"Да гледаш и да виждаш" - Даниел Арас

Отворете очите си за един нов поглед над изобразителното изкуство. Един свеж и необременен от академичната мъгла поглед, който, ако сте късметлии като мен, ще върне у вас онова детско въодушевление, с което се е изпълвало сърцето ви, при всяко ново откритие. Може би ще започнете отново да гледате картини така, както трябва - просто да гледате това, което е там.  

От "Цивилизацията" на Кенет Кларк насам, не съм попадал на книга за изобразителното изкуство, която толкова много да грабне интереса ми. Разбира се, целта на Арас е далеч от тази на Кларк, който се опитваше да обгърне феномена, наречен Западна Цивилизация. Не, тук всичко е много непретенциозно, материалът е предаден с приятелски тон, като на места дори прелива в разговор. 

Книгата разглежда основно пет картини (но са коментирани и множество други):

- "Марс и Венера, изненадани от Вулкан" - Тинторето

- "Благовещение" - Франческо дел Коса

- "Поклонението на влъхвите" - Брьогел Стария

- "Венера Урбинска" - Тициан

- "Менините" - Веласкес

- Отделена е цяла глава за косата на Мария Магдалена

"Скъпа Джулия,
Това писмо, малко дълго, може да те изненада, дори да те подразни. Надявам се, че няма да ми се сърдиш, но трябва да ти пиша. Както споменах твърде набързо, не разбирам как успяваш понякога да гледаш една картина и да не виждаш това, което художникът и картината ти показват" - така започва книгата на Арас, и това превъзбудено желание да просветли своите невиждащи приятели (читатели) не изчезва от страниците. Случвало се е подобен дидактически стил да бъде дразнещ, но тук няма такова нещо. Бързо се вливаме в потока на мисълта на автора, а очите ни се отварят към всеки малък детайл, към който той поднася професионалната си лупа.

Вижте сами за какво става въпрос:

Менините! Пак ли? Не! Не! Милост! Стига толкова за Менините! Всичко е казано за тях! Всичко и нищо? Добре, но вече започва да ми писва.  

Точно трийсет и три години, Христовата възраст, както се казва, ни проглушават ушите с тези Менини. Откакто великият Фуко сметна за добре да посвети на тях предговора към книгата си За думите и нещата през 1966 г. е невероятно докъде и малки, и големи повтарят все същия припев. За по-голяма яснота дори беше публикуван списък с трудове, посветени на картината. Но това не е нищо в сравнение с масата писания по въпроса. Видяхме как сериозни мъже и жени оспорват, потвърждават, задълбочават или внасят нюанси. Имаше и глупаци, които бяха забравили за Фуко, сякаш неговият предговор не промени нашите разбирания и не ни отвори очите. А наскоро видях­ме как уредничката на музея „Прадо“ забеляза бяло петънце върху дантелата на жената-джудже, както и заличената златна халка, която тя някога е държала с палеца и показалеца на лявата си ръка. Я виж ти! Какво откритие! С помощта на всичките технически анализи и рентгенови снимки тя прави едно политическо, династическо и радикално ново тълкуване. Същинска революция! Най-лошото, както ти добре знаеш, е, че може да се окаже права! А другите да си налягат парцалите.  Защо тогава се буташ между шамарите? Какво още искаш да ни кажеш? Всичко в тази картина е разтълкувано, дори и онова, което не виждаме. Знаем всичко възможно за нея. Нейните размери, техника, дата – или по-скоро дати, тъй като Веласкес се връща към нея, за да нарисува своя почетен орден „Сантяго де Компостела“, който кралят му дава две години след шедьовъра (освен ако направо не е прерисувал цялата лява страна и се е добавил в цял ръст именно тогава). Знаем имената и функциите на изобразените персонажи. Знаем залата от двореца, където е нарисувана картината и която тя изобразява. Дори сме идентифицирали невидимите картини, които забелязваме: не само тези с лице към нас, а и онези в профил. С една дума, знаем всичко и сме отгатнали всичко за тази картина, за добро или за зло. Е, какво още искаш да прибавиш? Остави картината на мира! Дай ѝ малко почивка. Ей така, да я погледаме, белким с малко късмет видим нещо в нея.  

Тази картина ми взе акъла! Не съм предполагал, че е възможно една рисунка да работи на толкова много нива. В случая е възможно дори самият художник да не е бил наясно (спорна тема), но фактът остава - картината работи. Арас намеква, че Веласкес може би е изобразил сложна идея, която ще се появи чак двеста години по-късно, в "Критика на чистия разум" на Кант. Там се говори за "трансцедентален обект" (в случая кралят) - нещо, което независимо, че е неопределено, може да бъде определено чрез разнообразието на явленията и служи за основа на целостта на възприятието. Кралят и кралицата в картината се виждат смътно в огледалото отзад, тоест те не са фокусът, но все пак са обект на нашата неосъзната интуиция. Веласкес е успял да покаже по гениален начин загадъчността на краля и кралския престиж. 

Повярвайте ми, има още десетки неща, които ми се иска да цитирам, или да ви разкажа, но ревюто ще стане цяло есе. Книгата е нещо изключително. В нея има над петдесет цветни илюстрации, а твърдите корици я превръщат в дългогодишна инвестиция за бъдещите поколения. Потърсете я!

Издателство: "Изток-Запад"

Превод: Стоян Атанасов