"Прозрачни неща" - Владимир Набоков

Ах, каква книга! Не съм се чувствал толкова объркан и раздразнен от доста време, но пък по един интригуващ начин. Може би не беше много добра идея да започвам с една от последните книги на автор, който никога не съм чел, при това без да се запозная със съдържанието което се оказа доста взискателно), но какво да се прави... Ето и официалната анотация:

"Pоманът „Прозрачни неща“ разказва за посещенията на издателя Хю Персон в Швейцария. Като млад той е изпратен да се срещне с писателя Р. и по пътя си от Америка към Швейцария се влюбва в Арманд, оженва се за нея, търпи хиляди унижения, след което се прибира в Ню Йорк с новата си съпруга... Осем години по-късно, след едно убийство, период на лудост и кратко пребиваване в затвора, Хю предприема самотно сантиментално пътешествие, за да се сбогува с миналото си. Оттук нататък всичко в живота му се развива с фаталистична предопределеност, а после и един постоянно преследващ го кошмар се превръща в реалност."

Романът е построен по доста нетрадиционен начин. Главите са кратки (от порядъка на 4-5 стр.) и непоследователни - всяка може да бъде изпълнена със спомени, впечатления, сънища или писма от различен времеви период. Набоков разглежда теми като време, реалност, любов и метафизика на паметта. Изреченията са дълги и объркващи, а понякога потокът на мисълта ни запраща в съвсем неочаквани посоки. На едно място Набоков се отплесва да ни разказва за някакъв молив, който героят му намира в един шкаф - следват две страници кратка история на пътешествието на този молив - от самата му направа до разсеяния дърводелец, който го е оставил "временно" в чекмеджето. 

Беше трудно четене. Сто страници, а сякаш бяха 1000 - това явно се дължи на огромното количество идеи и теми, които Набоков е съумял да наблъска вътре. Без съмнение, огромен майстор! Не мога да си представя някога да пиша по този начин. Смазващо е! Имайте предвид обаче, че това не е книга, която ще прочетете веднъж. Невъзможно е да схванете и половината замисъл от едно четене (разбира се, предполагам, че има доста по-културни хора от мен, които ще попият много повече информация, но съм убеден, че дори на тях ще им се наложи препрочитане). Заделям си я настрана и след година две ще й обърна отново внимание. А и все още не съм прочел скандалната "Лолита". Всъщност, дори в тази кратка повест имаме възрастни мъже, които гледат снимки на голи деца и се възбуждат. Предполагам Набоков е вмъкнал този елемент с чувство за хумор и ирония спрямо неговите критици, но човек никога не знае какво става във въображението на един възрастен господин. 

Не знам дали я препоръчвам. Зависи що за човек сте и какво търсите. Това е изключително произведение за размърдване на мозъка със заложени философски теми, а не тънко книжле, с което да убиете времето в чакалнята. 

Страница във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

Издателство: "Колибри"

"Псевдонауката" - Бен Голдейкър

От около две години се опитвам да я избягвам тази книга. Първо - омръзна ми да слушам колко била добра, и второ - всичките теми, които се обсъждат в нея сякаш не са ми чак толкова интересни. Винаги съм имал тройки по биология, не ходя всеки месец да си правя профилактичен преглед, нито чета разни сайтове, които дават съвети за по-здравословен живот. Общо взето я карам "go with the flow" (и за сега не се оплаквам). Но колкото и да я избягва човек, тази набиваща се в очи корица всеки път ме привлича в книжарницата. Е, време беше да видим какво има "под капака".

Бен Голдейкър е готин млад доктор, който си е поставил за цел да развенчава всякакви митове, свързани с медицината, като най-много усилия хвърля в това да изобличава разни модерни шарлатани, които се появяват по телевизията с бели престилки, представят се за доктори и водят маса народ в опасни за здравето експерименти. Едни от основните играчи са фармацевтичните компании, козметиката, нутриционизма, детоксикациите, хомеопатията, мозъчната гимнастика, енергийните гривни и антиоксидантите. Но всички те биха били нищо особено, без помощта на огромното медийно раздухване, което получават. 

Всъщност повечето от тези псевдонаучни практики ми бяха напълно непознати, преди да прочета тази книга. Разбира се, бях чувал за плацебо ефекта и хомеопатията, както и малко за нутриционизма, но нали знаете, че половин знание е по-лошо от никакво знание. Голдейкър започва книгата си с нагледни примери, за да обясни какво означава експеримент и какво различава науката от псевдонауката. Първата жертва е някаква си детоксикираща вана за крака, която става кафява след като сте топнали сладките си крачета в нея. Пълните леген за пране със солена вода и слагате вътре два пирона, които са включени към обикновено зарядно за акумулатор за кола. След известно време водата покафенява. Защо всъщност става така? Истината е, че същият ефект можете да наблюдавате и без изобщо да си намокрите кутрето. Нарича се електролиза: железните електроди ръждясват и ръждата попада във водата, а поради солта се изпуска хлорен газ (което се приписва като ефект за работещото устройство). Воала! 

Това е само първият пример в книгата, има още много - свещи за уши, детоксикиращи пластери, мозъчна гимнастика (която децата в много училища практикуват преди уроци), а след това идват и любимите ви овлажняващи кремове (както и от онези, дето снабдяват кожата ви с кислород). Няма да се спирам на всеки от тези примери, но ви обещавам, че са доста интригуващи. 

След този нагледен увод, Голдейкър преминава в по-сериозна територия - хомеопатия, плацебо ефект и нутриционизма. Тук става твърде сладко, за да ви спестя няколко цитата.

Първият е по повод някаква щура идея на д-р Джилиян Маккийт (медийна звезда във Великобритания), която ни убеждава, че трябва да ядем повече спанак заради богатите на хлорофил листа, които ще оксигенират кръвта ни. Ето какво има да каже нашият човек по този въпрос:

”Богат на кислород” ли е хлорофилът? Не. Той спомага за производството на кислород. При слънчева светлина. А в червата ви е доста тъмно – всъщност, ако там изобщо има някаква светлина, значи нещо не е наред. Така че колкото и хлорофил да изядете, той няма да създаде кислород, а дори и да го направеше, дори и д-р Джилиан Маккийт да ви завреше фенерче в задника, за да докаже тезата си, а салатата ви да започнеше да фотосинтезира, дори и докторката да вдухнеше в червата ви въглероден двуокис през тръбичка, за да даде на хлоропластите материал за работа, и по някакво чудо наистина да започнехте да произвеждате кислород във вътрешностите си, пак нямаше да усвоите значително количество от него през червата си, защото червата ви са приспособени да усвояват храна, а белите ви дробове са оптимизирани за усвояването на кислород. Вие нямате хриле в червата си. Между другото, и рибите нямат. И докато сме на темата, вие вероятно и без това не бихте искали да имате кислород в стомаха си – при лапароскопията на хирурзите им се налага да издуят стомаха ви, за да виждат какво правят, но те не използват кислород, защото вътре има и пръдлив газ метан, а не бихме искали някой да се подпали отвътре. В червата ви няма кислород."

Това ми хареса:

"Ако пишех лайфстайл книга, тя щеше да съдържа един и същи съвет на всяка своя страница и вие вече го знаете. Яжте много плодове и зеленчуци и живейте целия си живот във всяко отношение толкова добре, колкото можете: спортувайте редовно като част от дневния си режим, избягвайте затлъстяването, не пийте прекалено много, не пушете и не отклонявайте вниманието си от истинските, основни, елементарни причина за лошо здраве. Но както ще видим, дори тези неща е трудно да направите сами и в действителност те изискват целокупни социални и политически промени."

Както и това:

"ДЖЕСИКА АЛБА ИМА ИДЕАЛНАТА КРЪШНА ПОХОДКА, ПОКАЗВА ИЗСЛЕДВАНЕ"

Мога да ви засипя с цитати, почти на всяка страница има нещо интересно и/или абсурдно. Голдейкър има чудесно чувство за хумор и с хапливия си тон прави на кайма всичките нелепи обяснения и шикалкавения на шарлатаните. Единственият ми проблем с книгата е, че на места става твърде специализирана. Айде, да приемем, че повечето практики вече са си прокраднали път и на нашия пазар, Голдейкър задълбава сериозно във факти и подробности за отделните случаи, а оставя още купища псевдонаучни теории, чието изобличаване щеше да ми е много по-забавно и интересно отколкото разни детайли около 2-3 случая. Също така повечето от тези доктори и специалисти, които той разобличава не са ми добре познати, което сериозно навреди на интереса ми в 2-3 глави. 

Overall - чудесна книга! Даже би могла да бъде животоспасяваща книга за някои хора! 

Издателство: "Изток-Запад"

Други рецензии:
Книголандия

Страница във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

"Закуска в "Тифани"- Труман Капоти

Веднага си признавам - не бях гледал филма, нито бях чел нещо от Капоти. Как си избрах точно тази книга? Не питайте! Като всички други предполагам - спонтанна реакция. Има такива случай, когато името на автора или произведението, комбинирано с някакви други впечатления създават едно подсъзнателно влечение в мен да си купя някоя книга. Е, доста често се разочаровам, след което има един период на обещания, че повече "няма така да правя", че ще проучвам произведенията преди да "скачам с двата крака", но... какво да се прави -човешката природа е неконтролируемо нещо. Отдъхнете си с мен, случаят не е такъв и простете ми ако звуча леко престорено, но просто Холи Голайтли не може да ми излезе от главата...

Разказът се води в първо лице, от самия автор, който описва впечатленията си от Ню Йорк, след като е пристигнал от някакво забито малко градче. Той се нанася в една "голяма сграда от червен пясъчник", сещате се - типичното нюйоркско жилище, което е едновременно пренаселено и самотно, в което хората си крещят през балконите, но и изпадат във вечерни мечтания на задължителните пожарникарски стълби. Та, негова съседка се оказва Холидей Голайтли (от "стъпваща леко), която всъщност е централния персонаж, който нашият разказвач ще обича и презира, а вие можете само да надникнете в техния малък свят, ако Холи ви позволи, разбира се...

Какво да ви кажа... абсолютно съвършен роман. Нямам предвид, че е кой знае колко всеобхватен и универсален, но за своя малък свят, за своите ясно очертани теми - той е без съмнение съвършен, лишен от всичко ненужно. Ако негов автор беше някой съвременен паун, със сигурност ни чакаха 500 стр. обяснения и странични герои, които в крайна сметка ще се окажат само пълнеж или литературно упражнение, но Капоти е безкомпромисен. Само сто страници, но без нито една излишна дума. Описанията са премерени и се отнасят строго за целите на повествованието. Обичам да чета такива книги!

Няма какво толкова да ви разказвам за самия сюжет, защото той е съвсем вял и служи по-скоро като фон, на който героите да бъдат изобразени по-ясно. Капоти разкрива Холи пласт след пласт, през очите на нейния съсед, който точно в този момент е в онова доста асоциално положение - все още непубликуван писател (с други думи - разхвърлян апартамент, безхаберие, депресии и други подобни благинки). Холи е дива и необуздана, постоянно сменяща настроенията си, хиперактивна, непредвидима и... обича да ходи в "Тифани" (прощавайте, но в тази рецензия няма да си говорим за бижута, потърсете другаде!). Интересен факт е, поне до колкото разбрах, че магазинът придобива известност след излизането на филма. 

Чудех се дали да го споменавам, но просто не мога да се сдържа. Може някой литературен критик да ме разпъне на кръст, но за мен беше неизбежно да открия огромни прилики между Гетсби и Холи. И двамата произлизат от бедни, провинциални семейства; и двамата са обсебени от себе си; лишени от вътрешен мир, постоянно търсят онази заветна частичка, която ще ги направи цели; и двамата са без приятели (има само един, който ги обожава и разказва за тях); принадлежат на своя изискан и богат стил; абе, и двамата... са прекрасни! Холи е сложен персонаж, в един момент я разбирате, симпатична ви е, дори любима, а в следващата сцена ви идва да й биете един шут в задника, за дето се държи... еди как си. Е, това е доброто писане, дами и господа.

Гледах и филма покрай книгата, но определено не бях впечатлен. Хепбърн е прекрасна, разбира се! Няма какво да коментирам, но що се отнася до промените направени в сюжета... не, благодаря! Предпочитам си тази версия.  

Препоръчвам я на всички! В крайна сметка, какво губите? Колко време ще ви отнеме да прочетете сто страници? Час, два, три? Колкото един филм, а това преживяване ще бъде много по-въздействащо и запомнящо се. Марш към книжарниците!

Издателство: "Колибри"

Страница във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

Уилям Шекспир - Всички 37 пиеси и 154 сонета

Предполагам тази публикация е един чудесен начин да премина от средновековната седмица (която се надявам не ви е доскучала съвсем), към по-съвременни творби, защото за мен Шекспир винаги е бил в съзнанието ми като един мост - между старото и новото. Без съмнение, един от най-непреходните автори в нашата история, който със своите драми и комедии все още успява да ни развълнува и разсмее. Учените спорят за почти всички аспекти от неговия живот - от авторството на приписваните му творби, през сексуалната му ориентация, та чак до политическите и религиозните му възгледи, но едно е сигурно - we can't get enough of him!

Кой всъщност е Шекспир?
Има доста известен спор за авторството на неговите творби и по-долу ще спомена личното си мнение, но нека за сега да споменем официалната версия. Шекспир е роден през 1564 г.в град Стратфорд на Ейвън, на осемнадесетгодишна възраст се жени за Ан Хатауей (не актрисата!), след което следват седем - така наречени "изгубени години", за които не се знае много. През 1585 се появява в Лондон, където и започва кариерата си на актьор и драматург и съсобственик на театрална трупа, където и създава повечето си творби. Интересно е да отбележим, че през следващите векове почти никой не се е интересувал от неговото творчество и чак в ерата на романтизма (през XIX век), творбите му отново събуждат публичния интерес.

В настоящето издание са включени всичките негови 37 пиеси и 154 сонета в превод на Валери Петров. Трудно ми е да пиша рецензия на подобна книга, защото или ще изпадна в многословие или няма да напиша почти нищо, но има някои неща, които според мен биха могли да бъдат полезни при вашия избор.

Защо Шекспир е актуален?
Това определено не е лесен въпрос, на който немалко литероведи се опитват да отговорят. Не мисля, че има еднозначен такъв, но може би това, което най-силно въздейства на съвременната публика - това са персонажите. Те са без съмнение сложни и интересни, но това което ги одухотворява е видимото отношение на автора към тях. Той ги разбира, не ги съди-дори когато ги унищожава има една нотка на съжаление и съчувствие. Ренесансът е ера на завръщането към античните ценности, към преоценяване на човешкия живот и неговата значимост. Това е толкова вълнуващо и важно за нас, макар и понякога да не го оценяваме. Едни от най-паметните персонажи са родени точно в тази атмосфера - Дон Кихот, Хамлет, крал Лир, Макбет, Отело. Моята прогноза е, че докато съществуваме на тази планета - техните съдби ще ни вълнуват (освен ако не се превърнем в абсолютни роботи).

Шекспировия въпрос
Нека да спомена и няколко думи за този толкова наболял въпрос. Кой всъщност е авторът на "Хамлет", "Макбет" и "Отело"? Възможно ли е този син на обущар, с незавършено начално образование, с лоша правопис и почти нечетим такъв краснопис, който завещава на жена си второто легло в къща, където не е намерена нито една книга или какъвто и да е ръкопис от каквото и да е естество, да бъде най-блестящия писател на света? Някои хора изпитват сериозни затруднения да повярват на тази теза. Други приписват творбите на различни шекспирови съвременници - Франсис Бейкън, Марлоу, графът на Оксфорд и др. Имам приятели и от двете страни на барикадата и личното ми мнение е, че нито едните, нито другите нямат достатъчно факти, за да ни убедят в теориите си. Признавам, че клоня по-скоро към нетрадиционната група, но ще се радвам и на това въпросът да бъде оставен отворен за дебат и в училищата да не се преподават 100% неща - особено нелепицата, че тези произведения са писани като някакво литературно упражнение. От такива твърдения побеснявам!

Да кажа няколко думи и за самото издание, което е най-важното, все пак. Твърди корици, над 1200 много тънки страници, разделени-всяка на два параграфа, като през 2-3 страници ви очакват превъзходни изображения (които така и не разбрах от къде са изровени). Като минус мога да изтъкна единствено шрифтът, който е доста малък и очите доста се напрягат, особено ако възнамерявате да прочетете повече от една пиеса, но това е нещо съвсем нормално при тези издания. Няма как да имате всичко на едно място и да бъде с големи букви. За тази цел имаше една друга поредица - с много томове, която ще ви излезе стотици левове. Има и една стара, с която също разполагам, но тя вече трудно се намира (особено комедии 1 том-който го има да ми се обади!).

Абсолютно препоръчвам!

Тук може да прочетете повече за изданието и да го поръчате с намаление и безплатна доставка.

Издателство: "Труд"

Страница във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

"Хроника на хилядната година" - Раул Глабер

Още едно чудесно издание от поредицата "Vita christiana" на издателство "Изток-Запад", което ми беше в пъти по-интересно от (както се изрази един приятел) "извратената мизогеничност" на св. Августин в неговите писма към жени. Обещавам, че другата седмица няма да ви занимавам повече с толкова стари и нечетими от повечето хора текстове, но все пак трябва и аз да си начеша крастата. 

"Хроника на хилядната година" е нещо като сборник с есета на различни теми, които са вълнували тогавашния вярващ ум. Глабер обсъжда някои от последните крале на териториите на днешна Франция и Германия и тяхната връзка с християнството и папата. Споменават се някои ереси, знамения, чудотворни мощи и дори появяването на Халеевата комета през 989 г. Но преди всичко, книгата е един ярък пример за тогавашното монашеско вярване, че краят на света ще дойде с новото хилядолетие. Можете да си спомните истерията, която се надигаше покрай 2000 годиниа и да си направите изводите колко сме дръпнали от тогава.  

Глабер е роден в края на Х в. в Бургундия. За живота му не е известно много. Едно е сигурно - бил е ученолюбиво момче, което явно е предизвиквало завист в другите монаси и поради тази причина често му се е налагало да сменя местоположението си. През 1031 се настанява в Клюни, където започва своята "История". Творбата му е един от основните източници за историята на Франция от това време, но най-голям акцент Глабер поставя върху неизбежния край на света, който той е вярвал ще настъпи съвсем скоро. 

Книгата е разделена на пет части, с глави, разискващи различни теми. Първата е посветена на идеята за божествената четворица - Глабер свързва по някакъв си детски начин четирите елемента (вода, земя, огън, въздух) с четирите краища на света, с четирите сезона, добродетелите и др. След това преминава към доста неясна и пълна с грешки хронология на някои от владетелите на Франция и Империята - Раул, Лотар, Отон и тяхната връзка с вярата и църквата. Разбира се - всеки, който се е показвал като вярващ е описван като успешен и благословен, а останалите-като пълни нещастници. За моя изненада е имало някакъв си крал Конан, който според Глабер се оказва да е голям гадняр, който напада съседа си. Както вече споменах - споменава се и Халеевате комета, която преминава през 989 г. и възбужда всякакви щурави тълкования и магически свойства. Глабер е приятно изненадан и от множеството мощи, които се появяват, които с чудодейните си способности изцеляват куцо и сакато. Никаква следа от критическо мислене и подлагане на съмнение достоверността на тези мощи. Както вече знаем, повечето фалшификати са именно от Средновековието. Ама... Това е положението!

И сега гледайте какво става... Имало няколко образа от Орлен, които взели да разсъждават твърде много и вижте до какви изводи стигнали: 

"Разправяха, прочее, че всичко онова, което твърди църковното учение във Вехтия и Новия завет за троичното и единствено Божество, опирайки се на знамения, чудеса и други свидетелства, било безсмислица. Уверяваха, че небето и земята, така както ги виждат хората, от никого не са били създавани и съществуват извечно. Приличаха си с еретиците-епикурейци по схващането, че плътския грях не се наказва със справедливо възмездие. Всяка християнска творба, благочестива и праведна, която се счита залог за награда във вечността, бе според тях излишен труд."  

Следва две страници неясни и глупави обяснения на автора, които уж оборват неверниците, а след това естествено идва и заслуженото наказание:

"Накрая всички, тринадесет на брой, бяха отдадени на съжжение; но когато пламъците ги заблизаха по-силно, те в един глас се провикнаха от кладата, че напоследък лукавият им бил внушил нечестиви мисли за Господа Бога Вседържителя и че заради това светотатство Той ги обрича на изкупителни страдания сега и във вечността. Мнозина от присъстващите ги чуха и тласкани от състрадание се приближиха, за да ги измъкнат, макар и полуживи, от огъня. но напразно:обърнати вече вече от пламъка на възмездието, те постепенно се превръщаха в пепел. И откриеха ли се по-късно последователи на това извратено учение, навсякъде им бе отреждано подобно наказание. А светата вселенска вяра засия по-ярко нашир и длъж по земята, очистена от плевелите на най-пагубното безумие."

В такива моменти ми идва да псувам и да звъня  на приятелите си християни, които нито познават историята на религията си, нито осъзнават, че четат същите текстове, подбудили човешки същества да извършват подобни злодеяния. И като ме пита някой после защо чета тези стари текстове - ами, ето заради такива цитати, които ни разкриват бруталната действителност на онези времена и ужасяващия монопол, който църквата е имала над мислите и телата на хората. Мисля си... Докинс и Хитченс е нямало да доживеят и 20 години в тези нечовешки условия.  

Време е да си взема малко почивка от религиозни текстове... 

Издателство: "Изток-Запад"

Страница във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

"Избрани писма до жени"-Св. Августин

Да, знам, кой по дяволите пише ревюта на Св. Августин, а и кой нормален човек изобщо го чете, но всеки с неговите странности. Лично аз намирам удоволствие да се ровя в стари текстове, защото така придобивам по-богата представа за епохата и светогледа на хората в нея. Добавете към това 20 години редовно ходене на църква и ето-получавате рецензия на Св. Августин.

В настоящия том са подбрани едни от по-значимите и интересни писма на християнския Отец, в които той отговаря на въпроси, зададени от неговите кореспондентки, и разисква в дълбочина различни теми от християнската доктрина (актуални и до днес), свързани с виждането на Бога, благодатта и свободния избор, молитвата, моралните дилеми на съпрузите в християнския брак, въздържанието от сексуални връзки, отношението към децата, към парите и материалното и мн. др. В писмата си епископът разисква и влиянието на различни, разпространени тогава ереси, в съчетание с вдъхновено и старателно тълкуване на Светото писание.

Кой по дяволите е Августин? Можете да срещнете името в различни варианти-Августин Блажени, Аврелий Августин, Августин от Хипон-да знаете един и същи е. Подвизавал се е през втората половина 4 и началото на 5 в. като се води един от Отците на вярата, тъй като точно на неговите трудове се базира по-голямата част от католицизма. Августин е силно повлиян като млад от манихейството, а по-късно от неоплатонизма и стоицизма, които го оформят като свободомислеща и високо интелигентна личност. Разбира се, благодарение на него дължим и глупости като идеята за първородния грях и теорията на справедливата война, но по това време е било вече късно за рационални отклонения, трябвало е да изчакаме още 12 века.

Въпреки че съм атеист, винаги съм оценявал историческия принос на християнството върху Западната цивилизация и макар повечето последици да са били повече от ужасяващи, трябва да се примирим, че едва ли е имало друг по-добър вариант. Човечеството едва ли е било готово да изхвърли мистицизма си преди 2000 години и няма как да разберем какво е щяло да стане, ако тогава науката беше пробила. Може би днес изобщо нямаше да ни има. Та, да се знае - благодарение на разни усърдни отчета, които са преписвали ръкописи от Платон и Аристотел сме достигнали до Ренесанс и Възраждане, че и до модерната епоха. Християнството е тясно свързано с нашата културна история и не е честно да изхвърляме бебето с мръсната вода.

Та писмата са готини, наподобяват доста тези на апостол Павел-сериозни и прецизни в съветите и сърдечни в увещанията. Жените го питат по всякакви въпроси-предимно за брака и секса. За вярващи хора ще е още по-интересно, защото това е с три века по-модерно от Новия завет, та може би ще им свърши по-добра работа. (:p)  Интересно ще ми е да прочета и "Изповеди", което е едно от най-значимите му произведения и се води нещо като първата автобиография. Книгите са част от поредицата "Vita Christiana" на издателство "Изток-Запад", което продължава инатливо да издава непродаваеми, но исторически значими текстове. Блажени да са!

Оценка: Не смея да оценявам!

Издателство: "Изток-Запад"

"Тамерлан Велики"-Кристофър Марлоу

Как е възможно чак сега да разбирам за това издание на Марлоу? Кажете ми, къде съм гледал, че съм го пропускал цели две години. След като прочетох "Едуард II" и дори ви разказах за него, е време да продължим с тази по-ранна и по-екзотична творба на големия английски драматург, творил по времето на Шекспир.

"Тамерлан Велики" разказва историята на легендарния Тимур-Ленк, който от скитски пастир се възкача до императорския трон на Изтока. Чрез множество предателства, съюзи и друг вид дипломация, царете в пиесата се опитват да се докопат до властта или се борят за оцеляването си, бягащи пред изпепеляващия поглед на Тамерлан. Главният персонаж е тласкан от жаждата си за власт и пренебрегвайки каквито и да са молби, е описан като безразличен към човешкото страдание. 

Истината е, че колкото повече чета Марлоу, толкова повече осъзнавам колко по-добър е Шекспир. А тези, които говорят, че са били една и съща личност вече знам със сигурност, че не знаят какво говорят. Героите на Марлоу не са толкова човечни, не са разкъсвани от трудни дилеми и драматичните обстоятелства просто ги тласкат напред. Всеки следва пътя си, продиктуван от перото на автора, като мотивацията им е доста повърхностна и няма с какво толкова да ви трогне. Тамерлан просто по едно време решава, че трябва да е глупак да не посегне към трона на Персия. След това той просто продължава да завзема чужди земи, а враговете му се обединяват. Единственият по-интересен персонаж е жена му, която в един момент е поставена в трудната позиция да избира между новия си мъж и баща си, когато двамата влизат в битка. Не случайно едни от най-добрите стихове в пиесата са написани за нея:

"И тъй горят ненавистните кули
и пламъкът им стига небесата
и пали издихания безброй,
горящи метеори, що предричат
смърт и разруха на града проклет!
А над зените ми блести звезда,
по-трайна и от свършека небесен,
подхранвана от земните останки,
и крах и глад на този град вещае!
О, дракони, светкавици и гръм,
полята опърлете, да чернеят,
тъй като оня остров, обграден
от Лета, Стикс и Флегетон, където
са притаени злобните фурии,
защото си отиде Зенократа."

Интересно е да отбележим, че един от враговете на Тамерлан е добре познатия ни от нашата история - Баязид. Султанът, който ни е видял сметката е победен от Тимур през 1402 г, след което е взет като пленник. Марлоу описва част от неговото пленничество като период на унижение. Въобще образът на Тимур е доста изкривен от историческия-той е представен като кръвожаден и безсъвестен тип, който граничи повече с животно, отколкото с човек. Това не бива да ни изненадва, защото информацията която Марлоу е разполагал е била доста оскъдна. На лице са и други несъответствия с действителността. Тамерлан например се кълне в Зевс, Баязид вика някакъв си цар на Мароко. Всичко това няма особено значение за драматурга. В общи линии той е взел една типична антична трагедия и я е поосвежил с екзотична обстановка за разнообразие. 

Изданието е чудесно, преводът също, а в момента, до колкото виждам, е жестоко намалено от 20 на 5 лв, така че... ориентирайте се към книжарниците.

Издателство: "Колибри"  

"Ивен, Рицаря с лъва"

Като е паднало да си говорим за рицари и средновековни романи, поне да се възползвам от случая и да споделя с вас всичко, което напоследък изчетох. Това е шестата по ред книга от "Библиотека Романия" на издателство "Изток-Запад", като виждам, че в момента се печатат още две ("Смъртта на крал Артур" и "Отвличането на Гениевра"). Моята надежда е само да не спират - нямам нищо против да се насъберат едни 10-20 книжки. Това е забележителна поредица, каквато много рядко имаме шанса да видим на българския пазар, така че... правете си сметките. 

"Ивен, Рицаря с лъва" е роман от небезизвестния Кретиен дьо Троа (както някои приятели обичат да го наричат - Кретен от Троян), който твори в края на XII век и се води като един от основоположниците на романа като жанр. В предишна рецензия вече ви говорих за един друг негов разказ - "Ерек и Енида", който също е част от поредицата "Романия". В случаят проследяваме рицаря Ивен, който общо взето е един честолюбив младеж с доста свободно време, който си търси белята. Съвсем сериозно, от такива книги започвам да си мисля, че рицарите по онова време са гуляели по замъците, с кратки прекъсвания за кървава сеч. Ивен спасява невероятно красива дама, която в последствие му става жена, но брачната им идилия е прекъсната от призив за поход. Ивен обещава, че ще се завърне до една година. След като се унася в големите приключения на крал Артур обаче, нашият човек забравя за обещанието си и е жестоко наказан. Втората част от книгата проследява неговото търсене за изкупление и завръщане към дома. 

Това е може би една от най-цялостните творби, които прочетох в тази поредица. "Ерек и Енида" беше интересна, но сякаш простичка и леко наивна. Тук символите са по-ясни и значими, рицарят се изправя срещу по-вълнуващи противници, а придружаващият го лъв допринася за фантастичната атмосфера. Да, май забравих да кажа, че има лъв, а той дори е споменат в заглавието. Той е придружител на Ивен, като според редактора е нещо като проекция на самия рицар. Въобще, тук имаме доста символика и взаимносвързани събития. Например когато Ивен е ранен в битка, части от бронята му се откъсват, по-късно лъвът губи част от опашката си, в следващата битка се случва почти същото-само че този път животното губи ноктите си. И така нататък... Интересното е, че Кретиен свързва този си роман с „Ланселот, рицарят на каруцата“, който пише по същото време. Тоест имаме един от първите примери за интертекстуалност. Вълнуващо, нали? 

Ако си падате по красиви девойки в беда - това е вашата книга. Втората половина изобилства с тях. Аз преброих поне пет. Дори Гениевра е отвлечена по едно време, а младият Говен (който бил нещо като Дон Жуан на времето си) хуква да я спасява. Интересен ми беше епизодът в който Ивен хвана гората, в отчаянието си пусна брада и започна да използва лък. Познато ли ви е? Ами да, легендата за Робин Худ се развива почти по същото време. Явно е било модно да си криещ се в гората бандит, който обира чревоугодните рицари, завръщащи се от поредното клане. Тази история е за героят, който губи всичко и след бавно започва да се възвръща към предишната си слава. Последното му изпитание ще бъде точно такова-сблъсък с най-умелия в двора на крал Артур. И защо е всичко това? При Кретиен винаги в центъра стои семейният живот. Както в "Ерек и Енида", и тук имаме криза, която трябва да се разреши. Рицарският живот пречи на семейната идилия, но решение винаги се намира, не губете надежда (поне така ни казва Кретиен дьо Троа).

Уморих се да ви обяснявам колко е хубаво да се четат стари, абе, направо древни книги-1000 години не е малко време. Особено когато човек си отвори няколко статии и прочете историческия контекст. Хенри II (Питър О'Туул) - крал на Англия, кръстоносни походи, монголците нахлуват от изток, еретици пъплят из цяла Европа. Понякога ми се струва цяло чудо, че сме оцелели до днес. Рицарството без съмнение е изиграло своята роля, и тук не говоря само за куртоазния етикет и повдигането на шапка, когато видим позната дама-не, в този период се съживяват идеали и образи, който ще ни вдъхновяват стотици години напред, ще извличат най-доброто от нас и ще ни дават сила да напредваме, побеждавайки демоните си. Прочетете за хората, които са изковали нашата история.

Издателство: "Изток-Запад" 

Още книги от Библиотека Романия:

Роман за Граала

Куртоазни новели-Ле

Тристан и Изолда

Ерек и Енида

Търсенето на светия Граал

Страница за харесване: Izumen

"Търсенето на Светия Граал"

Тъй като скоро гледах непреходната класика "Монти Пайтън и свещеният граал", която е една от любимите ми комедии, реших, че няма да е лоша идея да се запозная по-отблизо със самата легенда-нейните корени, герои и история, все пак Граалът е бил важна част от културата на Европа, а и все още подбужда въображението на не-толкова талантливи автори, които изграждат цели криминални романи и шокират с хипотетичните си откровения. За моя радост, "Библиотека Романия" на издателство "Изток-Запад" е приготвила всичко от което имам нужда.

В "Търсенето на Светия Граал" проследяваме приключенията на едни от най-известните рицари от Кръглата маса, които след като са видели мистичния съд във видение по време на празничен обяд, се заклеват да не се завръщат в Камелот, докато не го открият. Въпреки че е дълбоко натъжен, че трябва да се раздели със своите най-смели рицари, крал Артур дава благословията си, докато жена му Гуинивера лее сълзи за любовника си Ланселот, който също потегля на тази свята експедиция. С него са и други легендарни герои - Галаад, Говен и Персевал. Първоначалното компанията тръгва задружно, но след като визитата им в съседен замък се превръща в нищо повече от едно празненство, те решават да се разделят. От тук главите започват да проследяват фантастичните приключения на всеки един от тях.

Настоящият том е писан около 1230 г, като следва традицията, завещана от Кретиен дьо Троа ("Персевал или разказ за Граала" - 1180г) и Робер дьо Борон ("Роман за Граала" - към края на XII в.) Може би точно поради тази причина точно тази книга ми се стори най-завършена и ясно оформена. Написана е в проза, а бележките са удобно приложени на самите страници, така че няма да ви се налага да отгръщате постоянно напред. Полезно е да познаваме и историческата обстановка в Европа по това време. Еретиците са плъзнали навсякъде, от изток се надига заплахата от монголците, а кръстоносните походи не престават в опитите си за възвръщането на светия град Йерусалим, което в крайна сметка се случва, безкръвно, от Фридрих II през 1228 г. Редно е да отбележим, че през тази година е битката при Клокотница, в която Иван Асен II разгромява ромеите и утвърждава България като една от водещите сили на картата (това няма общо с романа, просто ми е кеф да го спомена :p).

"Търсенето на Светия Граал" изобилства от християнски символи, които биват тълкувани и обяснявани от различни персонажи-предимно монаси. Някои медиевисти спорят, че романът е писан от цистериански монах, тъй като основополагащите за ордена ценности (бедност, молитва, труд, Христово войнство) са силно изразени. Тук идеалният рицар е благочестив, смирен и непорочен, а всеки, който не внимава в изпълняването на заповедите - бива сурово наказван. Най-големите герои в романа са богоизбрани-не заради досегашните си рицарски успехи, а защото са опазили душите си чисти. Двама от тях са девствени, а третият е дал обет за целомъдрие (някои от сцените в Монти Пайтън вече са доста по-забавни, нали?).

Има толкова много нива на които можете да оцените тази книга. Това исторически извор, който ни осведомява за литературата, светогледа и религиозните разбирания по онова време, като предлага богат материал за тези от вас, които обичат да изследват в дълбочина. От друга страна, това е едно художествено произведение, което според мен е трудно да бъде оценено без историческия си контекст, но все пак е запазило чара си, а простичкият изказ и премерените описания ни позволяват да населим този свят с въображението си. Препоръчвам горещо, а ето и останалите книги от прекрасната "Библиотека Романия":

Роман за Граала
Куртоазни новели-Ле
Тристан и Изолда
Ерек и Енида
Търсенето на Светия Граал

Издателство: "Изток-Запад"

"Куртоазни новели (ле)"-Мари дьо Франс

Още една чудесна книга от възхитителната поредица "Библиотека Романия" на издателство "Изток-Запад" попадна в ръцете ми и нямам търпение да ви разкажа за какво става дума, въпреки че съм сигурен, че на повечето от вас изобщо не ви пука. Е, на мен също не ми пука какво ви харесва, така че нека поне да си направя кефя, а тези, които си падат по средновековна литература - пишете ми да пием бира някой път. 

Мари дьо Франс е поетеса, родена през 12 век във Франция. Не се знае много за живота й - само че е прекарала по-голямата част от него в английския двор (един от духовните центрове по това време), където създава повечето си новели. Крал на Англия е Хенри II, който може би си спомняте беше главно действащо лице във филмите "Бекет" и "Лъвът през зимата". До нас са достигнали три нейни творби: "Куртоазни новели-ле", "Езопови басни" и "Чистилището на Свети Патрик", като всички те са един вид адаптации. Новелите, за които става въпрос в този сборник са стихотворни разкази по материал от песни и легенди, които са били разпространявани устно по това време. 

Думата "куртоазен" идва от "двор"(cour) и се отнася най-общо до обноските, маниерите и етикета, възприет по това време във феодалния двор-нещо като дворцова етика. В новелите на Мари любовта заема централно място. Героите са рицари, принцове, крале, които се борят за любовта на своята дама. Интересно е, че тук те са вече равнопоставени в своята любов, за разлика от предходната провансалска fine amour.  На мен винаги ми се струва скандално да прочета колко скандални са някои от сюжетите. При повечето от тях семейството е затвор, а дамата иска да отлети със своя любим, който я посещава само нощем, задоволявайки всеки неин копнеж. 

Веднага си признавам, че всички новели ми бяха страшно интересни. И как няма да са, при положение, че в "Гижмар" имаме тайнствена лодка, която отвежда раненият рицар в затворената от мраморна стена градина на скърбящата красавица; в "Бисклавре" имаме върколак, който бива измамен от подлата си съпруга, която му скрива дрехите и той обречен да броди в гъстите гори търси отмъщение; в "Йонек" имаме принц, който долита под формата на сокол, а "Милон" е епичен разказ за търсенето на изгубения баща. Толкова много се забавлявах! На места имах чувството, че четях Едгар Алан По - с всичките тези зверове и убийства. Крал Артур се появява за малко,а жена му е една завистлива патка, която за малко да изпрати един почтен рицар на бесилото. 

Това е то! За мен няма по-голям кеф да потъвам в страниците на произведения, писани преди стотици години. Има нещо опияняващо в самата идея, да четеш думи, писани преди толкова епохи. Самият факт, че те са достигнали до теб, че мислите и емоциите на автора им ти влияят и разкриват историческата действителност по това време, защото ако искате наистина да вникнете в някой период, то прочетете книги, писани тогава. И въпреки това, новелите са страшно интересни и увлекателни, а краткостта им ще помогне на по-мързеливите от вас да запазят интереса си до самия край. Подарете си малко средновековна женска похот! Защото го заслужавате! А "Изток-Запад" - президент!

Други книги от поредицата "Романия"

Роман за Граала

Тристан и Изолда

Ерек и Енида

Оценка: 5/5

Издателство: "Изток-Запад" 

"Избрани есета"-Хорхе Луис Борхес

Какво мога да кажа... Едни от най-силните есета, които някога съм чел. Признавам, че не ми бяха леки, но пък е такъв кеф нещо сериозно да предизвика интелектуалните ти способности. Това е първата книга от Борхес, която чета и съм убеден, че е само "началото на едно прекрасно приятелство". 

В настоящето издание са включени избрани текстове от четири есеистични книги на Борхес - "Обсъждане", "История на вечността", "Нови разследвания" и "Девет есета за Данте", в които се обсъждат разнообразни теми – философски, научни и хуманитарни. Чести гости са Шопенхауер, Омир, Спиноза, Платон, Аристотел, а и всички по-известни писатели до началото на 20 век. 

В "Обсъждане" и "История на вечността" Борхес разглежда идеите за това какво са реалност и вечност, известните проблематики при превеждането на древни текстове - като "Илиада" и "Хиляда и една нощ", както и небезизвестния парадокс, поставен за първи път от Зенон - за Ахил и костенурката. Есетата са писани през 1932 и 1936 г. и бих казал, че времето почти не им се е отразило. Предполагам всичко след Айнщайн ни изглежда съвременно или поне текстове, които се опират на научни доказателства. Учудващо за мен беше, че Борхес пише толкова много за математика и пространство - време. Очаквах по-скоро текстове за художествени произведения, но може би вече всичко толкова се смесва, че за да разбереш в дълбочина един текст, трябва да преминеш преди това през всички науки.   

Във втората част от книгата вече се обръща повече внимание на хуманитарната част. Борхес обсъжда "Дон Кихот", Кафка, Данте и Библията, а едно от най-любопитните ми есета беше за класическите произведения. В него авторът защитава тезата, че:  

"Класическа (повтарям) е не онази книга, която непременно притежава едни или други достойнства, а тази, която поколения хора, движени от различни подбуди, четат с постоянно усърдие и необяснима преданост."  

Според него, макар чувствата да са вечни, похватите се изхабяват, и веднъж открити от читателя трябва да се заменят. "Поради тази причина е рисковано да се твърди, че съществуват класически произведения и че те винаги ще бъдат такива." Интересно е как "Фауст" може да се възприема като непреходна класика в Германия, но в останалата част на света да бъде просто едно скучно произведения, както и "Райът" на Милтън, но пък други са надскочили културната и може би езикова преграда и са станали всеобщи класики-Шекспир и Данте идват наум. Съгласен съм с автора, макар да се считам по-консервативен що се отнася до тези произведения, няма как да не се съглася, че доста от тях вече просто не могат да ни задържат интереса. Списъците с класика постоянно ще се променят и май ще е най-добре да ги игнорирате и да си четете това, което на вас ви харесва.   

Страхотни есета, които четох доста избирателно и непоследователно, които ще се четат още много пъти. Толкова са дълбоки и пропити от интертекстуални препратки и непознати автори, че един ден няма да ви стигне, за да изследвате само едно от тях. Все пак, не се стряскайте, не мисля, че са нечетими - полезно  е човек да се предизвиква с такава литература, защото това е единственият начин за културен растеж.

Издателство: "Колибри"

"Синдромът Портной"-Филип Рот

Още един Алекс, този път от края на 60'-те години, но доста по-интровертен от героя на Бърджис. И ако "Възмущение" беше един приличен роман за съзряването, то книгата, която изстрелва Рот в елита на американските писатели по-скоро ме отегчи и отблъсна. Ето и официалната анотация:

Книгата изследва най-задълбочено какво е да живееш с родители, които те задушават с грижите си. Родителите на Алекс едновременно са го издигнали на пиедестал, и го критикуват безмилостно за всяка най-дребна негова постъпка. На трийсет и три години той още не е женен, донякъде заради притесненията на същите тези родители (Кога най-сетне ще се ожениш и ще ни народиш внуци?) И Алекс с най-порнографски подробности ни описва защо не се жени. Със същата порнографска откровеност той споделя своите обречени на провал любовни афери (главно с млади протестантки, за мъка на родителите му). По-голямата част от своя гняв на подрастващ евреин в доминирано от християни общество той изкарва на трите "шикси" (нееврейки), с които има връзки. Това обаче не е политически некоректен роман от женска гледна точка. "Синдромът Портной" по-скоро поставя на масата сериозния въпрос какво е да си човешко същество, а не просто американец с прикрепен определителен етикет.

Какво да ви кажа, зави ми се свят от чекии и цинизми. Не че имам нещо против уличния език, даже му се кефя, но в случая просто ми се стори твърде самоцелно. Защо мога да чета Буковски цял ден? Всичко е в писателя и в неговата способност да ви спечели с бруталната си искреност. Тук нямах такова усещане. Отново четем (пиша отново, защото първо прочетох "Възмущение", който е писан 40 г. по-късно) за проблемите на един млад евреин в Ню Йорк, но след десетките филми на Уди Алън всичко изглежда твърде познато, сякаш вървите по същите улици, по които се прибирате всеки ден и просто искате всичко да свърши по-бързо (дори диванчето на терапевта е там). Цялата работа с едиповия комплекс също вече не ми е интересна, предполагам през 60'-те е било доста модно, но днес вече сме чели/гледали толкова паметни герои, че Портной остава някъде в тъмния ъгъл-гол,свенливо прикрил своя малък "шлонг". 

Друг сериозен минус за мен е структурата. Всичко е толкова преливащо, че започвате да губите ориентир и последователност. Няма глави, няма кой знае какви паметни сцени, всичко е една изповед. Предполагам идеята е била да се предложи цялостно произведение, неделимо на съставните си части, но в крайна сметка се е получило един голям хаос. "Възмущение" имаше подобна структура и е факт, че макар да оцених високо книгата, днес не си спомням почти нищо от нея. Понякога в подобен тип полу-биографични романи се получава този неприятен ефект. Авторът пише повече за себе си, пренебрегвайки напълно читателите. Това презрение в крайна сметка може да ти изяде главата. 

Не ме разбирайте погрешно-книгата е добра, просто очаквах повече. Тази може би се счита, за една от най-известните и значими книги на Рот, но моето скромно мнение е, че за десетките години практика, без съмнение е задобрял. Хвърлете едно око и на "Възмущение"

Оценка: 4/5

Издателство: "Колибри"

"Портокал с часовников механизъм"-Антъни Бърджис

Всеки уважаващ себе си киноман е запознат с шедьовъра на Кубрик от 1971 г. Филм, който всеки режисьор изучава кадър по-кадър, с протагонист, толкова скандален за времето си, че прави "Мръсният Хари" да изглежда като хлапе с воден пистолет. Това беше и моята първа, смущаваща среща с творението на Антъни Бърджис, който публикува книгата си десет години по-рано-през 1962 г. Представете си, та това е било дори преди хипитата, за бога!

Историята е разказана в първо лице от Алекс-15 годишно леке, което заедно със своите "друзя" кръстосва улиците на английски град в близкото бъдеще (можем да предположим, че авторът е имал предвид 70'-те). Тайфата гледа да не пропусне вечер, в която да се отдаде на малко "ултра-насилие", както го наричат те, точно след като са посетили милкбар "Корова". Дали ще се гаврят с някой възрастен интелектуалец, прибиращ се от библиотеката, неразумно закъснял за вечеря или ще нахълтат в нечий дом, където ще изнасилват съпруги, докато мъжете им гледат с вързани ръце-всичко това е само част от програмата. В крайна сметка обаче, Алекс е задържан и трябва да отговаря за постъпките си, той избира експериментално лечение, което цели да избие насилието с насилие. 

Тази книга наистина те удря в стомаха. С привидно лековатия и комичен стил, Бърджис още повече засилва ужасите на бандата. Според мен няма по-ефектен начин за въздействие върху читателя от това да го поставиш в неловката позиция да се смее, докато в следващия момент ужасът нахълта и разклати моралния му компас. Изобщо нямаше да е въздействащо ако книгата беше изписана в сериозен, постоянно усилващ се патетичен глас, който ни води от престъпление в престъпление. Момчетата в историята се забавляват, редно е да се поставим на тяхно място и е редно да се чувстваме ужасно. Някой хора осъждат творбата като неморална и насилието в нея като самоцелно. Не мога да не съм съгласен повече. Напротив! Нищо друго не ми е представяло ужасът от произволното насилие, както това произведение. 

Езикът е нещо наистина специално. Бърджис смесва английски и руски, за да създаде един нов диалект на който говорят неговите герой. А какво всъщност е "портокал с часовников механизъм"? Помислете за секунда. Нещо естествено, вкусно и сочно, което ни носи наслада, а вътре има механизъм-неестествено човешко изобретение, което се опитва да поддържа естествената обвивка. Има ли шанс подобна перверзия? Ако вземете един човек и го накарате насила да бъде добър или лош-чрез каквито искате експерименти и способи, няма ли да получите просто един автоматон, отговарящ на вашите желания, но без никакъв живот в себе си?

Това, което ще запомня от тази книга е колко ясно авторът е пресъздал ужасът, който изпитва всеки един интелектуалец от вечно крещящата, непредсказуема, жадна за кръв тълпа, която върлува нощем по улиците. Престъпници, хулигани, наркомани, убийци и изнасилвачи, кой ще те спаси, когато дойдат за теб? Ти си учител, лекар, адвокат, писател, не си бияч, нямаш оръжие, разчиташ на закона да те защити, но законът идва твърде късно. Какво правиш, когато нахълтат в къщата ти, когато хванат жена ти. Не знам защо, но винаги свързвам тази тема с филма "Harry Brown" от 2009 г., където Майкъл Кейн трябваше да се изправи срещу тълпа хулигани, които тормозеха и в крайна сметка убиха приятеля му. Това са сериозни и ужасяващи аспекти от нашия живот и се изисква много кураж и изобретателност, за да ги представиш по въздействащ и адекватен начин.

Мога да говоря още много, защото книгата засяга доста теми, но се старая да бъде кратък и ясен, за да не ви отегчавам. Преводът е прекрасен, наистина малко трудно се чете, но това е абсолютно нормално, имайки предвид оригинала, а предговора е достатъчно обстоен, за да ви предостави информацията, която е добре да знаете, преди да прочетете книгата. Препоръчвам със забележката, че трябва да оставите слабото си сърце в някой строго секретен сейф.

Няма как да минем без поне един цитат:

"Само че, братлета, това, дето седели и си гризели ноктите на краката  да рассуждават върху причината за лошотията, ме кара да се превивам от смях. Защо не потърсят причината за добротията, ами се залавят с конкуренцията й? Ако людите са добри, то е бикоз така им се нрави, и аз не бих им развалял кефа, което трябва да важи и за конкуренцията. На мен пък тя ми се нрави. Нещо повече, лошотията е в самия човек, в личността, в теб и мен, в нашето чудачество- което пък е дело на стария Год или Бог и е болшаята му гордост и джой. И които са против чудото на личността, те са и против лошотията, затова Правителството, съдилищата и училищата не ти позволяват да си лош, защото не ти позволяват да си личност."

Оценка: 5/5
Издателство: "Изток-Запад"
Други рецензии:
Книголандия
Книжен Жор
Read with Style

"Премълчаваната история на САЩ"-Оливър Стоун и Питър Кузник

Когато чух, че Оливър Стоун е написал книга, първо ми стана малко смешно, а след това се притесних, че още един голям творец ще започне да се излага, бутайки носа си там, където не му е мястото. Тогава си намерих 10-те епизода от документалната поредица (озаглавена по същия начин) и разбрах, че това е един добър проект, който представя действителността в...хм, нека го наречем-доста реалистична светлина. 

Оливър Стоун е режисьор на едни от най-значимите филми през последните 50 години. С творби, като "Взвод", "Уолстрийт", "Роден на 4-ти юли", "JFK" и "Родени убийци", той се е наложил като творец с ясна позиция по темите, които разглежда. Разбира се, можем да поспорим колко реалистичен е филмът "JFK" например, който се задълбочава в конспиративните теории около убийството на Джон Кенеди и се опитва да представи алтернатива на официалната версия. Така че, когато чух заглавието "ПРЕМЪЛЧАВАНАТА..." беше неизбежно да си помисля, че ни очаква едно безумно спускане в спекулации и недоказани теории. Напротив, книгата се оказа съвсем приятно четиво, покриващо основните моменти от историята на САЩ през последния век. 

Разбира се, авторите са изразили съвсем ясно своята гледна точка. В книгата има герои-хора, на които историята не е платила дължимото (Хенри Уолъс) и такива, с които се е отнесла недоброжелателно (Кенеди). Има и злодеи-личности, които са били хвалени приживе, а днес последствията разкриват техните грешки (Рейгън) или съвсем явни злодеяния (Труман,Кисинджър, Буш). Може да не сте съгласни с някои от твърденията на авторите, но повярвайте ми-добре е, да се запознаете с фактите, нагледно изложени в книгата (все пак не е случайно, че е цели 700стр.) Е, някои неща не са намерили място, просто защото един век не се побира в една книга.

Целта на Стоун и Кузник (който, струва ми се е свършил повечето работа тук) е да разбият илюзията на американците за изключителност. Не знам дали сте наясно, но в училищата им масово се преподава колко велика страна е САЩ, колко добра и справедлива е, и как винаги се е борила за свободата на всякъде по света. Не бива да се изненадвате, защото и у нас на много места се говори за великите българи и техните невиждани до тогава постижения. Нека преди да съдим една съвременна империя, че е изпаднала във високомерие, да прегледаме нашите очи за наличието на греди (а и спомнете си онези нелепи клипчета, които целяха да ни докажат колко тъпи са американците, гордо-о-ост, гордост, българска!)

Подкрепени с факти и доказателства, авторите проследяват притеснителните действия на САЩ спрямо множество държави в продължение на десетките години след Втората световна война. Националната им политика за световна хегемония е много добре показана и от други книги, като смея да препоръчам "Хегемония или оцеляване" на Ноам Чомски, както и "Шоковата доктрина" от Наоми Клайн (по която също има документален филм). Разбира се, левите убеждения на Стоун няма как да не подадат глава, може би човекът прекарва твърде много време в компанията на Фидел Кастро. Русия е представена в леко омекотена светлина, но може би това не е толкова лошо след всичките години демонизиране. Важното е да не се стига до крайности, а този труд определено не е такъв.

Препоръчвам книгата на всеки, който намира темата за интересна. Написана е много кадърно, на достъпен език, с множество обяснения, бележки и снимки. Добра инвестиция, за която няма да съжалявате.

Оценка: 4/5
Издателство: "Милениум" 
Други рецензии:
Книголандия

"Изгубените християнства"-Барт Ърман

Барт Ърман задълбава в първите векове от н.е, в изследване на корените на християнството. Какво е било то преди Новият завет да бъде изобщо съставен? В какво са вярвали ранните християни и как са поддържали желаното от тях единомислие? Колко версии има за Христос и какво е останало до ден днешен. Какви са били първите ереси и какво всъщност е ерес? Със сигурност, независимо дали сте вярващ или атеист, тези теми трябва да представляват интерес за вас, защото ние малко или много сме продукт на тази религия и е полезно да познаваме корените й. 

Имам доста познати, които искрено вярват, че Библията е божието слово, изпратено до нас, за да ни поучава как да живеем. Според тях тази книга е съвършена и мъдра, божествена във всяка своя буква и запетая. В нея няма противоречия, нито неясноти, и всеки човек трябва да я чете, за да съобразява живота си с нея. От уважение към тях ще се постарая да бъда възможно най-деликатен и любезен, въпреки че повечето пъти не получавам същата добронамереност като обратна реакция. 

Колко евангелия, послания и откровения има? Е, почти толкова, колкото можете да измислите. Ако ви хрумне въпрос, получавате религиозна група, която си пише свое евангелие. Христос човек ли е или Бог, или пък е двете едновременно, може първо да е бил човек, а после бог. Тези объркващи въпроси са занимавали умовете на философи и теолози от различни епохи. За съжаление умуването не е минавало единствено под формата на тихи теологични разсъждения, а е преминавало в разделения, гонения и поголовна сеч. 

Ърман започва книгата си с няколко фалшификата, като под фалшификат разбирайте текст, писан от някой, който претендира, че е друг. Не, това не са конспиративни теории за авторството на Шекспир. Всъщност в първите векове след предполагаемата смърт на Христос е било доста модерно да се подписваш с имената на известни личности като: Петър, Йоан, Павел, Яков и т.н. Историята за Исус е било нещо като поп-културата днес. Имало е кумири и всички са искали да се снимат с тях, така де... да подпишат ръкописа си с тяхното име. Ще кажете-какъв е смисълът, нали всеки иска да стане известен. Да де, ама кой ще те чете, ако вече не си известен. Всъщност, тези "фалшификатори" са правели една сериозна жертва с бъдещата си слава, за да разпространяват идеите си. А както знаем от "Inception", идеите са най-устойчивия паразит. 

Така че имаме... евангелие на евреите, на евионитите, на египтяните, на Мария, на назаретяните, на Никодим, на Петър,Филип, на Спасителя, на Тома, на Тома (за детството на Исус), на истината, на Яков, на Марко (тайно); имаме деяние на Йоан, на Павел, на Петър, на Пилат, на Текла, на Тома и още страници с послания и малко апокалиптична литература, която тъкмо е ставала модерна. Наистина, изберете си! При това разнообразие няма да ви е лесно. И все пак, има нещо общо между всички тези текстове и то е, че са били отхвърлени. От кого? От група образи, наречени за удобство прото ортодокси, които през 4 век са преценили, че знаят какво правят и са избрали един своеобразен "The best of..."-колекция от най-големите хитове до момента, с изрязани неудобни текстове за вече образуващата се структура на католическата църква. 

Всичко, което по някакъв начин се е струвало еретично на "Академията" е било отхвърляно. Хиляди текстове са били изгорени, а техните поддръжници гонени от вече официалните църкви. Моите приятели-вярващи няма да са много доволни от това развитие на нещата, защото цялата им вяра се поставя в ръцете на група старци, живели цели три века след времето на един евентуален Христос. Какви са шансовете в Новия завет да няма фалшификати? Доста малки. Учените са почти единодушни, че няколко книги са абсолютен фалш-изфабрикувани от фенове и поместени поради ортодоксалния си характер. Няма да коментирам, а и едва ли има смисъл.

За това става въпрос в книгата на Ърман. Всъщност, почти невъзможно е да се напише добра и ясна книга за този делюзионен хаос, властвал в обърканите умове на хората от първите столетия. Моите адмирации към автора, мисля че е свършил дяволски (Упс!) добра работа с материалите, но все пак имайте предвид, че това е трудно четиво, за което ще ви е необходима поне някакво познание на "Светото писание".  

А всъщност какво е "ерес"?

"В някои райони на древния християнски свят това, което впоследствие бива наречено „ерес“, всъщност е било най-ранната и принципна форма на християнство. В други райони възгледи, впоследствие осъдени като еретически, са съществували съвместно с възгледи, приети по-късно от цялата църква, като повечето вярващи не са чертали никакви твърди и ясни демаркационни линии помежду си. В това отношение „ортодоксална група“, в смисъл на унифицирана група, проводник на апостолската доктрина, приета от болшинството християни навсякъде по света, просто не е съществувала през ІІ и ІІІ в. Нито пък „ересите“ са вторично произтекли от оригиналното учение чрез примесване с еврейски идеи или езическа философия. Религиозни схващания, които впоследствие са били определени като ортодоксални или еретически, са били конкуриращи се интерпретации на християнството и групите, които са ги споделяли са били разпръснати из цялата Римска империя. В крайна сметка една от тези групи се налага като доминираща, успява да привлече повече последователи от всички други групи и се обявява за изповядваща правата вяра. След като си осигуряват победата, те вече могат да се нарекат „ортодоксални“ и да маргинализират останалите групи като еретически. След това пренаписват историята на конфликта, като правят всичко да изглежда така, че техните възгледи и хората, които са ги споделяли, още от апостолски времена и нататък, винаги са били мнозинство."

Хъ-хъ-хъ...

Оценка: 4/5

Издателство: "Изток-Запад"

Други рецензии:
Книголандия 

"Пътуване през световната история"-Маркъс Коупър

Попаднах на тази забележителна енциклопедия съвсем по случайност, докато разглеждах историческия раздел на една книжарница.  Книгата беше запечатана, така че нямаше как да се разгледа отвътре, и чак сега, благодарение на любезното съгласие на издателство "Егмонт", имам възможността да ви разкажа повече за нея.

Първо, авторите не са се стремили да напишат всеобхватна история на човечеството, и за мен това е плюс, защото, хайде да бъдем честни-няма как да се побере толкова информация в едно книжно тяло. Попадал съм на подобни претенции и честно да ви кажа-не струваха! Работата е там, че историята не е хронологична линия, както ни я представят в училище, тя е по-скоро нещо като мрежа, като постоянно влияещи си елементи, които историците се опитват да опишат и систематизират. Когато някой се опита да проследи всичко, става една хаотична неразбория, от която няма да научите нищо. Добрите книги, като например "Цивилизацията" на Кенет Кларк, "История на красотата" на Умберто Еко и "Гръцката цивилизация" от Франсоа Шаму се фокусират върху по-ограничен материал и по този начин ви предоставят възможността да придобиете по-задълбочени познания. Така че, в случая имаме на лице един сериозен плюс.

Разбира се, както се подразбира от заглавието, тук темата не е точно ограничена до определена сфера, но е по-скоро едно пътуване, в което гарите са подбрани от специален екип на National Geographic, с надеждата, че ще са ви интересни и обогатяващи. Моето е мнение е, че са справили отлично. Имаме над 80 теми, които обръщат внимание на най-значимите събития, като произхода на човека, Древен Египет, Римската империя, Ренесанс, Просвещение, Втората световна война и т.н; но има и такива, които въпреки че не са толкова познати за масовия читател, са от изключително значение за нашата история. За мен беше интересно да прочета за Черната смърт, Печатарската преса на Гутенберг, Шах Абас I, Търговски разцвет на Холандия, Трийсетгодишната война, Джеймс Кук, Космическите станции и много, много други. Просто няма да стигне мястото, ако изброя всички, за това ще сложа връзка под публикацията, към сайта на издателството, където ще можете да видите списък с всички теми, както и повече информация за книгата. А сега да пристъпим към най-интересната част!

Ах, приложенията, признавам си, те бяха най-голямата причина да проявя интерес към тази енциклопедия. Авторите са подбрали 20 исторически документа, които според тях са значими за историята и са ги подредили в хронологичен ред, според епохите в разгръщащи се джобове. Ще можете да видите завещанието на Шекспир, писмо на Наполеон до Жозефина, проект на кораба Титаник, както и обява за задържането на убийците на Линкълн. Понеже повечето от тези документи са на чужд език и не са четими за по-голямата част от нас, издателите са изписали едната страничка на джобовете с удобен за четене превод, както и кратко историческо пояснение. Енциклопедията изобилства от прекрасни рисунки, снимки и удобна хронологична линия с ключовите дати от всяка статия.

Не мога да си представя какво съкровище ще бъде тази книга за всяко дете. Наистина, не му купувайте разни играчки, които след години ще хвърляте с чували. Такива енциклопедии остават в съзнанието ти, точно поради малки детайли, които подбуждат интереса, както са тези приложения. Ти не си просто читател, ти ставаш участник в събитията, виждаш, че всичко това е много повече от суха теория. Било е истинско, както всичко около нас. Допирът е важна част от нашите сетива и тази красива книга предоставя възможност да се докоснем до историята. Препоръчвам с две ръце!

Оценка: 5/5
Издателство: "Егмонт" 

"Изобретението на Хюго"-Брайън Селзник

Това е една от най-красивите книги, на които съм успявал да сложа ръцете си някога. Директно я слагам в категория "любими", а вие вижте за какво иде реч: 

Историята разказва за Хюго Кабре-дванайсетгодишно сираче, което живее между стените на голямата парижка гара през 30-те години на миналия век. Бащата на Хюго е починал, оставяйки му единствено неразгадани мистерии, които малкото момче ще трябва да разкрива само, неусетно стигайки до още по-интересни, чужди тайни, свързани с един сприхав продавач на играчки. Има изгубено малко ключе и автоматон, който крие тайно послание за този, който го отключи. Хюго ще има нужда от помощник, за да разгадае непрестанно обогатяващата се мистерия, а Брайън Селзник ни е подготвил едно приказно пътуване, от което няма да може да слезете преди самия край.  

През 2011 година Мартин Скорсезе направи един от най-красивите детски филми, който неочаквано след средата си, се превърна в нещо много повече-в любовно писмо към филмовото изкуство. Сега, можете да се докоснете до света на Хюго в неговата пълнота, без да пропуснете нищо, защото книгата е абсолютно съвършенство! Не го казвам просто така-тя наистина е съвършена-в своя простичък и все пак заплетен разказ, в неочаквания си обрат и в прекрасните си рисунки. Скорсезе се е справил отлично, но колко по-хубаво е да държиш оригинала. 

Като дете обожавах истории, в които малко, дрипаво сираче трябваше да намери пътя си в студения, неприветлив живот. С много изпитания, кражби и неочаквани разкрития, в крайна сметка то откриваше отговорите-ключето пасваше на тайнствената ключалка, изгубеният баща се появяваше изневиделица като богат господин с нежно сърце. Разбира се, всичко това е изобразено съвършено в "Оливър Туист" и някои други персонажи на Дикенс, но това не означава, че не можем да се насладим на една съвършено нова история, поставена в зараждащата се златна ера на киното. Хюго е точно едно такова хлапе-той тича, шмугва се в някоя дупка, катери се по стълби, гледа иззад циферблата на големия часовник и когато се отдаде възможност, се опитва да открадне някоя част за автоматона, който сглобяват с баща си. Автоматонът е механизъм с човешка форма, който ако бъде задействан може да изпълнява определени функции. Разбира се, за да се задейства трябва ключе, а такова липсва. То ще се появи малко по-нататък, на вратлето на едно ексцентрично момиченце, което както се досещате ще стане верен съучастник в подвизите на Хюго Кабре. 

Рисунките, ах, рисунките в тази книга не спират. Те сякаш компенсират липсата на такива във всичко останало, което се издава, а аз толкова много обичам рисунки. Тези, които твърдят, че за да искаш рисунки нямаш въображение да си гледат работата! Точно обратното е-ние искаме по-ясно изграден свят, в чиято атмосфера да се гмурнем и да продължим да рисуваме от това, което ни е предоставено. Повечето рисунки са в близък план, акцентиращи върху дадена сцена, но има и такива на цели стаи и улици, има и снимки-на първите филми, правени някога. Обещавам ви-ще се изгубите!

Като огромен филмов любител, няма как да не оценя акцентът, който авторът поставя върху творчеството на един от най-иновативните илюзионисти и режисьори- Жорж Мелиес, чийто най-известен филм „Пътешествие до луната“ вече може да се намери из мрежата. Наистина, тази книга вдъхва живот в историята на един голям майстор, който иначе щеше да е познат на само малки групи студенти по филмово изкуство. Има ли по-красиво нещо от това да се комбинира един интригуващ разказ с образователна история, която ще даде познания на детето, които ще му останат, може би, до края на неговия живот. 

Препоръчвам е скучна дума, за това ви казвам-не се правете на интересни и веднага си намерете "Изобретението на Хюго", защото това ще бъде вечна книга!

Оценка: 5/5

Издателство: "Милениум"

"Вярващият мозък"-Майкъл Шърмър

Пред мен стои една прекрасна книга-"Вярващият мозък" от Майкъл Шърмър, която е чисто удоволствие за всеки рационален ум, но още по-важното - тя е едно простичко обяснение, изпълнено с огромно уважение към човешките разбирания, което предоставя научни алтернативи на повечето "феномени" и "чудеса", които ни карат да вярваме в неестествени неща. Книгата е толкова ясно написана, че повече няма накъде.  

Шърмър започва с три истински истории-тази на искрено вярващ работник, който е преживял "видение", тази на световноизвестен учен, който стига до извода, че трябва да има някаква сила, която подрежда света ни, и тази на самия автор-който израства в християнски дом, но в последствие избира пътя на науката и скептицизма. Това е много добро въведение, което полага основите на последвалите анализи, които ще се опитат да обяснят точно тези системи от вярвания, които са се вплели в животите на повечето хора по света днес. 

Следващата част е сърцето на книгата. В нея Шърмър описва два изключително интересни модела, които според него са в основата на вярата в невидими неща, както и силната убеденост в конспиративни теории, а именно: "патернизация" и "агентизация". Патернизацията е вид опростенческо мислене. Шърмър дава следния пример-прехвърлете се преди няколко милиона години в саваните на Африка, до вас тревата се раздвижва, какво ще си помислите? Реално имате две възможности-"това е хищник, по-добре да бягам" или "това е просто вятърът". Ако допуснете, че това е хищник и избягате, но е било просто вятърът, ще сте допуснали грешка от тип А-положителна, с други думи-сбъркали сте, но какво от това. Но ако допуснете, че е просто вятърът, а се окаже хищник-сте обяд. Шърмър обяснява, че точно това мислене, което ни е помогнало да оцелеем до днес, стои в основата на нашите страхове от съвременното "раздвижване на тревата". Моделът агентизация е свързван с придаването на умисъл на всяко явление покрай нас. Той е донякъде свързан с първия-просто ни е помогнал да сме по-предпазливи: "Ами ако някой съзнателно прави това срещу мен". Замислете се-от илюминати, масони и извънземни, до интелигентен дизайн-този модел работи днес на пълни обороти. Друго интересно явление е обръщането на причинно-следствената връзка. Примерно: "реките са създадени, за да пасват на границата на страните" или "ветропоказателят посочва на вятъра накъде да духа". На пръв поглед те работят, но при обстойна проверка и изследвания се оказва, че са грешни съждения. Повечето хора, които познавам, и които вярват в конспирации винаги се хвалят с това, че имат много добро логическо мислене и винаги съпоставят фактите. Така е, просто не взимат в предвид много фактори и не проверяват информацията, която получават. Защо? При положение, че имаме интернет и за няколко минути можем да разберем почти всичко. Шърмър обяснява и това-човекът е склонен да вярва, че нещо съществува, че някаква сила действа някъде там и когато науката не може да обясни дадено събитие или археологическо откритие, на него веднага му се измисля история-тоест мозъкът ни предпочита лоша история пред липсата на каквато и да е. 

По-нататък в книгата си, Шърмър отделя място на някои от популярните вярвания-от Бог, до извънземните, но по-специално на конспиративните теории за 9/11. Доста хора вярват (повечето от тях, единствено на базата на документалния филм Zeitgest), че американците са съборили сами кулите близнаци, за да могат да навлязат в Ирак и да вземат петрола (което в последствие наистина стана). Ето, че имаме едно логическо съждение, което изглежда разумно, в случая тълкуването на последствията има някакъв резон. Нека да проверим обаче фактите. Всичко, което се споменава в документалния филм на любителите на тази конспирация издиша яко, даже си е чиста лъжа. Няма да ви занимавам с фактите, те са в интернет, те са и в книгата-можете да се поинтересувате (все пак колко време отелят вярващите да спорят и убеждават други в техните теории, а не отделят 5 минути, за да размислят над официалната версия).  

Според статистиките, живеем в свят, в който повече хора вярват в Бог, чудеса, Рай, ангели, душа, Ад, дявол, отколкото в Дарвиновата теория на еволюцията, която трябва да стои в съседство с призраци, креационизъм, НЛО, астрология, вещици и прераждане. Има си причина в училищата да се преподават определени неща, те не са произволно избрани от разни гуру-та (както някои са свикнали да мислят). Има научен метод, който се базира на емпирични доказателства, който много лесно прецежда истината (тук говорим за съвсем човешка, земна истина, разбира се) от плявата на вярвания и спекулации. Поради тази причина можем да бъдем обективни за факти, случили се в миналото, можем да изследваме под микроскоп клетките-съставни части на всичко живо, или пък да изчисляваме размера и възрастта на Земята-всичко това е така, защото работи. Работи в 100% от случаите и няма причина да се съмняваме. Но защо за хората това не им е достатъчно? Защото искаме да знаем всички отговори. Както писах по-горе, човекът предпочита слаба теория пред липсата на каквато и да е теория. Мозъкът ни запълва дупките, свързва точките, като в детска книжка и ние виждаме една цялостна картина. Всички сме така, защото еволюцията си е казала думата, защото сме имали нужда от това мислене. Всеки може сам да си прецени дали е щастлив и доволен от живота, но поне обърнете внимание на другата гледна точка, дайте шанс на науката. Знам, че повечето вярващи хора не пипат такива книги и там се корени цялата трагедия. Повечето ми познати, които са силно религиозни нямат понятие от еволюция, естествен подбор и научен метод. Разбирате ли, те нямат никакъв шанс да предизвикат критическото си мислене, а всички знаем, че то е полезно. Всички го използваме, дори и те. Така че моето искрено желание е да дадете шанс на книги като тази (препоръчвам и "Делюзията Бог" на Докинс, която, не се заблуждавайте от името, е написана изключително уважително към всички религиозни вярвания) и се опитайте да видите света в голямата картина. 

Единствените минуси, които мога да изтъкна са многото правописни грешки и особеното усещане, че Шърмър преработва чужди книги, което за мен е ок, но няма как да му дам 5 звезди. Четете Докинс, Хитченс и други, които са предоставили повечето от мисловния материал и рационални заключения, използвани тук. Въпреки всичко, за българския читател тази книга може да бъде чисто откровение! 

Оценка: 4/5

Издателство: "Изток-запад"

Други рецензии:
Книголандия