Аз не правя кино. Аз правя филми – Били Уайлдър

Били Уайлдър е симпатяга. Това е първото ми впечатление от американския режисьор. В книгата „Аз не правя кино. Аз правя филми“ без никаква престореност, един от титаните на киното ни дава възможност да надзърнем зад някои от най-големите шедьоври на седмото изкуство и работата със звезди като Хъмфри Богарт, Мерлин Монро, Джак Лемън, Гари Купър, Одри Хепбърн, Марлене Дитрих, Кърк Дъглас, Джеймс Стюарт, Уилям Холдън и много други.

Книгата е съставена (подобно на Това не е краят на книгите) от разговори, като интервюиращият е Камерън Кроу („Джери Магуайър“, „Почти известни“, „Ванила Скай“). Разговорите са записани през 1997 г., когато Уайлдър е вече на 96 години. Това е едно от последните му изчерпателни интервюта (Уайлдър е известен със затворения си начин на живот).

Всичко започва с „Двойна застраховка“ – първият шедьовър на Уайлдър, който на 36 годишна възраст вече има зад гърба си два изключително добри филма, но именно трагичната история на жадуващия за авантюри застрахователен агент  Уолтър Неф ще привлече вниманието на критиците. Това е много повече от обикновен ноар. В него се прокрадва тънката ирония, която ще изплува в по-късното творчество на Уайлдър. Следват още шедьоври: „Изгубеният уикенд“, „Булевардът на залеза“, „Скритият коз“, „Сталаг 17“, „Свидетел по обвинението“, „Някои го предпочитат горещо“, „Апартаментът“. Слабите филми са рядкост, почти отсъстват, а дори и те могат да бъдат достатъчно интригуващи за любопитния киноман.

Аз не правя кино. Аз правя филми. Филми, които са за забавление. Правя ги за конкретен момент. Не очаквам да векуват. Има много малко филми, които са достойни за това, заснети от други. Просто не мога да мисля с тези високопарни понятия – разбирате ли, ние не правим филми, ние правим (с превзет акцент) КИНО!

Това е Уайлдър. Това е всичко, което някога го е интересувало – да прави забавни, добре конструирани филми, които да веселят хората. Някой обаче ще каже какво му е великото, то днес всеки втори това прави? Разликата е в качеството на продукцията. Какво различава доброто развлечение от слабото? Същото, което различава добрата от слабата шега. А шегата е в основата на всичко, поне що се отнася до Уайлдър.

Още в първата част на книгата става въпрос за Ернст Любич – легендарен режисьор, който наема младия Уайлдър като съсценарист за филма „Ниночка“. Там съвместно измислят елегантната сцена с шапката, чрез която показват как младата социалистка попада под очарованието на капиталистическия свят. От Любич Уайлдър научава похвата за супершегата:

Има шега, която ти доставя удоволствие, но после върху нея има още една.

Когато стане въпрос за кино, мога да говоря/пиша с часове, и не се усещам кога съм прекалил и какво точно съм казал. Книгата е страхотна. В нея се обсъждат и много странични неща – Кубрик, Спилбърг, джаз, компютърните ефекти и бъдещето на киното...

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:

Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg

Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!