"Три ранни разказа" - Джеръм Селинджър

Трите разказа на Селинджър са добри и хвърлят светлина върху това, което младият писател е считал за важно в литературата. Лесно може да се проследи влиянието на Фицджералд, особено в първия разказ, където отегчени младежи разговарят на вечерна забава. Радиото бумти, тя пуши, а той се оглежда за друга. Толкова неща се случват под повърхността, и всичко се усеща, без да е необходимо да бъде изплюто директно. Pure Salinger in the making.

Селинджър мрази сантименталността. За него тя е като котка, която трябва да умре. Диалогът е поднесен с повторения на определени думи, което е похват, който ще бъде използван и в "Семейство Глас". Тук обаче си личи, че не е овладян напълно. Твърде явен е стремежът да се вкара ритъм. Разбира се, това е критика, която съществува, samo защото сравнявам ранния С. с късния С. Тя не би съществувала, ако четях разказите през 40'-те години.

Хубаво е да видиш, че един бог може да кърви. Надявах се, че тези разкази няма да са толкова добри, колкото късните му произведения, и се оказах прав, което е утеха за всеки 20-годишен, който се опитва да пише. Вторият ми беше скучен, но в него има телефонен разговор (който е чел, знае)! Третият обаче беше превъзходен. И фразата, която ще остане с мен, е:

"От веднъж седмично (ходене на кино) не се умира".

Харесва ми корицата на книгата, както и преводът (дело на Любомир Николов - преводачът на Толкин). Но не мога да не спомена, че в книгата има грешки, при това една много груба, която сменя пола на главния герой в първото изречение, на първия разказ. Илюстрациите са повече от безлични, те се натрапват с безличието си, защото всяка лява страница е оставена празна. Определено можеше да се свърши и по-добра работа.

Все пак препоръчвам на тези, които биха искали да проследят развитието на един от най-добрите разказвачи на XX век.

Издателство:
Бард

Други рецензии:
Книголандия

"Когато искам да мълча" - Зорница Христова и Кирил Златков

Не е красиво да се пише за книга, която празнува силата на мълчанието. Излишно е тя да се популяризира по какъвто и да е начин, защото така или иначе, ще намери пътя си до уютните домове на тези, които разбират стойността й. Има негласно споразумение между авторите и читателя, който посяга към нея. Споделена опитност и чувствителност, които запълват празните пространства и оставят възможност за присвояване. Страници, които са различни при всеки човек и прочит.

Но какво представлява книгата за тъжното мече? Всъщност то не е точно тъжно, по-скоро е moody. Влязло е в онази зона, където шумът изчезва и остават само истинските неща. А те, както знаем от Екзюпери, си нямат имена и убягват дори на зрението. Какъв тогава е смисълът да се пише за тях, ще попита някой движен от логиката читател. Но пък за какво друго да се пише, бих му отговорил аз. Не са ли изплетени именно най-чистите ни спомени от липсата Национален дарителски фонд „13 века България“ Тогава, когато искам да мълча на думи, от мълчаливото споделяне, което не се натрапва и не налага егото си?

Само с пет изречения Зорница Христова е съумяла да улови неуловимото. Литературата, която се отказва от думите си. Мечето е като уморен рицар, който влачи меча си и търси нещо повече от победи. То иска да намери вътрешния баланс. Изключителната техника с щрихи, която Кирил Златков прилага, за да слее мечето с фона, пасва по съвършен начин с текста. Мечето най-накрая става част от света наоколо, разбира го в пълнота и не са му необходими думи, за да си слага нещата в тях, защото то вече е част от нещата. Много критики бяха отправени към книгата заради нейната краткост. Сякаш читателите не са подготвени за този жанр, тъй наречените picture books, които разчитат предимно на своите илюстрации, за да разкажат историята. Дори кратко запознаване с творбите на Валерия Докампо, Шел Силвърстийн и Оливър Джефърс е достатъчно, за да стане очевидна неоснователната критика.

Една рисунка с няколко думи отстрани може да създаде внушение за вселена, съизмерима с тази на разказа, повестта, а защо не и на романа. „Когато искам да мълча“ не е детска книга, или каквото там повечето хора разбират под „детска литература“. Това е книга събитие, достигаща световно ниво при оформлението на минимално съдържание, което рядко се наблюдава по нашите ширини. Тя е и нещо друго – пионер в прокарването на път за книги, каквито досега не са се появявали в такъв мащаб на книжния пазар у нас. Надявам се да последват и други.
Издателство:
Точица

"Игра и забава" - Джеймс Солтър

Еротичният роман, който няма да ви е срам да четете

Не си спомням какво очаквах, когато започнах да чета "Игра и забава" на Джеймс Солтър. Може би нищо. Може би очаквах, че няма да ми хареса и ще я хвърля на купчината с изоставени книги. Изглеждаше като еротичен роман, занимаващ се с поредната авантюра на американец във Франция. И книгата донякъде е точно това, но за пореден път осъзнавам колко е важен стилът и подходът към даден материал. На този свят можеш да пишеш за каквото си искаш, въпросът е как ще го представиш по интересен начин, за да изглежда ново.

Няма кой знае каква история. Както вече казах, един американец пътува из френската провинция. Романът започва с влак и свършва с влак. Пристигане и заминаване.

"Септември. Тези знойни дни като че ли никога няма да свършат. Градът, опразнен през август, започва отново да се пълни. Възстановява се. Ресторантите пак отварят врати, магазините също. Хората се връщат от провинцията, от морето, от пътувания по задръстени от коли шосета. На гарата е блъсканица. Деца, кучета. семейства със стари куфари, пристегнати с колани. Проправям си път сред тях. Все едно съм в тунел. Накрая излизам на ослепителния quai (перон), остъкленият покрив усилва като лупа светлината."

Вече може би добивате представа за стила на Солтър. Той е ударен, с кратки изречения, принуждава ви да четете бързо и в определено темпо, точно като влак. Това спомага за по-кинематографичното представяне на сцените. Авторът само ви посочва определени неща, а вие (или по-скоро подсъзнанието ви) решавате дали да им обърнете внимание, дали да ги съберете и да извлечете от тях съответното внушение.

Първата част на романа напомня на "Великият Гетсби". Разказвачът навлиза в среда на богати и повърхностни хора, сред които намира един, който се откроява. Това е Филип Дийн - американец, с лъскава модерна кола, който е дошъл в провинцията на почивка, "за седмица-две". Двамата донякъде се съревновават, но разказвачът постепенно отстъпва и дава мястото на Дийн, на когото принадлежи втората половина на книгата. Там вече линиите преливат и започвате да се двоумите дали двамата не са всъщност един и същи човек.

Любовната авантюра на Дийн и Ан Мари е особена. Тя го обожава, той не е сигурен какво прави и колко дълго ще продължи. Тя вижда в очите му това колебание и от самото начало читателят остава с усещането за обреченост. На този фон, Солтър описва еротичните сцени, които по никакъв начин не възбуждат. Те изпълват с тъга. Навън често вали, сумрачно е, а двамата любовници откриват утеха един в друг, но това не е красива утеха, тя е необходимост, която след време ще се изчерпи.

"Накрая, разбира се, настъпва третият етап, етапът на затварянето: човек трябва да започне да изтласква света, да затваря прозорците към него, тъй като вече няма сили да осмисля всичко в цялото му разтърсващо многообразие и тогава - но към този момент той като някой поет вече ще е преждевременно в гроба, - най-сетне се появява формата на живота, която набъбва като капка, готова да се отрони."

"Игра и забава" ми донесе щастието, което единствено изненадата от качествената литература, открита не неподозирано място, може да донесе. Това е книга, почти съвършена в своето представяне на една страстна и обречена любов, на една ваканция, или както гласи оригиналното заглавие, на един "pastime". Солтър е майсторски разказвач, който не допуска излишни думи. Бих искал да прочета още негови книги. Моите адмирации към издателство "Лабиринт", които напук на посредствеността у нас, продължават да издават качествена литература.  

Издателство:
Лабиринт

Превод:
Владимир Молев