СЪСТОЯНИЕТО НА НЕЩАТА

В случай че бихте могли да полетите, ще видите през прозореца на една редакция на вестник, на последния етаж, високо над шума на колите, рошавата глава на момче, което гледа облаците и се почесва с молив зад ушите. Момчето има да напише текст за състоянието на нещата, възложен му от ръководителя на стажантската програма, но момчето е някъде другаде. Оставя молива на масата, опъва се и се прозява. Топъл пролетен следобед в София, която днес му мирише като нормален европейски град – спокойно място, където хората се ръкуват и носят широкополи сламени шапки. Никога не е ходил в Европа, безинтересно му е, всичко там навън му е безинтересно. Достатъчно е да гледа това хубаво синьо небе и да си мисли как в училище е чел „Ние, врабчетата“ и как пак така се е разтварял в простора.

Но трябва да пише, наложително е да предаде текста си до час, иначе може да изгуби стажантската програма, а после какво – да ходи пак да прави мебели ли? Момчето взима молива отново и облизва устни. Трябва да напише текст за състоянието на нещата, но не защото ще изгуби мястото във вестника, а защото ще изгуби хубавия прозорец, който само е виждал някога долу от улицата. Момчето се захваща да пише, сега ще опатка най-хубавия текст за състоянието на нещата, ще опише с трагизъм колко тежък е животът, как страдат хората по селата и какво ли още не. Какво ли още не. Но небето го разсейва.

Това е сантиментално – казва си момчето, – небето не може да спасява. Вижда, че си е окапал тениската. Разтърква петното и си спомня, докато топлият въздух гали рехавия му мустак, за бяло мляко и мирис на дърво, за пръст и неудобни обувки, за краищата на омотана прежда и френски приказки с големи, тъжни илюстрации. Вратата се отваря и влиза редакторът, носи някакви листове.

– Върви ли? – пита го той и някак се подсмихва, сякаш знае, че това невръстно дете нито разбира какво е състоянието, нито какви са нещата, за които трябва да пише.

– Направо лети – отвръща момчето и прикрива празния лист с ръка.

Редакторът му казва, че другите стажанти вече са предали работите си, но него ще изчака още малко. Момчето поглежда часовника си и вижда, че има още половин час. Защо е нужно редакторът да важничи така, когато по регламент има още половин час – достатъчно, за да се напише всичко. Може би това е състоянието на нещата – казва си момчето, – нетърпението. А може би не е. Въздъхва и почуква с гумата на молива по масата. А може би гумата на молива е състоянието на нещата, или пък празният лист… За всичко това би писал, дори за сантименталния прозорец и сантименталното небе. За всичко малко и голямо, което очите му виждат и приемат за беззащитно.

Но едно му е ясно – не би писал за казарми, цехове, ракия, белот, болници, системи, вътрешно разузнаване, ченгета и министри. Как може хубавият оранжев молив, подарен от леля му за един рожден ден преди седем години, който прави такива приказни завъртулки, да бъде занимаван с проблеми от счетоводството, субсидиите и корумпираната правна система. Остават му петнадесет минути, но момчето се отказва. Вдига крака на масата, полага ръце зад врата си. Поема дълбоко въздух и си спомня как някой някъде е изказал баналното наблюдение, че никой никога не може, дори в най-тъмния затвор, да отнеме свободата на човека. Още повече тук – казва си момчето. И точно в тоя момент на спокойствие и самоуверена вглъбеност пред прозореца прелита гъсто множество птици, за които думата „ято“ би било подигравка. Момчето скача от стола, опира ръце в рамката на прозореца и докато зяпа това хармонично величие, което разрошва косите му още повече, го приема за чудо. Когато след петнадесет минути редакторът се връща, намира на масата бял лист с изписано с молив и красив почерк едно изречение:

Състоянието на нещата няма знач...

Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

Ако ви харесва това, което четете тук, можете да поръчате сборника ми с разкази „Когато великани ходеха по земята“ от сайта на „Жанет-45“. Това ще ме направи богат и щастлив, каквито са всички български писатели.