четвъртък, 23 април 2015 г.

"Шейсет разказа" - Дино Будзати


Искам още от Дино Будзати! Не мога да повярвам, че изчетох всичко, което е преведено на български (безкрайни благодарности на Нева Мичева) и сега трябва да стоя със скръстени ръце, докато някой се сети да издаде още нещо. Всичко започна с "Татарската пустиня", след това беше "Коломбър" и "Чутовното нашествие на мечките в Сицилия", а сега стигнах и до най-обемистото издание, съдържащо, както си казва заглавието, цели шейсет разказа! Цели 450 стр. чисто литературно удоволствие! Но, уви, удоволствието ми не трая дълго, защото изчетох книгата за два дена, пътувайки във влак. И сега, за да не стоя съвсем със скръстени ръце, ще ви разкажа за някои от неповторимите истории, побрани в този сборник.

В "Седмината вестоносци" един принц тръгва на поход, за да опознае страната, която един ден ще владее, но взима със себе си седем от най-верните си хора, които периодично да изпраща обратно в столицата, за да получава последните новости. Добре, ама границата така и не приближава. Кралството се оказва безкрайно, а колкото повече време минава, толкова по-бавно вестоносците се завръщат, като накрая се стига до шокиращите 37 години. Разказ, който ми напомни малко за парадоксите на Зенон, поради невъзможното изчисляване на разстояния малко за "Татарската пустиня", поради недостижимата граница, но и прибави усещането за скъсване с дома, което винаги става постепенно. Новините все повече се забавят, докато накрая просто не си заслужава да знаеш какво си оставил зад гърба си.

В "Обирът на големия конвой" един разбойник е оставен от бандата си, защото е прекарал твърде дълго време в затвора. Отново напразно геройство, отново безсмислие. В "Една капка" пък, една капка (както се подразбира) се катери по стълбите, смущавайки съседите, които се чудят вече как да разговарят, без да споменават новопоявилия се феномен. Но разказът, който тотално ми отвъртя главата, беше " Кучето, виждало Бог". Най-добрите неща на Будзати са свързани със страха от смъртта, с безсмисленото преследване на величие, с някакъв фантастичен елемент, или пък със светци, ангели и Господ.

А, не, извинявайте, разказът за дракона! Моля ви се, вижте разказа за дракона, който убиват, за да направят добро на селяните. Ето този ми отвъртя главата, два пъти!

Издателство:
Колибри

вторник, 21 април 2015 г.

"Пътешествия" - Марко Поло


Издателство "Изток-Запад" за пореден път обогати рафта ми със средновековна литература. След прекрасната поредица "Романия", преди около месец, в чудесно издание с твърди корици, на пазара излезе и "Пътешествия" на Марко Поло - книга с огромно историческо значение.

Писана около 1300 г., в затворническа килия във Венеция, "Пътешествия", (позната и като "Милионът" - название, произлизащо явно от подигравката, че в книгата са изписани куп лъжи), разказва за пътуването на Марко Поло през Персия, Китай и Югоизточна Азия, както и службата му при Кубилай хан - последният велик монголски владетел.

Когато се завръща във Венеция, след дългогодишните си пътешествия, Марко заварва града във война с Генуезката република. Тъй като носи със себе си огромни богатства от изтока, той бързо успява да закупи галера, на която слага требучет и веднага се включва в битката. Не след дълго обаче е пленен и прекарва няколко месеца в затвора. Тъкмо там Марко диктува историите си на Рустикело да Пиза - друг затворник, писател на рицарски романи. Първоначално предназначена за търговски наръчник с полезна информация за видове пари, градове, стоки и разстояния, книгата изненадващо става популярна и сред масите, като за първи път запознава обикновения европеец с бита на народите от изтока.

Макар и все още интересен, пътеписът е изгубил известна част от очарованието си. В по-голямата си част, в него се изброяват различни градове и области, както и техните ценности и забележителности, но поради това често прескачане, интересът ми започна да се губи. Единствено пасажите, в които се отделя малко повече внимание, за да се опише някой обичай или интересна легенда, все още са завладяващи (като например частта, в която Марко разказва за замъка на асасините).

Ценна книга, издадена по уважителен начин, която всеки човек трябва да притежава в библиотеката си.

Издателство:
Изток-Запад

петък, 17 април 2015 г.

"Гьоц и Майер" - Давид Албахари




Гьоц и Майер. Никога не съм ги виждал, мога само да си ги представям. При такива двойки  единият обикновено е висок, а другият нисък, но предвид това, че и двамата са били подофицери от СС, лесно бе в мислите си да ги видя над среден ръст, може би дори еднакво  високи. Трябва, предполагам, нормативите за прием в редовете на СС да са били изключително строги, със сигурност не се е слизало под определена летва. Единият от двамата, твърдят очевидци, влизал в лагера, заигравал се с децата, прегръщал ги, даже им раздавал шоколадови бонбони. Толкова малко е достатъчно, за да си представиш един друг свят, нали?

Започвам с цитат, за да видите характерния стил на книгата. Няма параграфи, нито глави, всичко се излива по този начин, през всичките 150 стр. Рядко публикувам официалната анотация, но в този случай тя е написано изненадващо точно и ясно, много по-добре, отколкото аз мога да го обясня.

"Един самотен петдесетгодишен гимназиален учител по литература, изгубил почти всички свои близки в месомелачката на Холокоста, издирва днес следи от събития, за които паметта се губи. Опитва се да реконструира във въображението си едно историческо злодеяние, за да си обясни кой всъщност е неговият извършител, да съгледа реалните черти в празнотата на обобщената представа. За идейните помрачения и вождовете на онази епоха отдавна всичко е известно. Но какво е направило Гьоц и Майер хладнокръвни убийци? Учителят повежда учениците си с автобус по същия маршрут. В нагледно упражнение по литература и въображение преподрежда все по-дребни, но не по-малко чудовищни аспекти на престъплението…"

Тежка книга, тежка в своята структура и стилистика, но и тежка в тематично отношение. Вече никой не се опитва да пише книги за Втората световна война (говоря за сериозни романи, а не за романтични еднодневки, в които смелият войник за завръща при любимата). Темата е твърде експлоатирана, а хората се умориха да им се повтарят едни и същи неща. Единственият начин да откриеш интересен подход, е да откриеш нюанс от ужаса, който да разкриеш, да хвърлиш светлина върху някое неподозирано ъгълче.

Албахари намира оригиналния подход в изследването си на темата за безсилието пред миналото. Във всяка страница "Гьоц и Майер" е книга, постоянно бореща се с неспособността си да изрази кошмарите на историята и паметта. Езикът се изкривява, достигайки до височина, която не му е позволена, удряйки се, в крайна сметка, в лингвистичните ограничения, които не могат лесно да бъдат преодолени. Но може би единствено по този начин може да се говори за миналото.

Гьоц и Майер са централните действащи лица. Макар и безлични, макар и авторът постоянно да уточнява, че може би единият е извършил дадено действие, а може би другият, във всичката тази неяснота, те изпъкват. Това става, защото са просто събирателни образи на една безчувственост, не, то дори не е безчувственост, на едно морално разчертаване и преразпределение. Двамата карат камиона, след това спират и вкарват тръбата от ауспуха в каросерията. И докато отвътре се чува блъскането и гласовете на умиращите, двамата оглеждат прекрасния пейзаж и се любуват на живота. Велика работа!

Издателство:
Панорама

Други рецензии:
 Книжен Петър
Книголандия
Книжно

понеделник, 13 април 2015 г.

"Чутовното нашествие на мечките в Сицилия" - Дино Будзати



Още едно книжно събитие от издателство "Точица". След изключителната "Когато искам да мълча", за първи път на български можем да се докоснем и до "Чутовното нашествие на мечките в Сицилия" от италианския автор Дино Будзати.

Огромен фен съм на Будзати, поради романа му "Татарската пустиня", който лесно мога да определя като една от най-добрите книги, които някога съм чел. Емоционален, но същевременно обран, колкото фантастичен, толкова и вкоренен в реалността, силата на Будзати без съмнение е в изграждането на запомняща се атмосфера, в която плават фантастични елементи. Това ясно си пролича и в сборника му с разкази "Коломбър", където най-добрите текстове бяха именно тези, в които се случваше нещо шантаво.

Но какво да кажем за мечките! Ах, тези непокорни мечки, които решават да слязат от планините, само, за да се покварят от заразните пороци на хората. Историята започва с отвличането на мечето Тонио - син на краля на мечките Леонтий. Будзати описва героите си като сложни персонажи, което веднага ги разграничава от типичните за детските приказки архетипни злодеи и добряци. Затова и кралят на мечките е колкото смел, толкова и наивен, суетен и амбициозен. Великият херцог на хората в Сицилия може и наистина да е обикновен злодей, но професор Де Амброзис - неговият астролог и магьосник е изтъкан от толкова противоречиви качества, че го прави най-непредвидимия герой в историята.



И така, зимите става все по-тежки в планината, мечките нямат какво да ядат и в крайна сметка решават да слязат в долината, където живеят хората. Крал Леонтий, чийто син е бил отвлечен преди години, така и не намерил кураж да признае, че поради собственото си невнимание е допуснал детето му да бъде пленено. За него е истинско щастие, че мечките най-накрая са решени да слязат при хората, защото това ще му даде възможност да потърси отдавна изгубения си син. Започва славна битка! След много перипетии, мечките се оказват победители. Мечето е намерено и това би трябвало да е финалът на историята, но като погледнах страниците, видях, че съм едва до средата.

Във втората си част, книгата разглежда упадъкът на мечешкото кралство. Що за интересна идея, да покажеш на децата тази толкова важна истина - какво става след щастливия край на обикновените приказки. Затънали в охолство, мечките се отпускат и възприемат от хората всички вредни навици. Учат се да пият и пушат, играят хазарт, а някой дори посмява да открадне вълшебната пръчица на професор Де Амброзис. Крал Леонтий започва разследване, което ще го отведе до неподозирани разкрития.

Думите не стигат, за да се опише колко качествено са извършени оформлението, преводът, редакторската и коректорска работа. Ето така се правят книги! С любов и внимание, с отглеждане и изпипване на детайлите. Важно е и други издателства да вземат пример и да започнат да залагат не на количеството, а на качеството. Защото, убеден съм, печалбите няма да избягат. Може само вкусовите възприятия на някои читатели неусетно да се завишат. Горещо препоръчвам за всяко дете (било то и малко пораснало)!

Издателство:
Точица

четвъртък, 9 април 2015 г.

"Вълшебникът" - Владимир Набоков


"Какво да направя, за да се помиря със себе си?"- така започва "Вълшебникът", последното произведение на Набоков, писано на родния му руски език. В него става въпрос за 40-годишен мъж, разкъсван от неистовото си привличане към 12-годишно момиче. Новелата е писана през 1939 годинар в Париж, малко преди Набоков да се премести в Америка, където десет години по-късно ще се появи истинската Лолита. Историята е изровена от архивите от сина му Дмитри и е издадена през 1986 г.

Главният герой няма име, нито пък момичето, което толкова го вълнува. Тя се появява един хубав ден в парка, карайки ролери, докато той седи на пейка и не я изпуска от поглед. За да бъде по-близо до нея се жени за майка й, която е вдовица. Няма обозначено място или време. 

Интересното в случая е подходът на Набоков към деликатната тема. Чрез изящен и елегантен, почти поетичен стил, който прави контраст с мрачните и реалистични събития в историята, авторът успява да създаде крехък баланс между, който сякаш всеки момент ще се разруши, досущ като психиката на главния герой.  

Краят е достатъчно шокиращ и кулминативен, за да запомните историята, но книгата ще представлява истински интерес за хората, които вече са чели "Лолита" и могат да видят ясно развитието на познатите им герои, разликите и приликите между двата текста, като ще им даде и възможност да спекулират за евентуалните причини, поради които са направени промените.

Ръкописът е дълъг едва 50 машинописни страници, които в настоящото издание са разпрострени в 125 стр. чрез огромни странични полета и широк шрифт. Не мога да кажа добри думи за оформлението и коректорската работа.

Издателство:
Колибри

понеделник, 6 април 2015 г.

"За литературата" - Умберто Еко



Еко, редом с Борхес и Калвино, са автори, които напоследък ме карат да се чувствам глупав и културно изостанал. Не само, че ме смазват със своята богата култура, те също така убиват всяка надежда някога да се доближа до тях. Дали ще цитира произведения, с които дори не разполагаме на български език или ще се рови в средновековни ръкописи, страстта на Умберто Еко към литературата е уловена чудесно в настоящия сборник. "За литературата" събира в себе си лекции и есета, предимно от 90'-те години, като обръща внимание на основните влияния върху Еко, както и неговите разбирания за това, какво е литература и как трябва да бъде възприемана. 

Първото есе е лекция, четена на Фестивала на писателите в Мантуа през септември 2000 г. и се отнася до функциите на литературата. Изключително приятно и далеч по-разбираемо от някои от другите, това есе се занимава основно с четенето и начина по който възприемаме литературните персонажи. Спомням си, че Кундера се спираше върху тази тема в "Завесата". Става въпрос за едно негласно споразумение между писател и читател, че измислицата, която човек чете всъщност е един вид действителност. Еко продължава още нататък и пояснява, че макар в действителния живот да имаме възможност за различни интерпретации на някои факти, в литературата всичко установено си остава закон. Затова и ако някой каже, че Ана Каренина заживява щастливо до края на дните си, четящите ще го изгледат особено, но във всеки един момент може да изплува исторически документ, който да промени разбирането ни по даден въпрос (примерно, че Наполеон не е е умрял на о-в Света Елена на 5-и май 1821 г., а на бонапартистки кораб, докато се е опитвал да избяга). 

Следващите есета обръщат внимание върху стила на Манифеста, афоризмите на Уайлд, Джойс, Борхес, интертекстуалната ирония и стила. Еко нарича много от афоризмите на Уайлд рачешки, тоест такива, които могат да бъдат обърнати, показвайки тяхната плиткост. Примерно: 

Животът е нещо твърде важно, за да говорим сериозно за него.
Животът е нещо твърде маловажно, за да можем да се шегуваме с него.

Парадоксите, от друга страна, не могат да бъдат преобръщани. Те носят обидни за обществото истини, за разлика от афоризмите, които носят приемливи. Тези, които могат да се преобръщат, според Еко са чиста игра на безразличния към истината дух. "От друга страна, уайлдовските идеи за изкуството оправдават поведението му, като се има предвид, че никой афоризъм не би трябвало да служи нито на ползата, нито на истината или морала, а само на красотата и елегантността на стила."

Изключително интересни са двете есета, посветени на Джойс и Борхес. Еко прави сравнения между тях, като пояснява, че единият експериментира с думите, докато другият с идеите. Затова и текстовете на Джойс са толкова шантави, съставени от нови, току-що изфабрикувани думи, които се леят в нестандартни структури, опитвайки се да избягат от каквато и да е форма, докато тези на Борхес са написани конвенционално и просто, в повечето случаи само в няколко страници, но в тях са вплетени идеи, които могат да изискват години размисъл. Припомнете си само "Вавилонската библиотека".

Малко са книгите у нас, които хвърлят светлина върху изкуството на писането и функциите на литературата, върху начините по които четем и възприемаме един текст. На фона на реалити програми, набедени поети и пробутвани от медиите бестселъри, четящото общество у нас повече от всякога ми се струва дезориентирано. Затова и малко усилие за разширяване на хоризонта по литературознание никак няма да е излишно. "За литературата", редом със "Завесата", "Това изкуство на поезията", "Изповедите на младия романист" и "Това не е краят на книгите" са едно добро начало.

Издателство:

четвъртък, 2 април 2015 г.

"Пролетен сняг" - Мишима Юкио



"Пролетен сняг" е първият роман от японски автор, който прочитам. Не знам защо, но винаги е имало нещо в източната култура, което ме е отблъсквало. Може би поради някакъв предразсъдък, в мен е стояла идеята, че азиатското изкуство като цяло е твърде далечно от европейското. Че се основава на студена прецизност и изключва емоционалното. Този роман дойде като добро събуждане, показа ми, че не съм бил прав и зароди в мен интерес към други автори и произведения.

Историята разказва за младия Кийоаки и неговия приятел Хонда. Двете момчета отрастват заедно на фона на големите културни и политически промени в Япония от началото на миналия век. Кийоаки е несериозен романтик, който не знае какво иска да прави с живота си, не намира нищо за достатъчно интересно, че да му посвети вниманието си. Хонда, от друга страна, учи право и е далеч по-ориентиран и целенасочен в действията си. След като установява двата персонажа, историята се фокусира върху любовната история между Кийоаки и Сатоко - младо момиче от аристократично семейство във временен упадък. След като самият принц прави предложение за брак на Сатоко, Кийоаки трябва най-накрая да поеме отговорност и да подреди мислите и чувствата си.

"Смяташе, че единствената стойностна за него истина е живот без цел, без резултат, живот в името на "чувствата"... И тъкмо този живот го доведе до днешната злокобна радост, до ръба на водовъртеж. Не му оставаше, изглежда, нищо друго, освен да се хвърли в пропастта."

Мишима Юкио е шокираща личност. Брилянтен автор, сравняван с Хемингуей, който започва да се увлича по самурайските традиции и усъвършенства тялото си, в търсене на хармония и величие, но завършва живота си след неуспешна революционна реч, призовавайки съгражданите си да отхвърлят европейското влияние и да се завърнат към корените си. Подобно на Толстой, Мишима не е успял да избяга от постоянната вътрешна борба и противоречията между желаната реалност и действителността. Макар да призовава за отхвърляне на западното влияние, къщата му е декорирана в европейски стил, облеклото му се състои от европейски костюм, а в самото му писане се долавя влиянието на европейските класици от 19 век. Някои твърдят, че към края на живота си Мишима е загубил разсъдъка си. Горещо препоръчвам филма на Пол Шрейдър, в който са показани най-важните моменти от живота на писателя, както и епизоди от произведенията му. Плашеща личност, достигнала до границите на човешкия разум - места, където не е здравословно да се скита.

Но да не се отплесвам, а да кажа още няколко думи за книгата. С елегантни описания на природни пейзажи, Мишима рисува една чувствителна картина на западащия, затворен аристократичен живот в Япония. Героят на Кийоаки е съвършен пример за това. Младото момче не знае какво иска и понякога дори върви срещу себе си, подбуден от пламъка на самоунищожението. Любовта на Сатоко не му е достатъчна. Тя се слива с обожанието на всички останали, на което е свикнал, и дори в един момент чувствата й му опротивявават. Чак след като вижда, че може да загуби Сатоко, Кийоаки разбира, че я обича. Но може би вече е твърде късно.

Още със самото си заглавие, "Пролетен сняг" подсказва за невъзможността за щастие и предстоящото страдание на своите героите. Снегът през пролетта не е естествен и колкото и красив в своята особеност, той ще смрази зараждащия се живот и ще го върне в състояние на празнота и болка.

"Освен това трите - сънищата, спомените и светите неща, си приличат по това, че не можеш да ги докоснеш с ръка. И тъкмо затова, щом се отдалечиш на крачка от тях, стават свети, превръщат се в чудо, в нещо неописуемо красиво. Светостта е във всичко и всичко е свято, но ние го докосваме и така го оскверняваме. Странни същества сме ние хората. Оскверняваме всичко, до което се докосваме, а носим у себе си онова, което би ни направило свети."

Книгата е част от тетралогия, като засега на български са преведени само първите две части - "Пролетен сняг" и "Галопиращи коне".

Издателство:
Летера