Два романа от Оруел

„Не оставяй аспидистрата да увехне“, „Глътка въздух“, Джордж Оруел, превод Юрий Лучев, издателство „Кръг“, художник на кориците Дамян Дамянов, 2021 г.

Сред невдъхновеното масово преиздаване на „1984“ поради изтичането на авторските права в издателство „Кръг“ са взели по-интересно решение. В началото на годината под логото им на български излязоха два ранни романа на Оруел, единият от които – „Не оставяй аспидистрата да увехне“, е слабо познат у нас, докато другият – „Глътка въздух“, присъства на пазара под малко по-различното заглавие „Още въздух“ (и двата в преводите от 90-те години на Юрий Лучев). Романите са отлично запознанство с Оруел преди началото на прецизната дисекция на политическия климат във „Фермата на животните“ и апокалиптичното обезличаване на личността в „1984“. В тях се откриват наченките на гения, неговата скептичност и игра с иронията, но и онзи ведър, пълен с енергия дух, присъщ единствено на младите писатели.

30-те години са трудно десетилетие за Оруел. Ексцентричният хроникьор на английската култура се завръща от Бирма, където е работил, противно на социалистическите си възгледи, като полицай. Дали от любопитство или поради дяволита ирония, той прекарва няколко години от другата страна на барикадата, сякаш за да опознае по-добре механизмите на властта или да се убеди, че хуманизмът трудно покълва по тези места. Следват трудни години в Европа, описани в романа му „На дъното в Париж и Лондон“, заглавие, което напомня на Хенри Милър, чийто „Тропик на Рака“ излиза следващата година. Милър всъщност оказва силно влияние върху Оруел. В обширен текст за книгата той отбелязва, че героят в Тропика е като Йона в корема на рибата, не се опитва да се противопостави на Хитлер, Сталин, на бедността, на танковете и бомбардировачите.

Именно като продължение на безпаричния живот на улицата, сред просяците, проститутките и малолетните престъпници, се явява и „Не оставяй аспидистрата да увехне“. Героят в нея, именуван Гордън Комсток, е потиснат 29-годишен поет, който работи в книжарницата, за да плаща наема си, но е измъчван почти ежечасно от мисли за недоимък и същевременно от негодувание към системата. Гордън не иска да участва в големия панаир, който парите налагат в капиталистическото общество, подобно на Бартълбъри на Мелвил сякаш решава да изпита на гърба си докъде отвежда отказът от така наречения нормален живот.

„Не оставяй аспидистрата на увехне“ се води за един от по-слабите романи на Оруел, писан по-скоро за пари, отколкото поради необуздан творчески импулс, и все пак в него изобилстват епизоди с внушително художествено присъствие. От мопасановското лутане покрай витражите на нощните заведения, докато последните монети в джоба подрънкват заплашително, до хумористичното пресъздаване на работата в книжарница през очите на изнервен мизантроп, романът е пълен с живот, гласът е силен и буди живо съчувствие. Друго предимство са някои по-продължителни епизоди с богата атмосфера и усещане за място. Такава е трагикомичната вечеря с любимата Розмари в долнопробен хотел. Храната е ужасна, келнерът е груб, подозира, че това са последните пари на Гордън. Редуват се чувства на отчаяние, радост, топлина, любов и дълбока тъга след последвалия неуспешен сексуален опит, осуетен отново от онези подли монети в джоба, които все така подрънкват и напомнят, че бъдеще без пари не може да има.

И ако „пари“ е мръсна дума, то Аспидистрата е мръсен роман, защото на всяка страница от него се говори именно за пари, за липсата им, за въздействието им върху всеки един аспект от живота, за наивните марксисти, които поучават другите, но имат сериозна издръжка. И винаги от някой прозорец гледа аспидистрата, която символизира щастливия семеен живот, растение, което преследва Гордън през целия роман, то побира в себе си всичко, което той не понася в лицемерното буржоазно общество. До края на книгата това ще се промени, което прави и самия завършек донякъде неочакван. На фона на всички празни приказки за политика и права за пролетариата в крайна сметка излиза любовта и контрастът е осезаем. Още през 1936 г. Оруел е прозрял, че залитането в крайности нищо хубаво не може да донесе.

„Глътка въздух“ е далеч по-различна книга. Героят на романа Джордж Боулинг не се лута с празни джобове по улиците. Семеен мъж в средата на живота, с изкуствени зъби и много излишни килограми, отегчен от всекидневието в Лондон. Задушава се. Кухи реклами го приветстват от стените, в небето ръмжат бомбардировачи, а жена му опява за всяко закъснение. Джордж, подобно на мнозина днес, има нужда от повече въздух.

Романът е представен от първо лице, като гласът на героя потъва и изчезва, забравяме, че е „приятно закръглен“ мъж от средната класа, гласът говори със сантимента на самия автор, мислите се завъртат около щастливите детски спомени, когато с приятели, съвсем като Хъкълбери Фин са тичали боси по тревата, ловили са риба и са правели пакости. Джордж си спомня, прехласва се и невинните нишки от миналото се омотават около опушеното от изгорелите автомобилни газове градско съзнание и оформят идеята за бягство. Съвсем невинна, краткосрочна отбивка в родното градче, за да си припомни онзи по-истински, чист живот. Разбира се, градчето няма да е същото и красивото, пълно с риби езеро ще се окаже обикновено сметище за отпадъци.

Но това е едва накрая, цялата книга е посветена на интроспекцията, страниците изобилстват от картини, с които Оруел пресъздава един изгубен свят, заровен в окопите на Първата световна война, който с въздишката на смъртник очаква следващото глобално сътресение. И в този постоянен страх, в тревогата от настоящето, единствено в миналото се побира мъничко утеха, в навлажнената от роса трева на детството е заровен сякаш ключът към бъдещето.

Оруел не е наивен писател, миналото не може да ни спаси, вероятно всички отговори от историята също спират дотук. С тази цел е вкаран и друг герой – приятел на Джордж, интелигентен човек, завършил Оксфорд, който по цял ден рецитира Кийтс и чете за Античността. За него, пише Оруел, човешката история от последните 2000 години е една голяма грешка. И в иронията на този герой, така необезпокояван нито от танковете на Хитлер, нито от бомбардировачите, които пълзят в небето, прозират абдикацията на интелигенцията, безсилието на знанието пред смъртоносните нови машини на човека.

Като самата зъбна протеза, с която започва романът, този наивен detour не е нищо повече от опит да се скрие грозното празно пространство, лишено от смисъл и вяра в бъдещето, зейнало като бездънна яма в английското общество, а и в целия западен свят между войните. Но гласът на песимиста е все още сподавен, той ще се развие по-ясно в следващите книги на Оруел. Макар специалистите да посочват именно „Глътка въздух“ като предшественик на „1984“, настоящият роман е много повече сантиментално отплесване по безгрижните детски години, отколкото предупредителен сигнал за институционализираната смърт на мисълта.

Освен това, ако ти е празен стомахът, а домът ти – студен, едва ли ще ти е до цвете. Но не това е важното. Става дума за чувството у мен – то не се появява често, само от време на време. Но е приятно. Спохожда всеки от нас или почти всеки. То е зад ъгъла и ние знаем това. Спрете стрелбата с тия картечници! Спрете да преследвате когото и да било! Успокойте се, поемете въздух, нека малко покой се влее в костите ви!

Оруел пише романа предимно в Маракеш, Мароко, година след като е отнесъл куршум във врата от фашистки снайперист в окопите на Испания, докато се сражава в гражданската война. Вероятно именно от този синтез между връщането към светлите спомени и дълбокия песимизъм за състоянието на света се ражда романът. Последна глътка въздух, действително, преди ново гмуркане във води на безчовечност.

Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:

Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg

Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!