вторник, 12 юни 2018 г.

„Невидимите градове” – Итало Калвино


Не мисля, че някога съм чел по-амбициозна и изящна книга от „Невидимите градове” на Итало Калвино (изд. „Колибри”) , която (за да затвърди още повече неуловимия си характер) се побира в скромните 120 стр. Как изобщо е възможно някой да успее в такъв оскъден обем да разкрие възможностите на езика до абсолютните им граници и с пълна пара да премине отвъд. Спомням си, че малко след смъртта на Калвино, Гор Видал категорично беше заявил, че от Омир насам не се е раждал писател с толкова могъщ талант. Може би „Невидимите градове” ще успеят да ви убедят в това.

Книгата използва като предпоставка измислените разговори между Кублай хан и Марко Поло (1254–1324), който по-късно (уж) пише своите „Пътешествия”. Това се случва около 1271 г., но в „Невидимите градове”, както подсказва и заглавието, Калвино не се интересува от историческа, физическа, географска или каквато и да е природна достоверност. Подобно на Хорхе Луис Борхес и неговата безкрайна библиотека, авторът изследва, събира и обръща с главата надолу всички възможни и невъзможни проекции на градове, които съществуват, съществували са в някаква форма или са изцяло изфабрикувани.



Ако по някакъв начин това ви обърква, не обвинявайте автора на тази скромна рецензия. Сложността е заложена в текстовете на Калвино, които са дори подредени в педантично изобретена математическа схема. Градовете са 55, всичките с женски имена и се групират в 11 раздела, както следва:

Градовете и паметта / Градовете и желанието / Градовете и знаците / Леките градове

Градовете и размените / Градовете и очите / Градовете и името / Градовете и мъртвите

Градовете и небето / Непрекъснатите градове / Скритите градове

Разпръснати из цялата книга, но свързани в девет глави, които от своя страна пък са разкъсани от разговори между Марко Поло и Кублай хан, текстовете пулсират с ритмични подскоци и създават един след друг фантастични рисунки на градове, които хем успяваш да видиш, хем някак ти убягват, все едно са на самата граница на въобразимото, нещо, което Калвино коментира в своите „Американски лекции”. Подобна схема може да се стори излишна и досадна на някои  читатели, но за останалите е редно да се уточни, че началото на този род ограничения, в които писателят на проза нарочно се вкарва, за да избистри една по-чиста структура (подобно на стихотворната форма), идва от кръга Улипо, създаден през 1960 г.в Париж от математика Франсоа льо Лионе и писателя Реймон Кьоно („Упражнения по стил”). 


Невидимите градове” от своя страна е публикувана през 1972 г. В края на същото десетилетие Калвино ще напише експерименталния си роман „Ако пътник в зимна нощ”, с който може би ще остане в историята на световната литература. Това са годините на неговия възход в осмислянето и прилагането на особения поглед към разказването на истории и затова може би точно тези текстове не са препоръчителни за невръстни читатели. Намирам и двете книга за изключително изтощителни и взискателни, въпреки унасящо красвия и поетичен език.

На „Невидимите градове” може да се гледа като оформено бълнуване, в което всичко е привидно и хем е там, хем го няма. В българската литература може да се открие влиянието на книгата в творчеството на Александър Секулов и неговия „Гравьор на сънища”, както и във фрагментарните мъдрости на Георги Господинов (като дори припомням, че една от книгите му дори носи името „Невидимите кризи”). И за да не звучи някак неясно – със сигурност, колкото и да е неопитен читателят, препоръчвам да започне с Калвино.

Други книги, на които ми напомни „Невидимите градове”, са „Островитяни” на Кристофър Прийст, която използва почти същия постмодерен подход; както и „Ланарк” на Алистър Грей (селцето Ню Ланарк се споменава в книгата на Калвино), в която героят се лута из ада на разнородните градове. Книгата се доближава в някаква степен и до изброените ареали на фантазията в „История на легендарните земи и места” на Умберто Еко.

Изобщо до утре може да се говори за всички вдъхновения и вдъхновени, свързани с книгите на Калвино, така че вместо да продължавам с досадни списъци, ще споделя, че не намирам всички от градовете за достатъчно плътно и оригинално обрисувани. Тук някой може да каже, че това не е била цел за автора, но може би именно в това е част от проблема за мен – всеки писател, който твърде силно се вълнува от системи и структура, неизбежно подчинява механизмите на художественото в услуга на пригледен външен вид.


Няма да запомня нито един от градовете на Калвино, но в съзнанието ми ще останат едни характерни вкус и мирис, които цветът на обложката сякаш улавя отлично. Има нещо захарнопамуково в привидностите и мъгливите образи на въображението, нещо, което все се измъква изпод носа ти. Емоция ще ми остане и безмерно уважение към амбицията да се конструира нещо толкова великолепно – като дворци от пясък се извисяват кулите на въображението в описанията на Марко Поло. И всички малко или много водят до едно и също място – до родната Венеция, от която тръгваме и в която се завръщаме отново и отново, променени и същите.

Избягвам да цитирам последния абзац на книгите поради две причини – мога да разваля края на читателя или да внеса съмнение, че може би не съм чел произведението. В случая няма опасност от първото, а за второто не ме притеснява особено, защото думите са подредени така добре, че направо ми завъртяха главата. Невероятният финал на „Невидимите градове” действително е черешката на тортата и събира в себе си може би най-елегантното решение за съжителството с околните, което съм чел. Ето какво казва Марко Поло в отговор на притесненията на Кублай хан, че всичко отива към един и същи адски град „където най-накрая се всмуква течението по все по-стесняваща се спирала”:

Адът на живите не е нещо, което ще бъде; ако има такъв, той вече е тук – пъкълът, в който живеем всеки ден, който възниква от съжителстването ни. Има два начина да не страдаме. Първият се оказва лесен за мнозина – да приемеш ада и да станеш част от него дотам, че повече да не го забелязваш. Вторият е рискован и изисква непрекъснато внимание и нагаждане – да се опитваш и да успяваш да разпознаваш кой и какво посред ада не е ад, да го направиш трайно, да му отвориш път.


сряда, 30 май 2018 г.

„Смъртта на Нерон” – Лион Фойхтвангер


 Смъртта на Нерон” на Лион Фойхтвангер е сборник с разкази на големия немски майстор, оставил отпечатък в съвременната европейска и световна литература с биографичния роман „Гоя” и историческия двутомник „Лисици в лозето”. Но ако не сте ги чели, може би е добра идея да започнете именно от кратките текстове, поместени тук.

Повечето разкази са по три-четири страници и обхващат период от близо 30 години – най-ранните са писани през 20’-те на миналия век, а по-късните след възхода на нацистите в Германия. Фойхтвангер, роден в Мюнхен в семейство на еврейски фабриканти, напуска принудително страната, а книгите му подхранват кладата заедно с тези на Томас Ман и други видни интелектуалци под звуците на щурмовашката „Песен на Хорст Весел”.

Венцеслав Константинов („Немски литературни простори“) е свършил чудесна работа с превода, а предговорът му дава стабилна основа за контекста и обстоятелствата около написването на разказите и живота на скромния писател. От там можете да научите за копнежа на Фойхтвангер да изследва задълбочено противоречието vita activa и vita contemplativa – жвотът, посветен на делото и този на съзерцанието. Нещо, което може да се наблюдава и в произведенията на неговия сънародник Томас Ман, чиито новели „Смърт във Венеция” излязоха преди седмица и нещо на българския пазар. Ето какво казва той за творчеството на Фойхтвангер:

Думите му, било то за литературни, политически или чисто човешки проблеми, са занимателни и поучителни, смехът му е топъл и заразителен, в преценките му за света и хората има повече хумор, отколкото строгост. Юбилеят му ще раздвижи немалко пера навсякъде по земята – и с основание, защото неговото творчество е радвало, вълнувало и обогатявало хиляди и хиляди хора от най-различни страни”.



Именно това „повече хумор, отколкото строгост” личи от разказите, поместени в „Смъртта на Нерон”. Изумително е как интелектуалец, живял по онова време, изгубил толкова от своя народ, станал свидетел на опустошителната сила на омразата, е запазил добрината и топлината на духа. Дори към насилника. Това и ме впечатли най-силно в книгата. Дружелюбният тон, въпреки мрачната тематика на някои от историите. Например в „Борба с бикове” Фойхтвангер , за разлика от Хемингуей, вижда в почти религиозния ритуал варварско убийство, кръв и жестокост, но не си позволява да порицава. „Експедиция до полюса” и „Полет на рекордна височина” пък са изпълнени с неприкрито любопитство към будния дух на смелите изследователи, изплували от духа на предходната и настояща епоха.

Може би най-силно впечатление обаче прави разказът „След сезона”, който разкрива смешното положение на застаряващ писател, който прекарва в спокойствие дните си в отдалечено градче, където никой не знае името и творчеството му. Докато плува обаче, се запознава с не особено очарователна девойка, която го предизвиква да стигне до отсрещния остров. С много усилия писателят изпълнява предизвикателството, след което умира от простуда, а момичето до края на живота си влиза в ролята на „последната му голяма любов”. Майката й дори я насърчава. Така „След сезона” се превръща едновременно в семпла история, надникване в самотния писателски занаят и същевременно коментар на немското общество от 30’-те години, което е предпочело една задоволителна приказка пред болезнената истина.

В разказът „Смъртта на Нерон”, чието име краси и корицата на сборника, ясно се долавят приликите между римския управник и съвременните за Фойхтвангер самовлюбени диктатори.  Ето и някои от разсъжденията на самия Нерон:


- Не е лесно да си добър император като Цезар или Август. Също да си добър артист като Росций или Либан не е лесно. Но да бъдеш едновременно велик император и велик артисти е дяволски трудно. Всъщност всичко, което съм направил, е добро. Наистина, пари не оставих и съм любопитен как този престъпник Галба ще плати трийсетте хиляди, които е обещал на всеки мой преторианец. – Той все още клатеше учудено глава. – Но това, за което съм похарчил парите, е добро. Ако световната история е справедлива, трябва да отсъди: онова, което не с е удаде на Александър, постигна го Нерон. В действителност Нерон разпространи по света гръцката култура и гръцките нрави. Навярно световната история няма да е справедлива и ще се спре само на нещата, които уж съм направил лошо. Сега един велик живот трябва да се увенчае с велика смърт. Сенека не ми бе лош учител. Той умря достойно. Всъщност трябва да ми е благодарен, че му дадох възможност да умре достойно. По-добре така, отколкото ако бе свършил в леглото си най-просташки. Какво ще кажеш, драги Спор, не искаш ли да ме предшестваш в смъртта?

Той не обърна внимание, че юношата изплашено се отдръпна от него. 

- Сигурен съм – продължи Нерон, - че тези, които съм заповядал да убият, вече не ми се сърдят, след като слязоха в подземния свят. Накарах да избият доста много, прекалено много, но за това си имае причини. Сега, след като вече са мъртви, самите мъртъвци ще ме разберат и ощм сляза при тях, ще ме поздравят почтително и дружелюбно. Не мислиш ли и ти така, драги Спор?

Ала юношата беше изчезнал.”

понеделник, 28 май 2018 г.

„Смърт във Венеция и други новели“ – Томас Ман



Преди седмица и нещо с логото на издателство „Колибри“ на български излезе ново издание, побиращо пет новели на Томас Ман: „Дребният господин Фридеман“, „Тристан“, „Тонио Крьогер“, „Смърт във Венеция“ и „Марио и фокусникът“. Книгата носи заглавието „Смърт във Венеция и други новели“ и е отлична новина, предвид дефицитния тираж на произведенията на немския класик и носител на Нобелова награда за литература (1929) у нас. По книжарниците досега можеха да се открият неговия монолитен роман „Буденброкови. Упадък на едно семейство“ и „За себе си и за другите“, в която говори за своите книги, както и за произведенията на Лесинг, Гьоте, Вагнер, Толстой и Фройд, но именно творбите, с които е оставил най-трайна следа в съзнанието на читателите – „Вълшебната планина“ и „Смърт във Венеция“ от много време липсваха. Поне част от тази празнота вече е запълнена. Новелите са писани в периода (1897-1930) и разкриват творческото развитие и интереси на Ман. От по-лековата, динамична проза, към задълбочена интроспективна поетичност.

В „Дребният господин Фридеман“ например се коментира социалното дамгосване поради физически характеристики, които определят статута и не позволяват на човешката същност да се разкрие напълно; в „Тристан“, която Ман пише едва на 27 години, се откриват наченки на теми, които вълнуват писателя до самата му смрърт, там е скрито и едно от най-точните определения на самия занаят: „Писателят е човек, за когото писането е по-трудно, отколкото за всички други хора“; посредством студен и ироничен тон в „Тонио Крьогер“, Ман разделя обществото на две категории хора – тези, които се удоволстват хедонистично на красотата и останалите, които с вглеждането в същината на нещата, разрушават тъканта на живота; „Марио и фокусникът“ пък е един от най-политическите текстове на писателя, в него магьосникът Чипола е синтезиран като алегория за нарастващия по това време фашизъм и буйстващата му реторика; както и основание за бягството на автора по-късно в Швейцария  („…тоя ужасен Чипола, в чиято особа своеобразното злокачествено настроение сякаш се въплътяваше и сгъстяваше застрашително по един фатален и твърде знаменателен начин…“).

Нищо обаче не може да се сравни с изключителното майсторство, демонстрирано в новелата „Смърт във Венеция“, писана през 1911– годината, когато Густав Малер почива във Виена. Смъртта на композитора, съчетана с престой на самия Ман във Венеция, когато вижда красиво младо момче и избуялото желание да опише основните елементи, с които човекът на изкуството борави, раждат едно от най-знаменитите произведения на XX век. Самият автор казва по-късно, че се е опитал да опише страстта като объркване и деградация.

Неговият герой Густав Ашенбах е жертва на собствената си амбиция да бъде значим за националната литература, един от „онези, които работят до крайния предел на изтощението, на претоварените, вече разнебитени, но все още изправени на нозете си“. Спорно е до каква степен Ман включва в характера и впечатленията на Ашенбах собствения си опит, но не може да се отрече ироничния и леко горчив тон, с които авторът критикува строгата дисциплина при писането, която убива всичко красиво и свободно. Затова и детето, именувано Тадзо се явява физически проводник на един недостижим идеал – синтез между дух и форма.


Искаше му се да работи в присъствието на Тадзо; докато пише, детето да му служи за модел; да нагоди стила си към линиите на това тяло, което му изглеждаше божествено, и да отнесе неговата красота в областта на духа, както някога орелът отнесъл троянския пастир в етера. Никога по-рано не бе изпитвал по-сладостно удоволствие от Словото, никога не бе знаел с такава увереност, че Ерос е в Словото.


Щастие за писателя е мисълта, станала изцяло чувство, и чувството, което е в състояние да стане изцяло мисъл. Такава приютила се в сърцето мисъл, такова изкачило се в мозъка чувство изпълваха сега самотния мечтател – той знаеше, той чувстваше, че природата тръпне от блаженство, когато духът се прекланя в страхопочитание пред красотата. И внезапно пожела да пише.

В новелата са преплетени няколко интертекстуални връзки – към диалога „Пир“ на Платон, в който се коментира същността на любовта и красивото, към Ницше и неговите коментари за смъртта и еротицизма , към  Фройд, когото Ман е уважавал, заради сексуалното потискане, както и към Шопенхауер, Гьоте и Вагнер, които оказват влияние върху цялото творчество на писателя. Поради напластените идеи и широк обхват, новелата не е лесно четиво. Текстът е изпълнен с абстрактна образност и сетивни възприятия – светлина, мириси, трепети на сърцето. Диалози почти отсъстват, картините взимат превес над сюжетната динамика. „Смърт във Венеция“ е могъщо описание на една изтощена душа, критика на твореца и детайлен рисунък на човешкия полет към съвършенство. Освен това е опияняващо пиршество на красивия език.

Защото трябва да знаеш, че ние, поетите, не можем да вървим по пътя на красотата, ако Ерос не стане наш спътник и дори водач. Дори ако по свой начин сме герои и дисциплинирани воини, ние пак сме като жените, защото се изграждаме чрез страстта и се стремим към любов – тя е нашата наслада и нашият позор. Виждаш ли сега, че ние, поетите, не можем да бъдем нито мъдри, нито достойни? Че неизбежно ще си останем заблудени, неизбежно ще бъдем безнравствени авантюристи в чувствата? Майсторството на нашия стил е лъжа и шутовщина, нашата слава и почетно звание – фарс, доверието на множеството в нас – смехотворно, възпитанието на народа и на младежта чрез изкуството – рисковано начинание, което трябва да се забрани. Та мигар е годен за възпитател онзи, у когото е вродено непоправимо и естествено влечение към бездната?



четвъртък, 19 април 2018 г.

„Великият бог Пан“ – Артър Макън


Формата на водата“ на Гийермо дел Торо може би е филмът на годината според Академията, но голяма част от киноманите все още вярват, че мексиканският режисьор оставя най-трайна следа през 2006 г. с готическата си приказка „Лабиринтът на фавна“, който черпи вдъхновение от класиките „Алиса в страната на чудесата“, „Измислици“ на Хорхе Луис Борхес и „Великият бог Пан“ на Артър Макън, която скоро излезе за първи път на българския пазар под логото на „Дежа Бук“. 

Историята е предадена чрез фрагменти от случки между различни герои, които по един или друг начин са свързани с мистериозната Хелън Вон. През гори, публични домове и кални викториански улици постепенно се промъква подозрението, че момичето има вземане-даване със силите на мрака и най-вече с култа към бог Пан. Преводачът Слави Ганев включва множество бележки, хвърлящи светлина върху историческия и митологичен контекст, както и две допълнения, едното от които разглежда образа на жената от епохата на Макън, която според него може да се очертае като една своеобразна Ева, изкушена от Адам със забранения плод. 


Макън не е добре познат у нас, въпреки огромното влияние, което оказва върху жанровата литература на XX век. Мрачните нишки на историите му могат да се открият в космическия ужас на Х.Ф. Лъвкрафт и по-късно при Стивън Кинг, който я определя като една от най-добрите истории, писани някога, а един сред почитателите на повестта е самият Борхес, който изследва покваряването на човешката душа и връзката с разпада на тялото. Чрез него Макън хвърля сянката си към магическия реализъм в Южна Америка, както и към писатели като Пол Боулс и Хавиер Мариас.

Великият бог Пан“ е разделена на две части, като във втората половина е поместена новелата „Съкровена светлина“, която също е свързана с развитата в книгата митология. Осезателно е влиянието, което Макън оказва на Лъвкрафт, чиито разкази са обединени в подобен пантеон на ужаса. За съжаление, двамата страдат и от сходен недостатък. Неназованият ужас, предаден без конкретика, който в някои епизоди работи, но в други остава анемичен. 

„Не беше толкова физическо, колкото психическо. Сякаш с всеки дъх поемах някакво смъртно напрежение, което проникваше в нервите, костите, жилите на тялото ми. Чувствах се изнемощял от глава до пети, зрението ми се замъгли, все едно ме застигаше гибел.“



Героите също страдат от службата на по-общия план и остават без характерни белези. Трудно е след прочита да се различат, да се каже нещо за характерите им или дори за начина им на говорене. За разлика от съвременниците си Р. Л. Стивънсън и А. К. Дойл, Клайн не изпъква със силни художествени качества. Силата на писането му е в провокацията и разгръщането на темата за покварата на човешкия дух. Подходът му е почти научен, дори природните описания са предадени с отдалеченост и явна престореност, почти по задължение. 

Въпреки това „Великият бог Пан“ е важен артефакт и крайъгълен камък за готическата и хорър литература, както и за всичките им подразделения. При това книгата е част от чудесната поредица на издателство „Дежа Бук“, които, благодарение на преводача Слави Ганев, продължават да запълват важна празнина в родното книгоиздаване. След „Кралят в жълто“ на Робърт У. Чеймбърс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Монахът“ на Матю Грегъри Луис, твърдите корици на повестта на Макън пасват прекрасно. 

Сега е време някой да преведе и разказите на Лорд Дансени.

вторник, 25 април 2017 г.

„Всеобща история на безчестието“ – Хорхе Луис Борхес


„Борхес е един от авторите, които чета най-често и същевременно този, когото харесвам най-малко. Чета го заради изключителното му умение да борави с думите; човек, който те учи как да пишеш, да подостриш инструмента си за разказване на истории.“
- Габриел Гарсия Маркес
Твърде често съм се чувствал по подобен начин. Макар при мен да е било по-скоро самонавиването „трябва да чета, защото е важно“. Ама защо е важно и каква е ползата, са въпроси, чиито отговори едно време не ме занимаваха толкова. Това донякъде личи и от ревюто, което написах преди две години за есетата на Борхес, които ми бяха трудни за разбиране. Може би в израз на някакъв смешен читателски бунт срещу препоръките, не започнах с „Измислици“ (Ficciones, 1944) или „Алефът“, които съдържат едни от най-известните произведения на аржентинския писател. Както и да е, всеки сам намира пътя си.

Не бях чувал нищо за сборника „Всеобща история на безчестието“. Заглавието ми хареса, макар и да подхрани едно подозрение за претенциозност, което беше чудесно защитено в самата книга, която се оказа наистина основополагаща. За нея за първи път е използван изразът „магически реализъм“, при това е първият опит на Борхес в прозата. Може би си мислите, че е удачно начало за всеки, който не е запознат с творчеството му? Не съвсем.

За първо запознанство с Борхес сякаш няма удачно начало. Поне на мен всичко е такова интелектуално предизвикателство, омотано в интертекстуални връзки, че не мога с чиста съвест да препоръчам която и да е от книгите му на по-неопитен читател. И все пак, да, с тази уговорка, „Всеобща история на безчестието“ е добро начало. Тук си личи как авторът тепърва започва да развива инструментариума си. Затова и фокусите, които прави с думите и идеите, са по-лесно забележими.

Макар разказите да са безспорно интересни, техните качества не са толкова в сюжета или психологическата дълбочина на героите. Поне според мен, трикът, който явно е интересувал Борхес в направата им, се е състоял именно в подмяната – един похват, който той ще използва често и по-нататък, при това ще зарази и други постмодернисти.

Борхес в библиотеката си.

Разказите тук са подборка от истории за известни престъпници (с изключение на последния), които Борхес е взел и след това е променил по своя приумица. Както пише във втория предговор към изданието от 1954 г. това са барокови разкази, които често разхищават, отиват до крайност и се опитват да прикрият, че „под бурята няма нищо“. Дали самият той счита това за провал, няма как да знаем, но именно този контраст беше най-ценният урок от сборника.

И все пак, какво ви очаква измежду страниците? Пирати и търговци на роби. Хора без съвест, които се представят за чужди синове, измамници, негодници, негодяи и обикновени убийци от Дивия Запад.

Борхес разказва страховити истории за жестоки мъже и жени, които обаче, за разлика от начина, по който сме свикнали да слушаме, тук се разтварят във въздуха. Изядени се от прозаичен край или нелепа смърт, животите в тях са сведени до няколко параграфа. Похват, чиято сила усетих в последните глави на „Мълчание” на Шюсаку Ендо. Трудно е да се каже дали историите носят някаква поука, а и предвид лабиринтската философия за „сложен хаос“, която Борхес изповядва, едва ли има смисъл да се търси нещо подобно. Това са по-скоро скици, плаки от дагеротип, които улавят една въображаема епоха на приключения и неприятности, запечатана в съзнанието на автор, който е обожавал Честъртън и Стивънсън.

Научих много от този сборник. Препоръчвам го на хора, които пишат.

Взех решение тази година да посветя предимно на разкази. Надявам се да намеря време и желание да споделя някои впечатления тук.

Оставям ви с един документален филм за слепия разказвач:


неделя, 8 януари 2017 г.

„Мълчание” – Шюсаку Ендо



Благодарен съм, че започнах новата година с „Мълчание”. Ако зависи от мен, всеки януари бих си насрочвал по една толкова добра книга, занимаваща се с връзката между вътрешния и метафизичния свят. Добре е в първите дни от годината човек да добие перспектива и да оцени състоянието си.

Не бях чувал за романа на Шюсаку Ендо, докато не се заговори за предстоящата адаптация на Мартин Скорсезе (повече за филма може да откриете тук). След като прочетох „Мълчание” за ден и половина, мога твърдо да заявя, че книгата заслужава да бъде считана за съвременна класика. Подобно на „Стоунър” силата й не е очевидна, но с течение на десетилетията, вярвам, тихата й мощ ще бъде оценена.

През 1614 година двама йезуитски монаси тръгват от Португалия към края на света – Япония, откъдето са получили вест, че учителят им – Крищовау Ферейра е отстъпил от вярата след мъчение чрез провесване. Никой от тях не допуска в сърцето си, че това може да е истина. Вярата на Ферейра винаги е била за пример, а характерът му – безукорен.


Мълчание” започва с кратък пролог, който поставя фигурите на масата, след което идва място за писмата на Себащиау Родригеш – един от монасите, тръгнали към Япония. Първите две писма започват с „Мир на Господа! Слава на Христос!”. Усеща се приповдигнатият тон, непоклатимото упование, че монахът изпълнява божия промисъл, че попътният вятър ще го следва до самия край. В течение на пътуването му това ще се промени. 


Веднъж попаднали в Япония, монасите се сблъскват с отчайващата действителност. Свещеници почти не са останали, а малкото християни са жестоко преследвани от управата. Япония не желае чуждестранно вмешателство в културата си. Един от самураите дори сравнява натрапеното им християнство с любовта на грозна жена. Трудно е при толкова ясно описани обстоятелства човек да не разбере доводите на „лошите” в книгата. От друга страна мъченията са отвъд всякакви граници.

Трима селяни са разпънати на дървени кръстове там, където започва морето. С идването на прилива, водата се покачва, докато не стига до гърдите им. Чува се само песента на един от тях.

„Ний ще дойдем, ний ще дойдем, В храма Параисо ний ще дойдем. Параисио се зове И далеко е казват…”

За Родригеш това е непонятно – мълчанието на Господ, докато подобни сцени се случват пред погледа му. И не само мълчанието му, а околното спокойствие. В по-късна сцена християнин е убит, а кръвта му се стича по пясъка. Наоколо се чуват цикади, природата продължава нормалния си кръговрат. Подобно смъртта на Дон Кихот, когато прозаичното не отстъпва пред изтичането на един изключителен живот, човек усеща смазващата тежест на съществуването в един апатичен свят.


Силни са и меланхоличните описания на приливи и отливи, на спокойни вечери и околната природа. Подобно на художник, Ендо нанася бързи движения с четката, създавайки не само незабравими атмосфера и внушение, но и отражение на случващото се в душата на Родригеш.

„Докато се клатушкаше на гърба на коня с хлътнали от умора очи, той унесено поглеждаше от време на време морето. Днес то бе мрачно, с черни отблясъци. На хоризонта се виждаше сивият силует на голям остров. Не беше ясно дали това бе островът, из който до вчера се бе лутал…”

Монахът навлиза все по-надълбоко в суровия японски свят, където християнството не може да прокара корен. Там Родригеш вижда себе си като Месията. Ликът на „Онзи човек”, който преди 16 века е вървял самотно в Гетсиманската градина, след което е поел греховете на човечеството, за да може всеки следващ да потърси утеха и спасение, неизменно следва монаха в пътуването му. Родгиреш вижда различно лице в началото и в края на романа. Лице-отражение на метарморфозата, която душата му претърпява.

Ендо умело коментира отношенията между Изтока и Запада, но в по-голямата си част романът проследява вътрешното пътуване на Родригеш, неговите съмнения, които нарастват и се видоизменят, докато убежденията му не добиват съвършено различни измерения. „Мълчание” е книга за същността на вярата и самотата, която неизменно я следва.

Издателство: Колибри (в началото имах проблеми с лошата редакторска работа, но в последствие книгата ме увлече и тромавостта спря да ми вади очите.)


вторник, 13 декември 2016 г.

„Трескав блян“ – Джордж Р. Р. Мартин


Вампири по Мисисипи. Това явно му е било интересно на автора на „Игра на тронове“ Джордж Р.Р. Мартин през 1984 г., когато пише готическия си роман „Трескав блян“.

Не съм чел нищо извън поредицата за Вестерос, а и подхождах с известно предубеждение към самостоятелните му книги („Смъртта на светлината“, „Старият Марс“ и „Пясъчните крале“). Предубеждение, което не можех да си обясня, освен с елементарния предразсъдък, че щом не е станал известен с нито една от тях, явно не ги бива чак толкова. Това е глупаво, разбира се, но в крайна сметка съживяването на интереса ми към готическата литература, за което вина имат „Дракула“ и „Монахът“ и най-вече преводачът им Слави Ганев (който работи и по това заглавие), наклониха везните и реших да се пусна по обвитата в мъгла Мисисипи от средата на 19 век.

Годината е 1857 - четири години преди Гражданската война в САЩ в южните щати робството все още е законно. Капитан Абнър Марш е един от най-добрите, що се отнася до навигация по река Мисисипи, но поради финансови затруднения, е на път да се откаже от занаята си. След като всичките му кораби са разрушени, на прага му се появява мистериозен инвеститор - Джошуа Йорк, който поради някаква своя си странност не обича дневната светлина. Марш не устоява на съблазнителната оферта и двамата поемат на дълъг път. Цената обаче може да се окаже твърде висока.  


Диаболичната атмосфера е слузеста като заблатени води.

Ще се постарая да не ви развалям удоволствието с разкрития за самите вампири, но трябва да знаете, че това е най-сладкото в книгата. След като успешно ни води за носа в близо 100 стр., наслоявайки мистерия след мистерия, Мартин разгръща митологията си по особено пищен начин, създавайки един реален свят, в който древните същества обитават (навързано е дори с една от историите в „Битие“) и който без особени затруднения може да бъде част от нашия. След като дочетете романа, не ви препоръчвам да се прибирате сами нощем.

Благодарение на силната атмосфера и добре оформените персонажи, „Трескав блян“ има осезаемо чувство за време и място. Време на робство и сурово правосъдие, на незачитане на другия, на сляпо налагане на волята на по-силния. Място, напоено с кръв – тази на хилядите чернокожи, страдащи под бича на белите си господари и предстоящата Гражданска война, която с един последен замах (уж) ще сложи край на всичко. Мартин ситуира вампирите си в епоха, в която „рожбите на нощта“ биха се чувствали като в Рая (или в Ада, което предпочита демоничната им натура).

Не липвсват и литературни препратки. Основно вдъхновение, разбира се, е Брам Стокър, към чийто шедьовър „Дракула“ има стотици намигвания, както и към поетите Пърси Биш Шели, Джон Кийтс и Джордж Байрон, чието влияние е най-осезаемо:

Нивга повече не ще блуждаем 
тъй късно през нощта“.
тъй късно през нощта“.

Романът е написан кинематографично, почти комиксово, не случайно е вдъхновение за много художници и илюстратори.


Нищо не знаех за корабоплаването по Мисисипи от средата на 19 век, може би малкото, което си спомням е от книгите на Марк Твен, но в „Трескав блян“, занаятът заема солидна част от повествованието. Героите прекарват около 90% от времето в романа или на някой от корабите, или в някоя от плантанциите и дъскорезниците наоколо. А кои са героите всъщност?


Джошуа Йорк е елегантен господин с бледо лице и изтънчени маниери. Напомня малко на изящния Лестат, ценител на изкуството и добрата поезия, заплашителен и същевременно благ, събрал в себе си древните противоречия за добро и зло. Абнър Марш е груб, недодялан и ужасно грозен мъжага, с дългогодишен опит по реката. Най-ценното за него е професията и връзката му с машината, която управлява. Това не е човек, който често губи контрол над ситуацията. 

Идеята за комикс е повече от удачна.

Трескав блян“ е преди всичко развлекателна литература. От друга страна това е отличен пример за жанрова литература, уважителна към миналото, интригуваща и увлекателна, която раздърпва клишетата. Сетих се за „Петата купа“ на Дан Симънс, която по страхотен начин разбърка действителност и фикция. Тук трябва да се търси на други места, да не се отхвърля с лека ръка, нищо, че се продава като мистерия за вампири.  

Едно от качествата на Мартин, познато на феновете на „Игра на тронове“ е нежеланието му да спазва установените норми. Например герой, който си мислите, че ще бъде цар, е убит още по средата, а друг, който е най-отвратителният тип, е способен на геройство. В „Трескав блян“ тези моменти са по-рядко(може би смелостта му на автор е нарствала с годините), но въпреки това са достатъчно и създават интересна динамика в сюжета и най-вече чувство на несигурност, което все пак е едно от големите качества на готиката.

Харесах „Трескав блян“. Забавлявах се с героите, научих нещо за корабите по Мисисипи и вампирския роман в частност (книгата е силно повлияна от „Интервю с вампир“, чието действие също се развива в Ню Орлиънс) и най-вече за пореден път се убедих, че при умелото навързване на сюжет, не бива да има място за мързеливи решения. Атмосфера, герои, съспенс и незабравими кървави сцени, от които ще настръхнат косъмчетата по врата ви. В „Трескав блян“ има от всичко.

Ако харесвате "Интервю с вампир", непременно хвърлете едно око на "Трескав блян".

„Месеци наред Абнър Марш бе измъчван от кошмари за кораб, плаващ надолу по течението. Изцяло черен, със загасени светлини, с огромни, черни, брезентови платнища, покриващи основната палуба, през които не прозираше дори рубиненото сияние на пещите. Кораб, обвит в мрак като самата смърт, черен като грях, сянка, блуждаеща на лунна светлина сред мъглите, почти невидима, тиха и бърза. В съня параходът се движеше безшумно, а по палубите му се носеха бледи силуети, разхождаха се из салона, а в каютите пътниците трепереха от страх. Една нощ вратите се отвориха и всички започнаха да пищят. Един-два пъти Марш също се събуди с викове. Но дори и през деня не можеше да забрави кораба, кораба, за който бе бленувал, обвит в сенки и писъци, бълващ дим, черен като очите на Жулио, и пара, алена като кръв.“

Издателство: Сиела