Живял ли е той?

Какво би станало, ако някой се наеме да проследи съдбата на второстепенен или бегло споменат литературен герой? Живял ли е той действително, или е плод на художественото въображение на автора? Кой от двата варианта би бил по-задоволителен и в крайна сметка, има ли значение? Към всички тези въпроси насочва Франсоа-Анри Дезерабл в документалния си роман „Някой си господин Пекелни“, който търси истината около тайнствения Пекелни, за кратко преминал по страниците на автобиографичната книга „Обещанието на зората“ на Ромен Гари.

В ролята на литературен детектив се озовава Дезерабл, който поради невероятни (или съчинени) обстоятелства попада във Вилнюс, Литва, където Гари е живял няколко години като дете (1917–1923). Дезерабл е прецизен във фактологията, по страниците са прикачени имена, адреси, дори снимки от архивите, в които е търсел споменатия Пекелни. Но какво е специалното в този герой, не е ли това просто една писателска приумица, породена от творческо безсилие? Малкият Гари обещава на Пекелни (срещу локум), че ще го споменава пред всички велики владетели на света, в случай че ситуацията го срещне с тях.

Както повечето читатели знаят, Гари става прочут дипломат, обикаля половината свят, среща се с много величия от времето си, но не е ясно дали е изпълнил обещанието си към Пекелни. Не е ясно, защото самият Пекелни е възможно да не съществува. Дезерабл обстойно описва във втората част от книгата трагичното положение на евреите в Литва, безпощадно избивани от нацистите преди 1944 г., а по-късно отвеждани по лагерите на ГУЛАГ от Червената армия. Почти невъзможно е да бъде различена една човешка съдба от друга, но с помощта на литературата Гари и Дезерабл съумяват да избавят едно име от отчайващата епоха. В скромна възхвала на тази спасителна сила е книгата „Някой си господин Пекелни“.

Според Карл Уве Кнаусгор бъдещето на литературата се състои в смесването на жанровете есе и биография. Претоварването със сюжети е уморило читателя според него, отворило е необходимост за нещо чисто и истинско, близо до човешкия опит. Кое тогава би оправдало една такава едва ли не вторична книга като настоящата? Вероятно за по-скептичните биха били достатъчни искреното любопитство на автора към темата и умението ангажираните мисли да бъдат записани в увлекателен стил и под достъпна форма. Всичко това Дезерабл безспорно притежава, което превръща проучването му в задължително за почитателите на Гари и в препоръчително за онези, които тепърва пристъпват към големия мистификатор, вечно измъкващ се от усилията на публиката и критиката да посочат мястото му в литературата, любовта и живота.

Любопитна и силно въздействаща е връзката между Пекелни и герой на Гогол, която Дезерабл открива в „Ревизор“. Гогол освен друго е и повод за едно от няколкото забавни отклонения, които разведряват иначе сериозните теми за паметта и тревогите от изминалия век:

В „Като роман“ Даниел Пенак прави списък на неотменяемите права на читателя, сред които е и „правото да чете където си иска“. Писателят Пенак разказва как, докато отбивал военната си служба, ефрейтор Пенакони всяка сутрин доброволно пожелавал да изпълнява унизителното задължение да чисти кенефите. Не защото бил поклонник на парцала и метлата, но четвърт час в чистене били достатъчни, за да го забравят за цялата сутрин, която той прекарвал сам на фаянсовото седало с пълните събрани съчинения на Гогол – хиляда и деветстотин страници, скрити в десния джоб на войнишката му куртка. От този военен подвиг „са останали само два стиха, гравирани на чугуненото тоалетно казанче, които се нареждат сред най-великолепните стихове във френската поезия:

О, аз мога да кажа с чиста съвест и кеф,
че съм прочел целия Гогол в кенеф.

Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.