Малкият крал Декември – Аксел Хаке/Михаел Сова

Преди известно време си говорих с колежките от блога „Алиса в чизми“ и се замислих, че поради някаква странна причина съм спрял да чета детски книжки. Дали защото съм се опитвал да порасна твърде бързо или е било въпрос на недоглеждане, но аз почти скъсах с тази книжовна област, макар че именно литературата за деца, с красивите си илюстрации, беше главният виновник в мен да се подбуди желанието да чета. Така че, мисля си, време е да компенсираме.

„Малкият крал Декември“ веднага ме спечели с корицата и оформлението си. Какъв е този дебеланко, със златна корона и червена мантия с хермелинова подплата, който, почти изгубен сред тревите, наблюдава красивия пейзаж, сякаш му е за последно. Имаше нещо тъжно в тази картина, въпреки светлите тонове и ясното небе.

Историята е разказана в първо лице от германски канцеларист, който понякога в самотните си вечери се среща с малкия дебел крал Декември Втори – надуто човече, което очевидно живее зад книжната етажерка и обича да яде желирани мечета. Декември всеки ден губи по малко от ръста си. Така разправя той, е в неговия свят. Хората се появяват в леглата си, стават и тръгват на работа (или в неговия случай в (Службата за принцове), след което започва тяхното постоянно смаляване, докато един ден напълно изчезнат. Тук веднага лампичката светва, защото се сещаме за „Бенджамин Бътън“ и „Малкият принц“, но приликите са съвсем малко, защото „Декември“ притежава собствен, разпознаваем свят и атмосфера, за които спомагат рисунките на Михаел Сова.

В самото начало дебеланкото започва да философства:

– Мисля, че не ставате по-големи, това не е вярно. Мисля, че само така изглежда.
– Откъде ти хрумна? – попитах.
– Мисля, че и вие започвате живота като големи хора – допълни той. – Ако е така, както ми разказваш... ето как си го представям аз: имате всякакви възможности, ала всеки ден ви се отнемат по няколко. Докато сте малки, имате голяма фантазия, но знаете много малко. И понеже е така, трябва всичко да си представяте. Трябва да си представяте как светлината влиза в лампата и картината в телевизора, да си представяте как джуджетата живеят под корените на дърветата и какво е да стоиш върху ръката на великан. И после ставате по-големи, а още по-големите ви обясняват как действат лампата и телевизорът. По-късно разбирате, че няма джуджета и великани. Представите ви стават все по-малки, а знанието - все по-голямо. Така ли е?
– Да – прошепнах аз и добавих още по-тихо: – Но не е лошо и да растеш, и да учиш, и да разбираш света, и...
Той продължи:
- Пораствате. В началото мечтаете да станете пожарникари или нещо съвсем различно, медицински сестри или нещо съвсем различно и един ден ставате пожарникари и медицински сестри. Но нещо съвсем различно вече не можете да станете, защото е твърде късно. Това също е вид смаляване, нали?

Тук играят на шах. Декември обича да цитира Шекспир:
...да поиш посмя с кръвта на краля кралската земя.

Това е сърцето на книжката. Загубата на мечтите. Единствено сънищата не се смаляват в света на Декември. Той ги пази в специални кутийки, наредени в стаичката му. Разказвачът успява да влезе там за малко, а на другия ден тръгва с малкия крал на разходка, за да може той да види света на хората (тук се сетих за Алиса и Гъливер). Появяват се шантави машини за спасяване на пудели, поети регулировчици и дракони, които нападат канцеларисти, тръгнали на работа. Накрая няма нищо драматично. Никой не умира, няма нравоучителна реч. Съвсем подходящо, защото „Малкият крал Декември“ е книжка за самотата и мечтите. В нея няма място за острите звуци на патоса. Радвам се, че намерих тази история, украсена с незабравимите рисунки на Михаел Сова и меланхоличния текст на Аксел Хаке. Потърсете я. За детето във вас.

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:

Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg

Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!