Кравата е самотно животно – Давид Албахари
Обожавам кратки разкази. У нас те са жестоко пренебрегвани. Поне аз не се
сещам за български конкурс със солидно възнаграждение за проза в кратка форма.
Все са за роман, нали това е „голямото изкуство” и други няма. Но повечето
родни писатели явно гледат с презрение на разказите, сякаш са някаква по-низша
форма на изразяване. Разбира се, изобщо не е така.
За поредицата на „Жанет-45” с кратки разкази много е изписано и не смятам
точно аз да ви отварям очите. Който разбира, тук се спира, е положението.
От Албахари съм чел само „Гьоц и Майер”, която ми хареса поради
нестандартния подход към една непозната част от огромната трагедия, наречена
Холокост. Изреченията бяха кратки, с често повтарящи се фрази, което веднага ми
направи впечатление, че авторът явно пише и разкази. След кратка справка установих,
че Албахари има около десет сборника. В предговора към настоящото издание той
обяснява как са се променяли темите и идеите му. Като видях и кои са му
вдъхновители (Хармс, Кортасар и Будзати), бе излишно да чета повече обяснения и
веднага си купих сборника.
Уви, стигаме до онова банално изречение, което всеки казва след прочит на
сборник с разкази – някои ми харесаха, други не чак толкова. Всъщност тук
повечето сякаш не ми харесаха. Нямаше я магията
на Будзати, която ме държа през близо 500 стр., нямаше я неговата
непринуденост, нито суровия абсурдизъм на Хармс, който усещах като дълбоко
преживян. Разказите на Албахари са все едно писани между другото, като слаба
имитация на големите. Представих си как е вдигнал крака на масата, прозява се и
пише следния „разказ”:
От всички предмети на масата само един не е остър.
Ето, готово! Ходи го разбирай какво означава, ама това не е важно сега,
важно е да си блъскаме главите и да хвалим автора. Напомня ми на вълнуващия
разказ на Хемингуей в пет думи: За продан: бебешки обувки, неизползвани.
Само че това изречение провокира образи и истории, докато острите предмети
върху масата не събуждат нищо в мен.
Забелязах, че повечето колеги са писали, че сборникът не трябва да се
разбира, а трябва да се усеща. Даже някой бе уточнил, че разкази не се
създават, за да се запомнят. Не съм съгласен. Честно казано, разказ, който не
се запомня, е слаб разказ. Без атмосфера, без история, без герои, обикновена
интелектуална главоблъсканица. Възможно е да съм в грешка, ще се радвам някой
да ми отвори очите.
Албахари има и попадения, които трябваше да препрочета, за да си спомня. Не
казвам, че не е добър писател, просто или не е моят тип, или е писал повече с
главата и по-малко със сърцето. Много харесах „Съседката” например. Ето го:
Посред нощ някой чука на входната врата. Майка става,
отива боса в антрето, светва лампата, надзърта през шпионката, после отключва
вратата и пуска съседката у нас. Тя, по бяла нощница и с мъжки чехли на
краката, шепне, че съпругът й се прибрал пиян и трябвало да избяга, защото този
път със сигурност видяла злото в очите му. Сестра ми и аз мълчим, притаили дъх.
От съседното жилище долита гръмка песен, после звук от строшено стъкло. Майка
прегръща съседката, скланя главата на рамото си. Сестра ми казва:
– Ще се разплача.
Без да изпуска съседката, майка се обръща към нас.
– Само да съм чула – казва – утре
сутринта някой от вас двамата да ми се оплаква, че не може да стане навреме за
училище.
Изгасва лампата и затваря вратата към антрето.
Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като
закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от
следните сайтове:
Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg
Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!