Свидетелства за една епидемия

 

„Дневник на чумавата година“, Даниел Дефо, превод от английски Васил Атанасов, изд. „Апостроф“, 2020 г.

През лятото на 1665 г. жителите на Лондон имат всички основания да вярват, че Божието наказание за греховете им наближава. Слухове, че чумата, опустошила Европа преди три века, се е появила в една от енориите извън градските стени, хвърлят набожното население в смут. Известно време болестта се появява, след което изчезва за няколко месеца, докато изведнъж не избухва в самия Лондон, превръщайки се в последната епидемия в столицата с толкова опустошителни размери. Днес продължава да се спори доколко тази чума е близка до съвременните щамове. Прието е, че разпространението ѝ се дължи на бълхите по плъховете, но остават много въпросителни. Болестта взима около 100 000 жертви, като в най-кошмарните месеци са умирали по 7000 души на седмица. При население от 450 000 това прави около 20 % от жителите на столицата. Създателят на английския роман Даниел Дефо, макар и все още невръстно дете, става свидетел на всичко това.

В книгата си „Дневник на чумавата година“ (преиздадена тази година от изд. „Апостроф“) Дефо описва впечатленията си с гласа на очевидец от първо лице. През въпросната 1665 г. обаче авторът е едва 5-годишен, така че не можем да говорим за буквална автобиография. Книгата е подписана с Х. Ф. – инициалите на неговия чичо, което накланя везните към тезата, че това са преди всичко чужди разкази. Дефо публикува книгата през 1722 г., позовавайки се на спомени, исторически факти и известен процент художествена измислица. Специалистите все още спорят как бихме категоризирали произведението, което само по себе си е свидетелство за оригиналния и ефективен подход на Дефо. „Дневник на чумавата година“ е „псевдоистория“, която неусетно преминава от документалистика към описания на лични съдби, обрисувани с художествено усърдие.

За повечето разкази Дефо уточнява, че не е видял с очите си случката, но е чул от еди-кого си и по-скоро вярва или пък отхвърля слуха. Някои от тези истории са силно въздействащи. Мъж придружавал каруцата, в която били мъртвите му съпруга и дете, но открил, че ще бъдат изхвърлени в общ гроб, в който понякога скачали и живи хора. Описанията на лунната светлина, горските сенки и тихото отчаяние в тази история създават паметен епизод от сърцето на Англия през XVII век. Пътник помолил за стая в странноприемница. Всички били пълни, но стопанката се смилила и му позволила да заеме таванското помещение. Той си поръчал топла бира, но тя забравила за поръчката и се сетила чак на другия ден. На сутринта открили трупа му, отдавна изстинал, в леглото.

Някои страници създават силно художествено внушение. От миризмите, с които лондончани напоявали дрехите и носните си кърпички в опит да се предпазят (църковните служби в неделя били като букет от ухания), до звуците – писъци от някоя бегло осветена стая вечер, викове на луди и фалшиви пророци през деня. Дори липсата на звуци е осезаема – камбаните спрели да бият, когато някой е починал.

Не липсвали измамници, гадатели, астролози и шарлатани, които подлъгвали народа, че притежават чудодейно лекарство. Дефо описва мъж, който написал, че преглежда безплатно бедни хора, но след общия преглед пробутвал някаква кутийка със съмнителни билки срещу определено заплащане. Измамникът бързо бил изобличен от една оправна клиентка, която го поставила на място. Бедните, разбира се, страдали най-много. Голяма част от тях, подобно на богатите, се опитали да избягат от града, но тъй като нямало къде да отидат, а и съседните градове и села не приемали никого, мнозина от тях умрели по пътищата и полетата. Самотна и страшна смърт.

Един от по-обстойните разкази в книгата е почти приключенски и се отнася до малка група, която избрала да живее извън стените на града, в началото на палатки, а по-късно и в импровизирани къщи от дърво и зидария с подръчни материали. Те често се местили, а веднъж дори успели да убедят малък град да им съдейства с храни и стоки. Искрено удивен е авторът от тези смели и предприемчиви хора. Въпреки ужаса мнозина запазили самообладание и оцелели с Божията помощ, късмет и известни количества здрав разум.

Дефо отбелязва, че мнозина богати и видни особи напуснали града по време на епидемията, включително и крал Чарлз II. Съвременният читател може да полюбопитства и да разбере, че сред тях са били писателят Джон Милтън, както и гениалният учен Исак Нютон, които откриват усамотение в провинцията. Нютон постига най-забележителния напредък в работата си по време на въпросната самоизолация. Книгата на Дефо всъщност не е единствен източник за трагичните събития по това време. Морският администратор Самюъл Пийпс пише дневника си по същото време и бележките му са сред най-ценните извори за епохата и продължават да се четат векове след смъртта му.

Макар че някои по-знатни особи действително напуснали Лондон, кметът на града останал, както и мнозина служители, доктори, гробари и други, които рискували живота си всекидневно, за да поддържат ред в хаоса и да съдействат да се намали страданието. Впечатляващи били усилията, организацията и разумните мерки, предприети от управниците, което поставя въпроса дали ние, въпреки технологичния напредък, бихме се справили по-успешно.

Затварянето на къщите беше мярка, взета за първи път, както разбирам, по време на чумата през 1603 г. при възцаряването на Джеймс I. Правото да се затварят хората в собствените им къщи е било дадено със закон, гласуван от парламента и озаглавен „Закон за милосърдна помощ и напътствие за лица, заразени от чума“. (…) Та благодарение на тези средства, казвам, докато общо в града умираха по хиляда души на седмица, в Сити умираха само двадесет и осем и през цялото време, докато траеше чумата, Сити остана по-здравословно място, отколкото коя да е друга част на града.

Толкова много може да даде в настоящата година книгата на Дефо. От една страна тя напомня, с цялата си историческа сериозност, че изпитанията, пред което сме изправени, не са по никакъв начин изключителни. Читателят не бива да се обезкуражава, тъй като въпреки описаните нещастия тонът е до голяма степен пропит с надежда. Неслучайно последната дума е „оцелях“. Въпреки смъртта и страховете човешкият дух пребъдва. Големият пожар от 1666 г. също не успява да сломи населението на града. Именно той до голяма степен е причина за избавлението от чумата. В пламъците измират голям брой гризачи, както и бълхите по тях.

Тъй като сме в разгара на епидемия, могат да се забележат любопитни паралели, особено що се отнася до споменатите мерки, които отделните общини взимат – заключване на домовете (имало е дневна и нощна смяна пазачи, които пазарували и се грижели за нуждите на затворените), изолация в природата, ходене с кърпички на уста, почистване на улиците, погребения преди изгрев и след залез слънце и много други, които правят осмислянето на текста по-осезаемо, някак дори съпреживяно.

Наблюденията и изводите на Дефо, които можем да отнесем до настоящото време, също заслужават внимание. По-добри или по-зли стават хората при едно подобно бедствие? Дефо пише, че действително открива промяна в отношението към ближния. Поне в най-големия ужас, когато заразата е плъзнала из целия град, те изведнъж приели, че всеки от тях е ходещ мъртвец и започнали да се грижат повече един за друг, страхът ги напуснал и църквите се напълнили. От друга страна, след края на чумата злобата, завистта и религиозната нетърпимост се завърнали, както преди. Нужно ли е, пита се Дефо, както и някои от нас днес, да има подобни опустошения, за да се смири човекът, да се огледа наоколо и да благодари.

Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.