Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване – Харуки Мураками

Първа среща Харуки Мураками – вечният фаворит за Нобелова награда.

Хората твърдят, че „Безцветният Цукуру Тадзаки“ не е сред най-добрите му книги, но на мен взе, че ми стана любопитно и я прочетох. Поради тази причина ревюто е по-скоро за хора, които (като мен) не са запознати с творчеството на Мураками, а не за закоравелите фенове, които знаят всяка малка подробност.

Героят на книгата – Цукуру Тадзаки е архитект на железопътни гари и води уединено съществуване. Още в първата глава се запознаваме с мислите му за самоубийство:

Струваше му се напълно естествено и съвършено оправдано да сложи край на живота си. Дори сега не проумяваше по каква причина не направи последната крачка. При условие, че да прекрачи прага между живота и смъртта, тогава му се струваше по-просто от това да изпиеш сурово яйце.

Подобно мрачно състояние изисква отговори. Как се е стигнало до тук? Връщаме се шестнадесет години назад, в училищните му години в град Нагоя, където се запознаваме с четиримата му приятели – Ака, Ао, Широ и Куро. Всички имат думата за цвят в имената си (на японски). Синьо, червено, черно и бяло. Както ни подсеща и заглавието, Цукуро е безцветният в компанията.

Цукуро е единственият, който напуска Нагоя, за да учи висшето си образование в Токио. По времето на втората година от следването му става ясно, че приятелите му са се дистанцирали и в крайна сметка искат да прекратят всякакъв контакт с него. Изненадващо е, че не представят никакво обяснение за това решение. Въпреки че продължава живота си, Цукуро така и не успява да се отърси от вътрешното чувство за празнота и безцветност. Още хора идват и си отиват от живота му, без да дадат съществена причина какво точно ги е отблъснало от тихия човечец (на места се сещах за Стоунър).

Действието продължава през 2011 г., Цукуро вече е инженер и излиза с приятелката си Сара. Точно тя ще бъде мотивиращата сила, която ще го предизвика да се срещне лице в лице с миналото си и да поиска отговори на въпросите, които са го преследвали през всички тези години. Остатъкът от романа проследява срещата на Цукуро с бившите си съученици. Повечето са в Япония, но ще му се наложи и едно пътуване до Финландия.

Романът ме грабна от самото начало с отчаянието на героя, отхвърлянето от приятелите и търсенето на идентичност, която да осмисли битието. Похватът с цветовете е хитър и помага да запомните героите. Освен това, книгата има и музикално оформление. Записът на Лазар Берман на „Години на странстване“ от Лист, и по-специално Le mal du pays се споменава доста често. Може би забелязахте, че Тадзаки също е наречен странстващ. Това е препратка към Лист, който пък препраща към Гьоте и неговия роман за съзряването „Вилхелм Майстер“ (разделен на две части: Години на учение и Години на странстване).

Книгата на пръв поглед не е нищо особено, но след време усещате, че настроението и емоцията подмолно си проправят път към съзнанието ви. Това не е японски роман. В него има твърде малко от източния дух. Това си е постмодернистична творба за непрестанното търсене на изгубеното. Важното е надеждата да не умира:

Навремето вярвахме силно в нещо и бяхме в състояние да вярваме силно в нещо. Мисълта за това не изчезва просто ей така безцелно.

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:

Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg

Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!