Доживотен спътник

„Майстора и Маргарита“, Михаил Булгаков, превод от руски Лиляна Минкова, издателство „Кръг“, 2020 г.

Какво би станало, ако дяволът се разходи по улиците на модерен град, за да добие представа от мислите и нравите на съвременния човек, който нито в Бог е избрал да вярва, нито в Лукавия? Отговор на този въпрос и много други Михаил Булгаков разгръща в монолитния си роман „Майстора и Маргарита“, съхранен благодарение на усърдието и добрината на мнозина през годините на изпитания, тоест след неговото написване. Ръкописът оцелява (буквално) от огъня в сталинистка Русия и възкръсва, за да полети като живо свидетелство за идните поколения. Както казва и Булгаков, преди да издъхне: „Писах, за да се знае“.

Не се случва често писател да обхване тревогите на сърцето си, искрената любов към жената, която обича, както и големите въпроси за смисъла, вярата и почтения живот на фона на правдиво уловения космос на обществото, в което е роден. Без съмнение Булгаков е сред малцината, които са го постигнали. Книгата е насъбрала толкова любов и признание през изминалите десетилетия, че с лекота може да се определи като един от най-прочутите руски и световни романи на XX в. Спорове и дискусии относно героите, метафорите и пластовете ѝ продължават сред специалистите академици, както и сред обикновените читатели. Мистичните води на Булгаковия шедьовър са дълбоки и могат да объркат дори опитния плувец.

Романът проследява приключенията на бесноватата свита на Сатаната (самият той дегизиран като професор Воланд), състояща се от черния котарак Бегемот, бившия диригент Коровиев, кривогледия с издаден кучешки зъб Азазело и разголената вещица Хела. Наоколо, готов да изскочи от някой тъмен ъгъл, се спотайва и ангелът на смъртта Абадона. Познати в колективното съзнание колкото и чудаците от „Алиса в страната на чудесата“, щуравите персонажи са улавяни неведнъж от киното, театъра и авторските илюстрации на красиви издания. Бутафорната външност на героите обаче е подвеждаща, както става ясно в края на историята. Действително не така позната за широката публика е метаморфозата на дружината в последните страници и преобразяването на демоните в (може ли изобщо да се каже) благородни и дълбоко меланхолични образи.

Въпреки великолепната въвеждаща сцена, която дава заявката, че си имаме работа с истински вестител на ужаса, любопитно е да се отбележи, че в целия роман Сатаната не извършва нито едно активно зло, с което да застраши живота на някого. Тази пасивност контрастира на фона на злините, извършвани от обикновените хора, поставени в тревожната метафизична действителност. Наистина какво би предприел неверникът, когато научи, че дяволът стои пред него. Според някои критици Воланд всъщност е алегория на фигурите на Сталин и/или Ленин, но по-интересен сякаш е прочитът, в който има действителна духовна интервенция в материалния свят, или с други думи – художествената измислица взима превес. Така се появява един интересен коментар на изкуството на романа, близък до играта между автор и читател, тръгнала още от „Дон Кихот“.

Не бива да се забравя, че „Майстора и Маргарита“ до голяма степен е замислен като роман отмъщение, така че някои алегорични образи са безспорно действителни. Това чудесно е разяснено и от бележките под линия. Съветската сатира и подигравката с малодушието на литераторите, критиците и театралните дружества са вплетени умело чрез съдбата на Майстора и Маргарита, които се появяват в книгата едва към стотната страница, като от двамата Маргарита има далеч по-съществено присъствие в наратива, тъй като взима участие в небезизвестния бал, който Воланд устройва.

Третата вплетена сюжетна нишка е тази за сина на звездоброеца Пилат Понтийски, който въпреки главоболието си разговаря с осъдения на смърт Йешуа Ха-Ноцри. Тук книгата се изменя във вълнуваща историческа драма, която, макар да засяга добре позната история, представя съвсем различна версия на събитията, описани в Евангелията. Героите са човеци, съмняващи се, несъвършени. Бирникът Матей Леви е обрисуван като недоразбрал същественото, а Юда от Кириот, който също се мярка в периферията на действието в Йерусалим, бива застигнат от съвсем различна смърт.

Красиво и истински възвишено е, че въпреки сатиричното дистанциране в романа, въпреки всички пародийни и фарсови сцени гласът на автора пропуква на места пласта на иронията и съкровените му мисли се разливат с поетично великолепие:

Богове, богове мои! Колко е тъжна земята вечер! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е бродил сред тези мъгли, който много е страдал преди смъртта, който е летял над тази земя, понесъл на гърба си непосилно бреме, той го знае. Знае го умореният. И той напуска без съжаление земните мъгли, нейните блатца и реки, отдава се с леко сърце в ръцете на смъртта, защото знае, че единствена тя (ще му донесе вече покой).

Уточнението в скобите е добавено впоследствие по настояване на съпругата му Елена Сергеевна. Булгаков пише редовете, когато вече знае, че умира от нефросклероза. Да завърши романа в окончателния му вид са били нужни повече от десет години. Текстът излиза в родината му чак през 1973 г., след като е бил публикуван като подлистник в списание „Москва“. А у нас – още през 1968 г. Той изпреварва с пет години самостоятелното руско издание, благодарение на забележителната преводачка Лиляна Минкова (1932–2016). Така се дава началото на вълнуващите срещи на българските читатели с изключителната творба, която ще съпътства мнозина от тях до края на живота им.

Именно този превод са решили да запазят от издателство „Кръг“, редактиран и допълнен с обяснителни бележки, които са от съществено значение за осмислянето на повечето препратки и алюзии. От друга страна, те са крайно недостатъчни за онзи, който иска да повдигне всеки философски и богословски камък, за да разбере какво точно се е въртяло в главата на автора, докато е писал книгата. За тази цел ще трябва неизбежно да прибегне до руския език и немалката библиотека от изтъкнати булгаковисти, които дори помежду си не постигат консенсус относно алегоричните образи и сюжетни плетки в романа.

Новото българско издание представя две различни дизайнерски концепции – в по-класическо синьо и още едно – в червено, което всъщност представлява първото у нас илюстровано издание на „Майстора и Маргарита“. За оформлението са отговорни студентките Наталия Чайкина и Весела Карапетрова. Проектът им се осъществява в програмата на специалността „Книга, илюстрация и печатна графика“ в Националната художествена академия под ръководството на доц. Николай Алексиев и преподавателката Бояна Павлова.

„Майстора и Маргарита“ продължава да е полемична книга, която гъделичка любопитството на читателя, подшушвайки му, че все нещо е пропуснал и трябва да започне отначало. Така тя се преобразява в доживотен спътник, каквито са повечето велики произведения. Две от репликите в нея все така вълнуват и звънтят като предупредителни камбани в сърцата. „Ръкописите не горят“ и „Страхът е най-големият порок“ бележат поколения читатели от страните зад Желязната завеса и напомнят в настоящата криза, че в смутни времена защитата на човешкото продължава да е най-големият успех.

Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.