"Писателят призрак" - Филип Рот

За лудостта на изкуството

След "Възмущение" и "Синдромът Портной" в мен се оформи притеснителното впечатление, че Филип Рот пише еднотипни романи на повтарящи се тематики. А когато видях, че "Писателят призрак" е посветена на Милан Кундера, бях сигурен, че ме очаква още от същото. Но заглавието + пишещата машина... човече, как да устоиш, когато някой подразни романтичната ти представа за занаята на писателя. 

Романът обхваща посещението на Нейтън Зукърман (чийто първи разкази току-що са били публикувани в голямо издателство) в дома на прочутия И.А. Лоноф. Двамата си говорят за литература и изкуство, докато жената на Лоноф смирено шета около тях. Когато Зукърман влиза в кабинета на Лоноф, вижда на земята да седи младо момиче, което в последствие излиза от къщата, но към края на романа се завръща, за да задвижи най-неочаквания обрат.  

Макар Рот отново да се занимава с грижите на израстващ в Америка еврейн след Втората световна война, книгата е далеч по-многопластова и богата на теми. На първо място изпъква взаимоотношението между двамата писатели. Зукърман, млад и неопитен, поглъща всяка дума от големия майстор, докато Лоноф, изпаднал в разочарование и избрал пътя на инерцията, вярва, че не е постигнал нищо особено и просто е добър в "обръщането на изречения", както самият той описва труда си. 

Скоро не бях чувал по-добро предписание за ползотворно четене:

Ставайки, Лоноф леко потръпна (лумбагото, обясни той, понеже днес прекалил с преобръщането на изречения), след което каза, че тепърва има да чете. Бил неспособен да оцени истински един писател, ако не го чете няколко дни поред, и то най-малко по три часа наведнъж. Иначе, въпреки подчертаванията и записките, губел връзка с вътрешния живот на книгата и нямало смисъл въобще да я започва. Понякога, когато неизбежно се налагало да пропусне цял ден, предпочитал да започне пак от самото начало, отколкото да го тормози чувството, че се е отнесъл несправедливо към някой сериозен автор.

Втората част на книгата се фокусира върху живота на Зукърман и неговите първи успехи в литературната сфера. След като е публикуван негов разказ, в който евреите са описани като ламтящи за богатства, всички роднини на Зукърман го упрекват в антисемитизъм. Неговата защита е, че просто е искал да разкаже нещата такива, каквито са били и изобщо не е мислел за цялата еврейска общност. Следва един много селинджърски разговор:

- Можеш да му кажеш, че си бил да гледаш "Дневникът на Ане Франк". Поне това.

- Не съм го гледал. Четох книгата. Има ли някой да не я е чел?

- Но тя ти хареса, нали? 

- Не е там въпросът. А има ли как да не я харесаш? Мамо, не желая да дрънкам баналности, за да доставя удоволствие на възрастните!

- Но ако напишеш само това - имам предвид, че си чел книгата и си я харесал... Защото Теди казал на баща ти... Нейтан, не смея да го изрека... Казал му, че според него ти май не обичаш особено много евреите.

- Теди се е объркал. Него не обичам особено много.

- Остави остроумията, моля те. Стига с тая ти склонност да надприказваш всички. Просто ми отговори. Вече съвсем се обърках... Искам да ми кажеш нещо, Нейтан.

- Какво?

- Аз само предавам думите на Теди. Синко...

- Какво има, мамо?

- Ти наистина ли си антисемит?  

Рот използва множество препратки за основа на романа си. Мелвил, Хоторн, Чехов, Гогол, Флобер, Толстой, Достоевски, Кафка, Джойс и Томас Ман. Но най-очевидно е вдъхновението от Хенри Джеймс. Докато Зукърман разглежда книгите в библиотеката на Лоноф, попада случайно на томче с разкази от Джеймс (официално се оплаквам, че у нас все още не са издадени). В един от разказите, който се казва "Средна възраст". става въпрос за застаряващ писател, който не вярва, че е оставил нещо значително зад гърба си. Докато здравето му се влошава, за него се грижи лекар, който е голям почитател на творчеството му. Следната сцена е цитирана в романа на Рот:

В предсмъртния си час той направи на доктор Хю знак, че иска да говори, и когато докторът коленичи до възглавницата, Денкъм го придърпа близо до себе си. 

- Накарахте ме да мисля, че всичко това е заблуда. 

- Не и вашата слава, драги приятелю - заекна младият човек. 

- Не славата, доколкото я имам! Да си издържал проверката, да са те произвели поне мъничко в ценност, да са се поддали поне мъничко на магията ти - това наистина е слава. Но по-важно от всичко е да си накарал поне един човек да се загрижи. Вие, разбира се, сте луд, но това не променя правилото. 

- Успехът ви е огромен! - каза доктор Хю, а в младежкия му глас прозвуча едва ли не звънът на сватбени камбани. 

Денкъм се замисли над тези думи и събрал последни сили, промълви: 

- Втората възможност - там е заблудата. Възможността винаги е била само една, не е имало друга. Трудим се в тъма, правим каквото можем, даваме каквото имаме. Нашето съмнение е нашата страст, а страстта - нашето дело. Останалото е безумието на изкуството.

Именно последните думи на умиращия писател са основата за романа на Рот. Книгата му, освен за всичко друго, е посветена на занаята на писателя. Поглед зад завесата, в тихия кабинет, където освен вдъхновение и гениалност съжителстват тревожност, лудост и съжаление за един друг възможен живот. 

Издателство:
Колибри

Други рецензии:
Книжно

За "Ръкописът", литературните агенти и писането. Разговор с писателя Нинко Кирилов.

Нинко Кирилов е автор на сборника с разкази "Двойници и животни", който много харесах преди две години. Поради мълчанието му оттогава, реших да направим (всъщност не чак толкова) кратко интервю и да обсъдим актуалните теми от литературната сцена. 



Кирилов... (мога да те наричам Кирилов за пред хората, нали?)

Ти май си ме наричаш така по принцип, тъй че действай, както ти е удобно. Тук съм.

Добре. Кирилов, ще участваш ли в литературното риалити на БНТ "Ръкописът"?

Не. Това е много добър отговор, знам. Ще ме питаш ли защо?

Мислех си го, да.

Имам някакво уважение към хората, които са се пробвали със свой роман за това риалити. На мен не ми се работи по този начин. Иначе нали знаеш, че лицензът за това предаване е италиански и там е претърпял симпатично фиаско?

Да, но според Умберто Еко в италианското метро не се четат книги. Ти имаш разказ за метрото. Може би българите четат повече. Няма ли да е интересно да се следи това предаване, да се направят някои изводи. Поне от занаятчийска гледна точка ще гледаш?

Ще е интересно. Ще гледам, макар че звучи като Big Brother за пишещи хора. In other news няма значение дали Якопо Белбо ще влезе в родното метро и ще чуе "Внимание, вратите се затварят", но писането ни няма да задобрее или да се скофти брутално.

Може да се преориентираш. Да видиш какво се търси в момента. Или това не те вълнува? С други думи, Кирилов, питам те дали искаш да се продаваш добре или гониш признанието на познавачите и място в историята

Не знам. Искам да ПИША добре.А не да се продавам добре. Виж колко публикоугодно звучи това... В България и да се продаваш окей, няма как да си Брет Ийстън Елис, Мартин Еймис, Дон ДеЛило или някой от този съвременен ранг. Ти нещо да кажеш за литературните агенти? Ако писателят трябва да пише, да си намери издателство, да си промотира книгата (когато вече е книга, а не само ръкопис), да организира четения (с транспорт, престой и т.н.) и всичко около това, дали вече не е предимно свой собствен агент и не губи от времето си за писане?

Нали знаеш, че тия агенти ще са предимно безскрупулни нещастници, които използват механизми като "Какво четеш", за да пробутват тези, които им плащат. После, разбира се, това ще се амортизира и ще търсят нови методи. Не казвам, че измежду всички няма да се появи и нещо добро, но засега съм песимист. Да разбирам ли, че не си доволен от това, което виждаш? Какво би променил? Повече клубове, по-добри условия, реклама, грижа за книгата от издателите?

Виж, един герой, Кирилов се казва, на Достоевски твърди, че човек е нещастен, само защото не знае, че е щастлив. Ние мрънкаме, защото не знаем, че можем да не мрънкаме. Уж недоволството и социалното самосъзнание разграничава разумния индивид от пошлите подобия, но, виж, постоянното оплакване е толкова присъща чесрта на българина, че и да критикуваш чистия разум като Кант (а то един чист разум - с книга да го посочиш), резултатът ще е много под задоволителния. Положението е: "Мрън-мрън, снощи направИ ли се? - 'Ма, разбира се!". Да, можем да имаме повече места за литературни четения, както и грижи за книгите, но най-важни са читателите, нали така? Докато нямаме масова паракултура, която да дълбае по свое желание в интелектуалния ареал, няма как да очакваме някаква културна псевдореволюция. Кажи какво става с БГ книгите при продажбата им в големите вериги?

Ницше казва: "При жена ли отиваш? Не забравяй камшика!", а Буковски все си повтаря, че си е бил по-добре, преди някоя да се появи в живота му. Толкова ли категорични трябва да сме?

Да не говорим за това как ще окултОрим българите. Това е доста наивно начинание. В книжарницата, където работя, рядко има интерес към по-качествени български автори. Въпреки че новите им книги са изложени на видно място. Не е ли добре, че има интерес към Терзийски и Филипова, които станаха нарицателни за посредственост. Поне хората обръщат поглед към нашите автори. За това спомогнаха и Господинов и Русков А може би и риалито сега. Ако в него се говори за интересни автори. Не мрънкаме ли ние прекалено много? Може би е по-добре вече да не си срещу тълпата, а с нея. Бунтувайки се срещу бунтуващите се, които също много често създават общност и стават еднакво досадни и предвидими.

Това е някаква излишна полемика май. Ако вярваме на Салвадор Дали, скромността не трябва да е най-голямата ни добродетел. Няма значение кой е посредствен и кой - по-високо. Щом читателите посягат към съвременна българска литература, все ще има как да си изградят някакво мнение. А е важно да имат мнение. Нали помниш Брехт, който казва, че никой няма да пита колко кофти е било времето, а защо са мълчали поетите му? Е, авторите днес не трябва да мълчим. В художествената литература реална цензура няма - можеш да напишеш каквото си искаш. Което е много удобно. Сатира, пародия, екзистенциална ирония, поведенчески сарказъм - пишеш и ако си достатъчно добър, това стига до хората. И е някакъв вид бунт. Или пък приемане на културната парадигма. Реално, няма особено значение.

Добре. Какво правиш по въпроса? Последната ти книга е от далечната 2013 година. Това е несериозно. Знаеш, че харесвам разказите ти.

Аз не искам и не мога да пиша по 2-3 книги на година, както прави един от споменатите от теб автори. Не влизам в обувките и бункера на Селинджър, за да се затворя и да създавам мистичен ореол около книгите си. Както казва Ивайло Нойзи Цветков, трябва внимание към детайла. И както пък пише Радослав Парушев, не искам да работя на принципа "Абе, и така става". Трябва да се работи с перфекционизъм, защото иначе гадните копеленца ще победят - само гледат да свалим гарда. И изобщо - да, наскоро ми казаха, че съм се затворил в един балон и възприемам грешно културната ни действителност. И че съм бил (цитирам) интелектуалец-мизантроп. А от такива пошли генерализации никой няма полза. Ако сутрин слушането на някои ноктюрнота на Шопен ти помага на писането - всичко е наред. Не е нужно обаче да го афишираш и да се правиш на велик. Всеки си има модел на работа и няма особено значение дали е част от т.нар. масовка, или е някакъв ярък маргинал. Може пък точно тази алиенация да е неговият персонален ключ към качването на ниво. Не е нормално вечно да мрънкаме, защото, видиш ли, не сме разбрани от читателите си. Стига толкова, не сме момичета на по 16 години. Ако ми намалят хонорара в някое издание, няма да напиша ферман, че - ето, тия профани не разбират величавото ми изкуство.

Кое според теб е по-достойно за уважение? Трудът, който един писател полага за книгата си, или крайният резултат? Защото, знаеш, има хора, които работят по 2 години върху роман и резултатът е нещо средно, а има и такива, които за една седмица постигат величие в работата си.

Категорично резултатът. Всичко останало е поза, лъжа и най-вече комплекс. Трябва да уточня: резултатът има няколко степени при писателя. Има пирамидална структура: собствено одобрение, аудитория, собствено, аудитория, собствено и т.н. Аудиторията е първият читател, критикът, масовият потребител, всеки. Важно е писателят да знае колко да се влияе от всеки критик. И, повтарям се, извинявай: да не мрънка. Ако си добър, си добър - simple as that.

А има ли критика у нас?

Има. Ти и още няколко книжни блогъра. Това е както ласкателно, така и тъжно.

Все още има търкания между нас, самоуките, и академиците. Да се надяваме, че някога ще се появи мост и двете страни ще си вземат поука. В името на доброто писане. Като писател кое те интересува? Обществото или вътрешния живот на човека?

В различни моменти различен е водещият елемент. Понякога е Достоевски, понякога е Ъпдайк. Във всеки случай (оп, момент за шокче) е идеята да си по-добър от идолите си. Ако в един момент се откажеш, значи не си достатъчно добър. Ако някога спреш да пишеш, може би трябва да спреш да пишеш. Като писател, важното е - извинявай за клишето - да си човек и после писател. Хуманист трябва да си.. Няма значение кой те смята за мизантроп. На финала авторът е победител, обществото и вътрешният живот са едно цяло - дай някакво самаадхи, нирвана, Кастанедиански скок да има (може и като дон Хуан Матус, дон Хенаро или дон Мигел Руис). Ще видим кой ще оцелее след последния текст или след последната планета на Екзюпери, стига мрън.

Може би има твърде много приятелски кръгове, които трябва да отидат по двволите, за да видим нещо стойностно. Всъщност истинските творци бягат от каквито и да е ограничения и кръгове. Боуи, Буковски, Селинджър Дали някога ще видим подобна свобода и у нас?

Мисля, че сме я виждали и носеше името Димитър Воев. Хубаво е, че нямаме "българския Боуи" или "българския Селинджър" - стига с тази пошла имитативност, която ни е доста присъща в културен аспект. Чакам примерно да обявят някой словенски поет за "словенския Вапцаров", няма да е никак лошо.

Ок. Стига толкова. Последни думи?

Нямам. И без това бях прекалено многословен, дай да не отегчаваме читателите.

Читатели? Какви читатели? :D

"Елегия за Боуи" - Евгений Дайнов

У нас не се говори много за Дейвид Боуи. Допреди година и аз не се интересувах особено от английския рокаджия (който впоследствие се оказа, че изобщо не е рокаджия). Наблюдавайки хората около мен, виждах същите реакции. Боуи беше твърде странен и неразбираем за нас. Каква е тая музика? На интересен ли се прави?

Никога не е имало по-голямо разминаване между влиянието на някой музикант на запад и неговото неразбиране у нас. Това сякаш се дължи на културната неподготвеност на българския слушател. Точно като "Radiohead", Боуи не е слушаем (в по-голямата си част). Не е нещо, което да чуеш по радиото и да си кажеш йеее, това ме кара да танцувам. Затова е добре да има книги, които да помагат в разбирането ни за творци от този калибър. Книгата на Евгений Дайнов е опит за представяне на една жива легенда.

През 70-те години е истинският връх в кариерата на Боуи. Тогава музикантът е още на 24 години, но това не му пречи да бъде иновативен във всяко едно отношение. Боуи започва да изгражда нови идентичности на сцената, които му помагат по-лесно да преодолее срамежливостта си и да изпее песните си. В семейството му има традиция на психично болни, така че нищо чудно Боуи да е успял да се справи с този проблем именно чрез артистизма си. На сцената се появява Зиги Стардъст, който взривява западната култура със своята неопределена сексуалност. В интервю Боуи признава, че е гей, което го прави първата знаменитост, решила се на подобно признание (по-късно той отхвърля това признание).

80-те години се оказват по-скоро разочароващи, с изключение на албума "Let's Dance", който се превръща в масов хит. През 90-те има интересни проекти, като "1.Outside" и последвалото турне с Трент Резнър, но според Дайнов най-добрият албум на музиканта е "Heathen" от 2002 -задълбочен коментар върху новата епоха, която ни очаква. Според Дайнов Боуи винаги е бил една крачка пред останалите и е нещо като пророк за бъдещето поколение. Наистина не мога тук да преразкажа цялата кариера на Боуи. Това Дайнов го прави повече от отлично, спирайки се на всеки един албум и добавяйки малко за личния живот на музиканта.

Макар че книгата ми хареса, няма как да не споделя няколко неща, които ми направиха впечатление. Първо, в стремежа си да постигне едно по-неспециализирано ниво, насочвайки книгата си към незапознатия читател, Дайнов се ограничава в това да задълбае по-надълбоко. Така книгата звучи малко като събрана от статии и клипове в интернет. Разбира се, това е добре за всички, които не знаят нищо за Боуи, но аз исках малко повече анализ. Другият минус е една позната грешка, която забелязвам още в музикалните биографии от времето на соц-а. Музикантът бива идеализиран, всичко, което прави е планувано и добре обмислено. Въпреки че Боуи наистина е феноменална личност, едва ли всяка стъпка е била внимателно обмислена.

 В крайна сметка книгата на Дайнов е едно добро начало за тези, които желаят да се запознаят с Дейвид Боуи. За останалите, които вече знаят повече, едва ли книгата ще предложи кой знае какво.

Препоръчвам този документален филм да се изгледа, докато се чете книгата, както и задължително преслушване на албумите, които Дайнов обсъжда. Поздравявам ви с едно от любимите си парчета:

Какво прочетох през лятото

Време е да ви призная една ГОЛЯМА тайна, която дълго пазя в себе си. Кхъм, кхъм... (drumroll)

Не пиша ревю за всяка книга, която прочитам.

Ето, признах си!

Всъщност близко е до акъла. Ако пишех по един текст за всяка прочетена книга, след време съзнанието ми дотолкова щеше да се стерилизира, че нямаше да мога да изразя дори една оригинална мисъл. Щеше да стане досадно повтаряне на едни и същи изрази. Затова четенето без обвързване с ревюта за мен се превърна в един своеобразен бунт, удоволствие, което пазя само за себе си. Но старите навици умират трудно. Затова реших да напиша публикация, в която да обобщя всичко, което прочетох през изминалите два месеца.


Буковски - "Поща" 

За Буковски важи следното правило - ако си чел една, чел си всички. И все пак... всеки път не мога да откъсна поглед от страниците, докато не довърша книгата (което винаги се случва още на същия ден). Някои хора са привлечени към него от кратките цитатчета, които се въртят във фейсбук или от някое интервю, след което се разочароват от цинизмите и уличния език в книгите. Съжалявам, ама... това е положението. Абсолютно уникален и неподражаем (макар всеки втори софийски пияч да се опитва да го имитира), Буковски е пример за... знаете ли какво, забравете, ако е вашият човек няма защо да ви обяснявам, ако ли пък не е, пак няма защо да ви обяснявам, така че... просто си вземете "Поща" и преценете сами.

''На сутринта беше сутрин и аз все още бях жив."


Колет - "Котката"

Не знам какво да кажа... Момче и момиче се женят. Момичето започва да ревнува момчето от котката. В крайна сметка котката печели. Интересен поглед към ревността. Ако не беше толкова досадна в някои описания, книгата може би щеше да е една от най-добрите по темата. В крайна сметка ми хареса.













Иван Тургенев - "Първа любов"

Тургенев описва несподелената любов на младо момче и сложните взаимоотношения между класите в Русия през 19 век. Момичето, Зинаида, е много повече от обект на желание. Въпреки че е наблюдавана отстрани, обстоятелствата формират един сложен и пълен с противоречия характер. Тя е лековата и глезена, но същевременно сериозна и затворена в себе си. Чак накрая разбираме драмата й. Тургенев майсторски използва похвата разказ в разказа, за да засили неистовия копнеж по изгубеното минало. На места е излишно обстоятелствен, но краткостта на новелата го спасява от по-големи прегрешения.

Ама как помпозно го написах, а? Краят е покъртителен, Поне мен ме удари силно. Сега виждам, че от "Фама" ще трябва да ми платят някакви пари за тая публикация.




Форд Мадокс Форд - "Добрият войник"

След прочита на "Добрият войник" ми стана ясно откъде Греъм Грийн е взел интересните и морално объркани образи в "Краят на аферата". Съпруг, който поради характера си не може да ревнува, а дори се възхищава от любовника на жена си, разказва тази история с нескрито объркване и съмнение. Всяка страница е наситена с въпроси без отговори. Този специфичен тон на несигурност е най-забележителното в романа. Не ме интересуваха особено дисекциите на американското и английското общество, които се смесват в тази неестествена афера. Няма еротика, няма война, по дяволите, няма дори страст. Какъв роман! "Добрият войник" дава обещания, които не изпълнява, досущ като героите си.

Кошмарно спънат превод (или редакторска работа), наистина не мога да преценя. Имам чувството обаче, че в оригинал книгата ще звучи по съвсем различен начин. Поне не забелязах нито една грешка.


Джеймс Фрейзър - "Златната клонка" 

Какво е лятото, без поне едно голямо предизвикателство. Една тухла, с която да се пребориш в отпускарските седмици. Набелязах си Фрейзър, защото е основополагаща книга, която винаги ми е бодяла очите. В крайна сметка не беше това, което очаквах. Високомерен, прокаран през призмата на рационализма поглед към световните митологии. Примерите, които илюстрират видовете магии и ритуали са твърде много и задушават текста. Въпреки това научих много неща и в крайна сметката съм доволен от инвестираното време. Препоръчвам паралелно да се четат бележките на Витгенщайн, който удря сериозна критика към подхода на Фрейзър.







Ок, малко взе да ми писва, така че просто ще спомена останалите (те и без това са тънки книги и повести):

Достоевски - "Бедни хора" - Първото произведение на Достоевски. Епистоларен стил, кореспонденцията между възрастен мъж и младо момиче, на фона на отчайващото социално положение на беден квартал в Санкт Петербург.
Марк Твен - "Приключенията на Хъкълбери Фин" - Ултимативната лятна книга.
Петроний - "Сатирикон" - Древните римляни по нищо не ни отстъпват. Сексуалните патила на трима нещастници. Много се смях!

Освен това, можете да прочетете рецензиите ми за "Дракула' и "Куфарът на брат ми" (в "Култура"!), които пуснах миналия месец.

Човек винаги има усещането, че не е прочел достатъчно. Но след като си направих тази равносметка за изминалите два месеца... всъщност съм доста доволен от себе си. А вие? Губихте ли си времето в печене на слънце, или прочетохте нещо интересно? Пишете ми в коментарите.