Подготовка за самотата
Сам Шепърд, „Онзи в мен“, издателство „Лист“, превод Боряна Даракчиева, 2019 г.
Преди смъртта си през юли 2017 г. вследствие на
амиотрофична латерална склероза Сам Шепърд вече е носител на Пулицър и
държи рекорда за най-много спечелени награди Оби за
драматургия (цели десет). Всичко това – въпреки популярността на холивудски
актьор, познат от филми като „Истински неща“ (номиниран за Оскар),
„Райски дни“ и „Париж, щата Тексас“. В предпоследната му книга обаче не прозира
удовлетворение. Напротив, „Онзи в мен“ е равносметка на разочарованието.
Кратките фрагменти в нея проследяват мисловните
подскоци на разказвача, който дълбае миналото в търсене на отговори за сегашното
(сумрачно) състояние на нещата. Главите в този оплетен като мрежа роман
напомнят на записки в тетрадка, писана през нощта с безсънна ръка. Като излезли
изпод машинописа на Фокнър и битниците барабанят отсечените, ударни изречения.
Самотата след изгубена любов, след замъгленото себе и разпилените спомени,
които са го изграждали, може би не заслужава друго освен бързина и ярост.
Койоти, прахоляк, каубойски ботуши и пустинни
пейзажи изпълват света на Шепърд. Описанията му са като трескав сън в прерията
– там, където изгарящото отчаяние на изгубената, дистанцирана от големите
градове Америка прежуря душата и жигосва опита за бяг. Дървената му къща може
да е някъде в пламтящия ад на Юга, в съседство с Кормак Маккарти, където
смаляващите се хора не са говорили от десетилетия, а покрай вдигнатите крака на
масата изтича последната бутилка уиски. Шепърд дълбае отчаянието си, докато то
не мине през дъските и не стигне до обратната страна на света, където го чака
миналото Аз под формата на дете.
Дали поради болестта или емоционалното състояние,
мисълта на Шепърд е мъглява, трудно се проследяват и навързват отделните
текстове, а мотивът за съжалението на възрастния мъж, хванал се с млада
любовница, която в случая го изнудва, записвайки разговорите им, натежава.
Прозата на Шепърд е уморена, като боксьор, който не може да държи вече ръцете
си вдигнати, той твърде често се отказва или открива повече смисъл за себе си,
отколкото може да предложи на навлизащия в обраслите с разместени спомени
изречения.
В някаква степен уводът на Пати Смит спомага за
осмислянето на книгата. Този „мрачен компас“, както тя го нарича, който води
към вътрешния север на разказвача и маркира с мозаечна обърканост лутанията на
Шепърд, е бил споделен от двамата преди повече от 30 години, когато са били за
кратко заедно. В друг текст, посветен на своя приятел, тя описва как са пишели,
подавайки си изречения, подобно на джаз саксофонисти. Това е наситеното с мирис
и цветове минало, към което Шепърд се връща в книгата си. Тази безкрайна
„подготовка“ за очакваното безкрайно уединение.
Първото, което улавям в своето „търсене на образа“, е фактът, че е „изгнаник“. Усещането да си „отделен“ като начин на живот. Как се случва така, че един човек става някак отделен. Нещо безкрайно познато. И отново влизам в него. Изнудвачката сякаш е изчезнала напълно – пропадна вдън земя. Най-вероятно заради липсата на внимание от моя страна – липсата на съобщения. Липсата на това да се чувства чувствителна. Предполагам. Не знам. Но аз го нося в себе си. „Изгнаника“. Познавам го. Няма нужда от подготовка. Целият ми живот беше подготовка.
Култура / Брой 5 (2958), Май 2019
Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:
Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg
Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!