"Възвишение" - Милен Русков

Помогни ми да ся возвися!



Е, това е то, дами и господа, братя и сестри, родолюбци, българи, това е то - романът на десетилетието.Толкова много ми се искаше всичките тези хвалби и възторжени отзиви да се окажат поредната изкълчена глезотия, да се окажат последна прищявка на снобите и критиците. Но бях жестоко разочарован...

Възвишение... какво е всъщност възвишението? Според Уикипедия, това е "немного висока част от равна земна повърхност със заоблена изпъкнала форма на релефа.". Сещате се, баир, хълм, издигнатина, общо взето място от където можеш да огледаш наоколо. Височината ти дава перспектива, обективност, чистота на зрението, вече не си объркан, знаеш къде се намираш, какво те заобикаля, калибрираш очакванията си спрямо условията. В древни времена, още в Библията пише, че хората са се качвали на разни хълмове и планини, за да говорят с Господ, да принесат жертва, да получат някакво откровение - било то десетина заповеди или дори една дума. Възвишението просто е по-близо до небето.

Така че, още от самото заглавие получаваме един силно наситен културен символ, който до някаква степен ни настройва за предстоящата история. Явно това ще е история за възвисяване, за някакъв растеж, духовен или материален, ще разберем в последствие. Разказът започва на 24 Февруари и се води в първо лице от Бачо Гичо, който взима участие в революционната дейност заедно със своя млад другар Асенчо. Двамата обикалят из Стара Планина, извършвайки различни поръчения или бягайки от опасност се натъкват на интересни герои и места, където чрез разговори и размишления достигат до най-разнообразни откровения за живота. Историята общо взето е одисея. Няма глави, всичко е едно дълго описание на тяхната, нека да я наречем разходка.

Езикът, езикът, ах, всички говорят за него и има защо. По думите на самия автор, "книгата представлява компромис между съвременния строг правопис и либералния възрожденски хаос". По-долу ще сложа няколко цитата, за да добиете представа. В началото се притеснявах, че ще е трудно за четене, защото съм чел текстове от този период и общо взето, си е сериозно предизвикателство за търпението и издръжливостта, но бях изненадан колко леко се чете книгата. На практика няма никаква разлика с един съвременен роман. Спокойно я прочетох за два дена с големи размотавания. НО! Голямото НО, защо са използвани тези архаични думи? Това е движещата сила зад невероятната атмосфера, изключителното преживяване, което получавате. Вие се потапяте в този свят по толкова реалистичен начин, че всяко описание се материализира пред вас, което естествено се дължи и на балансираното писане на Русков. Съвършен баланс между описанието и оставеното на въображението. Точно като добрите писатели.

Образите на Бачо Гичо и Асенчо ви спечелват още от първите страници. Тяхната наивност и прямота са толкова искрени, точно като деца те не се срамуват да говорят какво са чули или недоразбрали, да задават въпроси или да изказват теории. Русков е влял толкова много хумор в страниците, че почти всяка ситуация ви се вижда комична и отново езикът помага за това. Бачо Гичо, като разказвач е горе-долу балансирана личност. Той е малко по-голям от Асенчо и се вписва в ролята на някакъв наставник, макар и също толкова необразован колкото своя ученик. Носи навсякъде със себе си Рибния буквар на Петър Берон и "Горски пътник" от Раковски и при първа възможност отваря и чете (в книгата са включени доста откъси, които разбра се имат връзка със случващото се). Доста от разсъжденията на Гичо са за образованието, за това духовно възвисяване. Как така французите са толкова напред и защо нашия народ е толкова прост и необразован? Той е пълен с въпроси, и отново-като малко дете, но точно тази любознателност го движи напред и го обогатява. Сигурен съм, че повечето наши ранни интелектуалци са тръгнали по същия начин, защото когато чета за тях, виждам, че повечето са от скромни села, където дори не е имало училища, но това са времена на промяна, на възможности и движение. Гичо е абсолютно обзет от тази промяна, както и до някаква степен Асенчо, който естествено е по-плахият и внимателен от двамата. През повечето време той слуша наставника си и само от време на време се включва с някое съждение, което изумява околните. Мисля, че двамата са под някаква форма символ на българската невинност, на чистата съвест и това е най-тежката история за разказване, защото сюжетът има само една посока на развитие и тя не е приятна, но е реално и те удря силно в гърдите. Всеки може да се асоциира с някой от двамата, те са универсални и авторът е свършил изключителна работа с изграждането на образите им. Към средата започнах да недоволствам, че почти нищо не знаем за детството на Гичо и точно в същия момент ми се предоставиха десетина страници със спомени, които придадоха още по-голяма пълнота на героя.

Гложенския манастир
 по едно време в романа, героите се подслоняват в това райско кътче
снимка: caesium


Не искам да говоря повече, а и току що я дочетох и не ми се обясняват подробности. Да, Димитър Общи се появява за малко, включен е Арабаконашкия обир и т.н, за това вече е писано на много места. Мен по-силно ме заинтригува сърцето на книгата, философията й, а тя е толкова актуална. Това спокойно можеше да бъде един съвременен роман за две млади момчета, които прохождат в нелегалния бизнес, забъркват се с разни мафиоти и т.н. Защото, България си е същата, хората са същите, темите, които вълнуват героите са същите и тази борба за свобода, за смисъл точно сега покрай протестите е една от най-актуалните теми. Вижте и другия успешен български автор-Господинов, че пише за същите неща. Има криза на смисъла, една невидима криза, която прояжда сърцевината на хората и тя е много по-важна и актуална от всичко останало.

Та това е то, Русков е създал шедьовър, който ще се чете от мен още много пъти. Даже си мисля колко ще е приятно да си направя едно пътуване по тези места с книгата под ръка. А, ето още един важен аспект. Природата! Природата и естественото са много важни теми в романа  и силно те дърпат към себе си. "Опознай родината, за да я обикнеш" - имаше една поговорка и с книгата на Русков определено ще опознаете един от най-дивните български райони. Така че... последни думи: КУПУВАЙТЕ, КУПУВАЙТЕ, КУПУВАЙТЕ, ако ще си купите една книга тази година, нека да е тази. Съгласни ли сте? Пък ако не ви хареса, пишете го на моя гръб

“- Не ся казва, бачо Гичо, европейский, а ся казва европеанен, Европеанните народи. И съм та чувал, ще прощаваш, да казваш азиатский звяр. Туй също не е праивлно. Не ся казва азиатский, а азианен. Азианен звяр. … - Абе – викам, - Асенчо, ти сичко си объркал бе, братко! Туй не за какви са нещата, европейски ли са или азиатски, а за кой откъде е. Париш – паришанин. Ако е от Европата – европеанин. Както ти си жерунец, но овцете са жерунски. Разбираш ли? - Тъй ли мислиш? – рече Асенчо учуден, загледан в листът. - Точно тъй. И туй „е“ накрая е вече остаряло. Не паришанен, берлинянен, а паришанин, берлинянин. Тез неща ся променят с времето. Тоя буквар – рекох – е от лето 1824-то. Има-няма 50 години от тогаз. Я колко работи са ся променили! „Е“-то на „И“ е станал. - Тъй ли мислиш? – рече Асенчо. - Стига едно и също повтаря! – сопнах му ся аз. – Глава нямаш ли? Не сичко, дето го пише някъде, е Светото писание. Нещата ся променят! Днеска едно, утре друго. - Че то тъй къде ще му излез краят? – вика Асенчо.  Ей затова не обичам да споря с него. Може да та раздразни много, а ти не можеш го нахока, понеже той не от лошо сърдце го прави, а от естествена человеческа простотия, и ся чудиш как да постъпиш. Иди ти да го хласнеш, но няма за що.” 

“Природата е много хубава по туй време. Балканът. Гората е толкоз зелена, полюшва ся едва-едва, шуми леко. Мирише на младост. И цяла е в светлина. Светлоструй… Не ми са обикаля с тая дружина. Ще ми ся ей тъй да тръгна из гората, из полетата, без цел и посока, да вървя туй от място на място – не че някъде определено отивам, ами ей така. Да ся скитам. Като някой циганьор дори. Иде ми да зарежа дружината , и револуцията, и ей така да тръгна да ся скитам из гората, да ся пека на камънаците като някой смок, да ся търкалям из тревите. Да пия от кладенците и като ся нагорещя, да си плискам лицето с вода от потоците. Да лежа тъй в тревата с разперени ръце и да гледам нагоре в небето. Без всякоя цел. Защо светът е хубав! Много хубав дори! Очарователна работа! Неизразима!” 



Оценка: 5/5

Издателство: Жанет-45

Още ревюта:
Read with style
Книголандия

Коментари

Популярни публикации