Меланхолични истини

„Зима“, Али Смит, превод от английски Паулина Мичева, издателство „Лист“, 2019 г.

„Зима“ на шотландската писателка Али Смит е втората част от тетралогия, оформена около сезоните в годината. „Есен“ вече излезе у нас, отново под логото на издателство „Лист“. Смит е сред най-прочутите и четени автори в родината си и често е спрягана като бъдеща кандидатка за Нобелова награда. „Зима“ получи положителни оценки от критиката, Джеймс Ууд от „Ню Йоркър“ определи книгата като „политически наситена и разкошно игрива“. Романът със сигурност има амбицията за актуалност, за улавяне на всеобщата мисловна и културна стагнация, която витае във Великобритания през последните години.

„Зима“ започва динамично – със списък на всички неща, които според търсачката на Гугъл са мъртви. Списъкът се изготвя от най-интересния герой – Арт (закачка с думата „изкуство“), който списва блог, озаглавен „Изкуството в природата“. Според Гугъл природата е мъртва, изкуството е мъртво, самите блогове са мъртви и още какво ли не. Тази линия е повод за Смит да вмъкне някои есеистични наблюдения и цитати от любими свои автори. Освен това Смит явно има нескрит интерес към науката, един от образите, които преминават през романа, е този на Халеевата комета.

Майката на Арт – София, е повод за един от абсурдите в романа. Тя разговаря с витаеща в пространството глава, която според нея приличала на детето от фотографията „Малкото момиче сред мъртвите листа в Люксембургската градина“ на Едуар Буба. Нейната сестра Айрис е бунтарката, която е участвала на почти всеки протест срещу своеволията на правителството. Лукс (светлината) случайно се среща с Арт, който ѝ предлага да излъжат майка му, че тя е негова интимна приятелка, по коледните празници. Но Лукс се появява така, както изчезва. Това са героите, чиито гласове се редуват на страниците на „Зима“, докато не се сблъскат по средата в напрегната полифония.

Предвид богатата литературна подготвеност на Смит, „Зима“ изобилства от препратки към класически и популярни по-съвременни произведения и артисти. От „Коледна песен“ на Дикенс, стиховете на Кийтс, Шекспир (преди всичко неговия „Цимбелин“) до „Войнишки блус“ на Елвис Пресли и филмите на Чарли Чаплин, Смит омотава героите си с плътна нишка от фрази и образи, които улавят очарованието и параноята на поколението от средната класа, лашкано от 70-те години до днес от политическа нестабилност и вина към света, в който поради външната политика на правителствата се е намесвало с отчайващи резултати.

Пост-Брекзит, постистина и постмодернизъм се срещат навсякъде по страниците на „Зима“, затова и книгата е по-малко наблюдение на природния свят и повече огледало за шизофреничното всекидневие на съвременния европеец, когото Смит обвързва като част от самата природа. Сезоните са навсякъде – от личната свобода през семейството, та чак до най-високите гнезда на властта. Темите за затварянето на страната, страха от емигрантите, субсидиите за въоръжаване, намесата на Великобритания зад граница, протестите, глобалното затопляне са примесени с тези за влиянието на интернет, изкуството, самообразованието и изразяването на глас в информационната епоха. При все че книгата е лесна за четене, тя уморява именно поради тематичната си многообразност. За едни това ще е плюс, на други ще се стори като хаотичен опит да се обхванат всички актуални теми.

Във втората си половина „Зима“ се превръща в Шекспирова комедия, дори диалозите в една от сцените са оформени драматургично. Героите викат реплики един на друг, никой не слуша другия. Двете сестри – едната ревностна активистка, другата – застъпничка на изкуството, така и не получават възможност да спечелят спора.

През зимата всичко умира за нов живот, но зимата на Смит не е това категорично, познато от миналото време. Тя се тлачи, редува топлина и студ. Книгата завършва с речта на Тръмп, настоящият американски президент се позовава на един от бащите на демокрацията – Бенджамин Франклин, който окуражава ветераните от войната, че отново ще започнат да се поздравяват с „Весела Коледа!“. Смит използва иронично двата случая, след което обръща драматично фокуса отново към климатичните промени, към това, че ни очаква зима посред лятото, че изкуството в природата е непредвидимо и непонятно, а да се научим да живеем по този шизофреничен начин, е големият урок на това поколение. 

Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.