вторник, 27 май 2014 г.

"Книга за смеха и забравата" - Милан Кундера



"Той махна с ръка и сякаш с леко бръсване на невидима метличка от пера избърса малко прах, а този прах бе древноиндийският град Харапа и халдейският Ур в древна Месопотамия; малко паяжина, а тя бе Тива и Вавилон, и критянският Кнос, и гръцката Микена. Бръс-бръс — и къде отиде Одисей, къде отиде Йов, къде отидоха Юпитер и божественият индийски мъдрец Готма, къде отиде Исус? Бръс — и всички тези прашинки от антична пепел, наричани Атина, Рим, Ерусалим и древен Китай — изчезнаха до една. Бръс — и мястото, където се намираше Италия, остана празно. Бръс — катедралите, бръс-бръс — „Крал Лир“ и „Мислите“ на Паскал. Бръс — оратория, бръс — реквием, бръс — симфония, бръс — …"

Не, това не е цитат от книгата на Кундера. Тези редове са писани през далечната 1932 г., от човек на име Олдъс Хъксли, а книгата е "Прекрасният нов свят". Каква е връзката? Да, Кундера не е написал антиутопичен роман, но едно тоталитарно управление неизбежно води до забрава и мисловен контрол, които са основни теми и за настоящата книга. Разликата е, че тук имаме и смях - смехът, който се усилва пропорционално с интензитета на ужаса.

Милан Кундера е роден 1929 г. в гр. Бърно. Баща му е известен музиколог и пианист. Самият Милан Кундера свири на пиано и известно време изучава музикология и музикална композиция (не случайно за настоящата книга той твърди, че е роман, под формата на вариации). Кундера завършва средното си образование в Бърно през 1948 г. и през същата година става член на Чехословашката комунистическа партия. Учи една година в Карловия университет в Прага, след което се прехвърля във Филмовия факултет на Академията за музикални изкуства. През 1950 г. е изключен от Комунистическата партия за „антипартийна дейност“ и за кратко прекъсва следването си. През 1952 г. завършва Академията и преподава в нея история на западноевропейските литератури.  През 1956 г. членството на Милан Кундера в Комунистическата партия е възстановено. Той е един от известните интелектуалци по време на Пражката пролет, период на либерализация на режима през 1968 г. Изказванията му срещу окупацията на страната от войски на Варшавския договор довеждат до забрана за публикуването на негови произведения и до повторното му изключване от Комунистическата партия през 1970 г. През 1975 г. Кундера е поканен да преподава в университета в гр. Рен, Франция. Пред тогавашното ръководство на Чехословашката комунистическа партия за писателя се застъпва лично съпругата на френския президент. През 1981 г. Кундера получава френско гражданство.  

"Книга за смеха и забравата" казва всичко още със самото си заглавие. Но как е възможно една книга да съчетава точно тези две понятия, без да стане разпокъсана и децентрализирана. Е, Кундера не се и опитва. Той конструира романа си чрез седем разказа, които са тематично свързани, а главна героиня в два от тях е Тамина. Останалите истории малко или много са вариации на нейната история. Тамина може би най-много се доближава до ролята на главен персонаж. 

Тамина започва да забравя мъжа си, който отдавна я е напуснал. Тя играе игра всеки път, когато срещне нов мъж - опитва да промени чертите му, за да може да извика в съзнанието си образа на съпруга си. Друг начин, за който в последствие се сеща, е да се добере до писмата и дневниците си, които обаче са в Прага. Работи в малко семейно кафене в провинциално градче в Западна Европа (Кундера изрично пояснява, че няма да каже къде точно). Тамина излиза с клиент, който предизвиква в нея погнуса, но тя се надява той да отиде до Прага и да донесе писмата й. Това обаче не се случва. Тамина е обречена на забрава, а в предпоследната глава виждаме и трагичния финал, който авторът й определя.

   "Тамина сервира кафе и калвадос на клиентите (те не са чак толкова много, помещението е винаги наполовина празно), после се връща зад тезгяха. Почти винаги има някой, който седи на бара и иска да си приказва с нея. Всички много обичат Тамина. Защото умее да слуша това, което й разправят.
   Но слуша ли наистина? Или само гледа, тъй внимателно, тъй мълчаливо? Не знам, а и това няма особено значение. Важното е, че не ги прекъсва. Знаете какво става, когато двама души приказват. Единият говори, а другият го пресича насред дума: "И аз така..." - и започва да говори за себе си, докато другият успее на свой ред да вмъкне: "И аз така..."
   Тази фраза - "И аз така...", прилича на одобрително ехо, тя сякаш е начин да продължим мисълта на другия, но това е заблуда: в действителност става дума за брутален бунт срещу брутална агресия, за усилие да освободим собственото си ухо от робството и да завземем сис сила ухото на противника. Защото целият живот на човека сред себеподобните му не е нищо друго, освен борба за завладяване ухото на другия. Тайната на популярността на Тамина се крие в това, че тя не желае да говори за себе си. Приема без съпротива окупаторите на ухото й и никога не казва: "И аз така..."
  

В една от главите Кундера разграничава два типа смях - този на ангелите, и този на дяволите. Дяволите се смеят на Бога, защото няма как всичко винаги да е сериозно и перфектно изиграно. Ангелите обаче са потресени от този бунт, но поради чувство на безпомощност (litost?) започват да се смеят в ответна реакция. Те грачат, имитирайки истинската емоция, като привидно заблуждават наблюдателя, но смехът идва от две различни места. 

   "Ако в света има прекалено много неоспорим смисъл (властта на ангелите), човек изнемогва под тежестта му. Ако светът изгуби целия си смисъл (царството на дяволите), той става негоден за живеене.
   Когато нещата внезапно изгубят предполагаемия си смисъл и отреденото им място в привидния ред на нещата (например формиран в Москва марксист вярва в хороскопи), те предизвикват у нас смях. Следователно смехът произхожда от дявола. В него има нещо лошо (нещат аизведнъж се оказват разлини от това, за което са се представяли), но има и доза благодатно облекчение (нещата са по-леки, отколкото са са изглеждали, позволяват ни да живеем по-свободно, престават да ни потискат със суровата си сериозност). 

Любимата ми част от книгата се казва Litost. "Litost е мъчително състояние, породено от вида на собствената ни, внезапно разкрила се нищожност." Тук става въпрос преди всичко за унижението и яда, който следва. Състояние, характерно за възрастта, която предшества опита, което захранва жаждата за отмъщение, прикривайки се зад патетично лицемерие (никога истинските причини не могат да бъдат показани). Кундера дава пример с момче и момиче, които плуват в езеро. Момичето е по-добър плувец и стига първо до брега. Момчето се чувства унизено, и под фалшивия претекст, че имало опасни течения покрай брега, удря момичето. Този епизод е изключително важен за разбирането на цялата книга. Другият такъв е за едни носорози, но за това някой друг път. 

Тази книга заслужава задълбочен анализ, за който за съжаление нямам време в момента, за това ще спомена набързо някои от основните теми и знаци, които Кундера използва. Забрава и памет, както споменах в първите редове, са основни за всяка книга, която се иска да се занимава с тоталитаризма.Унижението и сексуалното неудовлетворение, които са плод на тази система също са силно застъпени. Абсурдът, който на пръв поглед е смешен, но в крайна сметка ни изпълват с тъга и отвращение (на места се сещах за "Кланица-5"). Всъщност в книгата почти нямаше "смешни" неща. Всички похвати работеха заедно, за да изградят една доста мрачна и безнадеждна картина на човешкото състояние. За сега това е най-силната художествена книга, обхващаща в пълнота чувствата на източноевропееца от втората половина на XX век. Кундера можеше да бъде и български писател. 

Не препоръчвам за всеки. Чете се привидно бързо, но ако искате да задълбаете, ще са ви необходими много дни, дори седмици. Оформлението на новото издание е безупречно, а и твърдите корици винаги са плюс.

Ето още един любим цитат:

"През февруари 1948-а комунистическият ръководител Клемент Готвалд застана на балкона на един бароков дворец в Прага, за да приветства стотиците хиляди граждани, струпани на площада на стария град.  Заобиколен бе от другарите си, а до него, съвсем близо, стоеше Клементис. Валеше сняг, беше студено, а Готвалд бе гологлав. Изпълнен със загриженост, Клементис свали калпака си и го сложи на главата на Готвалд.  Секцията за пропаганда размножи в стотици хиляди екземпляри снимката на балкона, от който Готвалд, с калпак на главата, заобиколен от другарите си, говори на народа. Именно на този балкон започна историята на комунистическа Чехия. Всички деца познаваха въпросната снимка, тъй като я бяха виждали по афишите, в учебниците или музеите.  Четири години по-късно Клементис бе обвинен в предателство и обесен. Секцията за пропаганда моментално го заличи от Историята и, разбира се, от всички снимки. Оттогава Готвалд е сам на балкона. Там, където стоеше Клементис, се вижда голата стена на двореца. От Клементис е останал само калпакът върху главата на Готвалд."


Издателство: "Колибри"

Други рецензии: Read with style

Харесайте ме във фейсбук :p



Няма коментари:

Публикуване на коментар