„Трескав блян“ – Джордж Р. Р. Мартин

Вампири по Мисисипи. Това явно му е било интересно на автора на „Игра на тронове“ Джордж Р.Р. Мартин през 1984 г., когато пише готическия си роман „Трескав блян“.

Не съм чел нищо извън поредицата за Вестерос, а и подхождах с известно предубеждение към самостоятелните му книги („Смъртта на светлината“, „Старият Марс“ и „Пясъчните крале“). Предубеждение, което не можех да си обясня, освен с елементарния предразсъдък, че щом не е станал известен с нито една от тях, явно не ги бива чак толкова. Това е глупаво, разбира се, но в крайна сметка съживяването на интереса ми към готическата литература, за което вина имат „Дракула“ и „Монахът“ и най-вече преводачът им Слави Ганев (който работи и по това заглавие), наклониха везните и реших да се пусна по обвитата в мъгла Мисисипи от средата на 19 век.

Годината е 1857 - четири години преди Гражданската война в САЩ в южните щати робството все още е законно. Капитан Абнър Марш е един от най-добрите, що се отнася до навигация по река Мисисипи, но поради финансови затруднения, е на път да се откаже от занаята си. След като всичките му кораби са разрушени, на прага му се появява мистериозен инвеститор - Джошуа Йорк, който поради някаква своя си странност не обича дневната светлина. Марш не устоява на съблазнителната оферта и двамата поемат на дълъг път. Цената обаче може да се окаже твърде висока.  

Диаболичната атмосфера е слузеста като заблатени води.

Ще се постарая да не ви развалям удоволствието с разкрития за самите вампири, но трябва да знаете, че това е най-сладкото в книгата. След като успешно ни води за носа в близо 100 стр., наслоявайки мистерия след мистерия, Мартин разгръща митологията си по особено пищен начин, създавайки един реален свят, в който древните същества обитават (навързано е дори с една от историите в „Битие“) и който без особени затруднения може да бъде част от нашия. След като дочетете романа, не ви препоръчвам да се прибирате сами нощем.

Благодарение на силната атмосфера и добре оформените персонажи, „Трескав блян“ има осезаемо чувство за време и място. Време на робство и сурово правосъдие, на незачитане на другия, на сляпо налагане на волята на по-силния. Място, напоено с кръв – тази на хилядите чернокожи, страдащи под бича на белите си господари и предстоящата Гражданска война, която с един последен замах (уж) ще сложи край на всичко. Мартин ситуира вампирите си в епоха, в която „рожбите на нощта“ биха се чувствали като в Рая (или в Ада, което предпочита демоничната им натура).

Не липвсват и литературни препратки. Основно вдъхновение, разбира се, е Брам Стокър, към чийто шедьовър „Дракула“ има стотици намигвания, както и към поетите Пърси Биш Шели, Джон Кийтс и Джордж Байрон, чието влияние е най-осезаемо:

„Нивга повече не ще блуждаем 

тъй късно през нощта“.

тъй късно през нощта“.

Романът е написан кинематографично, почти комиксово, не случайно е вдъхновение за много художници и илюстратори.

Нищо не знаех за корабоплаването по Мисисипи от средата на 19 век, може би малкото, което си спомням е от книгите на Марк Твен, но в „Трескав блян“, занаятът заема солидна част от повествованието. Героите прекарват около 90% от времето в романа или на някой от корабите, или в някоя от плантанциите и дъскорезниците наоколо. А кои са героите всъщност?

Джошуа Йорк е елегантен господин с бледо лице и изтънчени маниери. Напомня малко на изящния Лестат, ценител на изкуството и добрата поезия, заплашителен и същевременно благ, събрал в себе си древните противоречия за добро и зло. Абнър Марш е груб, недодялан и ужасно грозен мъжага, с дългогодишен опит по реката. Най-ценното за него е професията и връзката му с машината, която управлява. Това не е човек, който често губи контрол над ситуацията. 

Идеята за комикс е повече от удачна.

„Трескав блян“ е преди всичко развлекателна литература. От друга страна това е отличен пример за жанрова литература, уважителна към миналото, интригуваща и увлекателна, която раздърпва клишетата. Сетих се за „Петата купа“ на Дан Симънс, която по страхотен начин разбърка действителност и фикция. Тук трябва да се търси на други места, да не се отхвърля с лека ръка, нищо, че се продава като мистерия за вампири.  

Едно от качествата на Мартин, познато на феновете на „Игра на тронове“ е нежеланието му да спазва установените норми. Например герой, който си мислите, че ще бъде цар, е убит още по средата, а друг, който е най-отвратителният тип, е способен на геройство. В „Трескав блян“ тези моменти са по-рядко(може би смелостта му на автор е нарствала с годините), но въпреки това са достатъчно и създават интересна динамика в сюжета и най-вече чувство на несигурност, което все пак е едно от големите качества на готиката.

Харесах „Трескав блян“. Забавлявах се с героите, научих нещо за корабите по Мисисипи и вампирския роман в частност (книгата е силно повлияна от „Интервю с вампир“, чието действие също се развива в Ню Орлиънс) и най-вече за пореден път се убедих, че при умелото навързване на сюжет, не бива да има място за мързеливи решения. Атмосфера, герои, съспенс и незабравими кървави сцени, от които ще настръхнат косъмчетата по врата ви. В „Трескав блян“ има от всичко.

Ако харесвате "Интервю с вампир", непременно хвърлете едно око на "Трескав блян".

„Месеци наред Абнър Марш бе измъчван от кошмари за кораб, плаващ надолу по течението. Изцяло черен, със загасени светлини, с огромни, черни, брезентови платнища, покриващи основната палуба, през които не прозираше дори рубиненото сияние на пещите. Кораб, обвит в мрак като самата смърт, черен като грях, сянка, блуждаеща на лунна светлина сред мъглите, почти невидима, тиха и бърза. В съня параходът се движеше безшумно, а по палубите му се носеха бледи силуети, разхождаха се из салона, а в каютите пътниците трепереха от страх. Една нощ вратите се отвориха и всички започнаха да пищят. Един-два пъти Марш също се събуди с викове. Но дори и през деня не можеше да забрави кораба, кораба, за който бе бленувал, обвит в сенки и писъци, бълващ дим, черен като очите на Жулио, и пара, алена като кръв.“

Издателство: Сиела

„Джелсомино в страната на лъжците“ – Джани Родари

Не исках да чета „Джелсомино в страната на лъжците“ на Джани Родари. Търсех друга книга – за момче, направено от стъкло. Не помня дали е на Родари, но в часовете по италиански превеждахме части от нея. Тогава много ми хареса меланхолията на чупливото момче, което напомняше на Пинокио, но така и не успях да си спомня автора и заглавието (ако се сещате, моля напишете един коментар).

Джелсомино е различен герой – гръмогласен, вместо чуплив. Носи различността си като нещо знаменателно, което не може да се скрие от света. Затова и не се опитва.

„Това е историята за Джелсомино (от итал. – Жасмин), както сам той ми я разказа. Докато я слушах, почти оглушах, макар че си бях натикал в ушите половин килограм памук. Да, наистина гласът на Джелсомино е толкова силен, че когато той говори, така да се каже „тихичко“, могат да го чуят и пътниците в реактивните самолети, които летят на десет хиляди метра височина над морското равнище и над главата на самия Джелсомино. (…) Когато Джелсомино се родил, хората от цялото село наскачали посреднощ – сметнали, че фабричните сирени свирят за работа. Всъщност изпискал Джелсомино, за да опита гласа си, както всички новородени деца“.  

Аптекар, който продава хляб. 

Ето каква е интригата в книгата. Джелсомино попада в шантаво царство. Нещо не е съвсем наред. Хлебарят нарича франзелите с имена на лекарства, а аптекарят предлага питки и гевреци. Оказва се, че рибата наистина се вмирисва откъм главата и цялото объркване идва заради владетеля на кралството – Джакомоне (шокиращо близък по описание до Доналд Тръмп) – бивш пират, който поради своята плешивост никога не излиза без буйна оранжева перука. На Джакомоне никак не му харесвало да го наричат пират, затова променил значението на думите. Така когато казвали, че е пират, всъщност се разбирало, че е владетел.

Всичко добре, но дума по дума, целият език изгубил първоначалното си значение. Подобно на проказа, лъжата си прокарала път към всяка дума. Тук идва нашият Джелсомино, който не може да си държи езика зад зъбите и с помощта на своенравната котка Дзопино преобръщат всичко с главата надолу. 

По пътя си срещат художник, който може да извика в съществувание всяко нещо, което нарисува и един възрастен романтик, чиято история е в сърцето на приказката. На какво ни учи на Джелсомино? Да не следваме гласа на тълпата и да вярваме, че сърцето ще ни отвежда винаги на добро място. През дверите на въображението. 

Нарисувай мечтите си.

Издателство: Сиела

Други ревюта:

Книголандия