"Завръщането" - Майкъл Пунке

С наближаващия край на годината, който поради топлото време се промъква все по-неусетно, взех да се питам коя да е последната книга, за която да пиша и има ли значение изобщо. След дълго лутане, накрая зарязах всичко подготвено и вдъхновен от феноменалния трейлър на предстоящата адаптация, подхванах "Завръщането" на Майкъл Пунке. 

Книгата е базирана на действителен случай и разказва за трапера Хю Глас, който през 1823 г. е нападнат от мечка гризли в покрайнините на река Грант, близо до северната част на Скалистите планини. Глас, заедно с банда юнаци събира кожи, навлизайки все по-внимателно в дивото, под постоянна заплаха от внезапни индиански нападения. Но най-голямото му изпитание се оказва майка гризли, която пазейки малките си, обезобразява трапера и потрошава тялото му. 

Другарите му са поставени пред труден избор. Невъзможността да го носят през стотиците мили до най-близкия форт и моралната отговорност да стоят до него, докато издъхне. Никой от тях не предполага, че Глас ще се възстанови от раните си, затова поверяват на безскрупулния Фцджералд и младока Бриджър да останат до него, докато премине в отвъдното. Подплашен от племе Арикара, Фицджералд ограбва Глас и го изоставя да лежи беззащитен пред задаващата се заплаха. И тогава, докато изгасва последният пламък надежда, мисълта за отмъщение и непримиримост срещу извършената неправда, пораждат нови сили живот.

Така започва дългото завръщане. 

История, стара колкото света. От Омир, през Дюма и чак до нас. Един човек, against all odds отказва да умре. Търси своето и въздава справедливост. Харесвам идеята, че в нашата фантазия отмъщението винаги е далеч по-сладко от настъпилия дългоочакван момент. Изправени пред фантазиите си, неволно поглеждаме назад. Има ли всичко това някакъв смисъл? Заслужавало ли си е голямото пътуване? За да разберете дали Глас получава това, което търси, ще трябва да прочетете книгата, но ще кажа, че краят следва плътно вътрешната логика на книгата и по никакъв начин не разочарова. Алтернативите са далеч по-схематични и се радвам, че Пунке не се е изкушил да превърне финала в безмозъчна гонка през гората.

Ако сте чели "Граф Монте Кристо", знаете, че по-голямата част от романа няма нищо общо с вълнуващото бягство от замъка или вдъхновяващото обучение на абат Фариа. Дюма предпочита да ни описва модните от онова време приеми и буржоазно ежедневие. Пунке не допуска грешката да се разпилява. Книгата е стегната и неотлъчно се придържа към своя герой и неговите жертви.

Едно от основните ми притеснения беше, че ще има досадни природни описания, особено на всевъзможните тревички и билки, които Глас яде по пътя, както и други уроци по оцеляване, които жадните за приключения да прилагат на практика. Пунке обаче не забравя модерния читател, израснал в щадящата люлка на града. Затова всички сцени, в които Глас отчаяно търси храна или създава подслон, са предадени по интересен и ясен начин. Във всеки един момент знаете какво и защо се случва, без да ви е необходим речник.

"Завръщането" не е само роман за силата на човешкия дух и оцеляването в сурови условия. Има няколко сцени, които подбуждат дълбоки морални и общочовешки въпроси. Единият е, когато групата мъже обсъждат дали да изоставят Глас и как да го направят, за да не се чувстват след това зле. Решението е елегантно, а съвестта им остава чиста. Другият момент идва към края на романа, когато самият Глас е поставен пред труден избор. С динамичните си и прецизни описания Пунке ни прави съучастници на героя. Превръщаме се в мъжа, отправил се на вечното завръщане. Колкото физическо, толкова и духовно.

Ретроспективните глави хвърлят светлина върху миналото на Глас, помагат да опознаем характера и мотивацията зад решенията му и предоставят приятно разнообразие сред покритото от сняг отчаяние. Ако борбата с мечки, вълци и индианци не ви е била достатъчна, добавете и няколко сцени на пиратски плавателен съд в Карибите. Перфектният приключенски роман започва да добива форма.

Филмът на Иняриту, с участието на Леонардо е основната причина книгата да се появи на български. Тъй като чакаме премиерата чак след месец, не мога да правя никакви съпоставки, нито мога да кажа дали е препоръчително да се чете преди филма. Все пак, доколкото знам, качествата на филма не са в сюжета и героите, а във визуалната презентация, така че едва ли ще си развалите удоволствието, ако я прочетете преди това. Но моля ви, не бъдете от хората, повтарящи безкритично: "Книгата беше по-добра".

Преводът е добър, Богдан Русев е редактор, така че фактологически неразбории няма. Лошото е, че има доста коректорски грешки, но пък книгата толкова ме грабна, че тотално спрях да им обръщам внимание. Щастлив съм, че приключвам годината с толкова вълнуваща книга. Върна ме към атмосферата от романите на Джек Лондон, Карл Май и суровите приключения на мъжете, опитомили прерията.

Присъда:
5/5

Издателство:
Сиела

"Петата купа" - Дан Симънс

Дан Симънс е като кутия с шоколадови бонбони. Никога не знаеш какъв ще ти се падне. С лешник или от ония гадните с кокос, дето като ги дъвчеш и... но както и да е, да се върнем на автора. 

Чел съм "Хиперион" и "Ужас". И двете ми харесаха, макар че в стотиците страници обем неизбежно имаше досадни и дори нелепи епизоди (сцената с летящото килимче в "Хиперион" и финала на "Ужас"). 

Та за какво иде реч? В една дъждовна мартенска вечер Хенри Джеймс се приближава до река Сена в Париж, готов да скочи. В ръка държи кутийка с прахта на сестра си, която е починала предишната година. Романите му не се продават добре и депресията го е тласнала до отчайващото решение. Стигнал до ръба, Джеймс вижда в сенките наблизо силуета на друг мъж. Каква е изненадата му, когато разбира, че това е Шерлок Холмс, който също не вижда смисъл да продължава съществуването си на земята. Но в този топъл миг на общо отчаяние, Холмс предлага да отпътуват за Америка, където прочутият детектив има недовършена работа, свързана със самоубийството на Клоувър Адамс - стара приятелка на Хенри Джеймс.

Оттам нататък действието се пренася във Вашингтон, където детективът разследва случая, убеден, че е убийство, в което е намесена конспирация на отколешния му архивраг Мориарти.
Най-интересното нещо от литературна гледна точка е смесването между реалност и фикция. В романа нагледно ще видите онази истина, за която пише Умберто Еко в своите есета, че за четящия, добре описаният литературен герой е истински и притежава тежест, не по-малка от тази на някоя историческа личност.

Та кой е героят на историята? Всички познаваме Шерлок Холмс. Ако не сте чели историите на Артър Конан Дойл, то поне обичате да гледате сериали, където често сте срещали (дори несъзнателно) образа му. Арогантен, безпардонен, обсебен от професията си и зависим от наркотично вещество гений, който остава неразбран от обществото, но е недостижим в професията си и единствено един-двама от приятелите му надникват в душата му, където намират едно добро сърце. Какво обаче знаем за Хенри Джеймс?

Хенри Джеймс - роден... ала-бала, прочетете си сами. В романа той е страхлив и затворен човек, но не и карикатура. По-скоро хобит - домошар, който не обича приключенията, но има нужда точно от едно такова. Интересен герой с вътрешна борба, минало, което да засилва мотивите му и да го прави цветен и непредсказуем. Понякога Джеймс влиза в коловоза на Уотсън, тоест обикновен sidekick на Холмс, но Симънс не забравя тази опасност и бързо взима мерки. Примерно като направи така, че самият Джеймс да иронизира второстепенната си шаблонна роля.

Хенри Джеймс(1843 - 1916)

Простете, но горе съм ви подвел мъничко. Казах, че знаем всичко за Шерлок Холмс. Не е съвсем така. Тук разполагаме с нещо невиждано (поне за мен) засега. Шерлок Холмс, който по пътя на дидактичните си умения е стигнал до извода, че е литературен герой. Колко добро попадение е това! Сигурен съм, че Симънс се е наел с тази книга главно поради тази идея, както и интересната комбинация между фикция и реалност, а и Хенри Джеймс му е любим писател (склонността към дебели романи свидетелства за това).

Симънс е ужасно обстоятелствен. В "Ужас" това не ме дразнеше, защото съм момченце и си падам по корабчета, но когато има сцена с вечеря или обяд и трябва да ми се каже кой какво яде, какво включва менюто, че и на френски... не, благодаря!

Когато някой реши да пише книга, ситуирана в края на 19 век, решава, че е нужно вътре да вкара всички колоритни образи от онова време. Затова ще срещнете Марк Твен и Теди Рузвелт. Не че са ужасно важни за историята (защо трябва да са точно те, а не измислени герои?). Особено Рузвелт, който се появява просто за една вечеря, където разгръща тогавашните си разбирания. Кому е нужно това? Това е писателско угаждане. Вижте ме колко знам и вижте, приятели, какво прочетох онзи ден. Неща, които Симънс по-добре да запази за разговорите след вечеря, когато с аверите си пият портвайн и пушат лули до камината, обсъждайки славното минало на литературата и безнадеждното й бъдеще.

Статуята на Клоувър Адамс. , Адамс, заедно със съпруга си е била част от "Петта купи",
като двамата са били приятели на Хенри Джеймс, който черпи вдъхновение от нея
за два свои романа: "Портрет на една дама" и "Дейзи Милър".  

Не съм фен на мистерията в романа. Най-добрият момент беше този със статуята, който наистина ще ви изненада и ще ви държи в напрежение с чудесната си атмосфера. Всичко останало е твърде досадно, заобиколно и човек често може да загуби нишката кое писмо към кого е било изпратено и така нататък... общо взето към края няма да ви пука кой уби Клоувър Адамс. Което всъщност не знам дали е критика, ако считате за плюс, че книгата поема по нова посока и това е по някакъв вълнуващо и неочаквано за вас. Но е факт, че романът изоставя напълно мистерията с Клоувър и се фокусира върху Холмс (все пак заради него си купихте книгата, нали?).

Много добри екшън епизоди. Така де... Шерлок Холмс се преоблича и навлиза дълбоко в бедняшкия квартал, купува си хероин и след това посича сума ти разбойници в изоставена сграда. Хареса ми динамиката между главите. След наситена с движение сцена, идва дълъг разговор с препратки и бавно разгадаване на мистерии. Не е изненада, че Симънс е овладял изкуството да построява добре героите си и да разгръща историите ми в стотици страници. Даже имам чувството, че вече го прави със затворени очи.

Всъщност през 1943 Шерлок Холмс наистина отива във Вашингтон (поне в киното). 

Дразнещото е, че книгата, подобно на "Ужас' е писана сякаш без да има край. Поне такъв не е нужен. Всичко свършва изведнъж, писателят си изтупва ръцете и казва "Това беше всичко, приятели". И приключението, на което сме поели в началото, внезапно секва, без да ни задоволи напълно. Шаблонен край, взет сякаш от някой сериал (кхм, кхм!).

А е жалко, защото книгата има качества и въпреки всички критики, бих казал, че си заслужава четенето. Поне аз не съжалявам, че инвестирах седмица от читателския си график за нея. Информативна е и ако човек е търпелив и си води записки, може наистина да научи много за периода, а още по-добре ще е да се запознае с творчеството на Хенри Джеймс, което често остава пренебрегвано заради обема си (някой най-накрая да издаде разказите му у нас!).

Изключително добър превод, добра редакторска и коректорска работа (не видях никакви грешки). Единствено корицата... но Живко Петров има достатъчно добри корици, за да му простим тази. Така че няма да коментирам повече. Надявам се текстът поне донякъде да ви е информирал за какво се записвате с вашите 25 лв.

Време е да върна оценките в обращение:

Присъда: 3/5

Издателство:
Сиела

"Вдъхновение" - Исак Бабел

За първи път чух за Исак Бабел съвсем скоро. От "Писателят призрак" на Филип Рот, където писателите обсъждат влиянието на руския писател. Според тях най-добрата му книга е "Конармия" - сборник с разкази, в които е описана Одеса преди революцията и участието му в Първа конна армия на Будьони. Във "Вдъхновение" са събрани непубликувани разкази на Бабел, които първоначално са били допълнения към "Конармия" и "Одески разкази", както и някои автобиографични неща.

"Да го нарека човек, означава много да преувелича". 

Героите на Бабел не са никакви герои. Хора от простолюдието, живеещи в кошмарна бедност. Жертви на времената. Гражданската война в Русия жигосва челото на обикновения човек, който пиейки уж забравя, но някой е ходил по улиците пред пивницата и е събирал впечатления със скръбно сърце. Бабел ни прави свидетели на човешко отчаяние, което сякаш изглежда далечно, сякаш се е случило преди хиляди години, в някоя арабска пустиня. А всъщност е от времето на дядовците ни, в културна среда, много близка до нашата.

"Нощес шестима махновци изнасилили слугинята. Щом го научих сутринта, реших да видя как изглежда жена след шесткратно изнасилване. Намерих я в кухнята. Тя переше, сгърбена над легена".

Тежки истории, предадени с топла отчужденост. Любовта и и съчувствието към героите се усеща, но без да пречи на разказа, без да ги спасява от съдбата им. Тази ненамеса, това воайорстване в отвратителния живот е разковничето за тона на историите.

Не мога да препоръчам такава книга, макар да чувствам автора й като естествено продължение на Гогол и Достоевски. Има малко и от Хармс, но без смешното. Бабел е живял в смразяващи времена и ги е описал така, както са били. Без да скрива нищо под покривката на благоприличието. Затова и си е имал проблеми с властта. Затова и е разстрелян със заповед, подписана лично от Сталин.

Не ми хареса прекомерната обвързаност със случващото се тогава. Сборникът е труден за разбиране, без човек да си припомни времената, в които е писан. Дори имаше много думи, които не разбирах или бях забравил какво значат. Много имена. Странно. Толкова много имена за герои, които не значат нищо за никого. Заличени съдби.

"Безмълвие се разпростираше над Велика Криница, над плоската, гробна, ледена пустиня на селската нощ",

Издателство:
Колибри

Други мнения:
Книжен Петър

"Към себе си" - Марк Аврелий

Срам, не срам, ще си призная, че за първи път чух за Марк Аврелий от филма "Гладиатор", при това започнах да обръщам внимание на възрастния император сигурно едва на петото гледане. Тогава се разрових из Уикипедия, която потвърди, че човекът е бил голяма работа и се е опитал да живее достойно, въпреки поста си - ГОСПОДАР НА СВЕТА.

Разбира се, за силното впечатление помогна режисурата на Ридли Скот и качественото изпълнение на Ричард Харис, който после изигра отец Фариа в "Граф Монте Кристо" и първия Дъмбълдор в "Хари Потър", с което трайно се установи в образа на мъдрия ментор. Но достатъчно за филмите (как си личи, че прекарвам повечето си време в Операция кино (време за реклама!).

Текущото (обичам да говоря като блогър-бюрократ) издание е част от поредицата "Извори" на издателство "Изток-Запад", които явно са решили да срутят книжарниците у нас с масираната продукция на класически произведения, древни текстове, средновековна теология и поезия и какво ли още не... Лошо няма, разбира се, стига човек да може да си го позволи.

Размислите на Аврелий имат терапевтичен ефект. Действат ми почти като дзен-коани.

Нека не те разсейват външните събития. Намери време да научиш нещо добро и престани да блуждаеш. Нужно е вече да се пазиш и от другата заблуда. Глупави са и потъналите в дела и накрая уморени от живота хора, неразполагащи с цел, към която да насочат всички свои начинания и изобщо всички свои представи

Преводачът Богдан Богданов (президент на Нов български университет) е написал скучен и невдъхновен предговор, по примера на едновремешните соц. уводи, които направо могат да те откажат от книгата. От друга страна пък, в 40-те страници се намира интересна информация за личния живот на Аврелий. Така че може да му хвърлите едно око след прочита на книгата.

Ама не, ето, пак разлистих какво е писал Богданов и вижте на какво попаднах:

Дали външното поле на междучовешките отношения не е причината да се породи вътрешното поле от реакции спрямо другия човек и спрямо себе си като друг и дали това второ поле не е съкровената субективност на човека?  

:D :D :D

Неадекватно ми се струва решението да се включи подобна дипломна работа преди мъдрите и красиви думи на Аврелий. Подобен текст би намерил по-удачно приложение като притурка след основното. За тези, които гледат на книгата от академичния пиедестал. Не виждам как този увод ще запали интерес към Аврелий, чиито думи горят с живот:

На какви хора искат да се харесат, със средствата на какви усилия и в името на неща, които колко ще оцелеят? Колко скоро вечността ще погълне всичко и колко много вече е погълнала!

Издателство:
Изток-Запад

"Литературни есета" - Вирджиния Улф

Въпреки че не харесах особено "Госпожа Дауауей", в този сборник (подбран от оригиналните "Selected Essays", "The Common Reader - first series", "The Common Reader - second series" и "Virginia Woolf on Fiction") виждам Улф в съвсем различна светлина. Като приятел, като интелигентен и жив човек, който без претенция споделя собствените си впечатления от литературата. Каква свобода! Каква прекрасна свобода! 

За разлика от другите ерудити, чиито книги, посветени на литературата, излизат у нас, Улф не се стреми да впечатли с енциклопедични познания. Вместо това представя личния си поглед за това, което е прочела, и последвалите впечатления. Не липсват сравнения и препратки, но те са плод на собствена интелектуална работа, породена от любов към книгите, а не на позоваване на чужди авторитети. Много ми хареса!

В "Как да четем книги?" (обърнете внимание на въпросителната!) Улф отделя време на въпросите, които терзаят всички ни. Има ли правилен начин да се четат книги и как да извличаме повече от прочетеното? Като съпоставя Даниел Дефо (майсторство на наратива и отделено внимание на най-малките детайли, яснота и порядък), Джейн Остин (богати образи, ирония, различни гледни точки, но малко описания на събитията, случващи се в съвремието) и Томас Харди (меланхолия, самота и отношението на човека с дивата природа) Улф разкрива основния механизъм при четене - към всеки автор да се подхожда различно. Преходът от един към друг е труден.

"Понякога този естествен антагонизъм е твърде силен, за да бъде преодолян, но винаги си струва човек да опита отново. Защото тези трудни и недостъпни книги с цялата им предварителна суровост накрая често ни даряват с най-благодатните плодове, а и така странно е устроен човешкият мозък, че цели дялове от литературата, които сме ненавиждали в даден момент, в друг се оказват апетитни за нас".

В "Образът в литературата" Улф защитава тезата, че най-важните неща в една книга, отвъд сюжет, стил, философии и идеологии, остават неизменно образите. Защото литературата, която остава през вековете, се интересува преди всичко от човека и (както беше казал Фокнър) "от човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си". 

Следва есе за бъдещето на поезията и прозата, което ми се стори дотолкова прозорливо, че се колебая дали да не го нарека направо пророческо и актуално. Според Улф много от качествата на поезията ще се преплетат в романа и в бъдещето ще има някаква нова форма, която ще отразява по-точно чувствата на човечеството. За разлика от Кийтс, който спокойно може да отделя внимание на красотата на славея (макар и свързана с преходността и смъртта), съвременният поет не може да откъсне славея от конфликта, пораждащ се от околната среда. Това неспокойствие се прехвърля в писането и го превръща в объркано и хаотично. Качества, които уморяват четящия. Нужна е прозаичността, която да го успокои. Тя пък има нужда от облагородяване, от възвишените цели на поезията. 

Затова и няма да видим скоро романи като тези от 19 век. Струват ми се обречени всички опити на съвременните писатели да копират стила и метода на онези творци. Преструвката им е обречена, защото няма връзка с това, което усеща човекът от улицата. А и колко по-лесно е да копираш, отколкото да проправяш път. 

В сборника са включени повече от двадесет есета. За сестрите Бронте, Даниел Дефо, Е.М.Форстър, библиотеките, "Вуйчо Ваньо", Шекспир и още, и още... Вземете си книгата, ако се интересувате от литература, защото в нея ще прочетете думите на един ревностен читател, който гори от желание да ви сподели вълненията си. Както трябва да бъде винаги. 

Оставям ви с най-брилянтния отговор на въпроса: "Защо четем?": 

"Ако нравоучително ни попитат как бихме оправдали любовта си към четенето, можем да използваме и горното оправдание. Но ако сме честни, ще знаем, че подобно оправдание не ни е нужно. Вярно, че от четенето не получаваме нищо друго освен удоволствие; вярно, че и най-мъдрите сред нас не биха могли да кажат що за удоволствие е това. Но това удоволствие, нищо, че е неясно, незнайно и безполезно, ни стига. Удоволствието е толкова странно, толкова цялостно и така обогатява ума на всеки, който може да му се наслади, както и толкова необятно в ползите, които ни носи, че изобщо не би било пресилено да кажем в деня на Страшния съд, когато всички тайни се разбулват и всичко тъмно се прояснява, че причината, поради която от прасета сме станали мъже и жени, после сме излезли от пещерите, после сме захвърлили стрелите и лъковете и сме седнали да разговаряме край огъня, да пием и да се веселим, причината, поради която сме били щедри към бедните, помагали сме на болните, прокарвали сме тротоари и сме издигали къщи, тоест причината, поради която сме създали някакво убежище и общество насред пустошта на света, не е друга, а тази: защото сме обичали да четем".

Издателство:

Колибри

Други рецензии:

Темз за Книжно

"Синът на акордеониста" - Бернардо Ачага

Допреди месец не знаех почти нищо за народа на баските, а когато попитах приятелите си, единствената реакция беше: "Аа, да, баските, баските сепаратисти". Недопустимо е с това да се изчерпва знанието ни за един народ, намиращ се не в някое отдалечено кътче на света, а съвсем близо до центъра на Европа - сред райските пейзажи на Северна Испания.

Всеки може да прочете статията в Уикипедия (препоръчително английската), ако иска да научи повече за културата на този народ. Моят подход обаче беше по-различен - да открия книга от баски автор, по възможност съвременен. Вярвам, че най-добрият прозорец към чуждия живот се изгражда с помощта на думите и умението да разказваш. С Бернардо Ачага успехът ми беше двоен. Не само че открих съвременен майстор на словото, който пише за живота в Северозападна Испания, оказа се, че книгата му дълбае в миналото и отдава почит към езика и културата.

"Синът на акордеониста" е топла книга, събуждаща спомени от детството. Напомни ми на онези, огрени от слънцето филми, като"Ново кино "Парадизо" на Торнаторе и "1900" на Бертолучи, в които магията на откривателския дух се случва на фона на войни и предателства, а децата бягат, изгубени в собствения си свят. Разбира се, след това идва моментът на събуждане, когато шокираща тайна бива разкрита и светът рязко изгубва топлината си.

Книгата е едно продължително напластяване на случки и разкази, които оформят крайното впечатление за героите и тяхното минало. Големи къщи; коне, тичащи свободно в окъпаните от слънцето поля; задължителната първа любов на село (ето чудесен пример за всички родни автори, които във всеки втори роман се опитват да опишат идиличния живот на село, проваляйки се жалко в грозно обрисувани клишета, напоени с груба сантименталност).  

Разказва Давид - синът на акордеониста, както подсказва и заглавието, но авторът още в началото се разграничава от своя герой чрез хитър похват. Първата глава е разказана от Йосеба, който посещава дома на своя стар приятел от детството Давид, който вече е починал. След кратък разговор със съпругата му, Йосеба решава да прочете записките на Давид, които обхващат живота им в Обаба от началото на 30-те години.. Докато ги редактира, оформяйки ги в книга, Йосеба все повече допълва от собствените си спомени, превръщайки ръкописа в един колективен поглед към миналото. Не знам дали това е отражение на действителната работа по книгата, но е изключително успешен механизъм, имайки предвид темите на книгата.

Чрез това присвояване на идентичност, авторът пристъпва към същественото. Завръщане към корените; търсене на устойчивост в предците, както и отговори на въпроса "кой съм аз?", скрити в мистерията на езика. А езикът е баски, на който оригинално е издаден романът - още един жест на почит към националната принадлежност. Но без патетика и сантимент. Може би с малко романтика, но тя винаги има навика да се промъква, когато заговорим за миналото.

"Синът на акордеониста" е рядко успешна книга, която изпъква сред множеството неуспешни опити за автентичен портрет на един народ. Без да изкривява миналото за собствена полза, без да загрозява с излишни драматични сенки, с ясна и подредена мисъл, романът очертава контурите, върху които всеки читател ще нарисува собствения си живот. Така книгата надскача границите си и вместо за Обаба, става за Пловдив или за София, или за някое село, където сте играли и където сте целунали някого за първи път.

Интервю с Бернардо Ачага

"Гърдата" - Филип Рот

Гърдата на Филип Рот... опа, чакайте, стана някаква грешка. "Гърдата" на Филип Рот (така по-бива) е роман, в който главният герой (мъж) се превръща в гигантска женска гърда. Край на преразказа.

Не знам какво повече да кажа за новелата от 90 стр., следваща простата структура на класически произведения, като "Метерморфозата" на Кафка и "Нос" на Гогол. Бих казал... по-добре прочетете тях. Далеч по-интересни и забавни, при това еротичният елемент няма да ви дразни (а може и да ви липсва, знам ли). Факт е, че "Гърдата" не ми се услади (ох, няма нормален начин, по който да се говори за тая книга).

Експеримент. Това е ключовата дума, която ще срещнете из всички текстове за книгата. Аз обаче не виждам нищо кой знае колко експериментално в цялата работа. Да, разбира се, идеята е шантава и интересна, но кога една идея е била достатъчна за цяло произведение?

Представям си разговора между Рот и издателя на книгата да е протекъл по следния начин:

- Слушай, Рот, трябва ми нещо ново. 
- Лари (примерно) нямам нищо готово.
- Няма значение. Искам да е кратко, сексуално и шокиращо. Забъркай пак глупостите, които беше чел от Фройд. Сложи и щипка от еврейския въпрос. 
- Ами... какво ще кажеш за новела от 90 стр., в която главният герой се превръща в женска гърда?
- ТОВА Е! Гениално! Ти го заби от първия път! Чакам ръкописа ти до края на деня!

И така, мили дечица, се появила "Гърдата".

Издателство:
Колибри

"История за любов и мрак" - Амос Оз

Книгата на Амос Оз е чудовище от 672 стр. Не бих се захванал с толкова обемиста книга, ако нямам стабилни препоръки от приятели с вкус, сходен на моя. Понеже това изискване беше удовлетворено повече от изчерпателно и понеже прекрасната Натали Портман е избрала именно тази история за свой режисьорски дебют, реших, че е крайно време да се запозная с живота на Амос Оз. 

Защото "История за любов и мрак", противно на очакванията, се оказа автобиографичен роман. Не знам къде съм блял, но си мислех, че ще е нещо като "Крадецът на книги" - тежка история за ужасите от Холокоста и т.н. Вместо това обаче Оз решава да ни отведе из коридорите на спомените си, да ни разкаже за детството си в Йерусалим, за първия досег с бащината библиотека, за чудатите чичовци и съседи и (разбира се) с любовта. 

Тишината в дворовете и по улиците е толкова черна и плътна, че чуваш как облаците прелитат ниско над покривите и галят върховете на кипарисите, чуваш звука на капките от крана в банята, шумоленето и драскането от мястото между гардероба и стената, толкова слабо, че едва го долавяш, но го усещаш с върха на косъмчетата по врата си.

Това е книга, която може да се чете от различни ъгли. Тя е едновременно лична изповед, политически и социален коментар и историческо изследване. Но над всичко останало изпъква точно личното, както личи и от горния цитат. Умението на Оз да създава атмосфера и да свързва читателя с неговите спомени от детството е най-големия успех. Подобно на "По следите на изгубеното време", това е история, която се изпълва от четящия. 

Странно е как аз, момче на 24 години, родено в България, мога да почувствам толкова близка историята на мъж, роден 50 години преди мен, в една страна, толкова различна в културата си от нашата, че не би трябвало да имаме почти нищо общо. И все пак имаме, дори бих казал, че усещам онова състояние, описано от дзен-будистите, в което човек осъзнава, че е едно с всички други, че всеки човек изпитва самата вселена и нищо не може да съществува разделено от околните. 

Портман неслучайно избира да изиграе майката във филма си.
Силен и въздействащ, образът й става незабравим. 

 Друго приятно за четене беше постепенното обсебване на малкия Оз от библиотеката на баща си. 

Едничкото, което имахме в изобилие, бяха книгите. Те бяха навсякъде: от пода до тавана, в коридора, в кухнята, във входното антре, по первазите на прозорците. Хиляди книги, изпълнили всяко кътче в апартамента. Имах чувството, че хората идват и си отиват, раждат се и умират, но книгите са вечни. Като малък мечтаех да стана книга. 

Така че романът не само, че успешно те примамва в света си, позволява ти да го населиш със собствените си спомени, но чеше и подхранва страстта на четящия към книгите. Кара те да се чувстваш част от една общност, (досущ като малкия Оз, имал досег с големите йерусалимски интелектуалци, които го вдигали на ръце и го слагали в скута си, за да го утешат, когато невнимателно е паднал и си е прехапал езика), общност на самотните и тъжни хора, чувствителни към чуждото страдание. 

Винаги ми е било интересно как така евреите са успели да изградят държавата си наред пустинята, заобиколени от врагове, при това след геноцида, извършен срещу тях. Рядко се пише за тази част от историята. Далеч от пушека на лагерите и ужасите на Европа, един народ най-накрая влиза в обещаната земя и с несравнимо трудолюбие и интелектуална мощ създава собствената си държава. 

"История за любов и мрак" е изтъкана от ведрост и мили спомени от детството, но и от непрогледния мрак на омразата и непреодолимите препятствия на съдбата, които човек може само да приеме и да продължи да живее с горчивия им вкус. Защото няма истинско щастие без страдание и 672-те страници свидетелстват именно за това. 

Издателство:

Милениум

"Американски лекции" - Итало Калвино

Подобно на "За литературата", "Изповедите на младия романист" и "Това не е краят на книгите" на Умберто Еко, както и "Избрани есета" на Борхес, лекциите на Калвино са като непристъпна крепост, изискваща дълго ровене и проучване, водене на бележки и ползване на паметта. Дори тогава остава чувството, че едва си засегнал повърхността. 

Текстовете са писани за Харвардския университет в периода 1985-1986 и приемат формата на "предложения за новото хилядолетие", в които се обсъждат качества и достойнства на литературата, скъпи на Калвино. Лекота, бързина, точност, яснота, множественост и съдържателност. За съжаление писателят умира от инсулт през септември 1985 г., преди да завърши последната глава.

Лекота

Хареса ми тази лекция главно заради първия пример - митът за Персей и Медуза. Героят използва щита си, за да победи чудовището и да устои на вкаменяващия му поглед, но след това взима главата и я носи със себе си, за да победи по-силните си противници. Калвино разсъждава за употребата на лекотата, която не е по-добра от тежестта, но самият той споделя, че я предпочита. Следват примери в три различни направления, разсъждения за атомизма, Шекспир, Лукреций и летящия остров Лапута на Джонатан Суифт.

Бързина

Тук Калвино използва любовта си към приказките, за да изследва с какво бързината помага на разказа и защо много често кратката форма е несправедливо пренебрегвана.

Точност

Точността за мен се състои главно в следните три неща:

1) Ясно определен и добре пресметнат план в творбата
2) Предизвикване на отчетливи, въздействащи, запаметяващи се визуални образи.
3) Възможно най-прецизен по отношение на лексиката и на предаването на нюансите на мисълта и въображението език.

Нагледност

В "Нагледност" се обръща внимание на въображението и връзката му със създаването на образи. Калвино коментира "Чистилището" на Данте, където вдъхновението и образите идват при поета директно от небесата. Съвременния писател обаче, в повечето случаи няма подобни претенции за пророчески умения и черпи от колективното несъзнателно или от собствените си преживявания. Нагледността е способността тези образи да се обработят и да бъдат представени ясно (това не е единствената характеристика на литературата, която да е свързана с предходните). Калвино споменава и нещо интересно за метода си на работа. Как успява да вплете спонтанните образи, плод на вдъхновението с научния метод и контрола на мисълта.

Множественост

В последната лекция Каливно разглежда съвременния роман като енциклопедия и метод за познание, като мрежа, която свързва обстоятелства, хора и всичко останало в света. С изключително дълъг цитат от Карло Емилио Гада е илюстриран този подход в литературата. Разбира се, това е главата на Пруст, Музил и Томас Ман. Творби, които се разрастват отвътре навън, опъвайки първоначалната форма до максимум.

Тежка книга, която може да замае, да отнеме сигурността на читателя, който счита, че вече е прочел достатъчно, за да има понятие от света на литературата, който, досущ като вселената, непрестанно се разширява и обогатява.

„Дао на водата" - Алън Уотс

Никога не съм се интересувал от източните философии и религии. За момче, израснало с традиционно християнско образование, те винаги са били символ на езичеството. Тази година обаче книжният път ме отведе до „Пътят на Дзен" на Алън Уотс - книга, която представя естеството на Дао и дзен за западния читател. От нея осъзнах колко малко съм разбирал и какво предразсъдъци са ме спирали да изследвам културата на източния човек. Сега издателство "Изток-Запад" представят за първи път на български друга книга на Уотс - "Дао на водата", която служи като добро разширение на предишната и хвърля повече светлина върху дзен.

Във всеки текст, посветен на дзен, ще забележите едно несекващо безпокойство от страна на автора, който не спира да се обяснява, че не може съвсем точно да предаде истинността на този специфичен светогледа. Разбирам, че щом хора, посветили живота си на тази област се чувстват некомпетентни да говорят за нея, то едва ли в една рецензия ще мога да очертая дори елементарна основа. но все пак нека обърнем какво е (и не е) дзен.

Дзен е състояние на мисълта и духа (ако вярвате в дух или душа), което проповядва единство с вселената и живеене в момента. Отказ от постигане на каквито и да е цели, разпознавайки ги като илюзорни. Всъщност дзен разпознава и самата представа са Аз като илюзорна. Тъй както меч не може да разсече себе си, така и човекът не може да познава обективно себе си. Дзен насърчава изследването на небитието и приемане на бездната като първоизточник на всички неща. Тъй както дупката, където се свързват всички спици на колелото е необходимия център, за да може то да се движи.

Според дзен всички противоположности са необходими и не могат да се използват категории като "добро", "зло", "красиво" и "грозно". С използването на една от тях, веднага възниква и другата. Освен това дзен абсолютно отрича преследването на абсолютното щастие, лишено от болка и страдание, тъй като без тях не би съществувало и щастие. Сами виждате колко трудно е да се дефинира това, което отрича всички дефиниции, но след известно време и с помощта на книги като "Пътят на дзен" и "Въведение в дзен-будизма", у незапознатия читател започва да се оформя една обща представа.

В настоящата книга Уотс обръща внимание на китайските идеограми, които са възникнали от най-прости асоциации с изображения. Спомням си, че Езра Паунд беше изследвал източните езици, в търсене на по-съвършен метод за изразяване. "Една картинка струва колкото хиляда думи" гласи една от популярните китайски пословици. При изписването на йероглифите е необходима свобода на движението, която може да се постигне само с години опит. Дори малкият стремеж за коригиране или контрол може да съсипе изображението.

В една от притчите, които Уотс разказва, става въпрос за монах, който бил помолен от заможен човек да му нарисува перфектното изображение на някакво животно. Монахът казал, че ще са му необходими пет години и огромна къща с 12 слуги. След пет години императорът се върнал, но монахът му казал, че все още не е готов, затова помолил за още пет години. След пет години императорът отново дошъл. Тогава монахът с няколко движения на ръката си нарисувал най-перфектното изображение.

А защо Дао на водата? Защото, водата е най-чистият и точен пример за хармония. Тя тече там, където може и с времето самото и течение образува ново корито, но не се опитва да тече, не се опитва да бъде поток, река или океан. И всяка нейна форма - от морските вълни, до малките пръски на чешмата са съвършен еталон за красота. Няма какво да се прибави или извади, за да бъде по-добра водата. Такъв живот трябва да преследваме и ние (всъщност преследването противоречи на дзен, защото ако го преследваш, ще ти се изплъзне, затова просто бъди в него).

Няма как да ви убедя да се поинтересувате от дзен, но мога да ви засвидетелствам, че животът ми стана далеч по-спокоен и уравновесен, откакто се запознах с този простичък светоглед, който все повече ми се струва, че държи най-автентичните истини за света.

Бих ви помолил да загърбите - временно, разбира се - своите философски, религиозни и политически убеждения и да станете като деца, не знаещи нищо. Тоест нищо, освен онова, което действително чувате, виждате, усещате и надушвате, И не забравяйте - не отивате никъде другаде, а сте ТУК, а и не е имало, нито пък ще има някакво друго време, освен СЕГА. Просто възприемайте всичко случващо се, без да му давате имена и без да го оценявате, защото с тази нагласа усещате реалността сама по себе си, а не някакви представи или мнения за нея. 

Издателство:
Изток-Запад

"Писателят призрак" - Филип Рот

За лудостта на изкуството

След "Възмущение" и "Синдромът Портной" в мен се оформи притеснителното впечатление, че Филип Рот пише еднотипни романи на повтарящи се тематики. А когато видях, че "Писателят призрак" е посветена на Милан Кундера, бях сигурен, че ме очаква още от същото. Но заглавието + пишещата машина... човече, как да устоиш, когато някой подразни романтичната ти представа за занаята на писателя. 

Романът обхваща посещението на Нейтън Зукърман (чийто първи разкази току-що са били публикувани в голямо издателство) в дома на прочутия И.А. Лоноф. Двамата си говорят за литература и изкуство, докато жената на Лоноф смирено шета около тях. Когато Зукърман влиза в кабинета на Лоноф, вижда на земята да седи младо момиче, което в последствие излиза от къщата, но към края на романа се завръща, за да задвижи най-неочаквания обрат.  

Макар Рот отново да се занимава с грижите на израстващ в Америка еврейн след Втората световна война, книгата е далеч по-многопластова и богата на теми. На първо място изпъква взаимоотношението между двамата писатели. Зукърман, млад и неопитен, поглъща всяка дума от големия майстор, докато Лоноф, изпаднал в разочарование и избрал пътя на инерцията, вярва, че не е постигнал нищо особено и просто е добър в "обръщането на изречения", както самият той описва труда си. 

Скоро не бях чувал по-добро предписание за ползотворно четене:

Ставайки, Лоноф леко потръпна (лумбагото, обясни той, понеже днес прекалил с преобръщането на изречения), след което каза, че тепърва има да чете. Бил неспособен да оцени истински един писател, ако не го чете няколко дни поред, и то най-малко по три часа наведнъж. Иначе, въпреки подчертаванията и записките, губел връзка с вътрешния живот на книгата и нямало смисъл въобще да я започва. Понякога, когато неизбежно се налагало да пропусне цял ден, предпочитал да започне пак от самото начало, отколкото да го тормози чувството, че се е отнесъл несправедливо към някой сериозен автор.

Втората част на книгата се фокусира върху живота на Зукърман и неговите първи успехи в литературната сфера. След като е публикуван негов разказ, в който евреите са описани като ламтящи за богатства, всички роднини на Зукърман го упрекват в антисемитизъм. Неговата защита е, че просто е искал да разкаже нещата такива, каквито са били и изобщо не е мислел за цялата еврейска общност. Следва един много селинджърски разговор:

- Можеш да му кажеш, че си бил да гледаш "Дневникът на Ане Франк". Поне това.

- Не съм го гледал. Четох книгата. Има ли някой да не я е чел?

- Но тя ти хареса, нали? 

- Не е там въпросът. А има ли как да не я харесаш? Мамо, не желая да дрънкам баналности, за да доставя удоволствие на възрастните!

- Но ако напишеш само това - имам предвид, че си чел книгата и си я харесал... Защото Теди казал на баща ти... Нейтан, не смея да го изрека... Казал му, че според него ти май не обичаш особено много евреите.

- Теди се е объркал. Него не обичам особено много.

- Остави остроумията, моля те. Стига с тая ти склонност да надприказваш всички. Просто ми отговори. Вече съвсем се обърках... Искам да ми кажеш нещо, Нейтан.

- Какво?

- Аз само предавам думите на Теди. Синко...

- Какво има, мамо?

- Ти наистина ли си антисемит?  

Рот използва множество препратки за основа на романа си. Мелвил, Хоторн, Чехов, Гогол, Флобер, Толстой, Достоевски, Кафка, Джойс и Томас Ман. Но най-очевидно е вдъхновението от Хенри Джеймс. Докато Зукърман разглежда книгите в библиотеката на Лоноф, попада случайно на томче с разкази от Джеймс (официално се оплаквам, че у нас все още не са издадени). В един от разказите, който се казва "Средна възраст". става въпрос за застаряващ писател, който не вярва, че е оставил нещо значително зад гърба си. Докато здравето му се влошава, за него се грижи лекар, който е голям почитател на творчеството му. Следната сцена е цитирана в романа на Рот:

В предсмъртния си час той направи на доктор Хю знак, че иска да говори, и когато докторът коленичи до възглавницата, Денкъм го придърпа близо до себе си. 

- Накарахте ме да мисля, че всичко това е заблуда. 

- Не и вашата слава, драги приятелю - заекна младият човек. 

- Не славата, доколкото я имам! Да си издържал проверката, да са те произвели поне мъничко в ценност, да са се поддали поне мъничко на магията ти - това наистина е слава. Но по-важно от всичко е да си накарал поне един човек да се загрижи. Вие, разбира се, сте луд, но това не променя правилото. 

- Успехът ви е огромен! - каза доктор Хю, а в младежкия му глас прозвуча едва ли не звънът на сватбени камбани. 

Денкъм се замисли над тези думи и събрал последни сили, промълви: 

- Втората възможност - там е заблудата. Възможността винаги е била само една, не е имало друга. Трудим се в тъма, правим каквото можем, даваме каквото имаме. Нашето съмнение е нашата страст, а страстта - нашето дело. Останалото е безумието на изкуството.

Именно последните думи на умиращия писател са основата за романа на Рот. Книгата му, освен за всичко друго, е посветена на занаята на писателя. Поглед зад завесата, в тихия кабинет, където освен вдъхновение и гениалност съжителстват тревожност, лудост и съжаление за един друг възможен живот. 

Издателство:
Колибри

Други рецензии:
Книжно

За "Ръкописът", литературните агенти и писането. Разговор с писателя Нинко Кирилов.

Нинко Кирилов е автор на сборника с разкази "Двойници и животни", който много харесах преди две години. Поради мълчанието му оттогава, реших да направим (всъщност не чак толкова) кратко интервю и да обсъдим актуалните теми от литературната сцена. 



Кирилов... (мога да те наричам Кирилов за пред хората, нали?)

Ти май си ме наричаш така по принцип, тъй че действай, както ти е удобно. Тук съм.

Добре. Кирилов, ще участваш ли в литературното риалити на БНТ "Ръкописът"?

Не. Това е много добър отговор, знам. Ще ме питаш ли защо?

Мислех си го, да.

Имам някакво уважение към хората, които са се пробвали със свой роман за това риалити. На мен не ми се работи по този начин. Иначе нали знаеш, че лицензът за това предаване е италиански и там е претърпял симпатично фиаско?

Да, но според Умберто Еко в италианското метро не се четат книги. Ти имаш разказ за метрото. Може би българите четат повече. Няма ли да е интересно да се следи това предаване, да се направят някои изводи. Поне от занаятчийска гледна точка ще гледаш?

Ще е интересно. Ще гледам, макар че звучи като Big Brother за пишещи хора. In other news няма значение дали Якопо Белбо ще влезе в родното метро и ще чуе "Внимание, вратите се затварят", но писането ни няма да задобрее или да се скофти брутално.

Може да се преориентираш. Да видиш какво се търси в момента. Или това не те вълнува? С други думи, Кирилов, питам те дали искаш да се продаваш добре или гониш признанието на познавачите и място в историята

Не знам. Искам да ПИША добре.А не да се продавам добре. Виж колко публикоугодно звучи това... В България и да се продаваш окей, няма как да си Брет Ийстън Елис, Мартин Еймис, Дон ДеЛило или някой от този съвременен ранг. Ти нещо да кажеш за литературните агенти? Ако писателят трябва да пише, да си намери издателство, да си промотира книгата (когато вече е книга, а не само ръкопис), да организира четения (с транспорт, престой и т.н.) и всичко около това, дали вече не е предимно свой собствен агент и не губи от времето си за писане?

Нали знаеш, че тия агенти ще са предимно безскрупулни нещастници, които използват механизми като "Какво четеш", за да пробутват тези, които им плащат. После, разбира се, това ще се амортизира и ще търсят нови методи. Не казвам, че измежду всички няма да се появи и нещо добро, но засега съм песимист. Да разбирам ли, че не си доволен от това, което виждаш? Какво би променил? Повече клубове, по-добри условия, реклама, грижа за книгата от издателите?

Виж, един герой, Кирилов се казва, на Достоевски твърди, че човек е нещастен, само защото не знае, че е щастлив. Ние мрънкаме, защото не знаем, че можем да не мрънкаме. Уж недоволството и социалното самосъзнание разграничава разумния индивид от пошлите подобия, но, виж, постоянното оплакване е толкова присъща чесрта на българина, че и да критикуваш чистия разум като Кант (а то един чист разум - с книга да го посочиш), резултатът ще е много под задоволителния. Положението е: "Мрън-мрън, снощи направИ ли се? - 'Ма, разбира се!". Да, можем да имаме повече места за литературни четения, както и грижи за книгите, но най-важни са читателите, нали така? Докато нямаме масова паракултура, която да дълбае по свое желание в интелектуалния ареал, няма как да очакваме някаква културна псевдореволюция. Кажи какво става с БГ книгите при продажбата им в големите вериги?

Ницше казва: "При жена ли отиваш? Не забравяй камшика!", а Буковски все си повтаря, че си е бил по-добре, преди някоя да се появи в живота му. Толкова ли категорични трябва да сме?

Да не говорим за това как ще окултОрим българите. Това е доста наивно начинание. В книжарницата, където работя, рядко има интерес към по-качествени български автори. Въпреки че новите им книги са изложени на видно място. Не е ли добре, че има интерес към Терзийски и Филипова, които станаха нарицателни за посредственост. Поне хората обръщат поглед към нашите автори. За това спомогнаха и Господинов и Русков А може би и риалито сега. Ако в него се говори за интересни автори. Не мрънкаме ли ние прекалено много? Може би е по-добре вече да не си срещу тълпата, а с нея. Бунтувайки се срещу бунтуващите се, които също много често създават общност и стават еднакво досадни и предвидими.

Това е някаква излишна полемика май. Ако вярваме на Салвадор Дали, скромността не трябва да е най-голямата ни добродетел. Няма значение кой е посредствен и кой - по-високо. Щом читателите посягат към съвременна българска литература, все ще има как да си изградят някакво мнение. А е важно да имат мнение. Нали помниш Брехт, който казва, че никой няма да пита колко кофти е било времето, а защо са мълчали поетите му? Е, авторите днес не трябва да мълчим. В художествената литература реална цензура няма - можеш да напишеш каквото си искаш. Което е много удобно. Сатира, пародия, екзистенциална ирония, поведенчески сарказъм - пишеш и ако си достатъчно добър, това стига до хората. И е някакъв вид бунт. Или пък приемане на културната парадигма. Реално, няма особено значение.

Добре. Какво правиш по въпроса? Последната ти книга е от далечната 2013 година. Това е несериозно. Знаеш, че харесвам разказите ти.

Аз не искам и не мога да пиша по 2-3 книги на година, както прави един от споменатите от теб автори. Не влизам в обувките и бункера на Селинджър, за да се затворя и да създавам мистичен ореол около книгите си. Както казва Ивайло Нойзи Цветков, трябва внимание към детайла. И както пък пише Радослав Парушев, не искам да работя на принципа "Абе, и така става". Трябва да се работи с перфекционизъм, защото иначе гадните копеленца ще победят - само гледат да свалим гарда. И изобщо - да, наскоро ми казаха, че съм се затворил в един балон и възприемам грешно културната ни действителност. И че съм бил (цитирам) интелектуалец-мизантроп. А от такива пошли генерализации никой няма полза. Ако сутрин слушането на някои ноктюрнота на Шопен ти помага на писането - всичко е наред. Не е нужно обаче да го афишираш и да се правиш на велик. Всеки си има модел на работа и няма особено значение дали е част от т.нар. масовка, или е някакъв ярък маргинал. Може пък точно тази алиенация да е неговият персонален ключ към качването на ниво. Не е нормално вечно да мрънкаме, защото, видиш ли, не сме разбрани от читателите си. Стига толкова, не сме момичета на по 16 години. Ако ми намалят хонорара в някое издание, няма да напиша ферман, че - ето, тия профани не разбират величавото ми изкуство.

Кое според теб е по-достойно за уважение? Трудът, който един писател полага за книгата си, или крайният резултат? Защото, знаеш, има хора, които работят по 2 години върху роман и резултатът е нещо средно, а има и такива, които за една седмица постигат величие в работата си.

Категорично резултатът. Всичко останало е поза, лъжа и най-вече комплекс. Трябва да уточня: резултатът има няколко степени при писателя. Има пирамидална структура: собствено одобрение, аудитория, собствено, аудитория, собствено и т.н. Аудиторията е първият читател, критикът, масовият потребител, всеки. Важно е писателят да знае колко да се влияе от всеки критик. И, повтарям се, извинявай: да не мрънка. Ако си добър, си добър - simple as that.

А има ли критика у нас?

Има. Ти и още няколко книжни блогъра. Това е както ласкателно, така и тъжно.

Все още има търкания между нас, самоуките, и академиците. Да се надяваме, че някога ще се появи мост и двете страни ще си вземат поука. В името на доброто писане. Като писател кое те интересува? Обществото или вътрешния живот на човека?

В различни моменти различен е водещият елемент. Понякога е Достоевски, понякога е Ъпдайк. Във всеки случай (оп, момент за шокче) е идеята да си по-добър от идолите си. Ако в един момент се откажеш, значи не си достатъчно добър. Ако някога спреш да пишеш, може би трябва да спреш да пишеш. Като писател, важното е - извинявай за клишето - да си човек и после писател. Хуманист трябва да си.. Няма значение кой те смята за мизантроп. На финала авторът е победител, обществото и вътрешният живот са едно цяло - дай някакво самаадхи, нирвана, Кастанедиански скок да има (може и като дон Хуан Матус, дон Хенаро или дон Мигел Руис). Ще видим кой ще оцелее след последния текст или след последната планета на Екзюпери, стига мрън.

Може би има твърде много приятелски кръгове, които трябва да отидат по двволите, за да видим нещо стойностно. Всъщност истинските творци бягат от каквито и да е ограничения и кръгове. Боуи, Буковски, Селинджър Дали някога ще видим подобна свобода и у нас?

Мисля, че сме я виждали и носеше името Димитър Воев. Хубаво е, че нямаме "българския Боуи" или "българския Селинджър" - стига с тази пошла имитативност, която ни е доста присъща в културен аспект. Чакам примерно да обявят някой словенски поет за "словенския Вапцаров", няма да е никак лошо.

Ок. Стига толкова. Последни думи?

Нямам. И без това бях прекалено многословен, дай да не отегчаваме читателите.

Читатели? Какви читатели? :D

"Елегия за Боуи" - Евгений Дайнов

У нас не се говори много за Дейвид Боуи. Допреди година и аз не се интересувах особено от английския рокаджия (който впоследствие се оказа, че изобщо не е рокаджия). Наблюдавайки хората около мен, виждах същите реакции. Боуи беше твърде странен и неразбираем за нас. Каква е тая музика? На интересен ли се прави?

Никога не е имало по-голямо разминаване между влиянието на някой музикант на запад и неговото неразбиране у нас. Това сякаш се дължи на културната неподготвеност на българския слушател. Точно като "Radiohead", Боуи не е слушаем (в по-голямата си част). Не е нещо, което да чуеш по радиото и да си кажеш йеее, това ме кара да танцувам. Затова е добре да има книги, които да помагат в разбирането ни за творци от този калибър. Книгата на Евгений Дайнов е опит за представяне на една жива легенда.

През 70-те години е истинският връх в кариерата на Боуи. Тогава музикантът е още на 24 години, но това не му пречи да бъде иновативен във всяко едно отношение. Боуи започва да изгражда нови идентичности на сцената, които му помагат по-лесно да преодолее срамежливостта си и да изпее песните си. В семейството му има традиция на психично болни, така че нищо чудно Боуи да е успял да се справи с този проблем именно чрез артистизма си. На сцената се появява Зиги Стардъст, който взривява западната култура със своята неопределена сексуалност. В интервю Боуи признава, че е гей, което го прави първата знаменитост, решила се на подобно признание (по-късно той отхвърля това признание).

80-те години се оказват по-скоро разочароващи, с изключение на албума "Let's Dance", който се превръща в масов хит. През 90-те има интересни проекти, като "1.Outside" и последвалото турне с Трент Резнър, но според Дайнов най-добрият албум на музиканта е "Heathen" от 2002 -задълбочен коментар върху новата епоха, която ни очаква. Според Дайнов Боуи винаги е бил една крачка пред останалите и е нещо като пророк за бъдещето поколение. Наистина не мога тук да преразкажа цялата кариера на Боуи. Това Дайнов го прави повече от отлично, спирайки се на всеки един албум и добавяйки малко за личния живот на музиканта.

Макар че книгата ми хареса, няма как да не споделя няколко неща, които ми направиха впечатление. Първо, в стремежа си да постигне едно по-неспециализирано ниво, насочвайки книгата си към незапознатия читател, Дайнов се ограничава в това да задълбае по-надълбоко. Така книгата звучи малко като събрана от статии и клипове в интернет. Разбира се, това е добре за всички, които не знаят нищо за Боуи, но аз исках малко повече анализ. Другият минус е една позната грешка, която забелязвам още в музикалните биографии от времето на соц-а. Музикантът бива идеализиран, всичко, което прави е планувано и добре обмислено. Въпреки че Боуи наистина е феноменална личност, едва ли всяка стъпка е била внимателно обмислена.

 В крайна сметка книгата на Дайнов е едно добро начало за тези, които желаят да се запознаят с Дейвид Боуи. За останалите, които вече знаят повече, едва ли книгата ще предложи кой знае какво.

Препоръчвам този документален филм да се изгледа, докато се чете книгата, както и задължително преслушване на албумите, които Дайнов обсъжда. Поздравявам ви с едно от любимите си парчета:

Какво прочетох през лятото

Време е да ви призная една ГОЛЯМА тайна, която дълго пазя в себе си. Кхъм, кхъм... (drumroll)

Не пиша ревю за всяка книга, която прочитам.

Ето, признах си!

Всъщност близко е до акъла. Ако пишех по един текст за всяка прочетена книга, след време съзнанието ми дотолкова щеше да се стерилизира, че нямаше да мога да изразя дори една оригинална мисъл. Щеше да стане досадно повтаряне на едни и същи изрази. Затова четенето без обвързване с ревюта за мен се превърна в един своеобразен бунт, удоволствие, което пазя само за себе си. Но старите навици умират трудно. Затова реших да напиша публикация, в която да обобщя всичко, което прочетох през изминалите два месеца.


Буковски - "Поща" 

За Буковски важи следното правило - ако си чел една, чел си всички. И все пак... всеки път не мога да откъсна поглед от страниците, докато не довърша книгата (което винаги се случва още на същия ден). Някои хора са привлечени към него от кратките цитатчета, които се въртят във фейсбук или от някое интервю, след което се разочароват от цинизмите и уличния език в книгите. Съжалявам, ама... това е положението. Абсолютно уникален и неподражаем (макар всеки втори софийски пияч да се опитва да го имитира), Буковски е пример за... знаете ли какво, забравете, ако е вашият човек няма защо да ви обяснявам, ако ли пък не е, пак няма защо да ви обяснявам, така че... просто си вземете "Поща" и преценете сами.

''На сутринта беше сутрин и аз все още бях жив."


Колет - "Котката"

Не знам какво да кажа... Момче и момиче се женят. Момичето започва да ревнува момчето от котката. В крайна сметка котката печели. Интересен поглед към ревността. Ако не беше толкова досадна в някои описания, книгата може би щеше да е една от най-добрите по темата. В крайна сметка ми хареса.













Иван Тургенев - "Първа любов"

Тургенев описва несподелената любов на младо момче и сложните взаимоотношения между класите в Русия през 19 век. Момичето, Зинаида, е много повече от обект на желание. Въпреки че е наблюдавана отстрани, обстоятелствата формират един сложен и пълен с противоречия характер. Тя е лековата и глезена, но същевременно сериозна и затворена в себе си. Чак накрая разбираме драмата й. Тургенев майсторски използва похвата разказ в разказа, за да засили неистовия копнеж по изгубеното минало. На места е излишно обстоятелствен, но краткостта на новелата го спасява от по-големи прегрешения.

Ама как помпозно го написах, а? Краят е покъртителен, Поне мен ме удари силно. Сега виждам, че от "Фама" ще трябва да ми платят някакви пари за тая публикация.




Форд Мадокс Форд - "Добрият войник"

След прочита на "Добрият войник" ми стана ясно откъде Греъм Грийн е взел интересните и морално объркани образи в "Краят на аферата". Съпруг, който поради характера си не може да ревнува, а дори се възхищава от любовника на жена си, разказва тази история с нескрито объркване и съмнение. Всяка страница е наситена с въпроси без отговори. Този специфичен тон на несигурност е най-забележителното в романа. Не ме интересуваха особено дисекциите на американското и английското общество, които се смесват в тази неестествена афера. Няма еротика, няма война, по дяволите, няма дори страст. Какъв роман! "Добрият войник" дава обещания, които не изпълнява, досущ като героите си.

Кошмарно спънат превод (или редакторска работа), наистина не мога да преценя. Имам чувството обаче, че в оригинал книгата ще звучи по съвсем различен начин. Поне не забелязах нито една грешка.


Джеймс Фрейзър - "Златната клонка" 

Какво е лятото, без поне едно голямо предизвикателство. Една тухла, с която да се пребориш в отпускарските седмици. Набелязах си Фрейзър, защото е основополагаща книга, която винаги ми е бодяла очите. В крайна сметка не беше това, което очаквах. Високомерен, прокаран през призмата на рационализма поглед към световните митологии. Примерите, които илюстрират видовете магии и ритуали са твърде много и задушават текста. Въпреки това научих много неща и в крайна сметката съм доволен от инвестираното време. Препоръчвам паралелно да се четат бележките на Витгенщайн, който удря сериозна критика към подхода на Фрейзър.







Ок, малко взе да ми писва, така че просто ще спомена останалите (те и без това са тънки книги и повести):

Достоевски - "Бедни хора" - Първото произведение на Достоевски. Епистоларен стил, кореспонденцията между възрастен мъж и младо момиче, на фона на отчайващото социално положение на беден квартал в Санкт Петербург.
Марк Твен - "Приключенията на Хъкълбери Фин" - Ултимативната лятна книга.
Петроний - "Сатирикон" - Древните римляни по нищо не ни отстъпват. Сексуалните патила на трима нещастници. Много се смях!

Освен това, можете да прочетете рецензиите ми за "Дракула' и "Куфарът на брат ми" (в "Култура"!), които пуснах миналия месец.

Човек винаги има усещането, че не е прочел достатъчно. Но след като си направих тази равносметка за изминалите два месеца... всъщност съм доста доволен от себе си. А вие? Губихте ли си времето в печене на слънце, или прочетохте нещо интересно? Пишете ми в коментарите.

„Дракула” - Брам Стокър

Когато кажа Дракула, какъв образ се появява в главата ви? Дали е този на Люк Евънс (боже, опази!), или на Гари Олдман (едва ли), или пък на класиците Кристофър Лий и Бела Лугоши? Няма значение, факт е, че образът му е неизменно свързан с киното. Защото преди „Носферату“ (1922) и скандалите за правата, книгата не е била добре позната. Всъщност Стокър е завършил живота си в мизерия. Авторът на един от най-известните образи в колективното ни съзнание. Преди него дори не е имало истински вампири.

Добре де, имало е. Появяват се с Полидори, който базира героя си по Байрон. 

Така се случи, че в самия разгар на балните увеселения, неизменно съпътстващи лондонската зима на всевъзможни приеми, устроени от фаворитите в двора, се появи благородник, по-забележителен със своята чудатост, отколкото с титлата си. 

В основата на всичко става въпрос за елегантен и очарователен благородник, който се възползва от младите, все още неосъзнати девици. Шокиращо, за разлика от „Дракула“, историята има неочакван мрачен финал, който страшно ми допадна. После идва Кармила – лесбийката вампир, която... но както и да е... да не се разсейваме. 

Когато миналата година установих, че не мога да открия пълно издание на „Дракула“ на български, стана ясно, че такова изобщо не съществува. И понеже не исках да чета осакатеното, събиращо едва 1/3 от оригинала, реших да изчакам. Ето, че вече имаме две издания, които (малко неразумно) излязоха в един и същи месец. Можете да избирате между това на издателство Персей и това на Deja Book. Както издава корицата по-горе, аз вече направих своя избор. 

Истината е, че място за избор едва ли има, не и когато видите книгите на живо. Изданието на „Персей” е с меки корици, лоша хартия, малък шрифт и създава усещането, че след около месец ще започне да се разпада. „Deja Book” са използвали твърди корици, качествена бяла хартия и щадящ окото шрифт, при това са включили интервю с автора и неиздавана до момента глава от романа. Вижте дори разликата в кориците. 

Губя време в приказки за самото издание, а не казвам нищо за сюжета. Не е учудващо, че избягвам тази част от ревюто. Всеки знае историята на Дракула, всеки е гледал някакъв филм или епизодично участие на персонажа в сериал, комикс, книга, игра. Но именно поради тази богата палитра от взаимствания, източникът започва да избледнява. Кой е Дракула наистина и каква е неговата история. 

Джонатан Харкър, млад английски адвокат, наскоро сгоден, потегля за Трансилвания, за да се срещне с мистериозния клиент граф Дракула, който иска да закупи имот в Лондон. Пътуването е дълго и изпълнено със странни поличби и видения. В кръчмите и хановете зад гърба му се шушука, жена слага на врата му разпятие и го умолява незабавно да се върне обратно. Харкър е изплашен до смърт, но страхът му не може да се мери с това, което ще изпита в замъка, когато получи гостоприемството на графа. 

В Лондон Мина, годеницата на Харкър, води кореспонденция с приятелката си Луси, която получава три предложения за брак. Не след дълго на един от пристанищните градове пристига мистериозен кораб от Русия, който се носи от вятъра, без да акостира, или да продължи по пътя си. Луси ходи на сън, един откачен крещи в лудницата, приветствайки господаря си, вълци бродят по улиците. Нещо ужасяващо ще се случи в привидно спокойния живот на лондончани.  

Добре дошъл в дома ми - каза той отново. - Елате свободно. Идете си със здраве и оставете малко от щастието, което носите!

Най-вълнуващите страници за мен бяха първите седемдесет. Те са извадка от дневника на Харкър и проследяват пътуването му до Трансилвания и кошмарния престой в замъка на графа. Има готическа атмосфера в тази част от книгата, неподправен ужас и зловещи сцени. Всичко, което човек е очаквал.

След това идват главите в Англия, които (изненадващо за мен) съставляват по-голямата част от романа. Около 300 страници за състоянието на Луси, лудия, за когото се грижи д-р Сюърд, и съмненията на Ван Хелзинг (който е далеч по-обикновен от смахнатия portrayal на Антъни Хопкинс във филма на Копола). 

Тези 300 страници ще направят разликата между търпеливите читатели, които обичат да задълбават в подробности (понякога излишни) и онези, които очакват книга за Дракула. Тъй като Стокър използва епистоларен стил и разказва историята си чрез писма, дневници и новини от пресата, в романа липсват описания на каквито и да е действия от страна на уж главния герой. Което е ефективно, защото засилва мистерията около вампира и внушава невъзможност за съпротива. Неговата воля ще се изпълни, докато хората могат само да се изумяват (хе-хе), да треперят и да пишат в дневниците си за страхотиите, които се случват наоколо.

Хенри Ървинг (1838-1905) - актьор и приятел на Стокър, който вдъхновява писателя
 за образа на граф Дракула. Тук в ролята на Хамлет. 

Но кой е Дракула? Той отсъства от романа. Той е просто присъствие, което хвърля сянката си върху нормалния бит на хората. Липсва каквото и да е обяснение за природата му (представени са единствено догадки) и източника на зловещите му способности. Той не е болнавият, предизвикващ съжаление образ от Носферату, нито трагичният Гари Олдман, загубил любимата си в екранизацията на Копола. Кой (или по-скоро "какво") е Дракула в „Дракула"? Може би дори Стокър не знае. 

В статия, която се фокусира върху темите, засегнати в романа, Джей Джи Кийли застъпва тезата, че Стокър спада към онези писатели, които не построяват романите си по най-аналитичен и подреден метод. Не сядат да пишат с ясното съзнание да изследват определени процеси в обществото, които да коментират и/или критикуват. Според него Стокър спада към онези, които се водят от усета си, от въображението и подсъзнанието си, които оставят историята да тече сама, без да налагат големи ограничения. Склонен съм да се съглася.

Макар някои части да изглеждат добре премерени, други говорят по-скоро за неориентираност. Непоследователно е и анатемосването на „пороците", които Стокър засяга. Хомосексуалност, феминизъм, езичество, капиталистически монопол – всички те са споменати, но на никой не е отделено нужното внимание, за да има историята ядро и осмислено значение. 

Всичко това дава отражение и на финала, който е слаб в сравнение с дългото надграждане и непрестанно очакване най-накрая-нещо-да-се-случи. Добрите побеждават лошия, който е просто един натрапник в подреденото им общество. Той носи духът на новите порядки, които неизбежно ще подкопаят добрите нрави и ще сринат цивилизацията. Консервативните възгледи на Стокър му изиграват лоша шега, лишавайки го от възможността да изследва страховете си, придавайки им по-ясни очертания. Но в контекста на историята шегата не е фатална.

Образът, който всички познаваме, всъщност не съществува. Той е мъгла, която се разпръсква с едно движение на ръката, и все пак, колко устойчива мъгла в крайна сметка се оказа. Именно в своето обезличаване Дракула успява да стане събирателен образ на колективните ни страхове. Всеки от нас му придава качества, от които той расте и става по-заплашителен. Досущ като страха. Всъщност да, това е мистерията. Стокър е уловил самия страх.

П.П: Още няколко думи за изданието. Имам съмнения, че преводът не е от най-високо ниво, но тъй като не съм сравнявал с оригинала и не ме е спъвал, избирам да се доверя на редакторите. Ще ми е интересно да прочета и други мнения, особено ако някой може да сравни с изданието на „Персей“, защото там преводът е друг. Относно коректорската работа – прилична работа за такава обемна книга, макар и с доста грешки (особено в бележките!!!).

Издателство:
Deja Book

Други рецензии:
Знаете ли какво, гледайте си работата...