Кравата е самотно животно – Давид Албахари

Обожавам кратки разкази. У нас те са жестоко пренебрегвани. Поне аз не се сещам за български конкурс със солидно възнаграждение за проза в кратка форма. Все са за роман, нали това е „голямото изкуство” и други няма. Но повечето родни писатели явно гледат с презрение на разказите, сякаш са някаква по-низша форма на изразяване. Разбира се, изобщо не е така.

За поредицата на „Жанет-45” с кратки разкази много е изписано и не смятам точно аз да ви отварям очите. Който разбира, тук се спира, е положението.

От Албахари съм чел само „Гьоц и Майер”, която ми хареса поради нестандартния подход към една непозната част от огромната трагедия, наречена Холокост. Изреченията бяха кратки, с често повтарящи се фрази, което веднага ми направи впечатление, че авторът явно пише и разкази. След кратка справка установих, че Албахари има около десет сборника. В предговора към настоящото издание той обяснява как са се променяли темите и идеите му. Като видях и кои са му вдъхновители (Хармс, Кортасар и Будзати), бе излишно да чета повече обяснения и веднага си купих сборника. 

Уви, стигаме до онова банално изречение, което всеки казва след прочит на сборник с разкази – някои ми харесаха, други не чак толкова. Всъщност тук повечето сякаш не ми харесаха. Нямаше я магията на Будзати, която ме държа през близо 500 стр., нямаше я неговата непринуденост, нито суровия абсурдизъм на Хармс, който усещах като дълбоко преживян. Разказите на Албахари са все едно писани между другото, като слаба имитация на големите. Представих си как е вдигнал крака на масата, прозява се и пише следния „разказ”:

От всички предмети на масата само един не е остър.

Ето, готово! Ходи го разбирай какво означава, ама това не е важно сега, важно е да си блъскаме главите и да хвалим автора. Напомня ми на вълнуващия разказ на Хемингуей в пет думи: За продан: бебешки обувки, неизползвани. Само че това изречение провокира образи и истории, докато острите предмети върху масата не събуждат нищо в мен.

Забелязах, че повечето колеги са писали, че сборникът не трябва да се разбира, а трябва да се усеща. Даже някой бе уточнил, че разкази не се създават, за да се запомнят. Не съм съгласен. Честно казано, разказ, който не се запомня, е слаб разказ. Без атмосфера, без история, без герои, обикновена интелектуална главоблъсканица. Възможно е да съм в грешка, ще се радвам някой да ми отвори очите. 

Албахари има и попадения, които трябваше да препрочета, за да си спомня. Не казвам, че не е добър писател, просто или не е моят тип, или е писал повече с главата и по-малко със сърцето. Много харесах „Съседката” например. Ето го:

Посред нощ някой чука на входната врата. Майка става, отива боса в антрето, светва лампата, надзърта през шпионката, после отключва вратата и пуска съседката у нас. Тя, по бяла нощница и с мъжки чехли на краката, шепне, че съпругът й се прибрал пиян и трябвало да избяга, защото този път със сигурност видяла злото в очите му. Сестра ми и аз мълчим, притаили дъх. От съседното жилище долита гръмка песен, после звук от строшено стъкло. Майка прегръща съседката, скланя главата на рамото си. Сестра ми казва:

– Ще се разплача. 

Без да изпуска съседката, майка се обръща към нас.

– Само да съм чула – казва – утре сутринта някой от вас двамата да ми се оплаква, че не може да стане навреме за училище.

  Изгасва лампата и затваря вратата към антрето.

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:

Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg

Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!