Момчето, което завърза Луната за Земята

Писателите често си говорят сами. Предполагам това важи за хората на изкуството, а в днешно време и за хората въобще, но за писателите важи с още по-голяма сила, тъй като повече от всички останали прекарваме времето си в тишина. Както пише Хенри Джеймс: 

Трудим се в тъма, правим каквото можем, даваме каквото имаме. Нашето съмнение е нашата страст, а страстта – нашето дело. Останалото е безумието на изкуството.

Сами сме си читатели, редактори, а често и интервюиращи. В това постоянно състояние на несигурност, граничещо понякога с лудост, можете да си представите как се чувстваме, когато ръкописът бъде завършен и публикуван. Тогава настава очакването прозорецът към успеха да се открехне и светът да се обърне към нас, но понякога минава дълго време, преди някой да ни зададе въпросите, на които сме се надявали.

Така и аз силно бих искал някой да ме попита защо написах кратък роман за любов и сънища, затова ще се опитам в няколко изречения да събера мислите си с надеждата да ви е интересно или поне информативно.

Преди пет години, когато все още се борех с разпространението на дебютния си сборник с разкази, някъде из хаоса на трескавите ми опити да привлека внимание, изплува образ, който дълбоко ме развълнува. Момче и момиче вървят в пустинята. Тя сънува, а той записва сънищата ѝ. Момчето е влюбено в момичето, но се страхува да изрече на глас думите. Двамата вървят в тази пустиня, а над тях се извисяват краката на Бога на песните, който пише за изгубената си любима. Този нежен и меланхоличен образ ме накара веднага да се захвана да описвам всичко, което ми се искаше да съществува.

Не знаех какво да правя с тези особени страници, които не бяха нито разказ, нито роман. Мина известно време и се появи друг образ, съвсем различен от първия. За говорещ вятър, който някога е бил човек, но е изгубил тялото си. Вятърът се върти около къщата на своята сестричка и нашепва думи на грижа. Тя не го вижда, потънала е в тъгата си и на вятъра не му остава друго, освен да се спусне в дебрите на планината, където едно друго момче се опитва да разгадае гатанките на добрата фея, която плете златна нишка, способна да завърже Луната за Земята.

Третият образ бе архипелаг от сънища, случили се някога в миналото.

Повече няма да издавам.

Приказката е добре омотана и в нея съм вложил най-съкровените мисли и чувства, които са ме вълнували през последните пет години. Относно любовта между двама души, без значение дали са мъж и жена или родител и дете. Относно опасността от навлизането в дебрите на измислиците и най-вече относно болезнения процес около порастването. Това е лична, но опасна книга, бъдете предупредени! 

Благодаря на „Жанет 45” за доверието и на София Попйорданова за изключителната корица. Надявам се книгата да ви хареса толкова, колкото аз се страхувам да говоря за нея. Оставям тук добрите думи, които редакторът Борис Минков написа, както и няколко линка за поръчка. Сайтът goodreads също е добро място, където можем да се срещнем. Ако ли не, пясъчният човек ни очаква надолу по пътя.

Благодаря ви!

В своята нова книга Мартин Касабов развива умело интереса си към странни, паралелно съществуващи светове и времена: пустини, морета, миражни източни градове, лунни пейзажи. Колкото и да са необичани, приказни по своята атмосфера, тези пространства щедро предоставят видения ключове за изграждане на мостове към всекидневието на едно момче от близкото минало, спечелило… уокмен при пътуването си до столицата. Времената се преплитат, деца и родители се следват и застигат по пътищата си един към друг. Но над всичко и всички се извисява мощта на разказването.

Поръчайте от тук: Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg