"За мишките и хората" - Джон Стайнбек

Предишният роман, който прочетох и за който ви разказах – „Знахар“ на Мостович е публикуван същата година като този на Стайнбек. Обичам такива съвпадения, защото ми дават възможност да надникна в начина на мислене на хора от един и същи исторически период. Макар да е трудно да се сравнят, двете книги без съмнение си приличат в начина на писане и в описаното страдание, предизвикано от несправедливостите в света. Годините преди да избухне Втората световна война...

Романът на Стайнбек разказва за двама приятели – Джордж Милтън и Лени Смол, които пътуват от ферма на ферма в търсене на работа. Лени е едър, тромав и умствено изостанал мъж, надарен с нечовешка сила, който следва Джордж навсякъде и се старае да изпълнява всяка негова заръка. Двамата мечтаят за собствена ферма, където най-накрая да си починат от своеволията на съдбата. Въпреки бащинската закрила на Джордж, Лени постоянно си навлича неприятности, а огромната му сила неизбежно го превръща в опасност за околните. 

Още си спомням, когато преди повече от десет години с баща ми гледахме екранизацията на Гари Синийз с участието на Джон Малкович в ролята на Лени. Въздействащ филм, който предизвика все още неразвития ми ум да се блъска, в търсене на решения на сложните въпроси, които неизбежно се появяваха. Тук хората страдат, но не заради своите грехове, а поради прекомерна любов. Стайнбек описва един суров свят, в който за добрите няма място – те трябва да се застрелят, за да не се мъчат, както гласи една известна поговорка. Всичко слабо, детско и наивно трябва да се изчисти, остават само пригодените да оцеляват.

Историята е трогателна, а Стайнбек търпеливо изгражда въздействащия финал. Животните са често сравнявани с хората. Кучета, зайци и мишки намират изражение в човешки образи на някои места и служат като символи на други, но общо взето, всичко е достатъчно просто и разбираемо – като самата история. Там се корени и силата на романа. Земята, която е централна тема за почти всички романи на Стайнбек отново присъства, този път тя е илюзия, мираж:

– Не сте с всичкия си – присмя се Крукс. – Колко съм ги виждал аз такива – скитат по пътищата и по фермите с вързопи на гръб и все имотец им в главата. Един ли е, двама ли са... Дойдат, поработят, па си идат; и все петимни за парче земя. Всеки за туй си мисли. Ама ни един не си е купил. То е като рая. Аз доста книжки съм попрочел, та знам: парчето земя е като рая – не можеш стигна до него. Но от главите им не излиза. Все за това си говорят. Фантасмагории!

Впечатляващо е как могат да се вкарат толкова много теми в 100 стр. Сблъскваме се с тежката съдба на фермерите от началото на века, които са чести герои в романите на Стайнбек (както и долината Салинас), с робство, самота, с несправедливост, работна етика, приятелство, невинноста и нейната загуба, мечтите на работника и тяхното разбиване в каменистата реалност. Всичко това е написано с типичното за Стайнбек смирено и приятелско отношение. Тонът винаги е като на меланхоличен, добър човек. Много харесвам непретенциозно писане и дори на места да изглежда повърхностно и не кой знае какво, убеден съм, че след години ще се връщам към тези истории.

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:

Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg

Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!