: "Литературният му талант (на Валзер) е високо ценен от писатели като Херман Хесе, Роберт Музил, Стефан Цвайг, Франц Кафка, Валтер Бенямин и в по-ново време - Елиас Канети". Чел съм половината от тези модернисти и ги уважавам изключително много, така че ми беше любопитно да хвърля едно око и на Валзер, за когото изобщо не бях чувал.

Романът е публикуван през 1907 г. и е дебютен за автора. Историята е наполовина автобиографична. Главният герой - Симон Танер е безделник, който обикаля от град на град, хваща се на работа и не след дълго напуска. Било в книжарница, било в адвокатска кантора
или някаква канцелария, Симон не се чувства удовлетворен. Страхът, че ще пропилее живота си на подобно място надделява и той тръгва отново на път.

Швейцария в началото на столетието е описвана от немалко художници и писатели, а за съвременния читател изглежда като някакъв далечен рай, който никога няма да бъде опознат по същия начин. Спокойствие, обширни простори и бавно течащо време сред красотите на природата. Нищо чудно, че Симон предпочита да е навън.

Не са малко хората, които го мислят за особняк или луд, но има и такива, които са привлечени от странната му философия. Младата госпожа Клара подслонява Симон и брат му в своята къща, без да им изисква наем. Братът на Симон - Каспар е художник и Клара се влюбва в него. Но тук няма завързани афери, ревност и предателства. Всички съществуват спокойно, излизат на разходки, говорят си и страдат, затворени в себе си. Всеки получава дълги монолози, чрез които да изрази чувствата си.

Това е единственото, което натежава. Когато Симон започне да говори, сякаш никой не може да го спре, дори и самият автор. Ето, например подобни словоизлияния могат да продължават със страници в книгата на Валзер:

"В мен няма да зърнете нищичко, което да намеква, че съм направил какъвто и да е избор в живота си. Все още стоя на прага на живота и чукам ли, чукам на вратата, макар и не толкова настойчиво, и само се ослушвам напрегнато дали някой ще се появи и ще вдигне резето. Това резе е тежко и на никой не му  се идва, усещайки, че онзи, който хлопа и стои отвън, е просяк. Аз не съм нищо повече от един слухтящ и чакащ човек, но съм постигнал съвършенство в това, понеже се научих да бленувам, докато чакам. Двете вървят ръка за ръка, действат ти добре и човек запазва порядъчност. Дали не съм си сбъркал професията, вече дори не се и питам; този въпрос си го задава младежът, но не и мъжът. Във всяка професия бих напреднал дотам, докъдето съм стигнал сега. Но какво ме е грижа!"

"Семейство Танер" е общност от свръхчувствителни хора, неспособни да живеят в един несправедлив и безчувствен свят. Валзер е разпръснал собственото си отчаяние във всеки един герой. Но книгата въпреки това не е мрачна. Тонът е лек, като подскачащо по улицата момче, което все още не се е оставило да бъде смазано от битието. Валзер за съжаление не издържа дълго. През 1929 г. е настанен в лечебно заведение, след няколко неуспешни опита за самоубийство. Това е заведението, в което е бил и неговият брат, описан в книгата. По много начини романът е пророчески за младия автор, явно неспособен да се справи с предизвикателствата на съдбата.

Намирам книгата за изключително актуална и в нашето съвремие. Да търсиш работа, от която да извличаш удовлетворение, е цел, която хиляди преследват всеки ден. Да се надяваме, че ще се намери място и за тези симонтанери.  

Издателство:
Колибри

Превод:
Гергана Фъркова

Страници:
244

Година:
2009

сряда, 12 ноември 2014 г.

"Това изкуство на поезията" - Хорхе Луис Борхес


Трудно ми е да чета Борхес. При него или нищо не разбирам, или се озовавам запратен към десетки произведения, които не съм чел (така се чувствам понякога и в компанията на Умберто Еко). И все пак, като всеки себеуважаващ се сноб, аз съм длъжен да положа усилия, за да разбирам по-добре поезията. За моя радост, този сборник с лекции се оказа по-лесно смилаем от есетата, които четох миналата година. Възможно е моята увереност да се дължи на заблуда, разбира се, но сякаш успях да уловя същината. 

А Борхес винаги дълбае до същността на нещата. Като истински философ и писател (макар самият той да се определя по-скоро като литератор), в този сборник с шест лекции, изнесени в Харвард през 1967 г., той излага своите впечатления от поезията. Първата лекция се казва "Загадката на поезията". Борхес бърза да уточни, че под загадка няма предвид тайна, която в последствие ще разкрие, а просто споделя своето недоумение от този толкова богат феномен в човешката история. Харесах този ред:
  
"Защото перфектното в поезията не изглежда странно - то изглежда неизбежно."

Борхес се учудва колко неуловима е литературата и как постоянно се променя спрямо четящия. Според него поезията не подлежи на точна дефиниция, което донякъде ме поуспокои, защото никога не съм обичал дефинициите. Нещо, което се потвърди и от Кенет Кларк в "Цивилизацията", а Борхес цитира св. Августин:  

"Тогава какво е времето? Ако никой не ме пита, зная; ако ли искам да го обясня на някой питащ, не зная"

Метафорите биват два типа - оригинални и повтарящи се. Повтарящите се, се срещат във всички култури. Например: жена-цвете, звезди-очи. Според Борхес, въпреки че оригиналните, новоизмислени метафори да са наслада за четящия, тези, които се повтарят са по-устойчиви във времето. Дава интересен пример с Байрон, който използва (съзнателно или не) двойна метафора: 

"She walks in beauty, like the night."

Борхес коментира и съвременната склонност да се пренебрегва епоса. Според него романът започва да предвижда своя край и от неговите останки ще се възроди онази древна форма, комбинираща музиката и героичния разказ. Любимата ми част от книгата беше последната лекция - "Кредото на поета", която сякаш се доближава най-много до изповед. Тя би трябвало да успокои всеки млад писател, който се увлича твърде много да "бърника" в думите си. Според Борхес вниманието трябва да се съсредоточи върху това, което казваш, да останеш верен на същността на текста, без значение дали той е фактологически точен. Музика за ушите ми! 

И няма как да не посоча стиха на Робърт Фрост, който Борхес цитира цели два пъти. Той толкова много ми хареса!

The woods are lovely, dark, and deep,
But I have promises to keep,
And miles to go before I sleep,
And miles to go before I sleep.

Издателство:
Сиела

Превод:
Ангел Игов

"Избраните творби на Т. В. Спивет" - Рийф Ларсън


Като малък обожавах книги с картинки. Не съм съгласен, че те по някакъв начин ограничават въображението. Когато са използвани по адекватен начин, илюстрациите спомагат за атмосферата на книгата и още повече подбуждат четящия да развихри въображението си, да довърши работата, започнатата от художника. Затова веднага "Избраните творби на Т. В. Спивет" привлече вниманието ми. С любопитната корица и нестандартния си, по-голям формат, книгата изпъква на всеки рафт. 

Романът (така ще го наричаме, въпреки че у нас обичаме да гледаме отвисоко на всички книги, които на пръв поглед ни се струват за деца) е разказан от гледната точка на дванадесетгодишния Т.В. Спивет - вманиачен картограф, жив гений, който обитава със семейството си малко ранчо в Монтана. Един ден момчето получава телефонно обаждане от престижен научен институт във Вашингтон, от където му съобщават, че е спечелил тяхната голяма награда и желаят той да дойде лично, за да я получи. Ще се радват и да изнесе реч. Те, разбира се, не знаят, че Спивет е само на 12 години.  

Така започва дългото приключение (вижте на картата разстоянието между Вашингтон и Монтана). Спивет избягва от вкъщи и хваща товарния влак, използвайки всичката си изобретателност. Нужна е и смелост, защото приключенията, които го очакват не са за всеки.
Междувременно получаваме и много информация за неговите родители. На тръгване Спивет задига импулсивно една от тетрадките на майка си, само за да разбере, че тя притежава страна, за която той изобщо не е предполагал. 

Книгата е дебютна за Рийф Ларсън, който според Vanity Fair е получил почти един милион долара от издателството за правата, поради огромната конкуренция. И има защо. Книга с подобен размах ще се продава с десетилетия. Кой не би купил на детето си нещо толкова шарено, което да подбуди хлапето да играе повече навън. И това наистина е едно завръщане към класиките на Марк Твен и неговите мръсни, потънали в кал герои, които пътуват по реката, но тук копнежът за приключения сякаш не е чак толкова достоверен.
Малката критика, която си позволявам да отправя, е към средната част на книгата, където историята на майката не беше довършена; както и към последните страници, където нещата сякаш започнаха да излизат извън контрол и всичко бавно започва да потъва надолу, принуждавайки ни да решим дали ще приемем решенията на автора. На места Ларсън ме вадеше от историята, поради постоянната необходимост да чета бележките (познат похват на съвременните автори да разчупят наратива, който не ми допада особено). Така че имайте предвид, че макар да е "детска книжка", едва ли ще я довършите за ден-два. 

Но в крайна сметка дългото четене си заслужаваше. "Избраните творби на Т. В. Спивет" е книга за дългите пътувания, които понякога предприемаме, за да оценим хората които са около нас. Издателство "Милениум" правят едни от най-красивите детска книги и усърдието, което инвестират във всяка една от тях, трябва да бъде пример за всички останали. Само си припомнете "Изобретението на Хюго". Абсолютно никакви забележки нямам към превода, който на места не изглеждаше като лесна задача. Препоръчвам! 

П.П: А можете да обърнете внимание и на филма с участието на Хелена Бонъм Картър, чийто трейлър слагам тук:


Издателство:
Милениум

Превод:
Невена Дишлиева-Кръстева
Владимир Молев

Други рецензии:
Книголандия
Книгозавър
Библиотеката
Аз чета

понеделник, 10 ноември 2014 г.

"Мисленето" - Даниъл Канеман


Очаквах "Мисленето" на Даниъл Канеман да бъде трудна книга за четене, изпълнена с терминология и скучни пасажи за безинтересни теми, но каква радост - тя се оказа точно обратното. 

 "Когато ни попитат за какво мислим, в нормалния случай можем да отговорим. Вярваме, че знаем какво става в ума ни: съзнателна мисъл, водеща до друга. Но това не е единственият, нито пък е типичният начин, по който работи умът."

Това е книга, която изследва различните начини на мислене, които биват два основни типа - интуитивно (Система 1) и логическо (Система 2). Първата система оперира автоматично и бързо, с малко усилие или изобщо без никакво, и без чувство за съзнателен контрол. Това е мисленето, което не осъзнаваме напълно, шофирайки, взимайки бързи решения или решавайки лесни задачи като "Колко е 2+2?". Втората система обръща внимание на изпълнените с усилие умствени дейности, които го изискват, включително сложните изчисления. Това са всички осъзнати дейности, като това да преброим колко пъти се повтаря буквата "а" на някоя страница или да попълним данъчна декларация. 

В първите глави Канеман обяснява начина на функциониране на тези системи и показва техните разлики. Както знаем, еволюцията си знае работата, така че всяка система не съществува случайно и си има своя важна функция. Обикновено мисълта първо преминава през интуитивното мислене и чак когато задачата изисква повече внимание, мозъкът ни "превключва на втора скорост". Канеман представя един прост ребус, като препоръчва читателят да не се опитва да го реши, а да се вслуша в интуицията си. Пробвайте и вие:

Една бухалка и една топка струват 1,10 долара.
Бухалката струва с един долар повече от топката.
Колко струва топката?

Отговорът, който ви идва първо наум, разбира се, е числото 10 - 10 цента. Но ако отделите повече внимание, ще видите, че задачата е подвеждаща и истинският отговор е 5 цента, защото ако топката струва 10 цента, тогава общата сума ще бъде 1,20. Това е чудесен пример, който илюстрира измамното чувство за лекота, което изпитваме, когато ползваме интуитивното мислене. Тоест, то може да бъде измамно, ако го оставим да ни подведе, че знаем отговорите, преди да обърнем по-сериозно внимание на въпроса. 

Друго, което научих е, че лошо отпечатаните думи могат да влияят върху оценката за истинност, а емоциите стимулират или пречат на двете системи. Каузиалното и стратегическото мислене са в директен сблъсък, а повторението може да прави една ситуация, колкото и да е необикновена, позната и лесно смилаема. Канеман разказва как с жена си са срещнали познато семейство на другия край на света, което, разбира се, ги е учудило, но когато двете семейства се засичат още веднъж, но този път в родния Лондон, месец по-късно, срещата по никакъв начин не ги изненадва. Реално погледнато, това е също толкова уникална случка, каквато е и първата, но понеже мозъкът я асоциира с повторение, тя става нещо обикновено. 

Подобни забавни примери изобилстват в цялата книга, но най-приятното е самият тон на автора. Той е приятелски, внимателен и дори нетърпелив, изобилстващ от любов към науката. Това си е живо доказателство, че човекът разбира добре човешкия мозък и по какъв начин думите най-добре се усвояват. Поради тази причина, след всяка глава има изречения, носещи в себе си основните точки от главата - познат метод, за по-добро запомняне. Препоръчвам на всеки! 

Издателство:

Превод:
Жана Ценова

Други рецензии:
Pulp Fictions


четвъртък, 6 ноември 2014 г.

"Кривата на щастието" - Иво Иванов


Имах честта и удоволствието да се запозная с Иво Иванов (спортен журналист, живеещ и работещ в Канзас, САЩ) преди няколко месеца на премиерата на неговата книга в Пловдив. Едва ли някой ще забрави емоционалната среща с този толкова открит и добросърдечен човек, който не успя да сдържи чувствата си, завинаги свързани с неговите истории. 

Не случайно подзаглавието гласи - "За спорта, Вселената и всичко останало...". Това не е книга, предназначена единствено за заклети фенове на американския футбол, тениса или баскетбола. Това е книга, събрала в себе си житейските съдби на истински хора, които по някакъв начин са впечатлили Иво със своя драматизъм и са подбудили у него желанието да ги сподели със света. Тези истории надскачат границите на обикновената журналистика, защото са писани със страст и лично отношение, без да стават натрапчиво патетични или сълзливо сантиментални, което е изключително голяма рядкост у нас.  

Първата статия е за цената на живота, за неосъзнатата цена, която понякога други хора са платили, за да можем ние да имаме възможността да живеем. Джо Делейни - феноменален играч по американски футбол се разхождал един ден в парка, когато видял, че три млади момчета се канят да влязат в опасно дълбокото езеро, което всъщност било замаскирана индустриална яма. След като не обръщат внимание на предупрежденията му, децата скачат да плуват, но не след дълго започнали да се давят, изненадани от седемметровата дълбочина. Делейни жертва живота си в този ден, за да ги спаси. Разказът обаче започва с друг герой - Марти Холанд, който всъщност е едно от тези деца, но по-голямата част от живота му ще мине зад решетките. "Защо, по дяволите?" - пита се Иво накрая, съдбата понякога е толкова несправедливо хаотична.

Но не цялата книга е съставена от подобни мрачни истории. "Писък в нощта" например разглежда интересния феномен на крещящите тенесистки, чиито гласове понякога достигат фантастичните 102 децибела - "което е колкото двигател на малък реактивен самолет". 

"Аа-я-оу-оууу!" "Аа-я-оу-оууу!" "Аа-я-оу-оууу!" 

И така, докато някой от публиката не получи психологически breakdown. Всъщност този крясък можел да се използва и като стратегия (не знаех, но в тенисът всъщност играчите мислели по няколко хода напред, досущ като в шаха). Моника Селеш започнала да използва този дразнещ вик, за да разконцентрира своя опонент. Крясъкът й започвал малко преди удара и продължавал да се носи над корта след като топката вече е преминала линията на мрежата. И понеже контактът на топката с ракетата произвежда звук, който има определена тоналност, по него опитните тенисисти успявали да определят плътност, фалц и понякога дори посоката на пристигащата топка. Всичко това се скрива под "Аа-я-оу-оууу!". Какво ли ще стане, пита се Иво, ако този писък бъде засечен от радиолюбител на друга планета. 

"- Адмирал Гррр, засякохме съобщение от земята!
- Хайде де! Сигурен ли си, Фрр? Живот на земята? С тази атмосфера? Какво гласи съобщението?
- Явно загиват, г-н адмирал. Сигурно е късно да им помогнем. Посланието им е просто ужасяващ вик на агония. Ако не ми бяха здрави и трите сърца, нямаше да го издържа.
- Колко тъжно, Фррр. Би ли ми пуснал записа?
- Разбира се. С огромно неудоволствие. Ето го: "Аа-я-оу-оууу!". 

Много странно се чувствам да преразказвам тези статии. Лишени от неповторимия стил на Иво, те си остават просто истории, с каквито ежедневно сме засипвани в интернет. Важното е някой да спечели вниманието ни и да ги направи лични. Прочетете още: "Кривата на щастието", "Невидимият просяк" и "Градче в прериите". Кратки са и ще добиете представа за целия сборник (който, разбира се, препоръчвам горещо).

Издателство:
Вакон

Други рецензии:
Книголандия
Книжка с мишка

вторник, 4 ноември 2014 г.

"Горе главата, Джийвс" - П.Г.Удхаус


Започнах да чета книгите на Удхаус, защото на задната корица на една от тях пишеше: "Книгите на Удхаус се препоръчват от психиатри като терапевтично средство за изваждане от депресия, но няма нужда да сме психически зле, за да им се радваме." Сега, нужно е да уточним, че многоуважаван джентълмен като мен, внимава никога да не се намери в подобно деградивно състояние, но уви, мрачните есенни месеци понякога надделяват.

След "Законът на Устър", трескаво започнах да издирвам друга книга от прословутия английски автор. Попадна ми настоящата - "Горе главата, Джийвс", чиято корица не само напомняше предишната, ами и изобразената сцена беше почти идентична с друга, описана в "Законът". Единствената разлика беше, че Джийвс липсва, а на негово място има някакъв старец с лилав халат на жабки. В книгите на Удхаус сюжетът винаги е толкова увъртян, че човек рано или късно започва да се пита кой, къде, какво е казал, и се оставя на потока от сладка реч да го води към следващите приключения, изникващи пред главните герои. А кои всъщност са те?

Бърти Устър - джентълмен със съмнителни културни познания и неговият иконом Джийвс- готов да рецитира всеки поет от Чосър до Шели. В предишната книга всичко започна с една грозна сметаниера във формата на крава. Тук всичко започва с грозна тиролска шапка. Интересно е, че Удхаус започва книгите си все с подобни естетически разминавания във вкусовете на героите, но тук вече те стават причина за охладняване на взаимоотношенията. Бърти отново се отправя на спасителна мисия в Тотли Тауърс (действието се развива по-късно от "Законът", така че по-добре прочетете първо нея) и оттам нататък всичко се оплесква, както си му е редът де.

Не знам дали книгата ще избави депресираните от състоянието им, но за моето мрачно настроение няма по-добро лекарство от доза Удхаус.

"Нормално вечерята е събитието, което кара Бъртрам да изпъкне и да се представи в най-добрата си форма. Обичам да вечерям. Много от най-щастливите ми часове са преминали в компанията на супа, риба, фазан или съответното месо, суфле, плодове и заключителния портвайн. Те измъкват най-доброто от мен и ме карат да блестя като току-що шлифован брилянт. "Устър, казват често тези, които ме познават, може да не става за нищо през деня, но само потопете света в мрак, запалете мекото осветление, отпушете шампанското, наблъскайте го с изискани ястия на вечеря и акълът ще ви се вземе." 

Превод:
Лъчезар Бенатов

Издателство:
Колибри

вторник, 28 октомври 2014 г.

"Как да излекуваме фанатик" - Амос Оз



"Как да излекуваме фанатик?" - това е въпросът, който си задава Амос Оз в този сборник, съставен от две есета и едно интервю. Темата не е далечна на израелския писател, който от малък живее в среда на идеологически крайности, а отговорите, които представя в това тънко книжле, са изключително интересни.

Книгата е разделена на три части. Първо са двете есета - "Между правото и правото" и "Как да излекуваме фанатик", а накрая, в по-малко от двадесет страници, е интервюто от 2005 година, озаглавено "Орденът на чаената лъжичка". И така, да разкостим (както обича да казва един колега).

Между правото и правото

"Кои са добрите? Това е големият въпрос, от който се интересуват загрижените европейци, левичарите, интелектуалците и либералите. Кои са добрите и кои са лошите във филма? В случая с Виетнам беше лесно: местните бяха жертвите, а американците - агресорите. Така беше и с апартейда: за всекиго бе ясно, че е престъпление да се потъпква борбата за граждански права, че свободата, равенството и човешкото достойнство са справедлива кауза. Въпросът за колониализма и империализма, от една страна, и техните жертви, от друга, също изглежда относително прост - човек веднага може да отдели добрите от лошите. Когато обаче заговорим за израелско-арабския и в частност за израелско-палестинския конфликт, нещата вече не са толкова ясни. Боя се, че не мога да ви улесня, като обявя едните за ангели, а другите за дяволи, и ви призова да подкрепите ангелите, за да възтържествува доброто. Израелско-палестинският конфликт не е каубойски филм за Дивия запад. Не борба между доброто и злото, а трагедия в традиционния и най-точен смисъл на думата: сблъсък между правото и правото, между една много силна, убедителна и достойна кауза, изправена срещу друга, съвсем различна, но не по-малко убедителна, не по-малко силна и също толкова човешка."

С това важно уточнение започва книгата на Амос Оз. Едва ли има по-сериозен и комплексен конфликт, който да заплашва сигурността на целия свят, от този в Израел и Палестина. И най-опасният подход, струва ми се, би бил да подценяваме значението му и да опростяваме причините за неговото появяване. Само религията ли е виновна? Или може би това е борба за парче земя?

Амос Оз започва бавно, като разстила платното на сегашното положение, обрисувайки на него сложния чертеж на геополитическите процеси и психологически нагласи в двата враждуващи лагера.И двата народа са жертви.Жертви преди всичко на Европа, която години наред е колонизирала и подтискала арабския свят, задоволявайки империалистическите си стремежи. Но защо болката не ги обедини, задава си въпроса Амос Оз. Защото "много често те виждат един в друг образа на страшния родител." Той продължава, като критикува европейските стремежи на либералите да побратимят двете страни чрез наивни опити, като среща "на чаша кафе". Не, проблемите са много по-задълбочени и изискват компромиси. Според Оз, това е нещо като семейна свада за апартамента. Един ще трябва да вземе кухнята, друг ще живее в коридора... но мир трябва да има на всяка цена. Защото мирът трябва да бъде над всички идеологии.



Как да излекуваме фанатик

След това информативно и основополагащо начало, идва сърцевината на книгата.

"Да преследваш шайка фанатици из афганистанските планини е едно. Да се бориш срещу фанатизма е съвсем друго. За съжаление нямам никаква представа как да хванем фанатиците в планините, но имам една-две идеи за природата на фанатизма и как ако не да го излекуваме, то поне да му вържем ръцете".

Според Оз, религията не е основният проблем, а фанатичните последователи на идеологии (които могат да бъдат както религиозни, така и политически, икономически и т.н). Тези земи са средище на подобни крайни прояви от самата древност, когато по тях са бродели пророци, освободители и месии, но днес нещата не са много по-различни. Докато израелският писател Сами Мишел пътувал с кола за някъде, шофьорът започнал да му обяснява колко е важно евреите да избият арабите.Тогава Мишел го запитал кой точно трябва да свърши работата. Полицията, армията, пожарната? Човекът отвърнал, че ще е най-разумно да се разпределят отделни сектори, които всеки гражданин да покрие. Тогава писателят продължил играта:

"Добре, да предположим, че ви се падне определен жилищен блок във вашия квартал в родния ви град Хайфа. Вие ще почукате на всяка врата или ще позвъните, ще попитате: "Извинете, господине, госпожо, бихте ли ми казали, дали случайно не сте араби?", и ако отговорът е положителен, ще ги застреляте. И така, приключвате работата във вашия блок и сте готов да си тръгнете към дома, но точно в този момент чувате някъде от четвъртия етаж бебешки плач. Ще се върнете ли да застреляте бебето? Да или не? 
   Настъпило мълчание. След мих шофьорът измърморил:
   - Знаете ли, господине, вие сте много жесток човек."  

Точно тук, според Амос Оз се крие отговорът. Въображението, като имунитет срещу фанатизма. Способността на всеки един да си представи какво ще причинят изповядваните от него идеи на останалите хора. Силата на емпатията. А какъв по-добър начин за развитието на въображението, от четенето на художествена литература. При Шекспир няма екстремизъм, напротив. Там крайният човек или загива, или става за смях. Оз препоръчва още Кафка, Гогол, Фокнър и Йехуда Амихай, който е казал: "Където сме прави, цветя не цъфтят".

Не мога да не цитирам тук и един от любимите ми пасажи от книгата. Това са думите на бабата на Оз, която обяснява на своето внуче разликата между евреите и християните:

"   - Разбираш ли - каза ми тя, - християните вярват, че месията някога е бил тук, на Земята, и че един ден ще се върне  пак. Евреите твърдят, че идването му тепърва предстои. И тази разлика предизвиква толкова гняв, преследвания, проливане на кръв, омраза... Защо? - продължи баба. - Защо просто не почакаме и видим какво ще стане? Ако месията се появи и рече: "Здравейте, радвам се да ви видя отново", евреите ще трябва да отстъпят. Но ако каже: "Здравейте, аз съм месията и се радвам да се запозная с вас", целият християнски свят ще трябва да се извини на евреите. А дотогава - заключи мъдрата жена - трябва просто да живеем и да оставим другите да живеят."

Не виждам какво мога повече да добавя. Парадоксално е, че едно толкова тънко книжле може да съдържа в себе си отговори на едни от най-сложните въпроси, засягащи мира на планетата, но може би истинските неща винаги са прости. Всъщност, бих добавил едно нещо, и това е, че освен въображението, силно оръжие срещу фанатизма е образованието. То ни дава възможността да мислим самостоятелно, да се противопоставяме на тълпата и да виждаме цялата картина.

Макар у нас да няма подобни драматични конфликти, фанатизмът не ни е чужд. Сигурен съм, че всеки човек има познати, които се увличат по фашизъм, религии, секти и други крайно нездравословни идеологии, които проповядват края на света и противопоставят хората едни срещу други. Затова тази книга е преведена на български език, а цената й е съвсем незначителна. Купете си я, прочетете я, подарете я!

Други рецензии:
Книжен Жор
Книгозавър


Превод:
Маргарита Терзиева

Издателство:
Милениум

"На лов за Снарк" - Луис Карол



Кой/какво е Снарк? И защо ще го ловят...

Думата е измислена от Луис Карол и до ден днешен специалистите не могат да постигнат съгласие за нейното значение. Мнозина подозират, че това е комбинация от други две думи, примерно "охлюв" и "акула" (snail + shark); "змия и акула" (snake + shark); "хъркам и сумтя" (snore + snort) или пък 'кихам" и "джавкам" (sneeze + bark). Добро решение на преводачката Кристин Димитрова, да не се е опитва да я преведе.

"На лов за Снарк" донякъде е свързана с предишна поема на Карол - "Джаберуоки", която е включена в "Алиса в Огледалния свят". Някои измислени думи се появяват и в двете стихотворения.

Историята, ако изобщо можем да проследим нещо такова, започва със събирането на екипаж, който се състои от следните колоритни личности: Звънаря, Пекаря, Банкера, Посредника, Адвоката, Месаря, Шапкаря, Играча на билярд, Бобъра и един Ботуш. Каква компания само, а? Звънарят е лидерът. Той има морска карта... на която няма нищо. Можете да я видите в една от илюстрациите в книгата - празна страница, на която са обозначени единствено посоките. Това ме подсети за "Моби Дик" и онази мисъл, че истински важните места не присъстват на никоя карта.

И се започва:

"Те го търсеха с грижа, те го търсеха с фракции,
те го гонеха с ром и надежда
те го плашеха с пътностроителни акции,
те го мамеха с пяна и прежда."

Въпреки множеството рисунки от Хенри Холидей (изключителни), така и не успяваме да зърнем Снарка. До колкото разбирам е имало илюстрация, но Карол е преценил, че е по-добре да запази своето творение обгърнато в мистерия. Книгата е публикувана на 1 април 1876 г. и до края на годината почти успява да продаде два тиража, и повече от 18 000 бройки. Сега за първи път имаме възможност да се докоснем до това произведение на български език, благодарение на изключителната работа на Кристин Димитрова. Не знам дали можете да си представите колко е трудно да се превеждат подобни литературни акробатики и все пак да се поддържа ритъма на поезията. Аз съм впечатлен!

Препоръчвам книгата, но не на всеки, разбира се. Това е специфично четиво, нонсенс литература - тренировка за любителите на езика и неговите странности. Ние останалите ще се задоволим с кикотене и бутилка ром.

Други рецензии:
Аз чета
Алиса в чизми

Превод:
Кристин Димитрова

Издателство:
Колибри

петък, 24 октомври 2014 г.

"Теория за материята и светлината" - Андрю Портър


Андрю Портър преподава творческо писане и това си личи от всяка дума в този сборник с десет разказа, който веднага привлече окото ми с ефектната си корица. От нея добиваме впечатление, че ни очакват сблъсъци на противоположности и може би зле функциониращи взаимоотношения.

Има нещо, което свързва всички млади съвременни автори, които са изучавали писането в университет или просто са се самовъзпитавали чрез интернет. Има някаква прецизност в построяването на изреченията и формулировката на съдържанието, която понякога ме навежда на мисълта, че всичко е правено по матрица. Подобно усещане получих и когато разлистих една от книгите на Джон Грийн (множеството романи на такава ранна възраст също са показателни). Не знам какъв е творческият процес на Портър, но за мен той също спада в тази категория писатели. Добри, но с пластмасово кънтене.

Първият разказ, който ме спечели, беше "Койоти". В него един неуспешен режисьор на документални филми редовно отсъства от дома, а когато е там, монтира лентите в мазето си.
Наблюдаваме всичко това през очите на сина му, който не е съвсем сигурен какво се случва в семейството и какви недоизказани неща стоят между него и родителите му. Той обича да се качва на покрива на къщата и да слуша със своя приятел от Виетнам койотите, които вият в нощта. Добра атмосфера и запомнящи се персонажи. Майката е грижлива и все още обича съпруга си, но самотата постепенно надделява, изпращайки я в обятията на бивш военен - скучен човек, който никога няма да запълни празнотата. В една от най-запомнящите се сцени, бащата е завел сина си, за да му покаже изневярата на майка му, без да предполага, че детето вече знае достатъчно, и това необмислено действие работи срещу него.

"- Обясни ми това, сине.
Свих рамене.

- Можеш ли да ми го обясниш?
- Не - поклатих глава. - Не мога.
   Разтърка лице, после свали стъклото и запали двигателя. Видях как поглежда още веднъж към прозореца, после превключи на първа.
- Видя ли достатъчно? - попита ме, без да ме поглежда.
Казах, че ми стига."

В "Азул" семейството изглежда по-закърпено, но решението им да вземат дете по обменна програма, само и само жената (Карън) да се почувства за малко като майка, веднага ни подсеща, че не всичко е както трябва. Момчето е гей и си има любовник. Това притеснява донякъде съпруга й Пол, но той предпочита да си мълчи, виждайки, че Карън е щастлива. Към края на разказа има рожден ден, където всичко се обърква и големи и малки се смесват в една тълпа, в която никой не знае точно какво прави.

Не ми хареса особено самият разказ "Теория за материята и светлината", който ми се видя твърде клиширан и безинтересен. Той е единственият, разказан от гледната точка на жена, което би трябвало да разнообрази нещата, но историята за интровертен учител, който впечатлява своя ученичка с филмовите си познанията, трудно може да мине като нещо свежо и оригинално. За това пък всичко се компенсира в прекрасния "Кожа", който в е едва две странички успява да постигне най-силно въздействие. Може би Портър трябва да наблегне на по-кратката форма. Повечето разкази бяха пълни с ненужен пълнеж.

 Като цяло сборникът ми хареса, макар и да не е нещо впечатляващо. Както вече споменах, Портър е умел в това, което прави. Повечето разкази имат меланхолична атмосфера и се отнасят за съзряващи момчета и зле функциониращи родители. Не видях много от контраста, показан на корицата, освен може би отдалечаването между половете, но на второ четене може и да се появят интересни неща. Превод, редакторска работа и оформление на книгата са на върховно ниво. "Милениум", както винаги, нямат грешка.

Други рецензии:
Литературата днес
Аз чета

Превод:
Ралица Кариева

Издателство:
Милениум

четвъртък, 23 октомври 2014 г.

"Непосилната лекота на битието" - Милан Кундера


След "Книга за смеха и забравата", издателство "Колибри" преиздават в чудесно оформление с твърди корици и "Непосилната лекота на битието" - може би най-титулуваната книга на чехословашкия автор Милан Кундера.

Сюжетът е разпарчетосан в седем части, като във всяка се отделя внимание на един от главните герои - Томаш, Тереза и Сабина (има и една част за Франц, но той не е чак толкова важен и няма да ви занимавам с него). Първите две части са посветени на Томаш и Тереза. Първо виждаме събитията през неговата гледна точка, а после и през нейната. Действието се развива предимно в Прага, в края на 60'-те години, а Кундера отново изследва последствията от Пражката пролет за емигриралите интелектуалци. Самият той напуска Чехия и прекарва по-голямата част от живота си във Франция, така че не е никак чудно, че тази тема се появява често в книгите му.

Томаш е женкар, хирург и интелектуалец, който смята секса и любовта за две напълно отделни понятия. Поради тази причина не се чувства гузно, че изневерява на жена си Тереза. Най-ценна за него е свободата. Сабина - една от любовниците му е художничка и сексуално разкрепостена дама (колко клиширано, нали?), която бяга от сериозни взаимотношения и не понася кича, само за да открие, че лекотата на битието може да бъде смазваща. И тук стигаме до основната тема на романа.

Кундера започва с Ницше и неговата идея за вечното завръщане.

"Представете си само, че всичко, преживяно от нас, някога ще се повтори и че самото това повторение ще се повтаря до безкрай! Какво иска да изрази този налудничав мит? Митът за вечното завръщане твърди посредством отрицание, че живот, който изчезва веднъж завинаги, който не се завръща, е живот-сянка, живот без тежест, мъртвороден живот, и дори да е бил ужасен, прекрасен, възвишен, неговият ужас, възвишеност или красота не значат нищо."

Друга теза, която Кундера застъпва е, че животът е нещо като скица, даже не скица, защото това предполага, че един ден ще има завършена рисунка. Човек взима хаотични решения, защото никой не го е научил как да живее и никога никой не може да го научи как се живее, защото животът се случва само веднъж и тази негова уникалност го прави едновременно лек и непосилен.

Това без съмнение е най-добрата книга на Кундера, защото в нея той успява най-добре да подреди и изложи мислите си, сливайки ги със сюжета на романа. Понякога, както ни описва някаква стая, той преминава към философска есеистика и ни обяснява какво точно представлява бомбето за Сабина. Аз нямам проблем с подобен подход, стига героите да не заприличат на бездушни кукли на конци, на лабораторни мишлета, с които авторът си играе. А тук усетих дълбоко уважение и разбиране на най-дълбоките им страхове и слабости. Заслужава си. Прочетете я.

Други рецензии:
На по книга, две
Книжен свят
Read with Style

Издателство:
Колибри

Превод:
Анжелина Панчева

сряда, 22 октомври 2014 г.

"Малкият крал Декември" - Аксел Хаке/Михаел Сова


Преди известно време си говорех с колежките от блога "Алиса в чизми" и се замислих, че поради някаква странна причина съм спрял да чета "детски" книжки. Дали защото съм се опитвал да порасна твърде бързо или е било въпрос на недоглеждане, но аз почти скъсах с тази книжовна област, макар че именно литературата за деца, с красивите си илюстрации, беше главният виновник в мен да се подбуди желанието да чета. Така че, мисля си, време е да компенсираме.

"Малкият крал Декември" веднага ме спечели с корицата и оформлението си. Какъв е този дебеланко, със златна корона и червена мантия с хермелинова подплата, който, почти изгубен сред тревите, наблюдава красивия пейзаж, сякаш му е за последно. Имаше нещо тъжно в тази картина, въпреки светлите тонове и ясното небе.

Историята е разказана в първо лице от германски канцеларист, който понякога в самотните си вечери се среща с "малкият дебел крал Декември Втори" - надуто човече, което очевидно живее зад книжната етажерка и обича да яде желирани мечета. Декември всеки ден губи по малко от ръста си. Така поне разправя той, е в неговия свят. Хората се появяват в леглата си, стават и тръгват на работа (или в неговия случай - в "Службата за принцове", след което започва тяхното постоянно смаляване, докато един ден напълно изчезнат. Тук веднага лампичката светва, защото се сещаме за "Бенджамин Бътън" и "Малкият принц", но приликите са съвсем малко, защото "Декември" си има собствен, разпознаваем свят и атмосфера, за която изключително много спомагат рисунките на Михаел Сова.

Малко преди Декември да се ядоса и да започне да хвърля кубчета захар 
в кафето на разказвача, който не искаше да го изведе на разходка

Още в началото дебеланкото започва да философства:

" - Мисля, че не ставате по-големи, това не е вярно. Мисля, че само така изглежда.
- Откъде ти хрумна? - попитах.
- Мисля, че и вие започвате живота като големи хора - допълни той. - Ако е така, както ми разказваш... ето как си го представям аз: имате всякакви възможности, ала всеки ден ви се отнемат по няколко. Докато сте малки, имате голяма фантазия, но знаете много малко. И понеже е така, трябва всичко да си представяте. Трябва да си представяте как светлината влиза в лампата и картината в телевизора, да си представяте как джуджетата живеят под корените на дърветата и какво е да стоиш върху ръката на великан. И после ставате по-големи, а още по-големите ви обясняват как действат лампата и телевизорът. По-късно разбирате, че няма джуджета и великани. Представите ви стават все по-малки, а знанието - все по-голямо. Така ли е?
- Да - прошепнах аз и добавих още по-тихо: - Но не е лошо и да растеш, и да учиш, и да разбираш света, и...
Той продължи:
- Пораствате. В началото мечтаете да станете пожарникари или нещо съвсем различно, медицински сестри или нещо съвсем различно и един ден ставате пожарникари и медицински сестри. Но нещо съвсем различно вече не можете да станете, защото е твърде късно. Това също е вид смаляване, нали?"


Тук играят на шах. Декември обича да цитира Шекспир:
"...да поиш посмя с кръвта на краля кралската земя"
Това е сърцето на книжката. Загубата на мечтите. Единствено сънищата не се смаляват в света на Декември. Той ги пази в специални кутийки, наредени в стаичката му. Разказвачът успява да влече там за малко, а на другия ден взима малкия крал на разходка, за да може той да види света на хората (тук пък се сетих за Алиса и Гъливер). Излишно е да споменавам, че започват да се появяват шантави машини за спасяване на пудели, поети регулировчици и дракони, които нападат канцеларисти, тръгнали на работа.

Накрая няма нищо драматично. Никой не умира, няма нравоучителна реч. И така трябва, защото "Малкият крал Декември" е книжка за самотата и мечтите. В нея няма място за острите звуци на патоса. Радвам се, че намерих тази история, украсена с незабравимите рисунки на Михаел Сова и меланхоличния текст на Аксел Хаке. Потърсете я. За детето във вас.


Други рецензии:
Аз чета
Петя Кокудева в "Култура"

Още илюстрации от Михаел Сова

Издателство:
Лабиринт
Превод от немски:
Елка Рубибанова

вторник, 14 октомври 2014 г.

"Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване" - Харуки Мураками



Първа среща Харуки Мураками - вечният фаворит за Нобелова награда.

Хората твърдят, че това не е най-добрата му книга, но на мен взе, че ми стана любопитно и я прочетох (бързо се чете). Поради тази причина ревюто е по-скоро за хора, които (като мен) не са запознати с творчеството на Мураками, а не за die-hard фенове, които знаят всяка малка подробност.

Героят на книгата - Цукуру Тадзаки, проектира гари и води уединено съществуване. Още в първата глава разбираме за мислите му за самоубийство:

"Струваше му се напълно естествено и съвършено оправдано да сложи край на живота си. Дори сега не проумяваше по каква причина не направи последната крачка. При условие, че да прекрачи прага между живота и смъртта, тогава му се струваше по-просто от това да изпиеш сурово яйце."  

Подобно мрачно състояние изисква отговори. Как се е стигнало до тук? Връщаме се шестнадесет години назад, в училищните му години в град Нагоя, където се запознаваме с четиримата му приятели - Ака, Ао, Широ и Куро. Всички имат думата за цвят в имената си (на японски). Синьо, червено, черно и бяло. Както ни подсеща и заглавието, Цукуро е безцветният в компанията.

Цукуро е единственият, който напуска Нагоя, за да учи висшето си образование в Токио. По времето на втората година от следването му става ясно, че приятелите му са се отдалечили от него и в крайна сметка искат да прекратят всякакъв контакт с него. Шокиращото е, че не представят никакво обяснение за това решение. Въпреки че продължава живота си, Цукуро така и не успява да се отърве от вътрешното чувство за празнота и безцветност. Още хора идват и си отиват от живота му, без да дадат съществена причина, какво точно ги е отблъснало от тихия човечец (на места се сещах за Стоунър).

Действието продължава през 2011 г., Цукуро вече е инженер и излиза с приятелката си Сара. Точно тя ще бъде мотивиращата сила, която ще го предизвика да се срещне лице в лице с миналото си и да поиска отговори на въпросите, които са го преследвали през всички тези години. Остатъкът от романа проследява срещата на Цукуро с бившите си съученици. Повечето са в Япония, но ще му се наложи и едно пътуване до Финландия.

Романът ме грабна от самото начало с отчаянието на героя, отхвърлянето от приятелите и търсенето на идентичност, която да осмисли битието. Похватът с цветовете е хитър и помага да запомните героите. Освен това, книгата има и музикално оформление.Записът на Лазар Берман на "Години на странстване" от Лист, и по-специално "Le mal du pays" се споменава доста често. Може би забелязахте, че Тадзаки също е наречен "странстващ". Това е препратка към Лист, който пък препраща към Гьоте и неговия роман за съзряването "Вилхелм Майстер" (разделен на две части: "Години на учение" и "Години на странстване".

Книгата на пръв поглед не е нищо особено (особено с тая корица), но след време усещате, че настроението и емоцията подмолно си проправят път към съзнанието ви. Това не е японски роман. В него има твърде малко от източния дух. Това си е постмодернистична творба за непрестанното търсене на изгубеното. Важното е надеждата да не умира:

"Навремето вярвахме силно в нещо и бяхме в състояние да вярваме силно в нещо. Мисълта за това не изчезва просто ей така безцелно".

Други рецензии:
Книголандия
Литературата Днес

Превод:
Дора Барова
Издателство:
Colibri

четвъртък, 9 октомври 2014 г.

"Мидълсекс" - Джефри Юдженидис


Видя ли съвременен роман с повече от 500 стр., бягам от него като дявол от тамян. Единствените изключения може би са "Доброжелатените" и "Шантарам", които също не успях да довърша, но поради съвсем други причини (извинения, извинения...), но "Мидълсекс" ще да е първото абсолютно изключение от правилото за големия обем. Книга, която в нито един момент не започва да буксува, даже напротив - набира темпо.

Разказът се води от Кал Стефанидис, гръко-американски хермафродит, който се самоопределя като мъж. Действието в първата част се развива през 1922 г., в Турция, с бабата и дядото на Кал - Дездемона и Лефти Стефанидис, които са всъщност брат и сестра. Двамата са принудени да напуснат селото си поради настъплението на турската армия към Бурса и Смирна, и благодарение на изобретателността на Лефти, успяват да се качат на кораб за Америка. Именно на това пътуване, те осъзнават любовта си, напук на всички морални задръжки. Младото семейство пристига в Детройт, при братовчедка, която се съгласява да запази тайната им (самата тя е лесбийка).

Детройт, 20'-те години. Какво мислите се случва? Просто няма как да минем без сухия режим и гангстерските разправии. Лефти започва да помага на съпруга на въпросната братовчедка, и двамата започват да внасят алкохол, продавайки го из града. Една вечер, след еротично заредено представление, с митичното име "Минотавърът" (струва ми се, че Господинов доста е взаимствал за от тук за "Физика на тъгата"), двете двойки правят секс и жените зачеват. Децата ще бъдат родителите на нашия герой. Следва Втората световна война, движенията за равноправие през 60'-те и т.н., докато накрая стигаме до нашия разказвач - Кал Стефанидис, който се вози в метрото и среща човека, който най-накрая ще го приеме такъв, какъвто е.

Юджинидис ни показва чрез пътуването на семейство Стефанидис, едно от множеството търсения на заветната американска мечта. По пътя обаче, гръцкото семейство се сблъсква с расизъм, бедност, проклятието на богатството и в крайна сметка - пълна разруха. Други от темите, с които авторът жонглира умело са прераждането, етническата принадлежност, половата идентичност, свободната воля поставена срещу детерминизма и познати старогръцки мотиви, а структурата на романа е разпарчетосана напълно в постмодернистичната традиция.

Ето един цитат, за да добиете представа за стила на автора:

"О, Музо, възпей рецесивната мутация на моята пета хромозома! Възпей как разцъфнала преди преди два века и половина по склоновете на планината Олимп, докато козите блеели и маслините се ронели. Възпей как се предавала в течение на девет поколения, трупайки се невидимо в замърсения генофонд на рода Стефанидис. И възпей как Провидението, предрешено като масово клане, пратило този ген отново на път; как прелетял като семенце през океана до Америка, където се носил под индустриалните дъждове, докато най-накрая попаднал на плодородна почва в утробата на майка ми, родена в Средния Запад."

Няма как да не сте чували за "Мидълсекс". Всеки трети я е чел, всеки втори е писал ревю. Добрата новина е, че този път мнозинството са прави. Книгата е абсолютен шедьовър!

Други рецензии:
Книголандия

вторник, 7 октомври 2014 г.

"Отвличането на Гениевра"



Не мога да повярвам, че прекрасната поредица на издателство "Изток-Запад" свърши. След седем книги и стотици страници, посветени на странстващи рицари и девойки в беда, се налага да приберем мечовете и да посрещнем жестоката реалност на нашето съвремие.Нека обаче, преди това, да ви разкажа за още една история, в която отново ще срещнем познатите ни герои Ланселот и Гениевра. 

Ланселот е съкрушен. Далеч от своята любима, той осъден завинаги да се разкъсва между рицарския дълг и непозволената любов. Без да яде и да пие, най-славният рицар се отдава на забрава. Единствено Дамата от Лак, която го била възпитала, успява да го открие. Тя му носи вести за смутни времена - кралицата ще бъде отвлечена. Ланселот веднага скача на седлото и препуска към Камелот. Уви, твърде късно. Лукавият принц Мелеаган успява да отведе кралицата с хитрост. Сега всичко зависи от Ланселот, който тръгва по следите им.  

Докато четях, се замислих, колко пъти сме виждали тази история разказана във филми и сериали. Самотният герой, който тръгва по петите на "лошите", за да спаси любимата си. Последният пример, предполагам е "Твърде лично" с Лиъм Нийсън. Това ме подсеща, че докато четях "Тримата мускетари" си спомних за полицейските комедии, в които добрите ченгета преобръщат целия град с главата надолу и въпреки, че привидно началникът им не е доволен, всичко свършва с блага усмивка. Но както и да е... да се върнем на книгата.

След като загубва коня си в битка, Ланселот среща джудже с каруца. 

"- Ей, джудже! - провикнал се той - Ако знаеш нещо за тези рицари пред нас, които отвеждат една дама, сподели ми го и аз обещавам да бъда твой рицар завинаги. 
- Ооо! - рекло джуджето - говори за тези, които отвеждат кралицата ли?
- Точно така.
- Наистина ли искаш да го знаеш?
- Да - отвърнал Ланселот - повече от всичко.
- При това положение - казало джуджето, - качи се на тази каруца и аз ще те отведа на едно място, където ще получиш сигурна информация.
- Обещаваш ли ми, че ще е така?
- Да - отговорило джуджето - и Ланселот на мига скочил в каруцата."

Оказва се обаче, че по тези непознати земи било изключително позорно да се возиш в каруца. Хората в градовете започват да го обиждат и замерят с боклуци. Това е първото изпитание на Ланселот. Той трябва да слезе от статута на славен рицар, да загърби достойнството си, за да може да спаси любимата Гениевра. Това ми се стори изключително интересна и необичайна идея. Следват познатите ни изпитания за вярност, смелост, сила и т.н Във втората част на книгата се появява и Мордред.

 "Отвличането на Гениевра" е един от най-интересните средновековни романи, поместени в поредицата "Романия" на издателство "Изток-Запад" и е достоен избор за неин завършек. Да се надяваме, че скоро ще видим и други подобни проекти. 

Поредица Романия:
"Куртоазни новели-Ле

Издателство: "Изток-Запад"

четвъртък, 2 октомври 2014 г.

"Аз не правя кино. Аз правя филми" - Били Уайлдър



Били Уайлдър е симпатяга. Това е първото нещо, което научих от тази книга. Без никаква престореност, един от титаните на киното ни дава възможност да надзърнем зад някои от най-големите шедьоври на седмото изкуство и работата със звезди като Хъмфри Богарт, Мерлин Монро, Джак Лемън, Гари Купър, Одри Хепбърн, Марлене Дитрих, Кърк Дъглас, Джеймс Стюарт, Уилям Холдън и много други. Истинско блаженство за всеки киноман!

Книгата е съставена (подобно на "Това не е краят на книгите") от разговори, като интервюиращият е Камерън Кроу ("Джери Магуайър", "Почти известни", "Ванила Скай"). Разговорите са записани през 1997 г., когато Уайлдър е вече на 96 години. Това е едно от последните му толкова изчерпателни интервюта (Уайлдър е известен със затворения си начин на живот).

Всичко започва с "Двойна застраховка", първият шедьовър на Уайлдър, който на 36 годишна възраст вече има зад гърба си два изключително добри филма, но именно трагичната история на жадуващия за авантюри застрахователен агент  Уолтър Неф ще привлече вниманието на критиците. Това е много повече от обикновен film-noir. В него се прокрадва тънката ирония, която ще изплува в по-късното творчество на Уайлдър. Следват още шедьоври: "Изгубеният уикенд", "Булевардът на залеза", "Скритият коз", "Сталаг 17", "Свидетел по обвинението", "Някои го предпочитат горещо", "Апартаментът". Слабите филми са рядкост, почти отсъстват, а дори и те могат да бъдат достатъчно интригуващи за любопитния киноман.

„Аз не правя кино. Аз правя филми. Филми, които са за забавление. Правя ги за конкретен момент. Не очаквам да векуват. Има много малко филми, които са достойни за това, заснети от други. Просто не мога да мисля с тези високопарни понятия – разбирате ли, ние не правим филми, ние правим (с превзет акцент) КИНО!“

Това е Уайлдър. Това е всичко, което някога го е интересувало - да прави забавни, добре конструирани филми, които да веселят хората. Някой обаче ще каже - Какво му е великото, то днес всеки втори това прави? Разликата е в качеството на продукцията. Какво различава добрия entertainment от слабия такъв? Същото, което различава добрата от слабата шега. А шегата е в основата на всичко, поне що се отнася до Уайлдър.

Още в първата част на книгата става въпрос за Ернст Любич - легендарен режисьор, който наема младия Уайлдър като съсценарист за филма "Ниночка". Там съвместно измислят елегантната сцена с шапката, чрез която показват как младата социалистка попада под очарованието на капиталистическия свят.От Любич, Уайлдър научава похвата за "супершегата" - "Има шега, която ти доставя удоволствие, но после върху нея има още една."

Когато стане въпрос за кино, мога да говоря/пиша с часове, и не се усещам кога съм прекалил и какво точно съм казал. Книгата е страхотна! В нея се обсъждат и много странични неща - Кубрик, Спилбърг, джаз, компютърните ефекти и бъдещето на киното... все теми, които са интересни за всеки любопитен киноман. Със сигурност ще потърся и други книги от поредицата "Амаркорд" на издателство "Колибри", която достойно спечели наградата "Бронзов лъв" за най-добър издателски проект. Надявам се и скоро да преиздадат някои от книгите с изчерпани количества.

вторник, 30 септември 2014 г.

"Стоунър" - Джон Уилямс


"Стоунър" на Джон Уилямс изплува в полезрението на съвременния читател едва в последните няколко години. След половинвековно мълчание, книгата най-накрая получава своето заслужено критическо внимание.

Уилям Стоунър се ражда през 1891 г, в бедно фермерско семейство, в щата Мисури. Родителите му го изпращат да изучава селско стопанство в новооткрития университет, но младият човек е твърде впечатлен от Шекспировия сонет 73, за да се върне към калния двор на баща си. Така започва неговата академична кариера, точно преди Голямата война. Стоунър не отива на фронта, вместо това се жени за изискана, но студена жена, която предпочита през повечето време да стои сама в тишината на къщата. Отчужденият им брак отвежда Стоунър до афера с ученичка, докато същевременно в професионалния си живот трябва да се справя  със завистливото и злобно отношение на някои колеги.

Целият живот на Уилям Стоунър е синтезиран още в първия абзац на книгата, което веднага ни налага усещането за незначителност, съпътстваща тема до самия край на книгата. Често из страниците откриваме думите "студен" и "тих". Това е сърцевината на романа - тихият академичен живот на един професор, който търси себе си. И макар действието да се развива в началото на века, имайте предвид, че книгата е писана в началото на 60'-те, поради което в нея присъстват някои от основните белези на епохата, като вече изтъркания израз "търсене на идентичност".

На много места се обръща внимание на светлината, която осветява и класната стая, докато героят открива призванието си, което веднага ме наведе на асоциацията за средновековният монах и неговият изолиран от света живот, посветен на книгите. Добре знаете, че светлината през Средновековието е била от изключителна важност - божествената благодат, която осветява света на грешниците. Не случайно и детето на Стоунър се казва Грейс (Grace - благодат).


"Затова провидението или обществото, или съдбата - наречете го както щете, - е създало за нас този приют, за да се подслоним от бурята. Университетът съществува именно за нас, за отритнатите по света - не за студентите, не за да се стремим безкористно към знания, не заради причините, които чувате. Посочваме причините, допускаме и някои от обикновените хора, от онези, които ще се справят в света, но това е само защитна окраска. Подобно на църквата през Средновековието, която е нехаела за миряните и дори за Бога, ние се преструваме, за да оцелеем. И ще оцелеем - защото сме длъжни да го направим."

Тази реч на един от приятелите на Стоунър е крайъгълен камък в развитието и самоопределянето на героя. Той осъзнава колко прекрасно е мястото, където е попаднал, и става изключителен преподавател, за който се говорят легенди, но никога не съумява да се примири с идеята, че "светът" има място в университета. Хора, които са пригодни за живота, нямат място в това светилище на науката.

Повтарящият се въпрос, който Стоунър си задава накрая е: "Какво очакваше?" Това запитване може да се отправи и към читателя, който е посегнал към книгата с очакване за нещо грандиозно, с интересни сюжетни обрати. Не, още от първата страница научава, че това е книга за всички тихи, интровертни хора, които търсят мястото си в един объркан свят.

Издателство: Лабиринт

Други рецензии:
Книголандия
Книжно: На по книга, две
Аз чета
Книжен Петър

вторник, 23 септември 2014 г.

"Пътешествията на Гъливер" - Джонатан Суифт


Всеки знае историята за пътешественика Гъливер, който се озовал в страната на лилипутите, а те взели, че го завързали за земята с дървени колчета, понеже били изплашени от големия му ръст. Но ако оставим настрана телевизионните и филмови адаптации, за какво всъщност става въпрос в книгата на Джонатан Суифт? Това просто една приключенска история ли е, или има и по-дълбоки пластове, които изискват нашето внимателно изследване? 

Книгата е разделена в четири части, съответстващи на приключенията на Гъливер:
- Пътуване до Лилипутия 
- Пътуване до Бробдингнаг 
- Пътуване до Лапута, Балнибарби, Лъгнаг, Глъбдъбдриб и до Япония 
- Пътуване до страната на хоинъмите

Вече споменахме, че в Лилипутия той е великан за местните, но в Бробдингнанг мащабите се променят и Гъливер става малко човече. Това не е случайно, а е търсен психологичен ефект, който показва промяната на статуса. Чрез подобна фантастична история Суифт пародира английския политически живот, а повечето острови, на които героят му попада, са една всестранна алегория на Англия. Романисти като Дефо също биват осмивани, главно заради тяхното желание да пишат фантастични истории, представени като реалистични (спомняте ли си, че говорихме, как Дефо дори не е излизал с кораб в открито море).

След сблъсък с пирати, Гъливер е спасен от летящия остров Лапута, където хората посвещават времето си на музика и математика, но така и не успяват да намерят практическо приложение за знанията си. Това безцелно преследване на наука, свързано със смазваща бюрокрация са довели острова до ръба на мизерията. Докато чака кораба си за Япония, Гъливер посещава за кратко остров Балнибарби, където с помощта на магьосник успява да разговаря с духовете на исторически фигури.

Любимата ми част от книгата е последната - пътуването до страната на хоинъмите. Изоставен на остров от екипажа си, Гъливер среща противни човекоподобни същества, които са всъщност хората, в тяхната най-примитивна форма. Хойнъмите са коне, символ на самото съвършенство.Гъливер се опитва да живее сред тях, но след време е изхвърлен, защото хойнъмите се притесняват, че низко същество като него ще опорочи културата им. Съкрушен, пътешественикът не иска да живее повече, но е спасен от португалски кораб, чийто капитан, със своята мъдрост и щедрост, успява да му вдъхне някаква надежда за човечеството.

Въпреки че на места книгата е загубила част от очарованието си, главно поради някои скучновати пасажи и твърде очевидното натриване на носове, тя си остава класическо произведение от най-висок ранг, което ще бъде препрочитано години наред, а историята за хойнъмите ще продължава да вълнува човечеството, защото все още не сме стигнали до така желаното съвършенство. 

Можете да откриете книгата в повечето книжарници, представена в ново оформление от издателство Изток-Запад