вторник, 3 септември 2013 г.

"Жестокото присъствие на времето" - Дженифър Игън

           Времето като побойник   


„Never, oh! never, nothing will die; 
The stream flows, 
The wind blows, 
The cloud fleets, 
The heart beats, 
Nothing will die.”  

- Alfred Lord Tennyson

Напоследък из социалните мрежи доста се коментира една книга. Тъмна корица с жълти букви и очертания на сгради с кръгли прозорци.  На фона на космос. „Жестокото присъствие на времето” определено е сполучливо заглавие. Асоциациите с Пруст са неизбежни, те се потвърждават и от първите цитати:

„ Поетите твърдят, че за миг усещаме като в миналото, щом влезем в дадена къща или градина, където сме живели на младини. Това е твърде рисковано поклонничество, подир което човек натрупва колкото радост, толкова и униние. За предпочитане е да търсим в самите себе си определени места от различни години.”

   „Непознатото в живота на човешките създания е подобно на това в природата, което всяко научно откритие само изтласква назад, но не заличава”

След развитието на квантовата механика през последния век и половина, светът не е същият. Ние не сме същите. Идеята за паралелни светове, други азове, които щъкат, живеят собствен живот и взимат решения, само за да се разделят на други вероятности, може да изпържи главата ти. Нашите възприятия се променят и технологиите играят решаваща роля в тази еволюция. Скоростта с която светът се развива е толкова бърза, че всеки започва да се чувства стар. Двадесетгодишните се чувстват стари спрямо четиринадесетгодишните, а те намират седемгодишните за съвсем други индивиди. Дженифър Игън използва всичко това, комбинирайки го със страха от смъртта и склонността ни да се самоунищожаваме, за да създаде един неустоим коктейл от качествена литература. 


Книгата се състои от 13 глави, всяка със съвършено различен тон, емоция и дори с различен протагонист. Преминаваме през всичките три гледни точки, проследявайки плетеница от съдби в диапазона 1970-2020г. Всички се допират в някой определен момент, но не това е важното. Книгата е по-скоро сборник с тематично свързани разкази, уловени моменти, които разказват какво е да си човек в края на 20 и началото на 21 век, И точно тук, мисля, се крие тайната на успеха на книгата. Когато читателят открие себе си, ясно отразен в едно произведение на изкуството, той проектира личните си преживявания, доукрасява го, прави го свое.  Авторката пише адски умело, като постига невероятен баланс между необходимите описания и оставеното на въображението. Без никаква поза и нравоучение, тя описва живота като неустойчив. Прескачаме в различни моменти от съдбите на героите. Няма сигурност. Минало, настояще и бъдеще се сливат в едно.

Към края на книгата има 70 стр. разказ, оформен като слайд-презентация, който разисква паузите в рок музиката, осъществявайки в същото време нуждата от пауза за самата книга (точно, когато тя е най-силна).

   „Паузата те кара да мислиш, че песента ще свърши. Песента обаче не свършва и ти изпитваш облекчение. Но после песента наистина свършва, защото всяка песен свършва, очевидно, и този.път.краят.е.наистина”

Намирам книгата за възхитителна. Българският читател може веднага да направи паралел с Георги Господинов и неговите „Физика на тъгата” и „Естествен роман”. Ако те ви допадат, Игън е само за вас!

Книгата е удостоена с „Пулицър” през 2011г.

2 коментара: