Лудата седморка – Роберто Арлт

Четох „Лудата седморка” повече от месец. И не защото е трудна за четене, а защото е тежка като усещане. Това е книга за угнетението и то е пропито във всяка страница, дори когато има весел диалог и на пръв поглед комичен персонаж. Светоусещането на Арлт и дълбоката му тъга са вкоренени във всяка глава.

Главният герой Ендорсиан е като излязъл от роман на Кафка. Той ходи по улиците и животът му кърви, неуспял изобретател, у дома не намира любов с жена си Елса, а работното му място вече е омърсено от престъпление. Ендорсиан краде. И не защото това му харесва или има ужасна нужда от тези пари. Прави го, защото иска нещо да се случи, каквото и да е, просто нещо да се случи в застоялия му живот и да го извади от бавното изчезване.

И ето го Астролога.

Във втората част на романа Арлт забърква Ердосиан с компания лунатици, чиито главатар е Астролога – амбициозен мъж, който планува революция. Иска Аржентина да живее в нещо като социализъм, но не съвсем. Структурата ще се финансира от публични домове и ще използва гениалните открития на Ендорсиан, за да се усъвършенства. В планината пък ще имат база, където младите ще се обучават. Астрологът е пълен с тайни, но Ердосиан е привлечен от харизмата му. Двамата решават да отвлекат Барсут – приятелят на Ердосиан, който го издава на началствата в Захарната фабрика. Всичко върви по план и всичко е тотално фиаско. Това е балансът, който Арлт е постигнал. Трагикомедия, смях през сълзи, докато съчувстваме и мразим едновременно.

Сцената, която ми влияе най-силно, е между Ердосиан и жена му Елса, която го оставя заради друг мъж. Тримата са в една стая, тя го напуска. В последния момент обаче, помежду им се появява тъгата и ги сплотява още веднъж.

– Виж какво... чакай ме. Ако животът е такъв, какъвто винаги си ми казвал, ще се върна, разбираш ли, и тогава, ако искаш, ще се самоубием заедно... Доволен ли си? (...) 
– Ще се върнеш ли? 
– При всички положения. 
– Дори и да си станала богата? 
– Дори и да имам всичките милиони на света, ще се върна. Заклевам ти се! 
– Душо, бедна душо! Каква душа само! И все пак ти никога не си ме познавала... няма значение... о, този наш живот!  
– Няма значение. Доволна съм. Представяш ли си собствената си изненада, Ремо? Самичък си, нощ е. Самичък си... изведнъж, скръц... вратата се отваря... аз съм... аз съм дошла! 
– Носиш бална рокля... бели обувки и перлено колие. 
– И съм дошла сама, пеша, по тъмните улици, търся тебе... но ти не ме виждаш, сам си... главата ти... 
– Кажи... говори... говори... 
– Главата ти е опряна на ръката, а лакътят - на масата... виждаш ме... и изведнъж... 
– Познавам те и ти казвам: Елса, ти ли си, Елса? 
– И аз ти оттговарям: Ремо, ето ме, помниш ли онази нощ? Онази нощ е тази нощ и вън духа силен вятър, но ние не изпитваме студ, нито мъка. Доволен ли си, Ремо? 
– Да, кълна ти се, че съм доволен.

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:

Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg

Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!