Това изкуство на поезията – Хорхе Луис Борхес

Трудно ми е да чета Борхес. При него или нищо не разбирам, или се озовавам запратен към десетки произведения, които не съм чел (така се чувствам понякога и в компанията на Умберто Еко). И все пак, като всеки себеуважаващ се читател, съм длъжен да положа усилия, за да разбирам по-добре поезията. За моя радост, този сборник с лекции се оказа по-лесно смилаем от есетата, които четох миналата година. Възможно е моята увереност да се дължи на заблуда, разбира се, но сякаш успях да уловя същината.

А Борхес винаги дълбае до същността на нещата. Като истински философ и писател (макар самият той да се определя по-скоро като литератор), в този сборник с шест лекции, изнесени в Харвард през 1967 г., той излага своите впечатления от поезията. Първата лекция се казва Загадката на поезията. Борхес бърза да уточни, че под загадка няма предвид тайна, която в последствие ще разкрие, а просто споделя своето недоумение от този толкова богат феномен в човешката история. Харесах това твърдение:

Защото перфектното в поезията не изглежда странно – то изглежда неизбежно.

Борхес се учудва колко неуловима е литературата и как постоянно се променя спрямо четящия. Според него поезията не подлежи на точна дефиниция, което донякъде ме успокои, защото никога не съм обичал дефинициите. Нещо, което се потвърди и от Кенет Кларк в "Цивилизацията", а Борхес цитира св. Августин:  

Тогава какво е времето? Ако никой не ме пита, зная; ако ли искам да го обясня на някой питащ, не зная.

Метафорите биват два типа – оригинални и повтарящи се. Повтарящите се, се срещат във всички култури. Например: жена-цвете, звезди-очи. Според Борхес, въпреки че оригиналните, новоизмислени метафори да са наслада за четящия, тези, които се повтарят са по-устойчиви във времето. Дава интересен пример с Байрон, който използва (съзнателно или не) двойна метафора: 

She walks in beauty, like the night.

Борхес коментира и съвременната склонност да се пренебрегва епоса. Според него романът започва да предвижда своя край и от неговите останки ще се възроди онази древна форма, комбинираща музиката и героичния разказ. Любимата ми част от книгата беше последната лекция – Кредото на поета, която се доближава най-много до изповед. Тя би трябвало да успокои младите писатели, които се увличат да бърникат в думите си. Според Борхес вниманието трябва да се съсредоточи върху това, което казваш, да останеш верен на същността на текста, без значение дали той е фактологически точен.

И няма как да не посоча стиха на Робърт Фрост, който Борхес цитира цели два пъти.

The woods are lovely, dark, and deep,

But I have promises to keep,

And miles to go before I sleep,

And miles to go before I sleep.

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:

Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg

Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!