За литературата – Умберто Еко

Еко, редом с Борхес и Калвино, са автори, които напоследък ме карат да се чувствам културно изостанал. Не само, че ме смазват със своята богата обща култура, те убиват всяка надежда някога да се доближа до тях. Дали ще цитира произведения, с които дори не разполагаме на български или ще се рови в средновековни ръкописи, страстта на Умберто Еко към литературата е уловена чудесно в настоящия сборник. „За литературата“ събира в лекции и есета, предимно от 90-те години, като обръща внимание на основните влияния върху Еко, както и неговите разбирания за това какво е литература и как трябва да бъде възприемана.

Първото есе е лекция, четена на Фестивала на писателите в Мантуа през септември 2000 г. и се отнася до функциите на литературата. Изключително приятно и далеч по-разбираемо от някои от другите, това есе се занимава основно с четенето и начина, по който възприемаме литературните персонажи. Спомням си, че Кундера се спираше върху тази тема в „Завесата“. Става въпрос за едно негласно споразумение между писател и читател, че измислицата, която човек чете всъщност е един вид действителност. Еко пояснява, че макар в живота да имаме възможност за различни интерпретации на някои факти, в литературата всичко установено си остава закон. Затова и ако някой каже, че Ана Каренина заживява щастливо до края на дните си, читателите ще му хвърлят неодобрителни погледи. За сравнение в реалността винаги може да изплува исторически документ, който да промени разбирането ни по даден въпрос (примерно, че Наполеон не е е умрял на о-в Света Елена на 5-и май 1821 г., а на бонапартистки кораб, докато се е опитвал да избяга).

Следващите есета обръщат внимание върху стила на Манифеста, афоризмите на Уайлд, Джойс, Борхес, интертекстуалната ирония и стила. Еко нарича много от афоризмите на Уайлд рачешки, тоест такива, които могат да бъдат обърнати, разобличавайки тяхната плиткост. Например:

Животът е нещо твърде важно, за да говорим сериозно за него.

Животът е нещо твърде маловажно, за да можем да се шегуваме с него.

Парадоксите, от друга страна, не могат да бъдат преобръщани. Те носят обидни за обществото истини, за разлика от афоризмите, които носят приемливи. Тези, които могат да се преобръщат, според Еко, са чиста игра на безразличния към истината. От друга страна, уайлдовските идеи за изкуството оправдават поведението му, като се има предвид, че никой афоризъм не би трябвало да служи нито на ползата, нито на истината или морала, а само на красотата и елегантността на стила.

Изключително интересни са двете есета, посветени на Джойс и Борхес. Еко прави сравнения между тях, като пояснява, че единият експериментира с думите, докато другият с идеите. Затова и текстовете на Джойс са толкова шантави, съставени от нови, току-що изфабрикувани думи, които преливат в нестандартни структури, опитвайки се да избягат от руслото, докато тези на Борхес са написани конвенционално и просто, в повечето случаи само в няколко страници, но в тях са вплетени идеи, които могат да изискват години размисъл.

Малко са книгите у нас, които хвърлят светлина върху изкуството на писането и функциите на литературата, върху начините по които четем и възприемаме един текст. На фона на реалити програми, набедени поети и пробутвани от медиите бестселъри, четящото общество повече от всякога изглежда дезориентирано. Затова и малко усилие за разширяване на хоризонта по литературознание никак не е излишно. „За литературата“, редом със „Завесата“, „Това изкуство на поезията“, „Изповедите на младия романист“ и „Това не е краят на книгите“ са едно добро начало.

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:

Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg

Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!