петък, 9 декември 2016 г.

„Джелсомино в страната на лъжците“ – Джани Родари

Не исках да чета „Джелсомино в страната на лъжците на Джани Родари. Търсех друга книга – за момче, направено от стъкло. Не помня дали е на Родари, но в часовете по италиански превеждахме части от нея. Тогава много ми хареса меланхолията на чупливото момче, което напомняше на Пинокио, но така и не успях да си спомня автора и заглавието (ако се сещате, моля напишете един коментар).

Джелсомино е различен герой – гръмогласен, вместо чуплив. Носи различността си като нещо знаменателно, което не може да се скрие от света. Затова и не се опитва.

„Това е историята за Джелсомино (от итал. – Жасмин), както сам той ми я разказа. Докато я слушах, почти оглушах, макар че си бях натикал в ушите половин килограм памук. Да, наистина гласът на Джелсомино е толкова силен, че когато той говори, така да се каже „тихичко“, могат да го чуят и пътниците в реактивните самолети, които летят на десет хиляди метра височина над морското равнище и над главата на самия Джелсомино. (…) Когато Джелсомино се родил, хората от цялото село наскачали посреднощ – сметнали, че фабричните сирени свирят за работа. Всъщност изпискал Джелсомино, за да опита гласа си, както всички новородени деца“.  

Аптекар, който продава хляб. 

Ето каква е интригата в книгата. Джелсомино попада в шантаво царство. Нещо не е съвсем наред. Хлебарят нарича франзелите с имена на лекарства, а аптекарят предлага питки и гевреци. Оказва се, че рибата наистина се вмирисва откъм главата и цялото объркване идва заради владетеля на кралството – Джакомоне – бивш пират, който поради своята плешивост никога не излиза без буйна оранжева перука. На Джакомоне никак не му харесвало да го наричат пират, затова променил значението на думите. Така когато казвали, че е пират, всъщност се разбирало, че е владетел.

Всичко добре, но дума по дума, целият език изгубил първоначалното си значение. Подобно на проказа, лъжата си прокарала път към всяка дума. Тук идва нашият Джелсомино, който не може да си държи езика зад зъбите и с помощта на своенравната котка Дзопино преобръщат всичко с главата надолу. 

По пътя си срещат художник, който може да извика в съществувание всяко нещо, което нарисува и един възрастен романтик, чиято история е в сърцето на приказката. На какво ни учи на Джелсомино? Да не следваме гласа на тълпата и да вярваме, че сърцето ще ни отвежда винаги на добро място. През дверите на въображението. 

Нарисувай мечтите си.
Издателство: Сиела

Други ревюта:

понеделник, 28 ноември 2016 г.

„Усмири своя ум" - Рамеш Маноча


„Тишината е средата, в която се помещават заедно велики неща".- Томас Карлайл

Интересът ми към източните култури, за съжаление, винаги е бил оскъден и едва отскоро виждам колко съм се лишвал през всички тези години на западно ориентирано любопитство. Всичко тръгна от дзен (както става с повечето млади хора напоследък). Попаднах на отличната „Дзен и японската култура" на Дайсецу Судзуки, както и на библиографията на Алън Уотс, по-специално популярната „Пътят на Дзен" и „Дао на водата", която разглежда в дълбочина принципите на дзен. Освен на библиотеката, Изтокът повлия и на ежедневието ми. 

Медитирам (редовно и не чак толкова) от около година и животът ми със сигурност не е същият. На мястото на постоянната тревожност и нестихваща мисловна дейност, се настани трайно и непоколебимо спокойствие, породено от двадесет минути медитация всеки ден. Открил съм, че идеалният вариант е да отделя време веднага след ставането сутрин. По този начин денят ми започва постепенно и без излишни притеснения за предстоящите задачи. Уви, не разполагам с необходимата воля за всекидневна практика, но поне се отървах от едно неприятно вътрешно противоречие. 

Основното препядствие да се отворя към източните практика, винаги е било рационалният ми светоглед, който на пръв поглед изключва всякакви религиозни практики, включително и източните методи за йога и релаксация. В началото започнах да търся заобиколни пътища. Вярвах, че медитацията може да бъде отделена от будизма и на нея може да се гледа по научен начин. Със сигурност в мозъка ми се случваха лесно обясними процеси, които могат да се проследят и изследват. Едва ли всички положителни ефекти, които изпитвах, бяха плод на обикновено плацебо.

Пътят на навика. 

Рамеш Маноча
, както се убедих от книгата му „Усмири своя ум", е страдал от същото противоречие. Още като студент по медицина, младият индиец е отхвърлял практиките на дедите си, главно поради липсата на каквито и да са научни доказателства. Когато обаче ежедневните мъки стават нетърпими, Маноча преценява, че няма какво да губи и се обръща към Сахаджа Йога. Открива група в родния си град Сидни и се записва, макар и гледайки скептично на цялото премеждие.  

„Да се чувстваш добре - отбеляза научната страна на ума ми - не е доказателство, че е нещо автентично. Всъщност да се чувстваш добре е субективно усещане, което е трудно да бъде оценено и може да бъде предизвикано от множество фактори. Например в края на сеанса ти дадоха шоколадова бисквита. Сам знаеш, че ги харесваш. Това може да е замътило преценката ти и да е повлияло на заключението ти".
„Вярно е - отвърна ненаучната страна на ума ми, - но сега се чувстваш по-добре отпреди и в общи линии точно това беше целта ти, нали?"
„В чувствата няма нищо научно", упорстваше научната страна.
„Виж какво - намеси се трета част в ума ми, нагърбила се да изпълнява ролята на арбитър в дебата, - ти се чувстваш добре. Не струва нищо, така че би било глупаво да не продължиш поне за известно време."
Първият път, когато успява да достигне онова място, в което умът се успокоява и мислите дават място на празнотата, Маноча вижда широк път, по който пъплят мравки. Самият той постепенно се издига и се отдалечава от тях, разтваряйки се в нещо като космически простор. Постепенно осъзнава, че това са тревожните му мисли, от които иска (и успява) да избяга. Така започва дългият му път към помиряване на научния метод и практиката да медитира.

Будистки монах се подлага на мозъчен скенер за по-добро разбиране на ефекта от медитацията. 

В първата половина на „Усмири своя ум" Маноча отделя няколко глави на съвременното отношение на науката към медитацията и прави някои разграничения. Оказва се, че пътеката никак не е утъпкана и все още предстоят да се извършат основната част изследвания, които настъпват, когато човек затвори очи и усмири ума си. Голяма част от научната общност е скептична, отношението на алтернативните хипи-езотерични общности от друга страна също не е особено отворено:

- Какво знаят банда тесногръди стари учени?
Отговорът трябваше да е някъде по средата. Точката на пресичане между тези две крайности би трябвало да е научно доказателство, получено посредством разкрепостено, но усърдно изследване. Защото и скептиците, и необузданите ентусиасти страдаха от едно и също: липса на надеждни научни познаия на тема медитация.  
Поради трудността да се осъществи връзка между двата лагера, дори терминът „медитация" все още няма точна дефиниция. В много речници срещу думата стоят различни определения като „метод за релаксация" и „съсредоточено разсъждаване", но практикуващите Сахаджа Йога знаят, че любимото им занимание е нещо друго. Нещо, което има много повече връзка със спокойствието и празнотата, отколкото с някакво отпускане или фокусиране. 

В процеса на изследвания се оказва, че съществуват различни видове медитация или поне хората, които медитират, преживяват различни усещания. Рандомизираните контролни изпитания (познати за по-простичко като РКИ), които се ползват винаги за оценката на каквото и да е ново лечение или лекраство, трудно успяват да се приложат, тъй като липсва алтернативната „фалшива медитация" с която да се сравнят резултатите. Затова Маноча и екипът му въвеждат ново наименование - „умствена тишина", вдъхновено от практиката на Сахаджа Йога и го изправят срещу различни видове методи за релаксация. Резултатите не закъсняват.  

За скептиците - Сам Харис също медитира. 
Умствената тишина е метод, който цели да увеличи пространството между отделните мисли, които съзнанието ни постоянно възбужда. Отчетено е, че при високи нива на стрес, вълните са по-чести, като между тях почти не се забелязва ясно различима пауза. Умствената тишина цели да разтегли това пространство до едно дълго състояние на покой. Психическото и дори здравословното състояние на практикуващите, рязко се подобрява, лесен е да се усвои дори и от деца (всъщност те доста по-бързо достигат до състояние на покой), а ползите му в дългосрочен план са неопровержими. 

Маноча цитира древни текстове, които да бъдат контрапункт на заключението на Рене Декарт (1596-1650) „cogito ergo sum" (Мисля, следователно съществувам) в трактата му „Принципи на философията", който полага основния елемент на западните възгледи за света. Още в индийски текст „Махабхарата", датиран от учените към 2000-3000 г. пр. н.е. има следния откъс:
„Той не чува; той не подушва. Нито вкусва или вижда, не усеща допир. По същия начин умът му е спрял да си представя. Не желае нищо и също като куче не разсъждава. Мъдреците го наричат „впрегнат" човек, достигнал Природата."
Отделено е място и на лични истории, споделени от хора, практикуващи „умствената тишина", които може би няма да се от кой знае каква полза за рацио хората, но са приятна добавка в активите на книгата. Особена полза от тях ще открият тези от вас, които вече медитират или търсят нещо, което да ги мотивира. 

„Тази тишина, този момент, всеки момент, ако е истински у вас, ви носи каквото в е нужно" - Мевляна Руми
Във втората половина Маноча се фокусира върху практическата страна на въпроса. Как да медитираме успешно, какво да повтаряме, за да изчистим по-лесно съзнанието си от обсебващите мисли. С достатъчно снимки и графики, показващи благотворното влияние на „умствената тишина", бързо ще си свиете килимче и ще потърсите жадувания покой. За мен книгата е потвърждение, че научният метод не е пречка в практикуването на техники за справяне с ежедневния стрес. 

За повече информация може да хвърлите едно око на чудесния сайт на Маноча.

Издателство: Изток-Запад
Превод от английски: Надя Баева
Страница на книгата в Goodreads

неделя, 25 септември 2016 г.

„За градинарството“ - Валафрид Страбон


Никога не съм имал градина. Не съм сял, поливал, подрязвал, не съм полагал каквито и да е усилия за отглеждането на растения, като изключим анемичните училищни инициативи и 1-2 ваканционни приключения. Затова винаги съм чувствал липсата на тази толкова близка за нас хората дейност особено болезнена. Има нещо мистично в отглеждането на градина, нещо почти религиозно. 

Валафрид Страбон пише поемата „De cultura hortorum“ през ІХ в., докато е абат в манастира „Райхенау". Изолиран от кръвопролитните борби за власт в сърцето на Европа по това време, монахът се фокусира върху задължението си като градинар. Според „Уставът на св. Бенедикт", който Страбон следва, освен на духовната подготовка, монасите трябва да обръщат внимание и на физическия труд. А каква по-благоугодна работа от грижата за растенията. 

Първата задача на човека, сътворен от Бога е била да бъде достоен настойник на всичко живо. Райската градина като първообраз дава необходимата символична сила за ежедневното усърдие на монасите. Отделно на градината може да се погледне и като на отражение на вътрешния живот, а на плевенето на бурени като на изчистване от греха.

Изглед към традиционна манастирска градина. 
За градинарството“ е поема, посветена на 24 цветя и билки,  които Страбон отглежда в градината си. Монахът изтъква благотворното им влияние върху здравето, както и символичното им значение. Вдъхновители са Вергилий с неговата поема „Георгики", както и Плиний Стари с „Естествена история“. Сред избраните от Страбон растения са: Седефче, Бял пелин, Резене, Перуника, Сънотворен мак, Блатна мента, Целина и др. 

Чуйте само каква любов предизвиква пъпешът:

И така, щом ножът разреже сърцевината на плода, изтичат обилни реки сок заедно с многобройни семена. После щастливият ти сътрапезник, като разкъса с ръка кухото тяло на много парчета, получава изобилните наслади на градината, а свежестта и вкусът се услаждат на небцето и тази храна не затруднява твърдите зъби, а лесно се дъвче и преглъща и с природната си сила захранва отвътре с прохлада. 

Преводът на Калина Босева е точен и лек за четене, а ерудицията й по темата предоставя множество бележки, които обогатяват опита и биха ви помогнали, ако решите да навлезете по-сериозно в материята. Книгата е информативна по два начина - като исторически извор и като биологически справочник. Лично аз взех решение да си направя балконска градинка с билки. Да видим какво ще стане от цялата работа.

В заключение... 

Написана с любов и искрено възхищение пред чудото на природата, „За градинарството“ е поема, която ще ви накара да изключите компютъра и да прекопаете градината на баба си. 

Издателство: Изток-Запад

четвъртък, 22 септември 2016 г.

„Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер Мария Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция"


Записките на Малте Лауридс Бриге" е сред едно от откритията ми тази година. И Райнер Мария Рилке като цяло. Знаех за него, но не бях чел нито поезията, нито краткия му роман с автобиографични елементи. В „Лауридс Бриге" ми харесаха лиричната проза и изповедния и доверителен тон. Рилке бързо ти става приятел. Приятел, на чиято чувствителност се възхищаваш. Междувременно си намерих изключителните „Дуински елегии", които сякаш са писани в друго измерение. Предстоят ми разказите и драмите му.

Сега от издателство Колибри добавят ценен актив към достъпните на български книги от австрийския поет. Томчето, което излезе миналата седмица включва три кратки кореспонденции на Рилке - „Писма до един млад поет”, „Писма до една млада жена” и тези с руската поетеса Марина Цветаева (1892–1941).

„Писма до един млад поет” ми беше любимата част. Може би защото в нея са изложени най-ясно възгледите на Рилке за създаването на изкуство. В тази кореспонденция е поместена и най-стоплящата и ефикасна критика към начинаещите писатели.

„Обърнете се към себе си. Изследвайте причината, която Ви кара да пишете; проверете дали корените й се крият в най-потайните кътчета на сърцето Ви, признайте пред себе си дали забраната да пишете би била за Вас равнозначна на смърт. И преди всичко: в най-тихия час на своята нощ си задайте въпроса: трябва ли да пиша?”


Рилке се усмихва. 

Втората част от книгата - „Писма до една млада жена” не ми беше толкова интересна. Може би защото голяма част от разговора между двамата е от личен характер, говори се за неща, които не са съвсем ясни и необходимо да се прибягва към предговора от преводачката Майа Разбойникова-Фратева

Кореспонденцията с Цветаева е тягостна и по детски чиста. В редовете се преплитат болките и радостите на двамата поети, твърде чувствителни за един суров и практичен свят. Вечните уговорки кога и как да се видят никога не се изпълняват. Едни от последните писма на Рилке са поместени тук. Болезнено е да се чете, чувствах го като прегрешение, сякаш се натрапваш в нечие чуждо пространство. Дали след години ще се ровят в чатовете на днешните писатели?

Книгата предлага поглед към тревогите и тихите радости на Райнер Мария Рилке. Едва ли има нужда от препоръка. Просто знайте, че вече я има по книжарниците.

Издателство: Колибри

вторник, 13 септември 2016 г.

„Небостъргач" - Джеймс Г. Балард



За Джеймс Балард чух за първи път покрай филмите „Империя на слънцето" на Стивън Спилбърг и „Сблъсъци" на Дейвид Кронънбърг. Когато потърсих за български издания, открих, че името на английския писател не е сред най-познатите у нас. Хубаво, че са филмите, както се казва, че да се появи и на нашия пазар някое, промъкнало се между корпоративните решетки, заглавие.

Поводът Colibri да пуснат „Небостъргач" (превод от „High Rise") без съмнение е едноименният филм с Том Хидълстън и Джеръми Айрънс, който излезе миналата година (в нормалните държави, а у нас може би другия месец покрай фестивала Cinelibri). Трейлър и подробности за адаптацията може да прочетете тук.

Не харесах филма. Стори ми се претрупан и разхвърлян. С богата палитра от персонажи, чиито истории режисьорът Бен Уийтли периодично подхваща, след което изоставя, за да се върне към тях след като вече сме забравили за какво изобщо ставаше въпрос. Тази постоянна смяна на скорости, в добавка към тоналния хаос на случващото се в сградата (от кошмар до фарс), ме отблъсна и за съжаление загубих интерес през втората половина. Като плюсове обаче отчитам красивите кадри и интересната стилизация, които са отговорни за няколко незабравими епизода.

По време на High Rise" ви се иска да сте сами в спрял асансьор.
Интересът ми към книгата беше подбуден от името на Балард, за когото в Англия вече говорят като за класик, както и от темите, които филмът бегло засегна. Трябва да отбележа, че все повече осъзнавам, че не харесвам антиутопии. С всяка следваща имам чувството, че получавам твърде малко, за сметка на повторени тропи. Случаят с „Небостъргач" е малко по-различен.

Историята се развива в бъдещето (някъде към края на XXI век) в луксозен 40-етажен небостъргач с хиляда апартамента. В него има всички удобства, необходими за съществуването на едно затворено общество - супермаркет, банка, ресторант, фризьорски салон, сауна, плувен басейн, училище и детска площадка. Обитателите почти не излизат, освен по работа. Бедните живеят на долните етажи, а по-заможните са от десетия нагоре. Купоните са изключителни и всички са ужасно любезни. Поне докато не спрат асансьорите.

Първа глава започва с това как главният герой доктор Робърт Лейнг яде кучето, размишлявайки върху необичайните събития, случили се през последните три месеца в сградата, и свършва с удавено в басейна (друго) куче. Според Балард това са първите признаци на западащата цивилизация. Не точно западаща, защото романът не е толкова критика, колкото нагледен пример от рода на "ако стане това, ще стане другото". Усеща се почти научно любопитство в подхода към материала. Балард е като луд учен, който ни вкарва в тайната си лаборатория, където с пръст на уста ни казва "шшт, елате по-близо и разгледайте тези забележителни екземпляри". И ние наистина не можем да извърнем поглед.

Счупето носи щастие. 
Лейнг е доктор и е част от средната класа - най-опасното и поддържащо системата звено. Със своята апатия и желание за удобство, те са отличните обитатели на дяволската сграда, която съществува благодарение на лицемерието и изфабрикуваните принципи, които всички следват. След неочакваната смърт на бижутера, който пада от 40-я етаж и спирането на асансьорите, обществото деградира към племенна система и накрая към отделни ловци-събирачи. Изреченията, които най-силно се запечатаха в съзнанието ми:

Съседите ни до един са имали добре задоволено детство и все пак са изпълнени с гняв. Вероятно негодуват, задето никога не са имали шанс да станат извратени

Неприятно е това чувство на несигурност. Колко от добрите обноски ще останат, когато токът спре? Балард не жали героите си. Не са пощадени нито борецът за правда (всъщност безсъвестен кариерист) Уайлдър, нито проектиралият сградата Роял. Единият се качва нагоре, другият слиза надолу. Честно казано на места не ми беше достатъчно интересно. Отново повтарям, че явно трябва да спра да чета антиутопии. Предпочитам по-лични истории, за предпочитане занимаващи се с човешкото състояние и вътрешните му конфликти, отколкото с обществото като цяло. Но е хубаво да има за всекиго по нещо.

Прочетете книгата, ако се интересуват от социология и психология на тълпата. Ако се боите за бъдещето на човечеството, Балард предлага един доста убедителен сценарий.

Оценка качество: 4/5
Оценка кеф: 2.5/5

вторник, 19 юли 2016 г.

„Дж. Р. Р. Толкин. Биография” - Хъмфри Карпентър



Хъмфри Карпентър е написал увлекателна и пълна с живот биография. От пясъците на Африка до прашасалия кабинет в Оксфорд, книгата проследява необикновеното пътешествие на бащата на фентъзито.

Не всяка изключителна личност обещава интересна биография. Много случки са изумителни, когато ги чуеш от самия човек, но изглеждат банално на хартия. Важно е и умението на писателя, от когото се изисква да подреди и да изхвърли примесите. Вредители като сантименталност, патетизъм и героизация прояждат основите на честния разказ и принизяват биографията до най-обикновена възхвала. В случая всички компоненти са дошли на място.

С ловък номер Карпентър започва историята от края. С покана в къщата на Професора. Годината е 1967, Толкин вече е получил световно признание за творбите си и, досущ като един Билбо Бегинс, е потърсил усамотение в сумрака на кабинета си.

В края на 1966 г. в един вестник отбелязали: „В Йейл трилогията се разпродава по-бързо от „Повелителят на мухите" на Уилям Голдинг на върха на славата му. В Харвард изпреварва „Спасителят в ръжта" на Дж. Д. Селинджър". Взели да се появяват значки с лозунги „Фродо е жив", „Гандалф - президент", „Елате в Средната земя". Клоновете на „Толкинсткото общество" никнели като гъби по Западния бряг и в щата Ню Йорк и накрая то прераснало в „Митопично общество, отдадено също на изучаването на творбите на К. С. Луис и Чарлс Уилямс. 


Илюстрация на Робърт Джей. Лий към изданието на „Хобит" от 1967 г. 
Ето къде откриваме нашия герой. На върха на славата. И все пак, Карпентър описва раздялата им: Стисва ръката ми и се прибира, някак безрадостно, обратно в къщата. За да научим откъде идва тази безрадостност, ще трябва да отпътуваме до бреговете на Южна Африка, където започва скромното начало на един велик, но изпълнен с душевни сътресения живот. Краят на 19 век, малко африканско село, европейци се опитват да поставят основните на модерната цивилизация - банкиране и железница. Труден живот, обветрен от прахоляка на пустинята. На малкия Роналд не му понася климатът и заедно с майка си и брат си заминават за Бирмингам. Баща му остава завинаги в Африка, покосен от мозъчен кръвоизлив. Майка му също си отива няколко години по-късно. Трудно начало за младото момче, в чиято глава бушува нестихващо въображение.

Тогава се появява Идит - любовта на живота му, за която ще се ожени години по-късно (след множество спънки), появяват се и езиците, към които бащата на фентъзито ще развие почти обсесивна привързаност. От Сигурд и Фафнир до Сър Галуейн и Зеленият рицар и разбира се Беоулф, Толкин открива своите вдъхновения, които ще повлияят на цялото му творчество. От една екскурзия до Шотландия пък ще си купи картичка с картината на немския художник , наречена „Планинският дух". Роналд прибира картичката внимателно и години по-късно изписва на гърба й: Произходът на Гандалф.

Йозеф Мадленер - Планинският дух"
Тогава идва Първата световна война, в която Толкин губи почти всичките си приятели. Тогава (може би като спасителен механизъм) започва оформянето на неговия нелеп вълшебен език, който по-късно ще придаде на произведенията му недостижимите пълнота и тежест. Започват и първите наченки на Балада за Еарендил, описваща странстванията на мореплавател, чийто кораб се превръща в звезда. По-късното легендата ще влезе в „Силмарилион". Дано изричаш нещата, които аз съм искал, дълго след като мен вече няма да ме има - последните думи на един от загиналите му приятели ще дадат нужната мотивация на младия писател да завърши онова, което вече назрявало в съзнанието му. Мечтата му да създаде митология на Англия.

Карпентър прилежно проследява зародиша и развитието на литературното наследство на Толкин. От първите му стихотворения, до писмата и обяснителните бележки, които хвърлят допълнителна светлина върху мотивите и концепциите. Ужасите на войната помагат на Толкин да избяга от сантименталното, като често историите завършват с мрачен оттенък. От по-ранните му произведения е и „Децата на Хурин", което носи суровата драматичност на шекспировските трагедии. Следва запознанство с К. С. Луис (автор на „Хрониките на Нарния"), с когото Толкин ще заформи полемично, но здраво приятелство. Той е и един от първите критици на Професора: Пресуших ароматния бокал и най-сетне утолих вечната жажда. Веднъж като набере скорост по стръмния склон към великолепие и ужас, разказът става почти ненадминат в цялото богатство на повествователното творчество, което ми е известно. 



Не отделих достатъчно място на самия подход и стил на Карпентър може би защото те са безупречни в своята прозрачност. Книгата сякаш няма автор, което е най-голямото отличие за един биограф. Всички усилия са насочени към улавянето на възможно най-точния образ.

Толкин беше първият писател, който хвана въображението ми в мрежите на фантастичното, след което го пусна в широкия простор на литературата, където всяка неочаквана среща беше ново приключение. Благодарен съм, че най-накрая получих достъп до един по-личен поглед към изключителния му живот. Струва ми се, че тези от неговия вид вече не крачат по земята и не съм сигурен, че някога отново ще видим някой с подобна големина.

Издателство: Колибри

Други рецензии:
Библиотеката

петък, 15 юли 2016 г.

„Шекспировската трагедия” - А.С. Брадли



Славна е книгата на Брадли. Ясна, просветляваща, написана със страст и любов към думите на Шекспир. Не съм чел по-добър литературоведски труд.

Шекспировската трагедия” се състои от лекции, изнесени в началото на миналия век в Ливърпул, Глазгоу и Оксфорд от литературния критик А.С. Брадли. В тях се разглеждат четирите най-известни трагедии на Шекспир - Хамлет, Отело, Макбет и Крал Лир. Брадли прави важно уточнение, че няма да се занимава с теми като личния живот на Барда, източниците му и дори стихосложението. Тези ограничения придават на книгата спретнатост и целенасоченост.

Първите две лекции се фокусират върху същността и конструкцията на Шекспировската трагедия. Какво представлява, какви са основните елементи, които я съставят и каква е драматургичната постройка. Много ми харесаха тези глави, защото обхващат цялостния подход на Шекспир и макар по-късно, в лекциите за всяка отделна трагедия, Брадли да продължава със сравненията с другите трагедии, точно тук в началото има най-голяма концентрираност на препратки.

Каква е същността на шекспировската трагедия, ако се абстрахираме както от нейната форма, така и от разликите в съдържанието между една и друга трагедия? От какъв характер е трагичната страна на живота, представена от Шекспир? Какъв е общият факт, който се разкрива ту в една, ту в друга трагедия?

Това са основните въпроси, разгледани в първата лекция. С изумителна яснота на мисълта, Брадли разтваря тялото на Шекспировската трагедия и изважда органите, които го съставят и движат. Оказва се, че трагедията винаги е за мъж с високо положение, Бедата, която се стоварва върху него също е изключителна. Тя не може да е нещо ежедневно, като болест или бедност. Не може и да е като страданията, сполетели Йов от Библията, където просто се изливат от небето. Бедите в Шекспировската трагедия произтичат от действия, действията на хора. Интересен примес се открива тук. От една страна героите са тласкани от съдбата, има и случайности, като разминаванията на Ромео и Жулиета, но от друга страна самите герои задължително трябва да направят избор.

Според Орсън Уелс ролята на призрака е най-трудната. В книгата на Брадли можете да прочетете за важността й.


Макар в трагедиите да се срещат анормални състояния, било то сомнабулизъм, халюцинации или лудост, Шекспир избягва да се уповава на тях и винаги създава конфликта чрез деянията на хора в трезво състояние. Друго, което ме впечатли, беше това, че вътрешният конфликт на героя е донякъде отражение на външен такъв. Дали ще има война, разпра между две семейства или заговор, героят се измъчва от вътрешни движения, които са огледален образ на случващото се наоколо. Самият свят е в агония. 


Оставаме изправени пред необяснимия факт (или също толкова необяснимата привидност) на един свят, който мъчително се стреми към съвършенство, но заедно с прекрасното добро ражда и зло, което успява да преодолее единствено чрез самоизмъчване и загуба на част от себе си. И тъкмо този факт или привидност е трагедия. 
Какво да кажем за „Хамлет”? Чел съм трагедията, гледал съм няколко екранизации и съм се ровил в статии,които имаха амбицията да я анализират и разтълкуват, но винаги съм оставал с усещането, че нещо ми убягва. Това, сега разбирам, е нещо, заложено в самата подредба на събития и действия на героя в нея. Брадли разбулва няколко широко разпространени заблуди. Че принцът е луд или (както Колридж е предположил) слабохарактерен.

Не, твърди Брадли, това е смел и решителен герой, който страда, отворила се е широка рана в сърцето му. Но от какво? Не е от смъртта от баща му, не е и от последвалото разкритие на духа. Според Брадли основната причина за меланхолията, която обезоръжава Хамлет, е разочарованието от майката. Майката, която твърде бързо е скочила в леглото на брата на мъжа си. Тази меланхолия е движещата (или по-скоро обездвижващата) сила на Хамлет. С нея се обяснява непостоянното му поведение и липсата на характер. Хамлет е измъчван от неспособността си да действа, дългът му към мъртвия му баща е занемарен.

Още много неща можете да прочетете в лекцията. Какво е отношението на Хамлет към Офелия. Има ли любов между тях, защо принцът се държи грубо и каква всъщност е нейната гледна точка.

Как всичко ме кори...!

Неизчерпаема е книгата на Брадли. Тепърва ми предстои да прочета лекциите за другите трагедии. Не искам да бързам, защото е нужно време, за да осмисля прочетеното. Бързам обаче да ви споделя да си купите книгата, защото е наистина изключителна рядкост у нас да се появяват такива трудове, в толкова добро оформление и адекватен превод. Нищо чудно да се запалят любопитството и любовта ви към Шекспир, убити студенокръвно от училищната система.

Издателство: Изток-Запад.