"Дракони в райската градина" - Карл Сейгън

Карл Сейгън е един от основните популяризатори на науката, хората, които правят невъзможното - да обяснят едни от най-сложните процеси, които протичат около нас, на прост и разбираем език. Хубаво е, че има такива хора, които подобно на Прометей свалят огъня до простолюдието и го избавят от страхове и измами. Всъщност, може би най-добрата му книга се казва точно "Свят, населен с демони" и в нея се осветяват множество мрачни ъгълчета, където необразованият ум все още обича да скита. В настоящата книга обаче, Сейгън стъпва малко по-встрани от своята област. 

"Дракони в райската градина" е посветена преди всичко на човешкия мозък, разглеждайки неговата еволюция от Големия взрив преди петнадесет милиарда години до нашето съвремие. Сейгън обръща внимание на произхода на човешкия мозък, по какво той се различава от животинския, как се е появил разумът и по какви неутъпкани пътеки сме стигнали тук, толкова напред в еволюционната стълба. 

"Повечето организми на Земята в много по-голяма степен разчитат на генетичната информация, предварително закодирана в нервната им система, отколкото на извънгенетичната информация, която са натрупали през живота си. За човешките същества, а всъщност и за всички бозайници е точно обратното. Докато поведението ни все още е значително контролирано от генетичната ни наследственост, чрез своя мозък ние имаме много по-богати възможности да проправяме нови поведенчески и културни пътища в рамките на кратки времеви отрязъци. Ние сме сключили нещо като сделка с природата - да отглеждаме трудно децата си, но затова пък капацитетът им за нови познания да подобри значително шансовете за оцеляване на човешкия вид."

Все така увлекателен, Сейгън започва с така наречения космически календар, който видяхме и в началото на възобновената поредица "Космос", на който е изобразена цялата история на Вселената, като 1 януари е Големият взрив, а последните два часа на 31 декември е развитието на съвременния човек. Сейгън обича да започва по този начин, да разкрие пълните мащаби, за които често забравяме. Книгата му "Бледа синя точица" е посветена напълно на това смиряващо прозрение. Колко сме нищожни в космическия пейзаж. И все пак, единствено от това смирение може да възникне онзи по детски чист ентусиазъм към науката, който носи истинската наслада. 

Втора глава е може би най-сложната за разбиране, защото в нея изобилства от термини, с които не всеки е добре запознат. За удобство на читателя, те са изкарани в кратък речник отзад на книгата. В главата се разглеждат връзките между гените и мозъка. Обръща се внимание на паметта, на това какво количество информация е необходимо, за да съществува разум и начините по които ние днес успяваме да съхраним тази информация. В следващите глави Сейгън сравнява човешкия мозък с този на животните и показва разликите, които са позволили на съвременния човек да достигне превъзходството си.    

Лично на мен втората част ми беше по-интересна, защото в нея се обръща внимание на езика, културата и митовете, както обещаваше и самото заглавие. Имат ли животните абстрактно мислене? Сейгън посочва изключителни експерименти с шимпанзета, които показват, че съществуват човекоподобни маймуни, които са на границата на езика, учат се с бързи темпове и проявяват изобретателност. Началото се поставя с езика на жестовете, който е бил начална стъпка и за самите нас. 

Макар и не една от най-добрите книги на Сейгън, "Дракони в райската градина" е интересна и хвърля светлина върху анатомията на човешкия мозък, развитието и функциите му, като обръща внимание и на несъзнателното. Ако се интересувате от темите, едва ли ще намерите по-достъпен източник на информация. 

"Ако пътник в зимна нощ" - Итало Калвино

"Ако пътник в зимна нощ" е нещо като литературен експеримент. Калвино, който бил познат на читателите си с това, че всяка негова нова книга се различавала коренно от предишната, решава да премине отвъд всякакви граници.

Книгата е съставена от... хм, как да го кажа, 10 различни романа? Нещо такова. И това не е всичко. В нея е замесен и самият читател (и читателка), които препускат през главите, увлечени от мистерията. Що за книга е това? Калвино забърква 10 начала на различен тип романи. Политико-екзистенциален, тревожен, логико-геометричен, романът на покварата, апокалиптичен... И тъкмо когато стане интересно, реже лентата и читателите трябва да преследват новата глава, да я хванат, да открият къде е продължението, и веднъж видели, че то няма нищо общо с предишното, да зачетат отново. Калвино е искал да напише книга за любовта към четенето.

Това, което ми липсва при този тип високо интелектуална литература, е емоцията. Този тип книги не успяват да ме развълнуват по никакъв начин. Те са нещо като кръстословици за напреднали, които впечатляват със своята сложност, но така и не успяват да ти станат толкова интересни, че да им посветиш вниманието си. Имам чувството, че "Ако пътник в зимна нощ" не е писана за читателите, а за професорите по литература. Защото не са много познатите ми, които биха изтърпели това постмодернистично накъсване.

От друга страна, за разлика от свои колеги, Калвино е изключително четим. Стилът му е лек и описателен, без да става досаден, а някои от започнатите романи могат да бъдат прекрасни разкази. Чудя се дали след време, след като съм прочел много повече от сега, няма да се върна на тази книга и да открия, че всъщност всичко се свежда до нея, а Калвино е някакъв съвременен Джеймс Джойс. Ще поживеем, ще видим.

Издателство:
Колибри

"Превъртане на световете" - Георги Рупчев

Всеки блогър неизбежно стига до момент, в който му се иска да пише за поезия. Все някой сборник е успял да размекне закоравялото му, отворено единствено за прозата сърце. Да, ама се удря в стена. В стената на своята неспособност и липса на достатъчни знания за по-задълбочен анализ. И все пак, за мен Георги Рупчев беше откритие. Откритие, което рядко се среща и за което човек не може да се сдържи да не говори.

"Поезията, която ме интересува, е някакво привличане към неясните неща, към не съвсем разгадаемото, непреоделимото. Това са по-скоро психологически пространства, които трябва да бъдат избродени"

Това казва в свое интервю Рупчев и потвърждение на думите му можете да откриете в почти всяко стихотворение от този сборник. От "Голямата земя", през "Зовът на реките" та чак до"Превъртане на световете". Повечето текстове са за изчезване, за разпад, за изгубване. Героите скитат в празни пространства, някъде извън нашето измерение.

Стихотворението, което най-силно ме разтърси, беше "Голямата земя".

Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.
Тук е, тогава си казахме, тук е - и спряхме,
и заличихме следите, преди да навлезем.

Повече бяхме,
все по-малко оставаме.
Често изчезва по някой, но нали затова бяхме тръгнали.
Най-напред с къси почивки, а после до капване
там вървяхме по тази празна голяма земя от безмълвие.

Всеки сам в своята тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там - 
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря.

Не мога да напиша тук цялото стихотворение, но ако нямате желание да си купите книгита, призовавам ви, поне прочетете "Голямата земя". За мен това са стихове от световна класа, стихове, които трябва да се изучават в училище, върху които да се правят поетични обсъждания и за които да се говори по улиците. Георги Рупчев с право е поместен в поредицата "световни поети" на издателство "Изток-Запад". Това е име, за което тепърва ще се говори.

Издателство:
Изток-Запад

Други рецензии:
Книжно

"Кукувицата" - Елин Рахнев

Харесвам някои от публицистичните текстове на Елин Рахнев и ми беше интересно що за детска книга е написал (по-точно това е адаптация на неговата пиеса от Невена Дишлиева-Кръстева). Изненадващо, тя е доста различна от светлината, в която сме свикнали да го възприемаме.

Баща и дете бързат за училище. Закъсняват. Обаче този, който се притеснява, че закъсняват не е бащата, а детето. Какво ще прави малчуганът, как ще се оправдае и този път (явно се случва често). Предложението от родителя е просто:

"- Кажи й, че си се спънал в цвете.
- Моля...?
- Спънал си се в цвете. В маргаритка. Затова си закъснял. 
- Ама, татко!
- А по-добре ли е нищо да не кажеш? По-добре ли е да мълчиш като... като храст?
- Не знам. Може и по-добре да е.
- Няма да мълчиш. Ще говориш. Ще измисляш. Който говори - успява. Нали? Нали ме разбра?
- Разбрах."

Директорът обаче не е доволен. Институцията, разбира се, трябва да се опита да смаже всеки порив за въображение и творчество. Учителката, за разлика от него е по-благосклонна. На другия ден пак закъсняват. Този път малкият разказва история е за пеперуди. Децата слушат внимателно, дори взимат участие, а една свободолюбива чистачка се обажда всеки път, за да засвидетелства, че историите всъщност се сбъдват, тоест наистина се е появила маргаритка в града им (където растели само храсти) и наистина имало свят с вълшебни пеперуди.

Директорът малко по малко започва да сваля гарда и сам се увлича да измисля разкази. Третата история е за индианци, а накрая самата учителка закъснява и е принудена да разкаже оправдателна история. Тя, разбира се, е за кукувицата.

Харесах книгата на Рахнев. Тя окуражава към развитие на въображението и показва пътя към поезията, а и нейната спасителна функция в иначе сивия и еднообразен живот. Илюстрациите още повече подчертават импресивния тон и създават усещането, че всичко се случва извън пространството и времето.

Издателство: ICU

Други рецензии:
Книжно

"Коломбър" - Дино Будзати

Дино Будзати е написал велик роман. Казва се "Татарската пустиня" и изданието у нас е от поредицата "Избрани романи". Разказва се за младо момче, което отива да служи известно време в далечна крепост, където се надява да срещне трудности и да извърши велики подвизи. Оказва се обаче, че врагът така и не настъпва. Татарите така и не идват, а когато уж се задават, героят вече е възрастен мъж, когото трябва да изнесат на носилка. Напразното очакване, неизживеният живот, посветен на величие и разочарованието пропиват книгата със специфична атмосфера, която продължава да ме следва. 

Седя си аз тук и ви говоря за "Татарската пустиня", когато всъщност ревюто е за "Коломбър" - сборник с разкази от съшия автор, написан в по-късен етап от творческата му кариера. Изданието е в превод на безкомпромисната Нева Мичева и е част от поредицата "Кратки разкази завинаги" на "Жанет-45". 

Както става с повечето сборници, някои разкази ми харесаха много, други ми харесаха, а трети ми бяха скучни и банални. Така става винаги, просто няма как 50 истории винаги да събуждат едно и също вълнение в четящия. 

"Коломбър" за мен е най-добрият разказ. Неслучайно книгата е кръстена така. В него са вложени основни за творчеството на Будзати теми, които се появяват и в "Татарската пустиня". Страхът от смъртта и бягството от домашното огнище, в преследване на велики дела. Баща моряк взима сина си на едно от своите пътешествия с кораб, когато в един спокоен следобед синът му вижда от водата да се появява коломбър.Това е вид акула, която си избира жертва и не спира да я преследва до самия край. Никой друг не я вижда, освен набелязаният и неговите кръвни роднини. Така бащата, със свито сърце обяснява на сина си ситуацията. Връщат детето на брега и хвърлят усилия да заживее в града, на безопасност от вече опасните води. Но сърцето му така и не се успокоява, мисълта, че там някъде го дебне коломбърът продължава да го тегли към необятния океан. И така, един ден, той решава, въпреки опасността, да продължи занаята на баща си. 

И така...

 "Докато, най-неочаквано, един ден Стефано забеляза, че е вече стар, престарял - никой наоколо не можеше да си обясни защо при цялото си богатство не остави най-сетне тоя неблагодарен живот по море. А той беше грохнал и горчиво нещастен, че цялото му съществуване е отлетяло в лудешки бяг през моретата, за да се изплъзне на врага. Много по-силно от радостите на задоволения и мирен живот за него се бе оказало изкушението на бездната."

Коломбърът, както повелява добрият разказ, се оказва нещо съвсем различно. 

Следва "Сътворението" - забавен разказ, в който работливите духове предлагат на Господ да създадат Земята. Нещо като извънработен проект, след като цялата Вселена вече е готова. Всеки предлага различни животни и растения, а един досадник не спира да говори за нещо, наречено Човек. 

В "Една нечистива любов мъж се влюбва в къща, а в "Хайка за старци" групички от млади хулигани преследват всеки възрастен. Харесах още "Изпреварвания", "Вятърът", "Балонът" и "Падането на светеца". Изобщо всички разкази за монаси, светци и ангели бяха страшно забавни. 

Явно към края на живота си, Будзати е предпочитал да пише от първо лице, с лек, приятелски тон, а много от разказите му наподобяват есета и дори в някои той споменава собственото си име. "Аз, Дино Будзати...". Изглежда му е била приятна тази заигравка между фантастичното и реалното. Всъщност това, което ми липсваше, което направи някои от разказите скучни за мен, беше липсата на фантастичното. Любимите ми разкази се оказаха все такива, в които въображението му е играло свободно. Искам повече от този Будзати и се надявам, че в "60 разказа" на издателство "Колибри" ще го намеря. 

Издателство:

"Жанет-45"

Други рецензии:

Книжно