Гьоц и Майер – Давид Албахари

Гьоц и Майер. Никога не съм ги виждал, мога само да си ги представям. При такива двойки  единият обикновено е висок, а другият нисък, но предвид това, че и двамата са били подофицери от СС, лесно бе в мислите си да ги видя над среден ръст, може би дори еднакво  високи. Трябва, предполагам, нормативите за прием в редовете на СС да са били изключително строги, със сигурност не се е слизало под определена летва. Единият от двамата, твърдят очевидци, влизал в лагера, заигравал се с децата, прегръщал ги, даже им раздавал шоколадови бонбони. Толкова малко е достатъчно, за да си представиш един друг свят, нали?

Започвам с цитат, за да видите характерния стил на романа. Няма параграфи, нито глави, всичко се излива по този начин в продължение на150 стр. Рядко публикувам официалната анотация, но в този случай тя е написано изненадващо точно и ясно, много по-добре, отколкото аз мога да го обясня:

Един самотен петдесетгодишен гимназиален учител по литература, изгубил почти всички свои близки в месомелачката на Холокоста, издирва днес следи от събития, за които паметта се губи. Опитва се да реконструира във въображението си едно историческо злодеяние, за да си обясни кой всъщност е неговият извършител, да съгледа реалните черти в празнотата на обобщената представа. За идейните помрачения и вождовете на онази епоха отдавна всичко е известно. Но какво е направило Гьоц и Майер хладнокръвни убийци? Учителят повежда учениците си с автобус по същия маршрут. В нагледно упражнение по литература и въображение преподрежда все по-дребни, но не по-малко чудовищни аспекти на престъплението…

Тежка книга, тежка в своята структура и стилистика, но и в тематично отношение. Вече никой не се опитва да пише книги за Втората световна война (говоря за сериозни романи, а не за романтични еднодневки, в които смелият войник за завръща при любимата). Темата е твърде експлоатирана, а хората се умориха да им се повтарят едни и същи неща. Единственият начин да откриеш интересен подход, е да откриеш нюанс на ужаса, който да разкриеш, да хвърлиш светлина върху някое неподозирано ъгълче.

Албахари намира оригиналния подход в изследването си на темата за безсилието пред миналото. Във всяка страница „Гьоц и Майер“ е книга, постоянно бореща се с неспособността си да изрази кошмарите на историята и паметта. Езикът се изкривява, достигайки до височина, която не му е позволена, удряйки се, в крайна сметка, в лингвистичните ограничения, които не могат лесно да бъдат преодолени. Но може би единствено по този начин може да се говори за миналото.

Гьоц и Майер са централните действащи лица. Макар и авторът постоянно да уточнява, че може би единият е извършил дадено действие, а може би другият, във всичката тази неяснота, те изпъкват. Това се получава, защото са събирателни образи на една безчувственост, не, дори не е безчувственост, на едно морално разчертаване и преразпределение. Двамата карат камиона, след това спират и вкарват тръбата от ауспуха в каросерията. И докато отвътре се чува блъскането и гласовете на умиращите, те оглеждат прекрасния пейзаж и се любуват на живота.

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да ме подкрепите, като закупите романа ми „Момчето, което завърза Луната за Земята“ от следните сайтове:

Жанет-45, Ozone.bg, Ciela.com, Store.bg

Дебютният ми сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ все още е наличен на сайта на „Жанет-45“. Благодаря ви!