Изумен

Писателите често си говорят сами. Предполагам това важи за хората на изкуството, а в днешно време и за хората въобще, но за писателите важи с още по-голяма сила, тъй като повече от всички останали прекарваме времето си в тишина. Както пише Хенри Джеймс:  Трудим се в тъма, правим каквото можем, даваме каквото имаме. Нашето съмнение е нашата страст, а страстта – нашето дело. Останалото е безумието на изкуството. Сами сме си читатели, редактори, а често и интервюиращи. В това постоянно състояние на несигурност, граничещо понякога с лудост, можете да си представите как се чувстваме, когато ръкописът бъде завършен и публикуван. Тогава настава очакването прозорецът към успеха да се открехне и светът да се обърне към нас, но понякога минава дълго време, преди някой да ни зададе въпросите, на които сме се надявали. Така и аз силно бих искал някой да ме попита защо написах кратък роман за любов и сънища, затова ще се опитам в няколко изречения да събера мислите си с надеждата да ви е интересно