„Всеобща история на безчестието“ – Хорхе Луис Борхес

„Борхес е един от авторите, които чета най-често и същевременно този, когото харесвам най-малко. Чета го заради изключителното му умение да борави с думите; човек, който те учи как да пишеш, да подостриш инструмента си за разказване на истории.“

- Габриел Гарсия Маркес

Твърде често съм се чувствал по подобен начин. Макар при мен да е било по-скоро самонавиването „трябва да чета, защото е важно“. Ама защо е важно и каква е ползата, са въпроси, чиито отговори едно време не ме занимаваха толкова. Това донякъде личи и от ревюто, което написах преди две години за есетата на Борхес, които ми бяха трудни за разбиране. Може би в израз на някакъв смешен читателски бунт срещу препоръките, не започнах с „Измислици“ (Ficciones, 1944) или „Алефът“, които съдържат едни от най-известните произведения на аржентинския писател. Както и да е, всеки сам намира пътя си.

Не бях чувал нищо за сборника „Всеобща история на безчестието“. Заглавието ми хареса, макар и да подхрани едно подозрение за претенциозност, което беше чудесно защитено в самата книга, която се оказа наистина основополагаща. За нея за първи път е използван изразът „магически реализъм“, при това е първият опит на Борхес в прозата. Може би си мислите, че е удачно начало за всеки, който не е запознат с творчеството му? Не съвсем.

За първо запознанство с Борхес сякаш няма удачно начало. Поне на мен всичко е такова интелектуално предизвикателство, омотано в интертекстуални връзки, че не мога с чиста съвест да препоръчам която и да е от книгите му на по-неопитен читател. И все пак, да, с тази уговорка, „Всеобща история на безчестието“ е добро начало. Тук си личи как авторът тепърва започва да развива инструментариума си. Затова и фокусите, които прави с думите и идеите, са по-лесно забележими.

Макар разказите да са безспорно интересни, техните качества не са толкова в сюжета или психологическата дълбочина на героите. Поне според мен, трикът, който явно е интересувал Борхес в направата им, се е състоял именно в подмяната – един похват, който той ще използва често и по-нататък, при това ще зарази и други постмодернисти.

Борхес в библиотеката си.

Разказите тук са подборка от истории за известни престъпници (с изключение на последния), които Борхес е взел и след това е променил по своя приумица. Както пише във втория предговор към изданието от 1954 г. това са барокови разкази, които често разхищават, отиват до крайност и се опитват да прикрият, че „под бурята няма нищо“. Дали самият той счита това за провал, няма как да знаем, но именно този контраст беше най-ценният урок от сборника.

И все пак, какво ви очаква измежду страниците? Пирати и търговци на роби. Хора без съвест, които се представят за чужди синове, измамници, негодници, негодяи и обикновени убийци от Дивия Запад.

Борхес разказва страховити истории за жестоки мъже и жени, които обаче, за разлика от начина, по който сме свикнали да слушаме, тук се разтварят във въздуха. Изядени се от прозаичен край или нелепа смърт, животите в тях са сведени до няколко параграфа. Похват, чиято сила усетих в последните глави на „Мълчание” на Шюсаку Ендо. Трудно е да се каже дали историите носят някаква поука, а и предвид лабиринтската философия за „сложен хаос“, която Борхес изповядва, едва ли има смисъл да се търси нещо подобно. Това са по-скоро скици, плаки от дагеротип, които улавят една въображаема епоха на приключения и неприятности, запечатана в съзнанието на автор, който е обожавал Честъртън и Стивънсън.

Научих много от този сборник. Препоръчвам го на хора, които пишат.

Взех решение тази година да посветя предимно на разкази. Надявам се да намеря време и желание да споделя някои впечатления тук.

Оставям ви с един документален филм за слепия разказвач:

„Мълчание” – Шюсаку Ендо

Благодарен съм, че започнах новата година с „Мълчание”. Ако зависи от мен, всеки януари бих си насрочвал по една толкова добра книга, занимаваща се с връзката между вътрешния и метафизичния свят. Добре е в първите дни от годината човек да добие перспектива и да оцени състоянието си.

Не бях чувал за романа на Шюсаку Ендо, докато не се заговори за предстоящата адаптация на Мартин Скорсезе (повече за филма може да откриете тук). След като прочетох „Мълчание” за ден и половина, мога твърдо да заявя, че книгата заслужава да бъде считана за съвременна класика. Подобно на „Стоунър” силата й не е очевидна, но с течение на десетилетията, вярвам, тихата й мощ ще бъде оценена.

През 1614 година двама йезуитски монаси тръгват от Португалия към края на света – Япония, откъдето са получили вест, че учителят им – Крищовау Ферейра е отстъпил от вярата след мъчение чрез провесване. Никой от тях не допуска в сърцето си, че това може да е истина. Вярата на Ферейра винаги е била за пример, а характерът му – безукорен.

„Мълчание” започва с кратък пролог, който поставя фигурите на масата, след което идва място за писмата на Себащиау Родригеш – един от монасите, тръгнали към Япония. Първите две писма започват с „Мир на Господа! Слава на Христос!”. Усеща се приповдигнатият тон, непоклатимото упование, че монахът изпълнява божия промисъл, че попътният вятър ще го следва до самия край. В течение на пътуването му това ще се промени. 

Веднъж попаднали в Япония, монасите се сблъскват с отчайващата действителност. Свещеници почти не са останали, а малкото християни са жестоко преследвани от управата. Япония не желае чуждестранно вмешателство в културата си. Един от самураите дори сравнява натрапеното им християнство с любовта на грозна жена. Трудно е при толкова ясно описани обстоятелства човек да не разбере доводите на „лошите” в книгата. От друга страна мъченията са отвъд всякакви граници.

Трима селяни са разпънати на дървени кръстове там, където започва морето. С идването на прилива, водата се покачва, докато не стига до гърдите им. Чува се само песента на един от тях.

„Ний ще дойдем, ний ще дойдем, В храма Параисо ний ще дойдем. Параисио се зове И далеко е казват…”

За Родригеш това е непонятно – мълчанието на Господ, докато подобни сцени се случват пред погледа му. И не само мълчанието му, а околното спокойствие. В по-късна сцена християнин е убит, а кръвта му се стича по пясъка. Наоколо се чуват цикади, природата продължава нормалния си кръговрат. Подобно смъртта на Дон Кихот, когато прозаичното не отстъпва пред изтичането на един изключителен живот, човек усеща смазващата тежест на съществуването в един апатичен свят.

Силни са и меланхоличните описания на приливи и отливи, на спокойни вечери и околната природа. Подобно на художник, Ендо нанася бързи движения с четката, създавайки не само незабравими атмосфера и внушение, но и отражение на случващото се в душата на Родригеш.

„Докато се клатушкаше на гърба на коня с хлътнали от умора очи, той унесено поглеждаше от време на време морето. Днес то бе мрачно, с черни отблясъци. На хоризонта се виждаше сивият силует на голям остров. Не беше ясно дали това бе островът, из който до вчера се бе лутал…”

Монахът навлиза все по-надълбоко в суровия японски свят, където християнството не може да прокара корен. Там Родригеш вижда себе си като Месията. Ликът на „Онзи човек”, който преди 16 века е вървял самотно в Гетсиманската градина, след което е поел греховете на човечеството, за да може всеки следващ да потърси утеха и спасение, неизменно следва монаха в пътуването му. Родгиреш вижда различно лице в началото и в края на романа. Лице-отражение на метарморфозата, която душата му претърпява.

Ендо умело коментира отношенията между Изтока и Запада, но в по-голямата си част романът проследява вътрешното пътуване на Родригеш, неговите съмнения, които нарастват и се видоизменят, докато убежденията му не добиват съвършено различни измерения. „Мълчание” е книга за същността на вярата и самотата, която неизменно я следва.

Издателство: Колибри (в началото имах проблеми с лошата редакторска работа, но в последствие книгата ме увлече и тромавостта спря да ми вади очите.)