петък, 6 септември 2013 г.

"И опрости нам греховете" - Ромен Сарду

Млад монах пътува към изоставено от бога селище, заедно със своя ученик и огромен войн, който ги защитава. Те трябва да спечелят диваците, които живеят там, откъснати от света, и да разкрият загадката на труповете, които реката е донесла до манастира няколко дена преди да заминат. Легендарен рицар-тамплиер пътува към Рим, за да се срещне с най-влиятелния мъж във Ватикана, докато съдбата на сина му е заложена на карта. Млад клисар мъкне трупа на своя наставник, за да го погребе в родното му място, само за да разкрие злокобна тайна от неговото минало, която ще разтърси светогледа и вярата му. Тези три сюжетни линии се преплитат, за да се свържат, и отново да се разделят, обрисувайки един жесток свят на религиозен тоталитаризъм и брутална несправедливост. Адски силен дебютен роман на Ромен Сарду. 

Абсолютно задоволство извлякох от книгата. Прочетох я за два дена, като вечерта едва склоних да я оставя и да заспя, само за да се събудя на другия ден и отново да я отворя. Сарду ви води за носа през цялото време. Мистериите се разкриват стъпка след стъпка, в съвършен баланс между информираност и неведение. Няма как да оставите книгата по средата. Мистерията присъства през цялото време, нито един от героите не е скучен или незавършен, описанията са кратки и достатъчно ясни. Ще се пренесете в един друг свят, толкова различен от вашия, че на места ще ви се струва, че четете фентъзи. За съжаление, книгата е завършена и няма да има продължение.

Разбира се, глупаво е да се правят сравнения с "Името на розата", но определено нивото е и над шашмите на Дан Браун. За мен романът е една добра симбиоза между двете нива на писане и е абсолютно подходяща за всеки, който иска да се позабавлява с интересна средновековна история.

Моите адмирации към Христо Блажев и издателство "Изток-Запад". Нямам почти никакви забележки към оформлението и редакторската работа, което е изключителна рядкост напоследък.

Дами, вижте кой ще извикам на помощ ако не си купите книжката
Издателство: Изток-Запад

Други рецензии:
Книголандия

вторник, 3 септември 2013 г.

"Жестокото присъствие на времето" - Дженифър Игън

           Времето като побойник   


„Never, oh! never, nothing will die; 
The stream flows, 
The wind blows, 
The cloud fleets, 
The heart beats, 
Nothing will die.”  

- Alfred Lord Tennyson

Напоследък из социалните мрежи доста се коментира една книга. Тъмна корица с жълти букви и очертания на сгради с кръгли прозорци.  На фона на космос. „Жестокото присъствие на времето” определено е сполучливо заглавие. Асоциациите с Пруст са неизбежни, те се потвърждават и от първите цитати:

„ Поетите твърдят, че за миг усещаме като в миналото, щом влезем в дадена къща или градина, където сме живели на младини. Това е твърде рисковано поклонничество, подир което човек натрупва колкото радост, толкова и униние. За предпочитане е да търсим в самите себе си определени места от различни години.”

   „Непознатото в живота на човешките създания е подобно на това в природата, което всяко научно откритие само изтласква назад, но не заличава”

След развитието на квантовата механика през последния век и половина, светът не е същият. Ние не сме същите. Идеята за паралелни светове, други азове, които щъкат, живеят собствен живот и взимат решения, само за да се разделят на други вероятности, може да изпържи главата ти. Нашите възприятия се променят и технологиите играят решаваща роля в тази еволюция. Скоростта с която светът се развива е толкова бърза, че всеки започва да се чувства стар. Двадесетгодишните се чувстват стари спрямо четиринадесетгодишните, а те намират седемгодишните за съвсем други индивиди. Дженифър Игън използва всичко това, комбинирайки го със страха от смъртта и склонността ни да се самоунищожаваме, за да създаде един неустоим коктейл от качествена литература. 


Книгата се състои от 13 глави, всяка със съвършено различен тон, емоция и дори с различен протагонист. Преминаваме през всичките три гледни точки, проследявайки плетеница от съдби в диапазона 1970-2020г. Всички се допират в някой определен момент, но не това е важното. Книгата е по-скоро сборник с тематично свързани разкази, уловени моменти, които разказват какво е да си човек в края на 20 и началото на 21 век, И точно тук, мисля, се крие тайната на успеха на книгата. Когато читателят открие себе си, ясно отразен в едно произведение на изкуството, той проектира личните си преживявания, доукрасява го, прави го свое.  Авторката пише адски умело, като постига невероятен баланс между необходимите описания и оставеното на въображението. Без никаква поза и нравоучение, тя описва живота като неустойчив. Прескачаме в различни моменти от съдбите на героите. Няма сигурност. Минало, настояще и бъдеще се сливат в едно.

Към края на книгата има 70 стр. разказ, оформен като слайд-презентация, който разисква паузите в рок музиката, осъществявайки в същото време нуждата от пауза за самата книга (точно, когато тя е най-силна).

   „Паузата те кара да мислиш, че песента ще свърши. Песента обаче не свършва и ти изпитваш облекчение. Но после песента наистина свършва, защото всяка песен свършва, очевидно, и този.път.краят.е.наистина”

Намирам книгата за възхитителна. Българският читател може веднага да направи паралел с Георги Господинов и неговите „Физика на тъгата” и „Естествен роман”. Ако те ви допадат, Игън е само за вас!

Книгата е удостоена с „Пулицър” през 2011г.