Ужас – Дан Симънс
Не съм писал в страницата от една седмица. Надявам
се с тази публикация да измия вината си и да ви уверя, че не съм си клател
краката, а съм залягал над едно сериозно четиво. Истината е, че бях замръзнал в
ледовете на Арктика, в приятната компания на няколко английски джентълмени,
които, за разлика от тези на П.Г. Удхаус, преживяха действителни неволи.
Предупреждавам ви, че насъбраната енергия намери отдушник в тази рецензия, така
че си пригответе чаша чай, загърнете се уютно с любимото си одеяло и ме последвайте.
Книгата е базирана върху действителната история за експедицията на капитаните Джон Франклин и Франсис Крозиър, които през 1845 г. се отправят към Арктика в търсене на Севернозападния морски път, който хипотетично би трябвало да свързва Атлантическия и Тихия океан. Експедицията се оказва пълен провал, когато корабите „Еребус” и „Ужас” замръзват и обричат екипажите си на бавна и мъчителна борба за оцеляване. Симънс преплита реалност и фикция, за да разкаже една различна версия за трагедията.
Северозападният морски път е бил обект на
изследователски интерес векове наред. Още от епохата на Великите географски
открития, идеята за търговски път северно от Америка е изкушавала европейските
владетели и амбициозните им моряци, готови на крайности срещу обещания за
богатство и слава. Проблемът бил Тордесилският договор, който давал право
единствено на Испания и Португалия да търгуват с Азия, изпращайки корабите си
по познатите пътища през южните брегове на Африка или Америка. Това оставило
страни като Англия, Франция и Нидерландия извън играта. Съвсем неприемливо
според тях, както вече се досещате. Следват множество неуспешни опити. Елизабет
I изпраща своя верен пират Мартин Фробишър, който от три експедиции успява
единствено да открие остров Бафинова земя и да домъкне огромни количества
обикновен железен пирит – златото на глупаците в двора на кралицата (пиратска
му работа). През следващите векове имало множество опити, но всички те се
проваляли в лабиринта от малки островчета на Канадския архипелаг. Интересът
постепенно намалял, докато през 1817, британското правителство не обявило
награда от 20 000 лири на човека, който открие път към Азия от северозапад.
Така стигаме до експедицията описана тук, която потегля през 1844 г., но така и
не се завръща.
Командването било поверено на Джон Франклин – полярен
изследовател, контраадмирал, който по това време вече бил на 59 години и имал
зад гърба си цели три арктически експедиции, като по време на една от тях едва
не изгубил живота си. Наложило му се да яде лишеи и да вари кожените ремъци на
обувките си. В книгата се споменава тази причудлива склонност на англичаните да
уважават провалилите се откриватели. Считало се за успех да оцелееш, да се
върнеш и да разкажеш. Сега се сещам, че имат и музей, посветен на Титаник.
Франклин потегля с два кораба – „Еребус” и „Ужас”. Подходящи имена за съдбата,
която ги очаква (Ереб в древногръцката митология е олицетворението на мрака).
За капитан на „Ужас” бил назначен Франсис Крозиър, който може да видите на
снимката и който се доближава най-много до ролята на основен персонаж в
книгата.Чрез ретроспективни
глави проследяваме началото на експедицията, запознаваме се със
състоянието на Крозиър и Франклин преди да потеглят и получаваме оскъдна
информация за семейното им положение. Следващите 400 страници проследяват
трудностите, с които мъжете се сблъскват в Арктическия пояс – периодът, когато
двата кораба замръзват до остров Крал Уилям. Запознаваме се с лейтенант Ървинг –
младо момче, което се влюбва в мистериозна инуитка, която е пленник на кораба;
д-р Гудсър – педантичен дребосък, плавал на Бийгъл и разговарял със самия
Дарвин; както и десетки други персонажи.
Всеки един от тях е умело обрисуван.
Симънс не бърза, отделя внимание, за да ни покаже
какво би било ежедневието на тези кораби при подобни условия. „Ужас” е корабът,
на който прекарваме по-голямата част от повествованието. Минаваме през повечето
помещения, виждаме къде спят моряците и къде се срещат офицерите, къде е парният
двигател и как се носи вахта при температури от порядъка на -40 градуса. На
някои това може да им се стори досадно, но за мен бе добре дошло. Имайте
предвид, че Симънс умело вкарва чудовището всеки път, когато започне да
доскучава.
Симънс познава тези кораби, знае от какво дърво са
правени, какви парни двигатели имат и от коя железопътна компания са доставени,
знае с каква храна са разполагали моряците, с какви количества, и защо повече
от половината консерви са се оказали развалени; запознат е с движението на ледовете,
техните свойства и влияние върху корабите и още толкова неща, че егото на някой
млад писател ще бъде тотално унищожено.
Атмосферата също
се налага още от самото начало. Симънс прави всичко възможно, за да ви вкара в
тези замръзнали кораби, да усетите температури от порядъка на -40 градуса и да
живеете няколко месеца в пълен мрак, докато навън дебне твар, която дори не
можете да си представите. Гладът бавно се прокрадва по страниците, докато
хладилникът у дома ви изглежда неприлично препълнен, а уютното кресло – все
по-уютно.
Една добра книга никога не е само това, което
виждате на пръв поглед. Поради дългогодишния труд и внимание, които авторът
посвещава, тя започва да се разраства на множество нива, започва да придобива
дълбочина. Подобна трагедия е сгоден случай да се разгледат интересни теми, като в случая основните са
търсенето на път в безизходата и загубата на човешкото, пред лицето на ужаса и смъртта. Образите на замръзналите кораби,
които вместо да се движат по вода, биват бавно смазвани от нея, ни показва, че
тук всичко е неестествено, законите на природата са изкривени. Основният цвят е
белият, но както е обяснено в цитата от „Моби Дик” в началото на книгата, той
също може да се отдалечи от приятните асоциации и да се превърне в източник на
ужас.
Благодаря за картите!
Винаги е удоволствие да четеш книга, която предлага възможността да проследиш
пътя на героите и да разгледаш заобикалящата ги среда. Още от Толкин научих
какво огромно влияние може да има една добре изготвена карта за ума на четящия.
В началото, когато Симънс удобно нахвърляше тонове информация, постоянно
отгръщах страниците, за да сверявам имената на островите, заливите, протоците,
реките; да измервам разстоянията (удобно посочени в километри и мили); или да
си припомням къде точно се намират корабите в дадения момент, но с течение на
времето образите се запаметиха в съзнанието ми и ако след средата на книгата ме
бяхте попитали къде точно се намират героите, щях съвсем спокойно да ви обясня
не само това, ами и от къде и как са минали, за да стигнат до тази точка.
Изключително приятно е да се вживееш по този начин.
Симънс познава тези кораби, знае от какво дърво са
правени, какви парни двигатели имат и от коя железопътна компания са доставени,
знае с каква храна са разполагали моряците, с какви количества, и защо повече
от половината консерви са се оказали развалени; запознат е с движението на ледовете,
техните свойства и влияние върху корабите и още толкова неща, че егото на някой
млад писател ще бъде тотално унищожено.
Атмосферата също
се налага още от самото начало. Симънс прави всичко възможно, за да ви вкара в
тези замръзнали кораби, да усетите температури от порядъка на -40 градуса и да
живеете няколко месеца в пълен мрак, докато навън дебне твар, която дори не
можете да си представите. Гладът бавно се прокрадва по страниците, докато
хладилникът у дома ви изглежда неприлично препълнен, а уютното кресло – все
по-уютно.
Една добра книга никога не е само това, което
виждате на пръв поглед. Поради дългогодишния труд и внимание, които авторът
посвещава, тя започва да се разраства на множество нива, започва да придобива
дълбочина. Подобна трагедия е сгоден случай да се разгледат интересни теми, като в случая основните са
търсенето на път в безизходата и загубата на човешкото, пред лицето на ужаса и смъртта. Образите на замръзналите кораби,
които вместо да се движат по вода, биват бавно смазвани от нея, ни показва, че
тук всичко е неестествено, законите на природата са изкривени. Основният цвят е
белият, но както е обяснено в цитата от „Моби Дик” в началото на книгата, той
също може да се отдалечи от приятните асоциации и да се превърне в източник на
ужас.
Благодаря за картите!
Винаги е удоволствие да четеш книга, която предлага възможността да проследиш
пътя на героите и да разгледаш заобикалящата ги среда. Още от Толкин научих
какво огромно влияние може да има една добре изготвена карта за ума на четящия.
В началото, когато Симънс удобно нахвърляше тонове информация, постоянно
отгръщах страниците, за да сверявам имената на островите, заливите, протоците,
реките; да измервам разстоянията (удобно посочени в километри и мили); или да
си припомням къде точно се намират корабите в дадения момент, но с течение на
времето образите се запаметиха в съзнанието ми и ако след средата на книгата ме
бяхте попитали къде точно се намират героите, щях съвсем спокойно да ви обясня
не само това, ами и от къде и как са минали, за да стигнат до тази точка.
Изключително приятно е да се вживееш по този начин.
Симънс подбира майсторски символите и образите, които
използва, за да ни въздейства по най-силния начин. Корабът например изведнъж не
е просто кораб, а става като съзнанието на човека – разделено на три нива, като
лудостта само чака някой да слезе и да отвори вратата. Препратките към други
произведения, които винаги изобилстват в книгите му също са налице, като в
момента веднага се сещам за разказа на Едгар Алан По Маската на алената смърт,
който е използван по един наистина забележителен начин. Той бележи средата на
книгата, поставяйки началото на следващите далеч по-кървави и ужасяващи глави.
Книгата може и да започва
с цитат от „Моби Дик”, но веднага забравете за вълнуващите приключенски
романи за пирати и моряци, които всички обичахме да четем като юноши. Тук
всичко е затихнало, хванато в белия капан на ужаса. Няма място за шеги и
подвизи, няма място за любов и нежност. Суровата действителност поставя
моряците на ръба на разсъдъка, като единственият приоритет е самото оцеляване.
Инуитската митология също
се прокрадва в повествованието и символизма. Чудовището е заимствано от там. Трудно
ми бе да си представя точно как изглежда тази твар, а и Симънс
не полага големи усилия, за да я опише. Тя винаги се появява в мъглата, дебне в
мрака и когато нападне, ужасът надделява и никой не си прави труда да я
изследва. Докато подготвях информация за рецензията, попаднах на нещо
много интересно, което обуславя чудесно тона на книгата :
Запитан за
своята вяра и вярвания, Ауа, шаман, който съпровожда Кнут Расмусен по време на
неговото пътешествие, отговаря: „Ние не вярваме, нас ни е страх“.
Втората част от книгата проследява
опитът на оцелелите моряци да избягат от корабите си, използвайки шейни и
завързани за тях лодки, които евентуално да използват, когато достигнат
размразените ледове на юг. Целта им е да достигнат Канада, където да ловят
храна и евентуално да срещнат други хора, които да им окажат помощ. Чудовището
е по петите им, а сред екипажа се появяват страховитите помисли за канибализъм.
Това наистина се превръща в едно пътешествие към дъното на човешката душа, където
броди далеч по-смразяващ ужас, отколкото този, който да посрещнеш открито в
битка.
Симънс разказва историята от гледната точка на Крозиър в сегашно време, други глави са в минало, а тези на д-р Гудсър са в епистоларен стил. Това е приятно разнообразие при подобен обем.
И за да бъда обективен, ще посоча няколко неща, които ме подразниха. Възможно е да има и други, но на този етап ми е трудно да ги систематизирам и обясня, така че засега ще спомена само няколко. Основният дразнещ аспект за мен бе липсата на силно изявен главен герой. Ако приемем, че Крозиър е в центъра на всичко, то какво можем да кажем за него след края на книгата? Сърдит ирландец, който пие уиски и пъшка под тежестта на началството. Опитите да се създаде някаква перспектива чрез ретроспекции към любовни похождения за мен бяха абсолютно безполезни.
Другият проблем беше финалът,
който не мога да коментирам, но който ми се стори чужд на тона на книгата.
Човек прочита последните страници, след това ги препрочита и си преразказва на
глас какво всъщност се е случило, след което или го избива на смях или започва
да се удря с дебелата тухла по главата. Не, наистина, всичко ми се стори претупано
и детинско, но ще се сдържа и няма да издавам. Преценете сами.
Не знам дали да
впиша обема като минус, защото ако предишните ми две оплаквания бяха
задоволени, едва ли щях да мрънкам за тези 800 стр. Със сигурност можеше да се
намалят до 500-600, но за целите, които Симънс си е поставил, определено му е
трябвало огромен обем. Истината е, че на места ще започнете да прозявате но
запазете търпение, защото след 20-30 стр. ви чака нова доза ужас и действие.
Една от любимите ми сцени беше преследване между чудовището и един от моряците –
сцена, достойна за холивудски екшън.
И като споменах Холивуд... до колкото разбирам, от AMC са решили да правят сериал по книгата, което може и да не се окаже кой знае колко лоша идея. Все пак имат достатъчно грим, останал от The Walking Dead, за да издокарат стотина изгладнели моряци. Напоследък виждаме сериозен бум на сериалите, като повечето сериозни актьори започват да се ориентират към малкия екран. „Ужас” определено има потенциал да привлече някое по-сериозно име, като аз ще си позволя да препоръчам г-н Ръсел Кроу за Франсис Крозиър. Най-малкото Кроу има опит като капитан на английски кораб в „Господар и командир”.
Нека споделя и заключителни
думи за самия автор, който съвсем изчезна в тази рецензия. Едва миналата
година, по препоръка от приятел, се запознах с творчеството на Симънс, като
прочетох първата част от поредицата „Хиперион”. Трябва да призная, че книгата беше
страхотна, въпреки затрудненията ми с разгадаването на литературните препратки.
Прилики между двете творби без съмнение могат да се открият, но аз предпочитам
да не намесваме подобни паралели, защото съвсем ще се отплеснем. Достатъчно е
да признаем, че Симънс има интелектуална подготвеност, а и вече огромен опит в
писането на огромни романи, и това си личи от всяка страница.
Повярвайте ми, въпреки
огромната рецензия, все още има много неща, които заслужават да бъдат
споменати. Ще тегля чертата тук, защото рискувам да изгубя и най-верните си
читатели. „Ужас” действително е една забележителна книга. Със
смазващия си мащаб, тя въздейства на читателя, запращайки го в ледената пустош
в края света, за да му разкрие колко малка е границата между човека и
чудовището. Въпреки забележките, които посочих по-горе, определено препоръчвам,
но само за хардкор читатели, които са развили необходимото количество търпение
за подобни тухли.
Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме
подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за
Земята“ от следните сайтове:
Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg
Дебютният ми сборник с разкази „Когато
великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“.
Благодаря ви!
.jpg)
