сряда, 12 ноември 2014 г.

"Това изкуство на поезията" - Хорхе Луис Борхес


Трудно ми е да чета Борхес. При него или нищо не разбирам, или се озовавам запратен към десетки произведения, които не съм чел (така се чувствам понякога и в компанията на Умберто Еко). И все пак, като всеки себеуважаващ се сноб, аз съм длъжен да положа усилия, за да разбирам по-добре поезията. За моя радост, този сборник с лекции се оказа по-лесно смилаем от есетата, които четох миналата година. Възможно е моята увереност да се дължи на заблуда, разбира се, но сякаш успях да уловя същината. 

А Борхес винаги дълбае до същността на нещата. Като истински философ и писател (макар самият той да се определя по-скоро като литератор), в този сборник с шест лекции, изнесени в Харвард през 1967 г., той излага своите впечатления от поезията. Първата лекция се казва "Загадката на поезията". Борхес бърза да уточни, че под загадка няма предвид тайна, която в последствие ще разкрие, а просто споделя своето недоумение от този толкова богат феномен в човешката история. Харесах този ред:
  
"Защото перфектното в поезията не изглежда странно - то изглежда неизбежно."

Борхес се учудва колко неуловима е литературата и как постоянно се променя спрямо четящия. Според него поезията не подлежи на точна дефиниция, което донякъде ме поуспокои, защото никога не съм обичал дефинициите. Нещо, което се потвърди и от Кенет Кларк в "Цивилизацията", а Борхес цитира св. Августин:  

"Тогава какво е времето? Ако никой не ме пита, зная; ако ли искам да го обясня на някой питащ, не зная"

Метафорите биват два типа - оригинални и повтарящи се. Повтарящите се, се срещат във всички култури. Например: жена-цвете, звезди-очи. Според Борхес, въпреки че оригиналните, новоизмислени метафори да са наслада за четящия, тези, които се повтарят са по-устойчиви във времето. Дава интересен пример с Байрон, който използва (съзнателно или не) двойна метафора: 

"She walks in beauty, like the night."

Борхес коментира и съвременната склонност да се пренебрегва епоса. Според него романът започва да предвижда своя край и от неговите останки ще се възроди онази древна форма, комбинираща музиката и героичния разказ. Любимата ми част от книгата беше последната лекция - "Кредото на поета", която сякаш се доближава най-много до изповед. Тя би трябвало да успокои всеки млад писател, който се увлича твърде много да "бърника" в думите си. Според Борхес вниманието трябва да се съсредоточи върху това, което казваш, да останеш верен на същността на текста, без значение дали той е фактологически точен. Музика за ушите ми! 

И няма как да не посоча стиха на Робърт Фрост, който Борхес цитира цели два пъти. Той толкова много ми хареса!

The woods are lovely, dark, and deep,
But I have promises to keep,
And miles to go before I sleep,
And miles to go before I sleep.

Издателство:
Сиела

Превод:
Ангел Игов

Няма коментари:

Публикуване на коментар