"Малкият крал Декември" - Аксел Хаке/Михаел Сова
Преди известно време си говорех с колежките от блога "Алиса в чизми" и се замислих, че поради някаква странна причина съм спрял да чета "детски" книжки. Дали защото съм се опитвал да порасна твърде бързо или е било въпрос на недоглеждане, но аз почти скъсах с тази книжовна област, макар че именно литературата за деца, с красивите си илюстрации, беше главният виновник в мен да се подбуди желанието да чета. Така че, мисля си, време е да компенсираме.
Историята е разказана в първо лице от германски канцеларист, който понякога в самотните си вечери се среща с "малкият дебел крал Декември Втори" - надуто човече, което очевидно живее зад книжната етажерка и обича да яде желирани мечета. Декември всеки ден губи по малко от ръста си. Така поне разправя той, е в неговия свят. Хората се появяват в леглата си, стават и тръгват на работа (или в неговия случай - в "Службата за принцове", след което започва тяхното постоянно смаляване, докато един ден напълно изчезнат. Тук веднага лампичката светва, защото се сещаме за "Бенджамин Бътън" и "Малкият принц", но приликите са съвсем малко, защото "Декември" си има собствен, разпознаваем свят и атмосфера, за която изключително много спомагат рисунките на Михаел Сова.
Малко преди Декември да се ядоса и да започне да хвърля кубчета захар
в кафето на разказвача, който не искаше да го изведе на разходка
|
Още в началото дебеланкото започва да философства:
" - Мисля, че не ставате по-големи, това не е вярно. Мисля, че само така изглежда.
- Откъде ти хрумна? - попитах.
- Мисля, че и вие започвате живота като големи хора - допълни той. - Ако е така, както ми разказваш... ето как си го представям аз: имате всякакви възможности, ала всеки ден ви се отнемат по няколко. Докато сте малки, имате голяма фантазия, но знаете много малко. И понеже е така, трябва всичко да си представяте. Трябва да си представяте как светлината влиза в лампата и картината в телевизора, да си представяте как джуджетата живеят под корените на дърветата и какво е да стоиш върху ръката на великан. И после ставате по-големи, а още по-големите ви обясняват как действат лампата и телевизорът. По-късно разбирате, че няма джуджета и великани. Представите ви стават все по-малки, а знанието - все по-голямо. Така ли е?
- Да - прошепнах аз и добавих още по-тихо: - Но не е лошо и да растеш, и да учиш, и да разбираш света, и...
Той продължи:
- Пораствате. В началото мечтаете да станете пожарникари или нещо съвсем различно, медицински сестри или нещо съвсем различно и един ден ставате пожарникари и медицински сестри. Но нещо съвсем различно вече не можете да станете, защото е твърде късно. Това също е вид смаляване, нали?"
Тук играят на шах. Декември обича да цитира Шекспир: "...да поиш посмя с кръвта на краля кралската земя" |
Накрая няма нищо драматично. Никой не умира, няма нравоучителна реч. И така трябва, защото "Малкият крал Декември" е книжка за самотата и мечтите. В нея няма място за острите звуци на патоса. Радвам се, че намерих тази история, украсена с незабравимите рисунки на Михаел Сова и меланхоличния текст на Аксел Хаке. Потърсете я. За детето във вас.
Други рецензии:
Аз чета
Петя Кокудева в "Култура"
Още илюстрации от Михаел Сова
Издателство:
Лабиринт
Превод от немски:
Елка Рубибанова
Коментари
Публикуване на коментар