„Смъртта на Нерон” – Лион Фойхтвангер



Смъртта на Нерон” на Лион Фойхтвангер е сборник с разкази на големия немски майстор, оставил отпечатък в съвременната европейска и световна литература с биографичния роман „Гоя” и историческия двутомник „Лисици в лозето”. Но ако не сте ги чели, може би е добра идея да започнете именно от кратките текстове, поместени тук.

Повечето разкази са по три-четири страници и обхващат период от близо 30 години – най-ранните са писани през 20’-те на миналия век, а по-късните след възхода на нацистите в Германия. Фойхтвангер, роден в Мюнхен в семейство на еврейски фабриканти, напуска принудително страната, а книгите му подхранват кладата заедно с тези на Томас Ман и други видни интелектуалци под звуците на щурмовашката „Песен на Хорст Весел”.

Венцеслав Константинов („Немски литературни простори“) е свършил чудесна работа с превода, а предговорът му дава стабилна основа за контекста и обстоятелствата около написването на разказите и живота на скромния писател. От там можете да научите за копнежа на Фойхтвангер да изследва задълбочено противоречието vita activa и vita contemplativa – жвотът, посветен на делото и този на съзерцанието. Нещо, което може да се наблюдава и в произведенията на неговия сънародник Томас Ман, чиито новели „Смърт във Венеция” излязоха преди седмица и нещо на българския пазар. Ето какво казва той за творчеството на Фойхтвангер:

Думите му, било то за литературни, политически или чисто човешки проблеми, са занимателни и поучителни, смехът му е топъл и заразителен, в преценките му за света и хората има повече хумор, отколкото строгост. Юбилеят му ще раздвижи немалко пера навсякъде по земята – и с основание, защото неговото творчество е радвало, вълнувало и обогатявало хиляди и хиляди хора от най-различни страни.


Именно това „повече хумор, отколкото строгост” личи от разказите, поместени в „Смъртта на Нерон”. Изумително е как интелектуалец, живял по онова време, изгубил толкова от своя народ, станал свидетел на опустошителната сила на омразата, е запазил добрината и топлината на духа. Дори към насилника. Това и ме впечатли най-силно в книгата. Дружелюбният тон, въпреки мрачната тематика на някои от историите. Например в „Борба с бикове” Фойхтвангер , за разлика от Хемингуей, вижда в почти религиозния ритуал варварско убийство, кръв и жестокост, но не си позволява да порицава. „Експедиция до полюса” и „Полет на рекордна височина” пък са изпълнени с неприкрито любопитство към будния дух на смелите изследователи, изплували от духа на предходната и настояща епоха.

Може би най-силно впечатление обаче прави разказът „След сезона”, който разкрива смешното положение на застаряващ писател, който прекарва в спокойствие дните си в отдалечено градче, където никой не знае името и творчеството му. Докато плува обаче, се запознава с не особено очарователна девойка, която го предизвиква да стигне до отсрещния остров. С много усилия писателят изпълнява предизвикателството, след което умира от простуда, а момичето до края на живота си влиза в ролята на „последната му голяма любов”. Майката й дори я насърчава. Така „След сезона” се превръща едновременно в семпла история, надникване в самотния писателски занаят и същевременно коментар на немското общество от 30’-те години, което е предпочело една задоволителна приказка пред болезнената истина.

В разказа „Смъртта на Нерон”, чието име краси и корицата на сборника, ясно се долавят приликите между римския управник и съвременните за Фойхтвангер самовлюбени диктатори.  Ето и някои от разсъжденията на самия Нерон:

- Не е лесно да си добър император като Цезар или Август. Също да си добър артист като Росций или Либан не е лесно. Но да бъдеш едновременно велик император и велик артисти е дяволски трудно. Всъщност всичко, което съм направил, е добро. Наистина, пари не оставих и съм любопитен как този престъпник Галба ще плати трийсетте хиляди, които е обещал на всеки мой преторианец. – Той все още клатеше учудено глава. – Но това, за което съм похарчил парите, е добро. Ако световната история е справедлива, трябва да отсъди: онова, което не с е удаде на Александър, постигна го Нерон. В действителност Нерон разпространи по света гръцката култура и гръцките нрави. Навярно световната история няма да е справедлива и ще се спре само на нещата, които уж съм направил лошо. Сега един велик живот трябва да се увенчае с велика смърт. Сенека не ми бе лош учител. Той умря достойно. Всъщност трябва да ми е благодарен, че му дадох възможност да умре достойно. По-добре така, отколкото ако бе свършил в леглото си най-просташки. Какво ще кажеш, драги Спор, не искаш ли да ме предшестваш в смъртта?

Той не обърна внимание, че юношата изплашено се отдръпна от него. 

- Сигурен съм – продължи Нерон, - че тези, които съм заповядал да убият, вече не ми се сърдят, след като слязоха в подземния свят. Накарах да избият доста много, прекалено много, но за това си имае причини. Сега, след като вече са мъртви, самите мъртъвци ще ме разберат и ощм сляза при тях, ще ме поздравят почтително и дружелюбно. Не мислиш ли и ти така, драги Спор?

Ала юношата беше изчезнал.

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации