сряда, 30 май 2018 г.

„Смъртта на Нерон” – Лион Фойхтвангер


 Смъртта на Нерон” на Лион Фойхтвангер е сборник с разкази на големия немски майстор, оставил отпечатък в съвременната европейска и световна литература с биографичния роман „Гоя” и историческия двутомник „Лисици в лозето”. Но ако не сте ги чели, може би е добра идея да започнете именно от кратките текстове, поместени тук.

Повечето разкази са по три-четири страници и обхващат период от близо 30 години – най-ранните са писани през 20’-те на миналия век, а по-късните след възхода на нацистите в Германия. Фойхтвангер, роден в Мюнхен в семейство на еврейски фабриканти, напуска принудително страната, а книгите му подхранват кладата заедно с тези на Томас Ман и други видни интелектуалци под звуците на щурмовашката „Песен на Хорст Весел”.

Венцеслав Константинов („Немски литературни простори“) е свършил чудесна работа с превода, а предговорът му дава стабилна основа за контекста и обстоятелствата около написването на разказите и живота на скромния писател. От там можете да научите за копнежа на Фойхтвангер да изследва задълбочено противоречието vita activa и vita contemplativa – жвотът, посветен на делото и този на съзерцанието. Нещо, което може да се наблюдава и в произведенията на неговия сънародник Томас Ман, чиито новели „Смърт във Венеция” излязоха преди седмица и нещо на българския пазар. Ето какво казва той за творчеството на Фойхтвангер:

Думите му, било то за литературни, политически или чисто човешки проблеми, са занимателни и поучителни, смехът му е топъл и заразителен, в преценките му за света и хората има повече хумор, отколкото строгост. Юбилеят му ще раздвижи немалко пера навсякъде по земята – и с основание, защото неговото творчество е радвало, вълнувало и обогатявало хиляди и хиляди хора от най-различни страни”.



Именно това „повече хумор, отколкото строгост” личи от разказите, поместени в „Смъртта на Нерон”. Изумително е как интелектуалец, живял по онова време, изгубил толкова от своя народ, станал свидетел на опустошителната сила на омразата, е запазил добрината и топлината на духа. Дори към насилника. Това и ме впечатли най-силно в книгата. Дружелюбният тон, въпреки мрачната тематика на някои от историите. Например в „Борба с бикове” Фойхтвангер , за разлика от Хемингуей, вижда в почти религиозния ритуал варварско убийство, кръв и жестокост, но не си позволява да порицава. „Експедиция до полюса” и „Полет на рекордна височина” пък са изпълнени с неприкрито любопитство към будния дух на смелите изследователи, изплували от духа на предходната и настояща епоха.

Може би най-силно впечатление обаче прави разказът „След сезона”, който разкрива смешното положение на застаряващ писател, който прекарва в спокойствие дните си в отдалечено градче, където никой не знае името и творчеството му. Докато плува обаче, се запознава с не особено очарователна девойка, която го предизвиква да стигне до отсрещния остров. С много усилия писателят изпълнява предизвикателството, след което умира от простуда, а момичето до края на живота си влиза в ролята на „последната му голяма любов”. Майката й дори я насърчава. Така „След сезона” се превръща едновременно в семпла история, надникване в самотния писателски занаят и същевременно коментар на немското общество от 30’-те години, което е предпочело една задоволителна приказка пред болезнената истина.

В разказът „Смъртта на Нерон”, чието име краси и корицата на сборника, ясно се долавят приликите между римския управник и съвременните за Фойхтвангер самовлюбени диктатори.  Ето и някои от разсъжденията на самия Нерон:


- Не е лесно да си добър император като Цезар или Август. Също да си добър артист като Росций или Либан не е лесно. Но да бъдеш едновременно велик император и велик артисти е дяволски трудно. Всъщност всичко, което съм направил, е добро. Наистина, пари не оставих и съм любопитен как този престъпник Галба ще плати трийсетте хиляди, които е обещал на всеки мой преторианец. – Той все още клатеше учудено глава. – Но това, за което съм похарчил парите, е добро. Ако световната история е справедлива, трябва да отсъди: онова, което не с е удаде на Александър, постигна го Нерон. В действителност Нерон разпространи по света гръцката култура и гръцките нрави. Навярно световната история няма да е справедлива и ще се спре само на нещата, които уж съм направил лошо. Сега един велик живот трябва да се увенчае с велика смърт. Сенека не ми бе лош учител. Той умря достойно. Всъщност трябва да ми е благодарен, че му дадох възможност да умре достойно. По-добре така, отколкото ако бе свършил в леглото си най-просташки. Какво ще кажеш, драги Спор, не искаш ли да ме предшестваш в смъртта?

Той не обърна внимание, че юношата изплашено се отдръпна от него. 

- Сигурен съм – продължи Нерон, - че тези, които съм заповядал да убият, вече не ми се сърдят, след като слязоха в подземния свят. Накарах да избият доста много, прекалено много, но за това си имае причини. Сега, след като вече са мъртви, самите мъртъвци ще ме разберат и ощм сляза при тях, ще ме поздравят почтително и дружелюбно. Не мислиш ли и ти така, драги Спор?

Ала юношата беше изчезнал.”

понеделник, 28 май 2018 г.

„Смърт във Венеция и други новели“ – Томас Ман



Преди седмица и нещо с логото на издателство „Колибри“ на български излезе ново издание, побиращо пет новели на Томас Ман: „Дребният господин Фридеман“, „Тристан“, „Тонио Крьогер“, „Смърт във Венеция“ и „Марио и фокусникът“. Книгата носи заглавието „Смърт във Венеция и други новели“ и е отлична новина, предвид дефицитния тираж на произведенията на немския класик и носител на Нобелова награда за литература (1929) у нас. По книжарниците досега можеха да се открият неговия монолитен роман „Буденброкови. Упадък на едно семейство“ и „За себе си и за другите“, в която говори за своите книги, както и за произведенията на Лесинг, Гьоте, Вагнер, Толстой и Фройд, но именно творбите, с които е оставил най-трайна следа в съзнанието на читателите – „Вълшебната планина“ и „Смърт във Венеция“ от много време липсваха. Поне част от тази празнота вече е запълнена. Новелите са писани в периода (1897-1930) и разкриват творческото развитие и интереси на Ман. От по-лековата, динамична проза, към задълбочена интроспективна поетичност.

В „Дребният господин Фридеман“ например се коментира социалното дамгосване поради физически характеристики, които определят статута и не позволяват на човешката същност да се разкрие напълно; в „Тристан“, която Ман пише едва на 27 години, се откриват наченки на теми, които вълнуват писателя до самата му смрърт, там е скрито и едно от най-точните определения на самия занаят: „Писателят е човек, за когото писането е по-трудно, отколкото за всички други хора“; посредством студен и ироничен тон в „Тонио Крьогер“, Ман разделя обществото на две категории хора – тези, които се удоволстват хедонистично на красотата и останалите, които с вглеждането в същината на нещата, разрушават тъканта на живота; „Марио и фокусникът“ пък е един от най-политическите текстове на писателя, в него магьосникът Чипола е синтезиран като алегория за нарастващия по това време фашизъм и буйстващата му реторика; както и основание за бягството на автора по-късно в Швейцария  („…тоя ужасен Чипола, в чиято особа своеобразното злокачествено настроение сякаш се въплътяваше и сгъстяваше застрашително по един фатален и твърде знаменателен начин…“).

Нищо обаче не може да се сравни с изключителното майсторство, демонстрирано в новелата „Смърт във Венеция“, писана през 1911– годината, когато Густав Малер почива във Виена. Смъртта на композитора, съчетана с престой на самия Ман във Венеция, когато вижда красиво младо момче и избуялото желание да опише основните елементи, с които човекът на изкуството борави, раждат едно от най-знаменитите произведения на XX век. Самият автор казва по-късно, че се е опитал да опише страстта като объркване и деградация.

Неговият герой Густав Ашенбах е жертва на собствената си амбиция да бъде значим за националната литература, един от „онези, които работят до крайния предел на изтощението, на претоварените, вече разнебитени, но все още изправени на нозете си“. Спорно е до каква степен Ман включва в характера и впечатленията на Ашенбах собствения си опит, но не може да се отрече ироничния и леко горчив тон, с които авторът критикува строгата дисциплина при писането, която убива всичко красиво и свободно. Затова и детето, именувано Тадзо се явява физически проводник на един недостижим идеал – синтез между дух и форма.


Искаше му се да работи в присъствието на Тадзо; докато пише, детето да му служи за модел; да нагоди стила си към линиите на това тяло, което му изглеждаше божествено, и да отнесе неговата красота в областта на духа, както някога орелът отнесъл троянския пастир в етера. Никога по-рано не бе изпитвал по-сладостно удоволствие от Словото, никога не бе знаел с такава увереност, че Ерос е в Словото.


Щастие за писателя е мисълта, станала изцяло чувство, и чувството, което е в състояние да стане изцяло мисъл. Такава приютила се в сърцето мисъл, такова изкачило се в мозъка чувство изпълваха сега самотния мечтател – той знаеше, той чувстваше, че природата тръпне от блаженство, когато духът се прекланя в страхопочитание пред красотата. И внезапно пожела да пише.

В новелата са преплетени няколко интертекстуални връзки – към диалога „Пир“ на Платон, в който се коментира същността на любовта и красивото, към Ницше и неговите коментари за смъртта и еротицизма , към  Фройд, когото Ман е уважавал, заради сексуалното потискане, както и към Шопенхауер, Гьоте и Вагнер, които оказват влияние върху цялото творчество на писателя. Поради напластените идеи и широк обхват, новелата не е лесно четиво. Текстът е изпълнен с абстрактна образност и сетивни възприятия – светлина, мириси, трепети на сърцето. Диалози почти отсъстват, картините взимат превес над сюжетната динамика. „Смърт във Венеция“ е могъщо описание на една изтощена душа, критика на твореца и детайлен рисунък на човешкия полет към съвършенство. Освен това е опияняващо пиршество на красивия език.

Защото трябва да знаеш, че ние, поетите, не можем да вървим по пътя на красотата, ако Ерос не стане наш спътник и дори водач. Дори ако по свой начин сме герои и дисциплинирани воини, ние пак сме като жените, защото се изграждаме чрез страстта и се стремим към любов – тя е нашата наслада и нашият позор. Виждаш ли сега, че ние, поетите, не можем да бъдем нито мъдри, нито достойни? Че неизбежно ще си останем заблудени, неизбежно ще бъдем безнравствени авантюристи в чувствата? Майсторството на нашия стил е лъжа и шутовщина, нашата слава и почетно звание – фарс, доверието на множеството в нас – смехотворно, възпитанието на народа и на младежта чрез изкуството – рисковано начинание, което трябва да се забрани. Та мигар е годен за възпитател онзи, у когото е вродено непоправимо и естествено влечение към бездната?