Приятелство с Равелщайн

Не може лесно да предадеш смъртта на създание като Равелщайн. – Така едноименната книга на Сол Белоу обобщава себе си към финала и слага точка след едно дълго и откровено обяснение във Филия (Philia, гр.: приятелска любов).

„Равелщайн” е последната книга на автора (2000 г.) и освен наниза от вече приети за модерна класика произведения, каквито са „Херцог”, „Приключенията на Оги Марч” и „Дарът на Хумболт” има зад гърба си спечелени две от най-важните литературни награди – „Нобел” и „Пулицър”.  Тези успехи и безспорният му талант го превръщат в един от ключовите писатели на XX век, на чиято сцена той майсторски разплита сложни теми, които не засягат само индивидуалната съдба, а съдбата на цели нации и народи, като не на последно място търси определение за еврейския си произход.

Докато за останалите книги на Сол Белоу може да се мисли от гледна точка на мястото им в северноамериканския/световен канон и да се съпоставят с творбите на други автори, то „Равелщайн” не се открива в този контекст, защото книгата е интимно откровение и черпи образите си от реалния живот. Зад героя на Равелщайн стои американският философ Алън Блум – близък приятел на писателя, а по-късно в книгата се появява известният културолог Мирча Елиаде. В крайна сметка четем мемоар, който си позволява художествената волност да не бъде изцяло достоверен. Всъщност да напише мемоар е мисията на разказвача Чик (вероятно самият Белоу), дадена му от умиращия от СПИН Равелщайн като завет, който обезателно трябва да бъде изпълнен.

Може да направиш много хубав мемоар. Това не е само молба – добави той. – Възлагам ти го като задължение. Направи го с твоя маниер на размисли след вечеря, когато си изпил няколко чаши вино, отпуснал си се и говориш за разни неща.

На пръв поглед книгата е за приятелството, за опита да разкажеш на себе си и на останалите историята на онзи, с когото си споделил голяма част от живота си, но при едно по-внимателно вглеждане откриваме, че Белоу използва горната идея, за да медитира върху характера на паметта – каква е нейната продължителност и дали изобщо може да съществува отвъд колективното съпреживяване на събитията. Чик не търси единствено начини да предаде образа на своя скъп приятел Равелщайн, но осмисля историята на цяло едно следвоенно поколение евреи, което опитва да се справи със спомена за европейския нацизъм/фашизъм, за да открие себе си сред американската мечта, в която всеки обръща внимание на индивидуалните си потребности извън общността, на която принадлежи по рождение.

Да бъде представена хроника на близък човек е като да бъде изложена собствена хроника, защото нищо не е откъснато от останалото, дори човешкият живот. За Чик личността на Равелщайн е структура, която на моменти се препокрива с неговата собствена и която му помага да запази баланс в неспокойните води на случващото се. Съдбата е определена не само от събитията, но и от дискурсите, които те провокират. Чик не би успял да осмисли миналото и да разреши „еврейския въпрос“ без разговорите му на тази тема с Равелщайн. Освобождаването от колективната травма може да се осъществи единствено чрез споделянето с другите, така че да се открият механизми за справяне с действителността. Равелщайн е субект, движен от идеите, оформили се в него благодарение на литературата и философията. Неговите сетива са обективни сетива, той може да изкара човек от състоянието на страх и несигурност, като му покаже, че е възможно да се съди за нещата от различна позиция – на онзи, който успява да анализира историята, без да става нейна жертва.

Не трябва да бъдеш погълнат от историята на собственото си време, казваше често Равелщайн. Цитираше и Шилер: „Живей в своя век, но не се превръщай в негово творение.“

На моменти Белоу сякаш поставя в ръцете на читателя ръководство за приятелството. В него няма по-важно от това двама души да бъдат откровени помежду си. Нищо не стои над истината, която трябва да бъде казвана, дори с риск да нараниш другия. Приятелството е непрекъсната грижа, но трябва да има свобода да бъдат назовани негативните аспекти, за които човек остава сляп от положението на първо лице, единствено число. Чик описва Равелщайн с онази любов, която се е примирила с несъвършенствата на другия и ги е издигнала до нивото на сакралното, до онази линия, която разграничава човека от ближния му и го превръща в специален и вечен. Това се опитва да направи Чик – да намери начин да съхрани Равелщайн, не само като самостоятелен образ, но и като действащо лице във взаимоотношенията между двама души; да победи смъртта, но не само личната или чуждата, а дори общочовешката смърт, с всички инструменти, които му предлага литературата. Но първо трябва да намери сили да започне разказа, защото това означава да се примири с факта, че се поставя началото на една история, на която Равелщайн няма как да бъде свидетел.

Нелека е задачата на Белоу да предаде с думи значението, което Блум има за него, а най-вероятно и за творчеството му, както не е лесно да се компресира времето и да се синтезира същината. С помощта на огромния си талант Белоу я осъществява напук на ограниченията на езика и подарява вечен живот на едно дългогодишно приятелство. Точно колкото трае една добра книга.

Ние бяхме близки приятели – какво повече може да се каже? В чекмеджетата на бюрото си намирам папки с изписани страници за Равелщайн. Но тази информация само привидно се отнася за него. Няма приемливи съвременни понятия, с които да разкажеш едно приятелство или другите по-висши форми на взаимна зависимост. А човекът е създание, което има какво да каже под слънцето.

Книгата можете да поръчате от сайта на издателство „Лист“.

Автор на текста: Катрин Кирилова