неделя, 12 август 2018 г.

„Яж мазнини и отслабвай” – Марк Хайман


Тук няма да ви казвам как трябва да се храните. Опазил Господ още един блогър без медицинска диплома да се прави на експерт в област, която все повече изглежда като Бермудския триъгълник - колкото повече време отделяте да се потопите в нея, толкова повече това, което си мислите, че знаете, изчезва. За разнообразие ще ви препоръчам книга, която подкрепя тезата, в която се убедих от личен опит и която вярвам, че ще бъде от полза на преобладаващата част от населението. А посланието е: Яжте повече мазнини!

Знам, че звучи объркващо и донякъде безумно някой да ви препоръчва да търсите храни с колкото се може повече наситени мазнини, при положение, че почти всички производители се опитват да ви примамят с надписи, които рекламират продукти с намалено съдържание на мазнини, но в книгата си „Яж мазнини и отслабвай” (изд. „Кръгозор”) Марк Хайман описва на дълго и на широко (може би прекалено на моменти) науката зад това как тялото ви обработва мазнини и въглехидрати и причините, поради които е препоръчително да намалите приема на въглехидрати и да спрете да се плашите от холестерол а и мазнините в храните, защото, както се оказва, те не ви правят дебели!

Добавям лекция на Хайман, за да добиете представа за човека зад книгата и основните тези, изложени в нея. Ще има доста видеа в рецензията, за съжаление без български превод, така че се надявам тези от вас, които се интересуват повече от темата, да не бъдат възпрепятствани, тъй като съдържанието наистина си заслужава. 


Както виждате, положението е доста сериозни, що се отнася до нещата, с които се храним. Знам, че това е доста очевидно и вече досадно, тъй като отвсякъде ни заливат с псевдонаучни статии, залагащи на шокиращо заглавие. Истината обаче е доста простичка. Вместо да се водите по съветите на индустрията, пробвайте, поне за един месец, да приемате по-малко въглехидрати - хляб, спагети, ориз, картофи, захарни изделия и всякакви преработени храни. Опитайте да ги заместите със зеленчуциавокадо!, качествено месо от тревопасни животни, рибаяйца, ядки (бадемикашуорехи) и някои плодове (с тях също трябва да се внимава, но малините и къпините са доста сигурен вариант).

Сигурен съм, че за много от вас това не са новини, но тъй като допреди два-три месеца за мен не бяха известни детайлите около нисковъглехидратната диета, тази статия е за всички, които се хранят безразборно и след това се чувстват като пребити, страдат от подуване на стомаха, киселини, главоболие, тревожно разстройство, прескачане на сърцето, болки в мускулите, слаба памет и какви ли не други неврологични и физиологични проблеми, които в повечето случаи докторите не могат да установят. 

Това, което мога да кажа от личен опит, без да изпадам в изповеди е, че имах доста от гореизброените проблеми и никое изследване не можеше да открие нещо нередно в тялото ми. След като пробвах да се храня по посочения по-горе начин, всичко се подобри на 100%. И с това не искам да хиперболизирам, но буквално всеки един от досадните ефекти на лошата храна постепенно се изчисти. Събуждам се лесно сутрин, съзнанието ми е ясно, нямам нужда от сън следобед и успявам да свърша много повече през деня.

За първи път научих за ползите от високия прием на месо от Джордан Питърсън и подкаста на Джо Рогън, които описваха с изумителни детайли ползите от този начин на хранене. Особено впечатляваща е историята на дъщерята на Питърсън, която е страдала от артрит и тежка депресия и която успява за няколко месеца с елиминационна диета да обърне ефекта на автоимунното си заболяване и да подобри състоянието си до невероятни резултати. В момента двамата с баща й се хранят почти изцяло с месо.


След като усетих от личен опит ползите от диетата (която дори вече не наричам диета, защото е начин на хранене, който със сигурност искам да поддържам до края на живота си), реших да се поровя за книга на българския пазар, която аргументирано и в подробности да обяснява науката зад вредите от въглехидратите и ползите от мазнините. Най-обстойна и разбираема (в по-голямата си част) ми се стори „Яж мазнини и отслабвай” на споменатия вече Марк Хайман. Не смятам да ви досаждам повече с моите скромни наблюдения, затова предпочитам да ви насоча към правилните хора, които, вярвам, ще подобрят живота ви. 

Въпреки твърде рекламното си заглавие, книгата всъщност е изградена от солидна доза наука. Някои страници със сигурност са почти нечетими от хора, които нямат познания в биологията, но има достатъчно протички обяснения и съвети, за да не се изгубите напълно. Първата част е посветена на дългия път, който ни отвежда до сегашното положение, в което мазнините са демонизирани, а повечето лекари са убедени, че са причинител на сърдечносъдови заболявания. Понякога обаче, както човешката история свидетелства, общоприетото мнение се оказва неподплатена хипотеза, която благодарение на няколко обстоятелства е станала догма. 

„В проучване на списание "Circulation" става ясно, че не мазнините (както ни бе казано), а захарите и рафинираните въглехидрати причиняват затлъстяване и сърдечносъдови заболявания. Въглехидратите предизвикват метаболитно превключване - консумацията им предизвиква появата на висок пик в секрецията на хормона инсулин, като в резултат се натрупват мазнини (особено от опасните коремни тлъстини). Захарта и останалите въглехидрати, а не мазнините, както ще видите по-нататък, са и основна причина за повишаване на холестерола в кръвта. Захарта и рафинираните въглехидрати са виновниците за диабет тип 2, много видове рак и дори деменция.”

Благодарение на един доста фрапантен пример Хаймън внася яснота относо изследванията върху храните и илюстрира колко трудно се постига промяна, щом дадена хипотеза се е наложила като истинна:

„Лекарите дълго вярвали, че язвата на стомаха се причинява от стрес и не отдавали значение на бактериите, въпреки че системно откривали бактерии при пациенти със стомашна язва. Теорията на доктор Бари Маршал, гастроентеролог от Австралия, била отхвърляна в продължение на повече от десетилетие дори след като доказал, че може да излекува язва на стомаха с помощта на антибиотици, които убиват бактерия, наречен H.pylori (хеликобактер пилори). Теорията му била приета едва след като изпил стъкленица с бактерии, които причинили язва на стомаха, и се излекувал с антибиотично лечение. За своето откритие доктор Маршал получи Нобелова награда.” 



И разбира се стигаме до добре познатата царевица, която трови американците от десетилетия:

„През втората половина на 70-те години на XX век Big Food, съвместно с Big Ag (подобни на Каргил и Монсанто) и подпомогната от нови земеделски субсидии за солидно увеличаване на производството на царевица и соя, "изля" високофруктозен царевичен сироп и хидрогенерирани мазнини в 600 000 индустриални преработени храни, 80% от които - с добавена захар. Тези храни с високо съдържание на захар и с висок гликемичен индекс са силно пристрастяващи и предизвикват пик в отделянето на инсулина, което от своя страна води  до складиране на мазнини, чувство на глад, забавен метаболизъм и формиране на такъв холестеролов профил, който в най-голяма степен се свързва със сърдечносъдовите заболявания. Инсулинът също така е главната причина за възпалението, за което днес знаем, че е истинският "провокатор" на болестите на сърдечносъдовата система.”

Втората част от книгата се занимава със същността на мазнините - как функционират те, след като веднъж са попаднали в тялото ни и до какви болести в крайна сметка (не) водят. тази част започва с прозорлив цитат от Николо Макиавели:

„Искам да се запомни, че няма нищо по-трудно за планиране, по-съмнително за успех и по-опасно за управляване от нова система. Защото инициаторът е обект на враждебност от страна на всички, които биха спечелили от запазването на старите институции; и обект на безразличие от страна на онези, които биха спечелили от новите.” 

Оказва се, че може би най-големият мит всъщност е, че научната общност дълго е считала, че калориите ви правят дебели - колкото повече приемате, толкова повече ще затлъстявате. Виждате ли, поставя се един знак на равенство между всички видове калории и по този подмолен начин мазнините са обречени, тъй като съдържат два пъти повече калории от въглехидратите. Само че резултатите са далеч от очакванията. Както може би предполагате, организмът разгражда по различен начин молекулите на въглехидратите и мазнините, което влияе на метаболизма, мозъка ви и на цялото тяло изобщо. Проблемът не е в калориите, а в чувството за глад. Ето едно чудесно видео, което илюстрира връзката между въглехидратите и покачването на кръвната захар, както и всички сърдечносъдови заболявания, които следват.


Повечето нови проучвания по темата сочат, че хората, които се хранят предимно на въглехидратна диета, имат складирани големи количества мазнини в областта на корема. Те нямат достъп до тях, поради начина, по който тялото им е привикнало да се храни, така че отслабването се превръща в невъзможна мисия. За мен отслабването не беше приоритет в нито един момент от изминалите три месеца, дори не съм сигурен колко килограма съм свалил, просто кимвам с благодарност на всички, които са достатъчно добри да го отбележат.

Основната ми цел беше да се чувствам добре, което се и случи. Оттам нататък добрият външен вид става нещо като бонус ефект. Пък и честно казано, така ми се струва, че трябва да бъде. Ако фикс-идеята ви е да свалите килограми, това няма със сигурност да означава, че сте в добро здраве. Мой приятел задълба наскоро в АКР (алкално-киселинното равновесие) и също получи страхотни резултати. Диетите ни всъщност доста се доближават, макар че стигаме до избора на храни по различен начин.


Като добавка можете да пробвате да се храните във времева рамка от 6 или 8 часа през деня, за да получите максимални резултати с тялото си. Най-хубавото е, че с нисковъглехидратна диета няма да огладнявате и ще постигнете чудесни резултати без почти никакви усилия. Трудността е през първите няколко дни, но не мога да опиша колко благотворни ще бъдат последствията за тялото и съзнанието ви. Но в крайна сметка не слушайте мен, прочетете книгата на Марк Хайман. В нея ще откриете списък с храните, които трябва да търсите, както и богато количество рецепти.

Бил съм веган, вегетарианец и всеяден. Никога не съм се чувствал толкова добре, колкото след увеличаването на приема на мазнини. В тази статия съм цитирал само хора, на които имам доверие и които са ме отвели на далеч по-добро място в личното ми развитие. Можете, разбира се, да си помислите, че съм заблуден, че нещо ви будалкам или че това работи само за мен, но призивът ми е, ако не се чувствате добре, пробвайте да приложите за един месец съветите, поместени в тази книга. Бас държа, че ще сте ми благодарни!

петък, 3 август 2018 г.

„Пророчески портрети” – Натаниъл Хоторн

Така и не прочетох „Алената буква”, когато му беше времето. Може би е виновен един филм, чието заглавие на си спомням, някаква глупава комедия, в която ученичката пуфтеше с досада върху томчето на Хоторн, а майка й с пренебрежение и учудване я запита как може все още да изучават толкова скучна книга. Тогава си помислих, че очевидно става въпрос за нещо като „Под игото” у нас и прецених да пропусна скандалната история от Салем. Да си говорим после как киното и телевизията не влияели негативно на четенето (тук се майтапя). 

Може би все още не е късно да подхвана Буквата”, не знам, но докато преглеждах списъка на Харолд Блум с препоръчителни книги, които всеки цивилизован човек уж е добре да прочете, ми направи впечатление заглавието „Tales and Sketches“ на Хоторн, което след кратка справка се оказа, че вече е достъпно на български като „Пророчески портрети, част от поредицата „Върхове“ на издателство „Изток-Запад“. Колкото и да не ми допада оформлението на колекцията, сред тях има истински съкровища, някои от които няма къде другаде да бъдат открити.

Пророчески портрети” е сборник с кратка проза на Хоторн, писана в периода (1837-1876 г.), събрана по-късно в един том през 1982 г. от Library of America в издание от 1600 стр. Трудно ми е да открия кое е отпаднало и кое все пак е било запазено в настоящето българско издание, тъй като липсва предговор и каквито и да са уточнения. Въпреки че не може да се проследи процесът на подборка, това със сигурност са разкази, които не са били публикувани до сега у нас, така че вместо да недоволствам, ще се опитам да ви запозная със съдържанието на книгата.

Първият разказ носи същото име като това на самото издание. „Пророчески портрети” разказва историята на художник, който  успява да пресъздаде до съвършенство чертите на своите клиенти, до такава степен всъщност, че според слуховете в картините могат да се уловят проблясъци от бъдещето – нюанси на емоцията и състоянието на душата, които са все още в своя зародиш, но предстоят да бъдат разкрити. Именно една млада двойка годеници ще научат горчивия урок в тази трагична готическа история, посветена на тегобата на твореца, търсещ винаги истината.


Мотивът за създателя се прокрадва често и в другите разкази на Хоторн. Открива се във втория разказ „Творецът на прекрасното”, както и в третия „Дъщерята на Рапачини” – истории за неустоимото привличане, което създаването на нещо красиво влияе на този, който се опитва да упражнява занаята на  боговете и погубващата сила на обсебването от самото създаване.  Повечето разкази могат да се отнесат до работата на писателя, което без съмнение може да се каже за почти всяко произведение, но тук Хоторн не се стреми да замаскира посланията си, много от които в „Пророчески портрети” са си чиста проба нравоучителни. 

Поради естествения, почти приятелски тон в повечето от тях, както и благодарение на писателското умение на автора, поуката в края на всеки един не дразни толкова, колкото би могла да бие на око. Може би и очарованието на самата епоха оказва влияние. Американският романтизъм през XIX век, чийто връх националната им литература достига с „Моби Дик” на Херман Мелвил и готическите истории на Едгат Алън По, е в разцвета си именно поради романите и кратката проза, публикувани от Хоторн. 

В тях често се осъжда пуританското, лицемерието, сляпото следване на догми от общество, което не успява да различи нравствената чистота на героите, които Хоторн рисува. В разказите му често се появява нещо мистично или фантастично, което лесно може да ги причисли към традицията на хоръра и автори като Дънсейни, Лъвкрафт и Уилям Хоуп Ходжсън, които също получиха своето признание в томчето „Бащите на ужаса” от същата поредица на издателството.

В заключение „Пророчески портрети” е сборник, в който се преплитат романтична фантастика, измислица, действителност и фолклорни мотиви. Разказите в него са емблематични за периода и са оказали силно влияние върху последвалата американска литература.  Преводът на проф. дфн Весела Кацарова е безупречен и по никакъв начин не спъва леките стъпки на прозата, които Хоторн предлага като меланхолична разходка в гората. 

неделя, 15 юли 2018 г.

„Бащите на ужаса” – Дънсейни, Лъвкрафт, Ходжсън



След досадното , схематично и изпълнено с поетическа немощ писане на Стивън Кинг, потърсих утеха в създателите на жанровете фентъзи и хорър. По време на краткото си проучване, навсякъде попадах на името Дънсейни, но, каква изненада! – оказа се, че въпреки десетките произведения на автора, на български не беше превеждано нищо. Главозамайващо е действително колко почитатели на жанровата литература има у нас и колко малко от тях са чели добре написаната проза на ирландския аристократ.  Хвала на боговете от Пегана, че все пак са благоволили у нас да се прокрадне нещо от Дънсейни, за да се изпита поне донякъде високата му репутация в кръговете на специалистите. 

Надявам се ще ми простите, че съм изпълнил рецензията с илюстрации и корици от чуждестранни издания. Нямаше да достигам такава крайна степен, ако рисунките на Петър Станимиров бяха достатъчни, за да пресъздадат атмосферата на побраните истории. За съжаление те не са, затоваси позволих да предложа разнообразието от картини по-долу, в случай, че думите ми не са достатъчни, дано поне то ви убеди, че тримата автори (или поне двама от тях) са заслужили вашето внимание. 


Лорд Дънсейни, чието пълно име е Едуард Джон Мортън Дракс Плънкет, 18-ти барон Дънсейни (1878–1957) е роден и отгледан в Лондон, но прекарва по-голямата част от зрелия си живот в замъка на фамилията. Работи с Йейтс и лейди Грегъри, запален почитател на шахмата и лова, умира от апандицит на на 79 години. Автор на над 90 книги, като най-популярният му роман остава "The King of Elfland's Daughter". Под това лаконично и кратко описание се крие живот, изпълнен с въображение, романтизъм и приключенски дух, заключен в потискащите ограничения на тогавашния модерен свят. Стилът на меланхоличния Дънсейни е силно повлиян от Библията, гръцките митове и легенди, приказките на братя Грим, Ханс Кристиан Андерсен и разказите и поезията на Едгар Алън По. Колкото до влиянието му, списъкът е дълъг, но само за пример - Хорхе Луис Борхес цитира разказа му „Каркасон“ като предшественик на темите, разработени в творчеството на Кафка.



За първата си книга - „Боговете на Пегана”, публикувана през 1905 г, Дънсейни плаща със собствени средства. Сборникът с кратки фрагменти е фентъзи космология – нещо средно между „Теогония” на Хезиод и началото на „Силмарилион на Толкин (за него по-късно). Книгата описва зачатакът и развитието на света. В основата на всичко стои първобогът МАНА-ЙУУД-СУШАИ, който сътворява по-малките богове, след което заспива. По-малките богове решават да си играят, докато той не се събуди и от своя страна дават тласък на живота и смъртта, времето и забравата, на човека и животните. Един гради, друг разрушава и така играта се точи през вековете, докато не се събуди великият МАНА-ЙУУД СУШАИ, на когото никой не се моли, защото би било безсмислено. Тогава той ще махне с ръка и всичко, което е било, ще престане. За тези и други неща разказва книгата. 


За разлика от Лъвкрафт, който признава влиянието на разказите върху творчеството си, Дънсейни борави с богат език със силно поетично въздействие. Философските му идеи комбинират източните коани с библейските притчи, а въображението му рисува силни и паметни образи. Такива например са симпатичните домашни духове, споменати към средата на сборника:

Тоз що чуе неговия глас, гласа на Руун във вечерта, той оставя веднага боговете на дома, що седят пред огнището. Те са боговете на огнището: Пицу, що гали котката; Хобит, що успокоява кучето; и Хабания, господарят на светещите въглени; и малкият Зумбибу, господарят на праха; и старият Грибун, що седи в огнището насред огъня и превръща дървото в пепел - всички тези са домашни богове и не живеят в Пегана, и стоят по-долу от Руун. 

А Джабим е пък Господарят на счупените неща, който седи зад къщата и оплаква нещата, що са изхвърлени. И ще седи той да ги оплаква, докато дойде свършекът на световете, или пък дойде някой да поправи счупените неща. А понякога пък седи той на бреха на реката и оплаква забравените неща, що плуват по нея. 
Б;аг бог е Джабим и сърцето му страда, ако нещо бъде изгубено.  

Може би ви е направило впечатление името Хобит, измислено от Дънсейни цели 20 г. преди Толкин да опише приключенията на домошарят Билбо Бегинс. Въпреки че според създателя на Средната земя, името се появило изневиделица в съзнанието му, е очевидно, че връзката е дошла именно от тук. По-късно Толкин прави препратки към някои разкази на Дънсейни, което означава, че е бил добре запознат с творчеството му. За да не ви отегча и за да остане достатъчно време за другите двама автори в сборника, спирам дотук с Дънсейни. Ще отбележа само още веднъж пропуска за жанровата ни литература неговото отсъствие. И в заключение, както извинявайки се, ви обещах, няколко страхотни илюстрации към Боговете на Пегана”, на които попаднах:










Х.Ф.Лъвкрафт тук е представен с четирите разказа „Цветът на космоса”, „Безименният град”, „Сянка над Инсмут” и „Страния старец”. След „Некрономикон" имах неприятното усещане, че каквото и да прочета от него, ще бъде повторение на същите схеми, удавени в още толкова, че и повече досадни епитети, които натежават и правят някои страници на практика нечетими. Учудващо е как толкова посредствен писател като Лъвкрафт е придобил такава популярност. Един така да се каже, почитател и подражател на тези, които са били преди него, с любителска тромавост опропастява и добрите си идеи. Дори неговият последовател и също толкова безличен стилист Стивън Кинг има повече попадения. Сравнена с Дънсейни, прозата на Лъвкрафт е тромава и анемична, пропита с кухи и само наужким "страховити" образи, които така и не са описани с необходимата прецизност. 

Страния старец” е кратък и в трите си страници успява да разкаже семпла история по ефективен начин, без излишества. Там подходът почти се доближава до съвременното писане и ако беше поместен в сборник на Кинг, едва ли някой щеше да направи разликата. Същото не може да се каже обаче за по-известния и раздут Цветът на космоса”. В него пада метеорит от космоса, който натравя земята и водата в кладенец, след което ужасът започва да се разпростира. По същия начин се разраства и неумелото писане на Лъвкрафт, който, за да цитирам един от другите бащи на фантастичното - е намазано като масло върху твърде голяма филия хляб. Няма какво да се прочете или научи от този разказ, липсват и естетическите качества, за да е приятно самото четене. Въпреки опитите на преводача да го изкара едва ли не пророческо предупреждение за кризата в Чернобил, биха били необходими наистина титанични усилия, за да бъде изведен подобен аргумент.  

Едно от може би най-дразнещите неща при Лъвкрафт е неговия постоянен провал да опише нереални места, същества и събития. С помощта на безидейните "неописуем", "нечуван", "невиждан", "отвъд всяко разбиране" текстът увисва в празнословен брътвеж. За разлика от предшественика му Чеймбърс, който в Кралят в жълто” успява да експериментира, разрушавайки прозата до бълнуване, Лъвкрафт е като неопитен чирак, боравещ за първи път с огъня на изкуството. И тук, когато почитателите му вече са наострили вилите си, ще цитирам един чудесен цитат на самия Лъвкрафт от предговора на настоящето издание, който гласи следното:


Имам творби в стил „Едгар По“ и творби в стил „Дънсейни“ – но уви, къде са творбите в мой собствен стил?


Едва ли Лъвкрафт някога е бил по-прецизен в избора си на думи. 


Последният от „бащите на ужаса” в настоящия сборник е Уилям Хоуп Ходжсън, който е представен с повестта си „Домът сред пущинака”, която заема последните 120 стр. на книгата. Доста близък до Кинг, разказът му ни отвежда в прокълнато или просто обсебено от адските сили място, където мъж и неговата сестра се срещат с ужас, който постепенно ги обгражда и навлиза в животите им. Редно е да се отбележи, че историята е представена като разказ в разказа, благодарение на книга, която двама пътешественици откриват в гората. Ходжсън постепенно изгражда атмосферата и мистерията, обгърнала като мъгла книгата, но скоро ни отпраща в космоса, отвъд Слънчевата система и познатите планети и галактики – в непозната далечна земя (или друго измерение?), където бдят божествата от древните човешки митове. 

След това кратко и разейващо отклонение се връщаме в къщата, която е нападната от свине-хора и колкото и безумно да звучи, това е най-добрата част на повестта. Ако Ходжсън беше съкратил дължината и се беше придържал към по-семпла форма, разказвайки  само за мистериозното нападение и беше добавил да речем оригинален, но не съвсем космически край, историята щеше да носи по-голяма тежест. В последните глави, героят е запратен в невъобразими (както би написал Лъвкрафт) пространства, където времето тече с различна скорост и където се раждат и изгарят слънца. 

Този психеделичен транс е толкова дълъг и изпълнен с абстрактни описания, че читателят лесно може да открие как мисълта му се отклонява. В крайна сметка Ходжсън добавя любовен фрагмент към повествованието и създава съчувствие към героя чрез темата за самотата и изгубената „Беатриче”, която някога е осмисляла живота. В крайна сметка амбицията прояжда„Домът сред пущинака”, както и още веднъж проклетите епитети, които явно са неотменна черта на „жанровата литература”. Въпреки недостатъците, има какво да се прочете от трите автора поместени тук. На фона на съвременната литература, смелостта и силното желание да разгърнат жанровете до техния предел, прави от тях истински първоотци на ужаса, мистерията и фантастиката.

Бащите на ужаса” е част от поредицата „Върхове“ на издателство „Изток-Запад”. Преводач на „Боговете на Пегана” е Григор Гачев, а на останалите произведения – Любомир Николов-Нарви.












вторник, 12 юни 2018 г.

„Невидимите градове” – Итало Калвино


Не мисля, че някога съм чел по-амбициозна и изящна книга от „Невидимите градове” на Итало Калвино (изд. „Колибри”) , която (за да затвърди още повече неуловимия си характер) се побира в скромните 120 стр. Как изобщо е възможно някой да успее в такъв оскъден обем да разкрие възможностите на езика до абсолютните им граници и с пълна пара да премине отвъд. Спомням си, че малко след смъртта на Калвино, Гор Видал категорично беше заявил, че от Омир насам не се е раждал писател с толкова могъщ талант. Може би „Невидимите градове” ще успеят да ви убедят в това.

Книгата използва като предпоставка измислените разговори между Кублай хан и Марко Поло (1254–1324), който по-късно (уж) пише своите „Пътешествия”. Това се случва около 1271 г., но в „Невидимите градове”, както подсказва и заглавието, Калвино не се интересува от историческа, физическа, географска или каквато и да е природна достоверност. Подобно на Хорхе Луис Борхес и неговата безкрайна библиотека, авторът изследва, събира и обръща с главата надолу всички възможни и невъзможни проекции на градове, които съществуват, съществували са в някаква форма или са изцяло изфабрикувани.



Ако по някакъв начин това ви обърква, не обвинявайте автора на тази скромна рецензия. Сложността е заложена в текстовете на Калвино, които са дори подредени в педантично изобретена математическа схема. Градовете са 55, всичките с женски имена и се групират в 11 раздела, както следва:

Градовете и паметта / Градовете и желанието / Градовете и знаците / Леките градове

Градовете и размените / Градовете и очите / Градовете и името / Градовете и мъртвите

Градовете и небето / Непрекъснатите градове / Скритите градове

Разпръснати из цялата книга, но свързани в девет глави, които от своя страна пък са разкъсани от разговори между Марко Поло и Кублай хан, текстовете пулсират с ритмични подскоци и създават един след друг фантастични рисунки на градове, които хем успяваш да видиш, хем някак ти убягват, все едно са на самата граница на въобразимото, нещо, което Калвино коментира в своите „Американски лекции”. Подобна схема може да се стори излишна и досадна на някои  читатели, но за останалите е редно да се уточни, че началото на този род ограничения, в които писателят на проза нарочно се вкарва, за да избистри една по-чиста структура (подобно на стихотворната форма), идва от кръга Улипо, създаден през 1960 г.в Париж от математика Франсоа льо Лионе и писателя Реймон Кьоно („Упражнения по стил”). 


Невидимите градове” от своя страна е публикувана през 1972 г. В края на същото десетилетие Калвино ще напише експерименталния си роман „Ако пътник в зимна нощ”, с който може би ще остане в историята на световната литература. Това са годините на неговия възход в осмислянето и прилагането на особения поглед към разказването на истории и затова може би точно тези текстове не са препоръчителни за невръстни читатели. Намирам и двете книга за изключително изтощителни и взискателни, въпреки унасящо красвия и поетичен език.

На „Невидимите градове” може да се гледа като оформено бълнуване, в което всичко е привидно и хем е там, хем го няма. В българската литература може да се открие влиянието на книгата в творчеството на Александър Секулов и неговия „Гравьор на сънища”, както и във фрагментарните мъдрости на Георги Господинов (като дори припомням, че една от книгите му дори носи името „Невидимите кризи”). И за да не звучи някак неясно – със сигурност, колкото и да е неопитен читателят, препоръчвам да започне с Калвино.

Други книги, на които ми напомни „Невидимите градове”, са „Островитяни” на Кристофър Прийст, която използва почти същия постмодерен подход; както и „Ланарк” на Алистър Грей (селцето Ню Ланарк се споменава в книгата на Калвино), в която героят се лута из ада на разнородните градове. Книгата се доближава в някаква степен и до изброените ареали на фантазията в „История на легендарните земи и места” на Умберто Еко.

Изобщо до утре може да се говори за всички вдъхновения и вдъхновени, свързани с книгите на Калвино, така че вместо да продължавам с досадни списъци, ще споделя, че не намирам всички от градовете за достатъчно плътно и оригинално обрисувани. Тук някой може да каже, че това не е била цел за автора, но може би именно в това е част от проблема за мен – всеки писател, който твърде силно се вълнува от системи и структура, неизбежно подчинява механизмите на художественото в услуга на пригледен външен вид.


Няма да запомня нито един от градовете на Калвино, но в съзнанието ми ще останат едни характерни вкус и мирис, които цветът на обложката сякаш улавя отлично. Има нещо захарнопамуково в привидностите и мъгливите образи на въображението, нещо, което все се измъква изпод носа ти. Емоция ще ми остане и безмерно уважение към амбицията да се конструира нещо толкова великолепно – като дворци от пясък се извисяват кулите на въображението в описанията на Марко Поло. И всички малко или много водят до едно и също място – до родната Венеция, от която тръгваме и в която се завръщаме отново и отново, променени и същите.

Избягвам да цитирам последния абзац на книгите поради две причини – мога да разваля края на читателя или да внеса съмнение, че може би не съм чел произведението. В случая няма опасност от първото, а за второто не ме притеснява особено, защото думите са подредени така добре, че направо ми завъртяха главата. Невероятният финал на „Невидимите градове” действително е черешката на тортата и събира в себе си може би най-елегантното решение за съжителството с околните, което съм чел. Ето какво казва Марко Поло в отговор на притесненията на Кублай хан, че всичко отива към един и същи адски град „където най-накрая се всмуква течението по все по-стесняваща се спирала”:

Адът на живите не е нещо, което ще бъде; ако има такъв, той вече е тук – пъкълът, в който живеем всеки ден, който възниква от съжителстването ни. Има два начина да не страдаме. Първият се оказва лесен за мнозина – да приемеш ада и да станеш част от него дотам, че повече да не го забелязваш. Вторият е рискован и изисква непрекъснато внимание и нагаждане – да се опитваш и да успяваш да разпознаваш кой и какво посред ада не е ад, да го направиш трайно, да му отвориш път.


сряда, 30 май 2018 г.

„Смъртта на Нерон” – Лион Фойхтвангер


 Смъртта на Нерон” на Лион Фойхтвангер е сборник с разкази на големия немски майстор, оставил отпечатък в съвременната европейска и световна литература с биографичния роман „Гоя” и историческия двутомник „Лисици в лозето”. Но ако не сте ги чели, може би е добра идея да започнете именно от кратките текстове, поместени тук.

Повечето разкази са по три-четири страници и обхващат период от близо 30 години – най-ранните са писани през 20’-те на миналия век, а по-късните след възхода на нацистите в Германия. Фойхтвангер, роден в Мюнхен в семейство на еврейски фабриканти, напуска принудително страната, а книгите му подхранват кладата заедно с тези на Томас Ман и други видни интелектуалци под звуците на щурмовашката „Песен на Хорст Весел”.

Венцеслав Константинов („Немски литературни простори“) е свършил чудесна работа с превода, а предговорът му дава стабилна основа за контекста и обстоятелствата около написването на разказите и живота на скромния писател. От там можете да научите за копнежа на Фойхтвангер да изследва задълбочено противоречието vita activa и vita contemplativa – жвотът, посветен на делото и този на съзерцанието. Нещо, което може да се наблюдава и в произведенията на неговия сънародник Томас Ман, чиито новели „Смърт във Венеция” излязоха преди седмица и нещо на българския пазар. Ето какво казва той за творчеството на Фойхтвангер:

Думите му, било то за литературни, политически или чисто човешки проблеми, са занимателни и поучителни, смехът му е топъл и заразителен, в преценките му за света и хората има повече хумор, отколкото строгост. Юбилеят му ще раздвижи немалко пера навсякъде по земята – и с основание, защото неговото творчество е радвало, вълнувало и обогатявало хиляди и хиляди хора от най-различни страни”.



Именно това „повече хумор, отколкото строгост” личи от разказите, поместени в „Смъртта на Нерон”. Изумително е как интелектуалец, живял по онова време, изгубил толкова от своя народ, станал свидетел на опустошителната сила на омразата, е запазил добрината и топлината на духа. Дори към насилника. Това и ме впечатли най-силно в книгата. Дружелюбният тон, въпреки мрачната тематика на някои от историите. Например в „Борба с бикове” Фойхтвангер , за разлика от Хемингуей, вижда в почти религиозния ритуал варварско убийство, кръв и жестокост, но не си позволява да порицава. „Експедиция до полюса” и „Полет на рекордна височина” пък са изпълнени с неприкрито любопитство към будния дух на смелите изследователи, изплували от духа на предходната и настояща епоха.

Може би най-силно впечатление обаче прави разказът „След сезона”, който разкрива смешното положение на застаряващ писател, който прекарва в спокойствие дните си в отдалечено градче, където никой не знае името и творчеството му. Докато плува обаче, се запознава с не особено очарователна девойка, която го предизвиква да стигне до отсрещния остров. С много усилия писателят изпълнява предизвикателството, след което умира от простуда, а момичето до края на живота си влиза в ролята на „последната му голяма любов”. Майката й дори я насърчава. Така „След сезона” се превръща едновременно в семпла история, надникване в самотния писателски занаят и същевременно коментар на немското общество от 30’-те години, което е предпочело една задоволителна приказка пред болезнената истина.

В разказът „Смъртта на Нерон”, чието име краси и корицата на сборника, ясно се долавят приликите между римския управник и съвременните за Фойхтвангер самовлюбени диктатори.  Ето и някои от разсъжденията на самия Нерон:


- Не е лесно да си добър император като Цезар или Август. Също да си добър артист като Росций или Либан не е лесно. Но да бъдеш едновременно велик император и велик артисти е дяволски трудно. Всъщност всичко, което съм направил, е добро. Наистина, пари не оставих и съм любопитен как този престъпник Галба ще плати трийсетте хиляди, които е обещал на всеки мой преторианец. – Той все още клатеше учудено глава. – Но това, за което съм похарчил парите, е добро. Ако световната история е справедлива, трябва да отсъди: онова, което не с е удаде на Александър, постигна го Нерон. В действителност Нерон разпространи по света гръцката култура и гръцките нрави. Навярно световната история няма да е справедлива и ще се спре само на нещата, които уж съм направил лошо. Сега един велик живот трябва да се увенчае с велика смърт. Сенека не ми бе лош учител. Той умря достойно. Всъщност трябва да ми е благодарен, че му дадох възможност да умре достойно. По-добре така, отколкото ако бе свършил в леглото си най-просташки. Какво ще кажеш, драги Спор, не искаш ли да ме предшестваш в смъртта?

Той не обърна внимание, че юношата изплашено се отдръпна от него. 

- Сигурен съм – продължи Нерон, - че тези, които съм заповядал да убият, вече не ми се сърдят, след като слязоха в подземния свят. Накарах да избият доста много, прекалено много, но за това си имае причини. Сега, след като вече са мъртви, самите мъртъвци ще ме разберат и ощм сляза при тях, ще ме поздравят почтително и дружелюбно. Не мислиш ли и ти така, драги Спор?

Ала юношата беше изчезнал.”

понеделник, 28 май 2018 г.

„Смърт във Венеция и други новели“ – Томас Ман



Преди седмица и нещо с логото на издателство „Колибри“ на български излезе ново издание, побиращо пет новели на Томас Ман: „Дребният господин Фридеман“, „Тристан“, „Тонио Крьогер“, „Смърт във Венеция“ и „Марио и фокусникът“. Книгата носи заглавието „Смърт във Венеция и други новели“ и е отлична новина, предвид дефицитния тираж на произведенията на немския класик и носител на Нобелова награда за литература (1929) у нас. По книжарниците досега можеха да се открият неговия монолитен роман „Буденброкови. Упадък на едно семейство“ и „За себе си и за другите“, в която говори за своите книги, както и за произведенията на Лесинг, Гьоте, Вагнер, Толстой и Фройд, но именно творбите, с които е оставил най-трайна следа в съзнанието на читателите – „Вълшебната планина“ и „Смърт във Венеция“ от много време липсваха. Поне част от тази празнота вече е запълнена. Новелите са писани в периода (1897-1930) и разкриват творческото развитие и интереси на Ман. От по-лековата, динамична проза, към задълбочена интроспективна поетичност.

В „Дребният господин Фридеман“ например се коментира социалното дамгосване поради физически характеристики, които определят статута и не позволяват на човешката същност да се разкрие напълно; в „Тристан“, която Ман пише едва на 27 години, се откриват наченки на теми, които вълнуват писателя до самата му смрърт, там е скрито и едно от най-точните определения на самия занаят: „Писателят е човек, за когото писането е по-трудно, отколкото за всички други хора“; посредством студен и ироничен тон в „Тонио Крьогер“, Ман разделя обществото на две категории хора – тези, които се удоволстват хедонистично на красотата и останалите, които с вглеждането в същината на нещата, разрушават тъканта на живота; „Марио и фокусникът“ пък е един от най-политическите текстове на писателя, в него магьосникът Чипола е синтезиран като алегория за нарастващия по това време фашизъм и буйстващата му реторика; както и основание за бягството на автора по-късно в Швейцария  („…тоя ужасен Чипола, в чиято особа своеобразното злокачествено настроение сякаш се въплътяваше и сгъстяваше застрашително по един фатален и твърде знаменателен начин…“).

Нищо обаче не може да се сравни с изключителното майсторство, демонстрирано в новелата „Смърт във Венеция“, писана през 1911– годината, когато Густав Малер почива във Виена. Смъртта на композитора, съчетана с престой на самия Ман във Венеция, когато вижда красиво младо момче и избуялото желание да опише основните елементи, с които човекът на изкуството борави, раждат едно от най-знаменитите произведения на XX век. Самият автор казва по-късно, че се е опитал да опише страстта като объркване и деградация.

Неговият герой Густав Ашенбах е жертва на собствената си амбиция да бъде значим за националната литература, един от „онези, които работят до крайния предел на изтощението, на претоварените, вече разнебитени, но все още изправени на нозете си“. Спорно е до каква степен Ман включва в характера и впечатленията на Ашенбах собствения си опит, но не може да се отрече ироничния и леко горчив тон, с които авторът критикува строгата дисциплина при писането, която убива всичко красиво и свободно. Затова и детето, именувано Тадзо се явява физически проводник на един недостижим идеал – синтез между дух и форма.


Искаше му се да работи в присъствието на Тадзо; докато пише, детето да му служи за модел; да нагоди стила си към линиите на това тяло, което му изглеждаше божествено, и да отнесе неговата красота в областта на духа, както някога орелът отнесъл троянския пастир в етера. Никога по-рано не бе изпитвал по-сладостно удоволствие от Словото, никога не бе знаел с такава увереност, че Ерос е в Словото.


Щастие за писателя е мисълта, станала изцяло чувство, и чувството, което е в състояние да стане изцяло мисъл. Такава приютила се в сърцето мисъл, такова изкачило се в мозъка чувство изпълваха сега самотния мечтател – той знаеше, той чувстваше, че природата тръпне от блаженство, когато духът се прекланя в страхопочитание пред красотата. И внезапно пожела да пише.

В новелата са преплетени няколко интертекстуални връзки – към диалога „Пир“ на Платон, в който се коментира същността на любовта и красивото, към Ницше и неговите коментари за смъртта и еротицизма , към  Фройд, когото Ман е уважавал, заради сексуалното потискане, както и към Шопенхауер, Гьоте и Вагнер, които оказват влияние върху цялото творчество на писателя. Поради напластените идеи и широк обхват, новелата не е лесно четиво. Текстът е изпълнен с абстрактна образност и сетивни възприятия – светлина, мириси, трепети на сърцето. Диалози почти отсъстват, картините взимат превес над сюжетната динамика. „Смърт във Венеция“ е могъщо описание на една изтощена душа, критика на твореца и детайлен рисунък на човешкия полет към съвършенство. Освен това е опияняващо пиршество на красивия език.

Защото трябва да знаеш, че ние, поетите, не можем да вървим по пътя на красотата, ако Ерос не стане наш спътник и дори водач. Дори ако по свой начин сме герои и дисциплинирани воини, ние пак сме като жените, защото се изграждаме чрез страстта и се стремим към любов – тя е нашата наслада и нашият позор. Виждаш ли сега, че ние, поетите, не можем да бъдем нито мъдри, нито достойни? Че неизбежно ще си останем заблудени, неизбежно ще бъдем безнравствени авантюристи в чувствата? Майсторството на нашия стил е лъжа и шутовщина, нашата слава и почетно звание – фарс, доверието на множеството в нас – смехотворно, възпитанието на народа и на младежта чрез изкуството – рисковано начинание, което трябва да се забрани. Та мигар е годен за възпитател онзи, у когото е вродено непоправимо и естествено влечение към бездната?