"Възвишение" - Милен Русков

Помогни ми да ся возвися!

Е, това е то, дами и господа, братя и сестри, родолюбци, българи, това е то - романът на десетилетието.Толкова много ми се искаше всичките тези хвалби и възторжени отзиви да се окажат поредната изкълчена глезотия, да се окажат последна прищявка на снобите и критиците. Но бях жестоко разочарован...

Възвишение... какво е всъщност възвишението? Според Уикипедия, това е "немного висока част от равна земна повърхност със заоблена изпъкнала форма на релефа.". Сещате се, баир, хълм, издигнатина, общо взето място от където можеш да огледаш наоколо. Височината ти дава перспектива, обективност, чистота на зрението, вече не си объркан, знаеш къде се намираш, какво те заобикаля, калибрираш очакванията си спрямо условията. В древни времена, още в Библията пише, че хората са се качвали на разни хълмове и планини, за да говорят с Господ, да принесат жертва, да получат някакво откровение - било то десетина заповеди или дори една дума. Възвишението просто е по-близо до небето.

Така че, още от самото заглавие получаваме един силно наситен културен символ, който до някаква степен ни настройва за предстоящата история. Явно това ще е история за възвисяване, за някакъв растеж, духовен или материален, ще разберем в последствие. Разказът започва на 24 Февруари и се води в първо лице от Бачо Гичо, който взима участие в революционната дейност заедно със своя млад другар Асенчо. Двамата обикалят из Стара Планина, извършвайки различни поръчения или бягайки от опасност се натъкват на интересни герои и места, където чрез разговори и размишления достигат до най-разнообразни откровения за живота. Историята общо взето е одисея. Няма глави, всичко е едно дълго описание на тяхната, нека да я наречем разходка.

Езикът, езикът, ах, всички говорят за него и има защо. По думите на самия автор, "книгата представлява компромис между съвременния строг правопис и либералния възрожденски хаос". По-долу ще сложа няколко цитата, за да добиете представа. В началото се притеснявах, че ще е трудно за четене, защото съм чел текстове от този период и общо взето, си е сериозно предизвикателство за търпението и издръжливостта, но бях изненадан колко леко се чете книгата. На практика няма никаква разлика с един съвременен роман. Спокойно я прочетох за два дена с големи размотавания. НО! Голямото НО, защо са използвани тези архаични думи? Това е движещата сила зад невероятната атмосфера, изключителното преживяване, което получавате. Вие се потапяте в този свят по толкова реалистичен начин, че всяко описание се материализира пред вас, което естествено се дължи и на балансираното писане на Русков. Съвършен баланс между описанието и оставеното на въображението. Точно като добрите писатели.

Образите на Бачо Гичо и Асенчо ви спечелват още от първите страници. Тяхната наивност и прямота са толкова искрени, точно като деца те не се срамуват да говорят какво са чули или недоразбрали, да задават въпроси или да изказват теории. Русков е влял толкова много хумор в страниците, че почти всяка ситуация ви се вижда комична и отново езикът помага за това. Бачо Гичо, като разказвач е горе-долу балансирана личност. Той е малко по-голям от Асенчо и се вписва в ролята на някакъв наставник, макар и също толкова необразован колкото своя ученик. Носи навсякъде със себе си Рибния буквар на Петър Берон и "Горски пътник" от Раковски и при първа възможност отваря и чете (в книгата са включени доста откъси, които разбра се имат връзка със случващото се). Доста от разсъжденията на Гичо са за образованието, за това духовно възвисяване. Как така французите са толкова напред и защо нашия народ е толкова прост и необразован? Той е пълен с въпроси, и отново-като малко дете, но точно тази любознателност го движи напред и го обогатява. Сигурен съм, че повечето наши ранни интелектуалци са тръгнали по същия начин, защото когато чета за тях, виждам, че повечето са от скромни села, където дори не е имало училища, но това са времена на промяна, на възможности и движение. Гичо е абсолютно обзет от тази промяна, както и до някаква степен Асенчо, който естествено е по-плахият и внимателен от двамата. През повечето време той слуша наставника си и само от време на време се включва с някое съждение, което изумява околните. Мисля, че двамата са под някаква форма символ на българската невинност, на чистата съвест и това е най-тежката история за разказване, защото сюжетът има само една посока на развитие и тя не е приятна, но е реално и те удря силно в гърдите. Всеки може да се асоциира с някой от двамата, те са универсални и авторът е свършил изключителна работа с изграждането на образите им. Към средата започнах да недоволствам, че почти нищо не знаем за детството на Гичо и точно в същия момент ми се предоставиха десетина страници със спомени, които придадоха още по-голяма пълнота на героя.

Гложенския манастир
 по едно време в романа, героите се подслоняват в това райско кътче
снимка: caesium


Не искам да говоря повече, а и току що я дочетох и не ми се обясняват подробности. Да, Димитър Общи се появява за малко, включен е Арабаконашкия обир и т.н, за това вече е писано на много места. Мен по-силно ме заинтригува сърцето на книгата, философията й, а тя е толкова актуална. Това спокойно можеше да бъде един съвременен роман за две млади момчета, които прохождат в нелегалния бизнес, забъркват се с разни мафиоти и т.н. Защото, България си е същата, хората са същите, темите, които вълнуват героите са същите и тази борба за свобода, за смисъл точно сега покрай протестите е една от най-актуалните теми. Вижте и другия успешен български автор-Господинов, че пише за същите неща. Има криза на смисъла, една невидима криза, която прояжда сърцевината на хората и тя е много по-важна и актуална от всичко останало.

Та това е то, Русков е създал шедьовър, който ще се чете от мен още много пъти. Даже си мисля колко ще е приятно да си направя едно пътуване по тези места с книгата под ръка. А, ето още един важен аспект. Природата! Природата и естественото са много важни теми в романа  и силно те дърпат към себе си. "Опознай родината, за да я обикнеш" - имаше една поговорка и с книгата на Русков определено ще опознаете един от най-дивните български райони. Така че... последни думи: КУПУВАЙТЕ, КУПУВАЙТЕ, КУПУВАЙТЕ, ако ще си купите една книга тази година, нека да е тази. Съгласни ли сте? Пък ако не ви хареса, пишете го на моя гръб

“- Не ся казва, бачо Гичо, европейский, а ся казва европеанен, Европеанните народи. И съм та чувал, ще прощаваш, да казваш азиатский звяр. Туй също не е праивлно. Не ся казва азиатский, а азианен. Азианен звяр. … - Абе – викам, - Асенчо, ти сичко си объркал бе, братко! Туй не за какви са нещата, европейски ли са или азиатски, а за кой откъде е. Париш – паришанин. Ако е от Европата – европеанин. Както ти си жерунец, но овцете са жерунски. Разбираш ли? - Тъй ли мислиш? – рече Асенчо учуден, загледан в листът. - Точно тъй. И туй „е“ накрая е вече остаряло. Не паришанен, берлинянен, а паришанин, берлинянин. Тез неща ся променят с времето. Тоя буквар – рекох – е от лето 1824-то. Има-няма 50 години от тогаз. Я колко работи са ся променили! „Е“-то на „И“ е станал. - Тъй ли мислиш? – рече Асенчо. - Стига едно и също повтаря! – сопнах му ся аз. – Глава нямаш ли? Не сичко, дето го пише някъде, е Светото писание. Нещата ся променят! Днеска едно, утре друго. - Че то тъй къде ще му излез краят? – вика Асенчо.  Ей затова не обичам да споря с него. Може да та раздразни много, а ти не можеш го нахока, понеже той не от лошо сърдце го прави, а от естествена человеческа простотия, и ся чудиш как да постъпиш. Иди ти да го хласнеш, но няма за що.” 

“Природата е много хубава по туй време. Балканът. Гората е толкоз зелена, полюшва ся едва-едва, шуми леко. Мирише на младост. И цяла е в светлина. Светлоструй… Не ми са обикаля с тая дружина. Ще ми ся ей тъй да тръгна из гората, из полетата, без цел и посока, да вървя туй от място на място – не че някъде определено отивам, ами ей така. Да ся скитам. Като някой циганьор дори. Иде ми да зарежа дружината , и револуцията, и ей така да тръгна да ся скитам из гората, да ся пека на камънаците като някой смок, да ся търкалям из тревите. Да пия от кладенците и като ся нагорещя, да си плискам лицето с вода от потоците. Да лежа тъй в тревата с разперени ръце и да гледам нагоре в небето. Без всякоя цел. Защо светът е хубав! Много хубав дори! Очарователна работа! Неизразима!” 

Оценка: 5/5

Издателство: Жанет-45

Още ревюта:
Read with style
Книголандия

"Кланица 5" - Кърт Вонегът

Кръстоносният поход на децата

Прочетох книгата по-рано тази година, но мисля, че заслужава място в блога. За реклама - не знам дали има нужда, но и не би трябвало, отдавна е всепризната за модерна класика и на всякъде можете да прочете далеч по-съдържателни и професионални мнения.

Вонегът е роден в Индианаполис през 1922 г., следва химия в Корнелския университет в Итака, щата Ню Йорк, по-късно и инженерство в университета в Тенеси, като междувременно се занимава с журналистика. През Втората световна война воюва в редиците на американската армия и става свидетел на бомбардировката над Дрезден (взела над 60 000 човешки жертви), където е военнопленник. Автор е на петнайсетина романа, повечето от които издадени на български (сред тях "Докато простосмъртните спят" и "Точния мерник", пак от издателство "Колибри"). Точно неговите преживявания по време на бомбардировката над Дрезден вдъхновяват написването на настоящата книга. След излизането на романа Вонегът изпада в дълбока депресия и се заклева да не напише нито една книга повече. Връща се към писането няколко години по-късно. Впоследствие пише и пиеси, рисува и илюстрира собствените си книги. През 1984 г. прави опит за самоубийство, за щастие неуспешен. През март 2007 г. претърпява битова злополука в дома си в Манхатън и получава черепно-мозъчна травма. 84-годишният писател не успява да се възстанови и умира на 11 април 2007 г. в Ню Йорк.

"Кланица 5" започва с описание на неспособността на Вонегът да напише книгата. Всъщност, отнема му цели 24 г., през които, когато познати и приятели го питат какво прави, той постоянно отговаря, че работи върху новата си книга. 24 години!!! Хиляди страници са отишли в коша за боклук, постоянна преработка, отсяване на най-подходящите думи и намиране на точния глас. Колко изненадващо, че това не се оказва някои гръмогласен, изпълнен с патос и драматизъм глас, който сочи с пръст и въздава справедливост, а съвсем плахия и смирен гласец на иронията и примирението. "Това е положението" - ще четете тази реплика доста често, почти след всяка история, която авторът разказва. Просто защото абсурдизмът и иронията са толкова силно пропити в думите, че не остава нищо друго, което да се каже. Да вземем примерно онзи войник, американски пехотинец, който е арестуван в руините, защото е откраднал чайник. Целият град изгаря, хиляди, и хиляди загиват, а него го съдят и разстрелват. Еми, "Това е положението".

Не си спомням много от книгата, защото тя на практика няма строго последователен сюжет. Всичко е сбор от впечатления и много, много разкази - някои за по-старо време, а други за времената след войната. По едно време дори получаваме странна импресия на чужда планета, където главният герой е заключен в зоопарк с една сексапилна актриса от Земята, а извънземните им се любуват, четейки описанието на табелката. Това е Вонегът и на мен страшно ми харесва. Може да ви е необходимо малко време, за да свикнете на бързото темпо и абсурдните ситуации, но щом му хванете цаката, ще полетите като с реактивен двигател. Абсолютно неподражаем е и ти влиза под кожата, никой друг автор не е пресъздавал толкова дълбоко отчаяние чрез хумор и сатира. Съкрушава те на подсъзнателно ниво.

Обичам този цитат:

"Потърсих в Библията, оставена в стаята на мотела, истории за големи нещастия. В нея прочетох:"Слънцето изгря над земята, и Лот стигна в Сигор. Тогава Господ изля срещу Содом и Гомора като дъжд като дъжд жупел и огън от Господа от небето, и съсипа тия градове и цялата околност и всички жители на тия градове, и всички растения земни". Това е положението. 

Хората в тези два града били грешници, както се знае, туй че светът само е спечелил. И, разбира се, било казано на жената на Лот да не се обръща към мястото, където били всичките тия хора и техните домове. Но тя се обърнала, за което й се възхищавам. Защото е толкова човешко. И била превърната сóлен стълб. Това е положението. 

Хората не бива да се обръщат назад. Аз положително няма повече да го правя. Завърших книгата си за войната. Следващата, която ще напиша ще бъде смешна. Тази книга не е сполучлива и няма как другояче, защото я е написал сóлен стълб."

"Кланица 5" е тъжна книга, облечена в смешни думи, пресъздаваща обърканото съзнание на следвоенния човек. А не сме ли ние всички следвоенни хора или техни деца. Деца на децата, които тръгнаха на кръстоносен поход. Препоръчвам книгата безпрекословно. Чете се наведнъж, но остава с вас за много дълго време.

Оценка: 5/5

Издателство: Колибри


Книголандия

"Едуард II" - Кристофър Марлоу

Кралят е мъртъв! Да живее кралят!

След "Похищението на къдрицата", чието ревю можете да прочетете тук, издателство "Изток-Запад" предлага втората книга от поредицата си "Шедьоври на английската поезия". Става въпрос за пиесата "Едуард II" от Кристофър Марлоу. Писана около 1593 г. (точно преди убийството на Марлоу), пиесата проследява последните събития преди детронирането и убийството на злощастния крал Едуард II.  

Едуард II е роден през далечната 1284 г. и става крал през 1307 г. след смъртта на баща си (старият пръч от "Смело сърце", който не искаше да помилва Мел Гибсън). Както беше пресъздаден и във филма, Едуард не е голям мачо, всъщност дори едва посещава леглото на жена си. Известен с хомосексуалните си наклонности, разхищението на злато за удоволствия и фаворизирането на мъже от незнатен произход, владетелят си спечелва немалко врагове в кралския двор. Положението ескалира, когато решава да удостои Пиърс Грейвстън (мъж с обикновен произход) с многобройни необосновани привилегии. Бароните се организират в опозиция, водена от братовчеда на краля - граф Томас Ланкастър. През 1311 г. Парламентът налага ограничения на властта на Едуард II и заточва Гейвстън. Едуард II връща своя фаворит и през 1312 г. бароните убиват Гейвстън. Всички тези неразбории в кралството откриват пътя на граф Робърт Брус (който също може би си спомняте от "Смело сърце") към шотландската корона. През 1314 г. в битката при Банокбърн Брус той разгромява войските на Едуард и осигурява независимостта на Шотландия до съюза от 1707 г. През 1322 г. Едуард издава указ, с който отменя всички предишни ограничения, наложени върху властта му. Изабела (съпругата на Едуард и сестра на френския крал) напуска Англия и със своя син (бъдещия Едуард III) намират убежище във Франция. През септември 1326 г. лорд Мортимър и Изабела нападат Англия с малка армия, към която бързо се присъединяват многобройни привърженици. Едуард II остава без подкрепа, изоставен от почти всички и бяга от Лондон. Няколко месеца е принуден да абдикира в полза на сина си, който е все още на 14 г. (от негово име ще управляват Мортимър и Изабела). Когато Едуард III поема властта през 1330 г. екзекутира Мортимър по 14 обвинения в предателство, в това число убийството на баща му и става един от най-успешните крале на Англия. 

Темите са ясни - власт, вярност, предателство и липса на характер. Кралят е жертва преди всичко на своя характер, докато неговите благородници държейки да изгонят Гавестън стигат до конфликт със самия крал и силна дилема между справедливост и чест. Общо взето Марлоу е верен на историческите факти, като акцентира върху страстите и размислите на самия крал. Едуард е представен като едно непораснало дете. Въпреки че може да избегне всички бъдещи конфликти, кралят си държи на неговото. Вкопчил ръце в своя любовник Гавестън, той е готов да продаде цялото си кралство, само и само да спечели още един благодатен ден в прегръдките на любимия. Интересно е, защото всичките му беди са абсолютно предизвикани от самия него. Чрез тази трагическа harmatia, пиесата се доближава до "Ричард II" на Шекспир. И двете пиеси разглеждат неуверени владетели, които предпочитат да се разтапят в удоволствия, отколкото да водят войни и стават жертви на своята неподготвеност, заменени от успешни крале с твърд характер. Като единствена разлика можем да посочим, че Ричард доста по-трудно се разделя със своята корона. 

Марлоу е интересна личност, дори скандална за времето си. През 1593 г. тайният съвет на Елизабет I го призовава на разпит. Обвинен е в атеизъм и мъжеложство, греха на Содом, станал повод за няколко съдебни процеса в тюдоровска Англия. Макар че преки доказателства липсват, естетизираната хомоеротика на Едуард II със сигурност е придавала плътност на доноса. При спор в кръчма е убит с нож от Инграм Фрайзър на 30 май 1593 г.В предисловието, Евгения Панчева напомня една позабравена хипотеза, а именно, че Марлоу е инсценирал смъртта си и е продължил да пише под псевдонима Уилям Шекспир. Разбира се, аз нямам стомах за подобни конспиративни теории и до сега не съм чул нито една достатъчно убедителна. Смятам обаче, че шекспировият въпрос трябва да остане поне отворен и да подлежи на разглеждане от различни точки. Тезата, че Шекспир си е Шекспир има сериозни пропуски, както и тези с авторството на Едуард де Виър и Франсис Бейкън и не е редно в училищата да се защитава с убеденост нито една от тях. А и според мен малко мистерия в образа на Барда няма да му е излишна, виждайки колко вяло и безинтересно минава през учебната програма. 

"Едуард II" е блестяща пиеса, издадена по съвършен начин, която е още една перла във вашата класическа библиотека. 

"(сваля короната)

Двама крале не ще царуват в Англия.

Но стойте, нека бъда крал до утре

и да погледам този бляскав обръч,

очите си наситил за последно

и чело увенчал със сетна почест,

а после те ще ви отстъпят всичко.

Небесно слънце, нивга не угасвай!

Ти, тиха нощ, над тези земи не падай.

О, спрете, стражници на естеството

и времена, сезони, замръзнете,

та Едуард да е английски крал!"

Оценка: 5/5

Издателство: "Изток-Запад"

И като казахме някоя дума за Ричард II, позволете ми да ви препоръчам прекрасната екранизация на BBC "The Hollow Crown", която покрива историческите драми на Шекспир "Ричард II", "Хенри IV част I и II" и "Хенри V". 

"Кратка история на българския комикс" - Антон Стайков

Имам огромното удоволствие да ви представя "Кратка история на българския комикс" от Антон Стайков. Това е сборник със снимки на рисунки и кратки текстове, който проследява развитието на деветото изкуство у нас.

Историята започва още от далечната 1878 г. Макар да е трудно да наречем тогавашните илюстрации - комикс, то без съмнение те са негови предвестници. Хумористични вестници с карикатури и кратки комични ленти се публикуват в по-големите градове в България. Измислят се "приказки без думи" - истории в картинки, на които децата трябва да измислят подобаващ текст. След това се прехвърляме във времето на световните войни, където преобладаващите теми в изкуството са сатира и гротеска, като най-големият вестник по това време е "Българан". По времето на Втората световна война българският комикс претърпява изключителен подем. Купени са правата за няколко героя от Дисни. Истории с тях се появят веднага на изданието на "Чуден свят". Скоро след това последват и български сюжети, като "Изворът на белоногата" по Петко Р. Славейков. В първите десетилетия на комунистическата власт у нас, комиксите осезаемо дръпват назад. Картинките стават прости и сякаш правени на конвейер, липсват богатите детайли и цветове, които навлизат в предишния период. Сега изкуството се използва предимно за пропаганда от партията.

Ще изминат доста години на застой докато се появят „Космос" и „Дъга". Трябва ли изобщо да коментирам? Това без съмнение е най-голямото постижение на българските творци. Спомням си, когато бях малък, как намерих в библиотеката купчина от тези списания. Бях незабавно запленен от невероятните рисунки и приключенския сюжет. Любимец ми беше Добромир, който раздаваше ритници на турците, катереше по отвесни стени и имаше дълъг меч на гърба. Намирам "Хобит" и "Властелинът на пръстените" за перфектно пресъздадени от Сотир Гелев. Неговият иновативен и разчупен поглед към историите създава незабравима атмосфера, която дълго ще си спомняте.

Тъжно е, когато човек се замисли какво ниво сме постигали и къде се намира в момента комиксовото изкуство. Дори и сега не можем да се оплачем от липса на творци, въпросът е, че никой не ги подпомага, а и интересът в обществото трябва да се спечели по някакъв начин.

Авторът Антон Стайков е художник и журналист, който се занимава с история и анализ на комикса в България и по света. Освен изследовател, той е и запален читател, колекционер и популяризатор на български комикси. Темата на докторската му дисертация е „Kомикс и реклама. Поетика и семиотични аспекти".

Великолепен сборник е направил Стайков и няма какво да се двоумите, абсолютно си заслужава. Това е една хронология, един отпечатък от миналото, какъвто рядко можете да срещнете. Моите адмирации към издателство "Кибеа" за страхотната работа и великолепното оформление. В книгата присъстват над 700 илюстрации и единственият проблем е, че във вас се поражда копнеж да си намерите незабавно тези комикси.

Издателство: Кибеа

"Младостта на магьосника" - Евгений Лукин

Не знам какво ме накара да си взема "Младостта на магьосника". Може би някой ми я препоръча или прочетох възторжено ревю, нещо такова ще да е било, защото обложката никак не ме грабна. Младежът на нея подбуждаше асоциации с една модерна тийн икона, а тия мехури на преден план изобщо не създаваха у мен правилната атмосфера. But boy was i for a treat!

Ще карам направо - възхитен съм! Не съм се смял с глас на книга от много, много време, може би тази година въобще. Абсолютна машина за добро настроение, която нито за момент не се задъхва и не спира да работи. За 380-те си страници това е цяло постижение.

В началото ни е представен образът на Ефрем Нехорошев (при Лукин имената никога не са случайни). Той е застаряващ магьосник, с афинитет към бутилката, но пък е най-добрият вещер в малкото градче Баклужино. Всеки, който има молба или неразгадана мистерия тича при него за отговор (на правилната цена, разбира се). Циничният маг не иска ученици, но на вратата му се появява Глеб Портнягин, който е един твърде упорит младеж, наскоро излязъл от затвора за влизане с взлом в хранителен склад. Оставен без особени перспективи, младежът решава на всяка цена да стане велик магьосник. Цялата книга всъщност е сборник с разкази, описващи случаите, които вълшебното дуо разрешава и бавното напредване на чирака в дебрите на непознатото. 

Чрез клиентите опознаваме по-добре света на героите, а и този на автора. Ревност, кавги и битовизми на фона на епични събития винаги създават комична атмосфера, а находчивите изобретения на Ефрем няма да ви оставят безразлични.

Евгений Лукин е роден на 5 март 1950 г. в Оренбург. Син на артисти, често сменя местожителството, преди да се установи във Волгород. Първата му повест е спряна от печат през 1981 г. Хуморът на Лукин ти влиза под кожата. Интелигентен, остроумен и понякога иронично тъжен, ще ви накара да заобичате и опознаете героите. А историите сякаш никога не свършват. Ето един от любимите ми цитати, който мисля че разкрива точно стила на автора:

"Както се полага на същински интелигент, в дни на безпаричие Аркадий Залуженцев потъваше в мрачни мисли за ограбване на банка. Приблизително със същия успех някой изпечен касоразбивач, останал на сухо, можеше изведнъж да се замисли дали пък да не вземе да защити дисертация. Между другото, Аркадий така и не успя да защити дисертация. Издъни се с темата "Алиментарият маразъм в приказен дискурс:креативен фактор за изграждане на национален архетип". Самото изследване на образа Иванушка Глупака от ракурса на детското недохранване не срещна никакви възражения, но в заглавието темата по случайност се вмъкнаха две-три разбираеми думи, което в очите на атестационната комисия граничеше с разгласяване на военно-промишлени тайни." 

За пореден път се убеждавам колко актуално звучат руските автори за нашето съвремие. Сигурен съм, че е така за всички автори от посткомунистически държави. Просто имаме твърде общи неща. Американските, английските, френските автори, могат да бъдат наистина на недостижимо ниво, но нищо не те удря така силни, както заобикалящата те реалност. А Лукин все едно е живял в България, сякаш е израснал сред панелните блокове, които той нарича "Произведения на кубизма". Цялата загнила, ръждясала, арматурна атмосфера е на страниците, примесена с фантастичното. Винаги се сещам за "Сталкер", макар и неподходящ пример, когато приказното е омесено по този начин със соц. развалините. 

Така че... абсолютно, абсолютно препоръчвам! Една от най-забавните и приятни книги, които можете да намерите в момента. Ще ви прави добра компания през студените месеци и пак помнете - Не съдете за книгата по корицата (в случая и анотацията отзад не е много точна).

Оценка: 4/5
Издателство: Колибри

Други ревюта:
Книголандия
Книгозавър

"Похищението на къдрицата" - Алекзандър Поуп

Преди триста години един драматичен инцидент разтърсва лондонския beau monde от времето на кралица Ана. По екзотична приумица младият лорд Питър нарушава правилата на благопристойното поведение и публично отрязва къдрица от косите на нищо неподозиращата хубавица Арабела Фърмор. Нанесената обида води до вражда между двете семейства, като се говори дори за дуел. Тук се намесва неподражаемата иронична муза на младия Алекзандър Поуп.

Поуп е роден през далечната 1688 (годината, в която е детрониран кралят католик Джеймс II) в Лондон, в семейство на католици. Семейството трябва да се премести от столицата, поради религиозния смут в страната (Според законодателството на епохата католиците нямат право да живеят в обсег от десет мили от Лондон). Злощастно заболяване още в детските години осакатява поета. Развитото гръбначно изкривяване никога не му позволява да порасне повече от 1.4 метра. Всички тези фактори неимоверно допринасят за неговата затвореност. Той така и не развива истински приятелства. На дванайсет Поуп вече пише куплети, които впоследствие намират място в "Есе за критиката", а на 17 вече е определен като литературно чудо. Сред по-късните му приятели са Джоузеф Адисън и кръжока му, които скоро нападат Поуп заради консерватизма му. Привързаността му към партията на торите е подсилена от приятелството му с Джонатан Суифт и членството му в клуба на Скриблърс. Между 1715 и 1720 г. превежда Илиада и Одисея.

 Първият вариант на Къдрицата е написан за по-малко от две седмици. Неговата цел е да придаде на скандалната случка шеговит характер и да помири двете враждуващи семейства. Целта е постигната, при това само с две песни, но Поуп сякаш не е удовлетворен. През следващите години написва още три cantos, които доукрасяват поемата и й придават епичен мащаб.

Поуп иронизира цялата ситуация с къдрицата и с много тънко чувство за хумор осмива трагедията на благородничката. Поетът използва идеите на розенкройцерството, обобщени за първи път в мистериозните манифести от 1614 г. Fama Fraternitatis  и Confessio Fraternitatis, според които четирите елемента – въздух, земя, вода и огън – са обитавани съответно от четири вида духове – силфи, гноми, нимфи и саламандри. Чрез образа на силфите, Поуп обрисува една епична битка, контрастираща на тривиалността на аристократичния бал.

Поемата използва героическия куплет, изобретен от Чосър - два относително автономни "затворени" стиха в ямбически пентаметър, които споделят обща рима. Наред с ударените краестишия, това създава монотонен ритъм, но мярата и остроумието на Поуп спасяват положението.

Жанрът може да се определи като "комичен епос", чийто репертоар е наследен от самия Омир, който пародира открито "Илиада" в своята " Война на жабите и мишките". Тук тривиалната тема допринася още повече за комичния ефект. Евгения Панчева обяснява в предговора:

"Самото заглавие препраща към похитената от Парис Елена, присъства обръщение към Музата, пророчески сън, персонифицираният Sol - слънцето, митологичните алюзии, ритуалът на обличането и гримирането като Ахиловска подготовка за бой, играта на карти като сражение, спускането в Пещерата на плача като слизане в ада, генеалогията на фибата като генеалогия на скиптъра на Агамемнон, парафразите, едновременните висоти и низини на зевгмите– всичко това комично напряга прозаичната случка до гигантските пропорции на епическото."

Похвално е, че въпреки сатирата и преувеличението, авторът запазва някакво уважение към младата дама, жертва на похищението. Не бива да забравяме, че в онези времена положението на жената е било сведено до чисто декоративно и едно подобно покушение над нейната красота би било фатално за социалния й статус.

"О, нимфо, не оплаквай таз коса,
дарила с блясък тия небеса!
Че къдрите на нечия глава
не ще събудят завист след това.
Ти с погледи убила си безчет,
но, знай, Белинда, иде твоят ред.
Слънцата щом потънат във нощта
и щом косите легнат в прахта,
къдрицата ти в стих ще заблести
и сред звездите ще пребъдеш ти!"







Съществуват теории, че поемата има и политически контекст. Всъщност, авторът публикува под измислено име така наречен ключ, който трябва уж да разгадае тайната символика и да изобличи поета в папизъм. Дали всичко е една шега на чудноватия ум на Поуп или наистина е имал предвид тези алюзии, можем само да гадаем.

За съжаление, познанията ми в поетическото изкуство не са големи и все още плахо пристъпвам в неговите необятни пространства. Не мога да коментирам превода, защото не познавам стиховете в оригинал, но намерих поемата за забавна и интелигентно написана, а предговорът обогати неимоверно общата ми култура.

Това е класическа творба за английската литература и световната поезия и мога само да сваля шапка пред решението на издателство "Изток-Запад" да я издаде на български език. Твърдите корици и чудесно подбраните рисунки я правят достойно попълнение за всяка една библиотека.

Издателство: Изток-Запад

"Окупирай" - Ноам Чомски

Има ли по-актуална книга, която можете да си вземете в момента? Светът е като врящ котел. Протести и размирици се случват в почти всяка държава, студентски движения, работнически стачки, революции. Промяната е на прага, но дали има кой да отвори вратата?

Тази малка книжка е сборник от лекции и интервюта с небезизвестния интелектуалец Ноам Чомски, относно неговата позиция за движението "Окупирай". Книгата ще бъде първата от поредица, която издателството започва на различни социални, обществено-икономически, геополитически и религиозни проблеми на настоящия XXI век.

В края на 2011 група ентусиасти, вдъхновени от Арабската пролет се събират в парка „Зукоти“ близо до Уол Стрийт в Ню Йорк. Идеята им е проста - да останат на улицата, докато не привлекат вниманието на обществеността към престъпната дейност на големите банки и корпорации. Идеята се ражда в Adbusters - антикапиталистическа и антиконсумеристка организация и се подкрепя също така от Anonymous и Democracy Now!. Ноам Чомски подкрепя инициативата от самото начало.

(Неравенството на доходите в САЩ е покъртително. Средна класа на практика не съществува. Най-богатите са 1%, а всички останали са в 99-те процента. Протестиращите се опитват да променят тази несправедливост.)

Според Чомски, преломният момент в американската икономика настъпва през седемдесетте години. След като излиза от Голямата депресия, Америка е във възход, който още повече се засилва от Втората световна война. 50-те и 60-те години са времена на изключителен егалитарен подем във всички отрасли. Води се последователна и разумна политика, банките влагат парите в ползотворни инициативи, домакинствата с най-ниски доходи водят нормален живот, обособявайки стабилна класа. Всичко това се промяна през седемдесетте. 

Деиндустриализация, задгранично производство и обръщане към стремглаво разрастващите се финансови институции са някои от основните пагубни стъпки, които ще доведат до сегашното нетърпимо положение. Чомски призовава към масово гражданско неподчинение, блокади, окупации и стачки. Гражданското внимание трябва да се спечели на всяка цена, за да може движението да бъде успешно. 

Според него е добре да се сформират структури с административни функции, но процедурата по отзоваването на избраните народни представители трябва да се запази бърза и лесна. Властта трябва да бъде постоянно в ръцете на народа. Тя и сега е там, но чрез мисловен контрол и манипулация, властимащите контролират всичко в свой интерес. 

Друга изключително важна тема за автора и движението Окупирай е опазването на околната среда и най-вече предприемането на незабавни мерки срещу глобалното затопляне или поне спиране на корпоративните злоупотреби, които го засилват. Чомски е оптимист, че надежда и смисъл има, стига хората да осъзнаят силата с която разполагат и да направят логичните избори, които ще им помогнат да оцелеят. 

Ноам Чомски е един от най-умните хора на планетата. Добре известен в академичните и научните среди като един от бащите на съвременната лингвистика, той е основна фигура в аналитичната философия. След 60-те години на 20 век става по-известен като политически дисидент и анархист и се описва като либертарен социалист. Чомски е автор на над 150 книги и приема международно внимание за своите възгледи, макар че обичайно отсъства от мейнстрийм медиите.

Препоръчвам книгата, разбира се, как да не я препоръчвам. Добре е да се запознаем с историята на движението, с неговите основни възгледи и принципи и черпейки пример от по-развитите демократични страни, да подобрим качеството на живота си. 

Оценка: 4/5

Издателство:Труд

Други ревюта:

Книголандия

"Трънски разкази / Балканска сюита" - Петър Делчев

Петър Делчев е селски човек и това го казвам с най - голямо уважение. Сещате се, от онези високи, здрави мъже, които имат много да разкажат. Винаги съм ги уважавал, защото са дълбоко свързани със земята и загрубелите им ръце са изпитали света в неговата щедрост и жестокост, досущ като моряците. Ние по градовете сме изгубили тази естествена връзка с природата и е добре, че има кой да ни я припомня.

Ако Петър Делчев беше по-претенциозен, без проблем можеше да сложи едно "роман" под "Трънски разкази" и да се направи на интересен, защото те са си абсолютно свързани и с още няколко страници щеше да се получи една чудесна цялостна творба. Действието се развива в трънско - близо до сръбската граница, до колкото разбрах в началото на 20 век.. Животът е тежък и вълци бродят из горите. В Трън зимата е сурова. Толкова сурова, че през 1947 г. е измерена най-ниската температура за страната - 38 C.

Първият разказ, "Клетвата" проследява историята на един необичаен облог. Гьока Цветнио ("айдук по душа и голем серсемин, инак муж на место") на всеослушание в селската кръчмата заявява, че: "Никой не може да утепа вук на голе руке". За да подкрепи своята убеденост, той залага двата си вола. Страхил решава, че си заслужава и късно вечерта тръгва на лов, но нещата придобиват неочакван обрат и само една клетва може да опази благополучието на селяните. Това е история за истинските мъже и спазването на думата и е представена по един отличен начин. Чудесен атмосферен разказ с вълнуваща и оригинална ловна сцена.

Вълкът присъства в почти всички разкази. Образът му е много силен тук, на балканите и още от древността е митологизиран. Той е символ на дявола и злото, но също така и на смелостта и достойнството. Демон, който преследва демони или животно пазител. В Древен Рим пък е майка, която се грижи за Ромул и Рем - първите римски царе. Така че, разполагаме с един изключително сложен и противоречив образ. Хората от разказите уважават вълците, боят се от тях, понякога ги мразят, но във въздуха съществува някакво мистично благоговение пред тези господари на гората. Всъщност, в един от разказите авторът почти поставя гледната точка на един вълк, който е хванат в капан. Съществува разбиране между вълците и онези хора, които са страдали много.

Намирам "Вярата" за най-добрия разказ в сборника. Не само, че думите са добре подбрани (виж цитата), но присъства и невероятно силен драматизъм. Темата за мекото, християнско сърце и сблъсъка му с жестокия външен свят е перфектно изобразена. Да, определено любимият ми разказ.

"В нощта, в която отец Никодим се обеси, звездите изглеждаха изпръхнали като прегорели житни зрънца, разпилени по забрадка на вдовица. Така си помисли дядо Влайко, който намери Никодим да виси на въжето на църковната камбана."




Понякога Делчев издава твърде много мислите на героите и това не ми допада. Моята убеденост е, че разказвачът трябва да се стреми да ограничава времето прекарано в главата на героя. Просто не е забавно веднага да разберем кой кого обича и кога някой е тъжен. На някои от разказите им липсва достатъчна атмосфера. Сами по себе си са ок, но бързо избледняват след прочитане. Направете сравнение с един Йовков например. Все още си спомням някои от неговите истории, които съм чел преди повече от десет години. Но Делчев е много, много близо до това писане и с огромно удоволствие ще чакам нещо ново.

Няма да намерите по-подходящо четиво за тази зима. Мъже се превръщат във вълци, а вълците в човеци. Зимата е сковала земята и смъртта дебне отвсякъде. Петър Делчев рисува един тъжен и жесток свят, в който вярата на хората се разклаща, а пролетта изглежда невъобразимо далече.

Издателство: Сиела

Други ревюта:
Книголандия

"Физика на тъгата" - Георги Господинов

Тъгата revisited

Прочетох „Физика на тъгата” по-рано тази година, но прецених, че заслужава поместване в блога, защото мисля, че е една от най-добрите книги, писани от съвременен български автор.

Кратка хронология на прочитането:

13 юли
06:00 - Довършвам предишната книга.
06:10 - Не ми се спи. Слънцето вече изгрява
06:20 - Отварям „Физика на тъгата” ("тъгата" не е моя, тя е библиотекарска, тоест обща).
06:30 - Потапям се в свят на тъжни минотаври, мазета, любов по време на война и много, много спомени.
10:00 - Почесвам се по крака и зяпам небето, връщам се в моето детство.
11:00 - Остават само 30 страници...
12:00 - Fin. Не ядох, не спах, не се разхождах, пих само една студена вода.

Ето и какво съм писал същия ден в Goodreads:
"Докато четях, се замислях, има ли право Господинов да прави това? Това роман ли е? Ама как... И тогава си казваш: О, мамка му! Толкова е трудно да откриеш гласа си в един свят, в който всеки вика и никой не слуша. Това е световен, глобален проблем. Много творци сметопреработват чужди идеи, или по-скоро отпадъците от тях. Можем ли спокойно да се гордеем, че имаме писател, който не е като всичко останало? Мисля, че да.

Правило номер едно: Прави твоето си нещо и не надничай над рамото на съседа. Някои литературни контета, които между впрочем не четат книги от последните 20 години, казват: "Ние не се интересуваме от съвременна българска литература, защото днес вече нищо не се случва. Няма войни, няма ужасяваща бедност, няма екстремуми."  Аз пък ги питам:  "Би ли ти било интересно да четеш за пътешествието на френски монах от 16 век в Южна Америка? Искаш ли да четеш за индианци, за революцията в Италия или ескимоски разкази?"  "Да, може би, не знам, не съвсем". Помислете, всеки иска да вижда себе си. Виждаме себе си постоянно във филмите, които гледаме, намираме се в текстовете на песните, искаме да разберем повече за себе си. Ако сте ме разбрали правилно (и няма нищо лошо да ти е интересно да четеш за монаси, индианци и ескимоси), то сега е мястото да ви кажа - купете си "Физика на тъгата" и намерете себе си в лабиринта на минотавъра."

Усеща се силната ми превъзбуденост и прибързаните, емоционални изречения. Няма как да е иначе. Книгата изкарва всичко човешко, връща ви до първоизточника, до детските спомени, до най-чупливите представи за света.

Георги Господинов.

Това е втори роман за Господинов след "Естествен роман", публикуван през далечната 1999 г. (който също харесах) и непримиримостта със стандартната форма остава: “Чистите жанрове не ме интересуват много. Романът не е ариец”. Така че, бъдете подготвени за нещо различно. Книгата е сборник с тематично свързани разкази и есета, но с достатъчно прокарани нишки, които да свържат цялото по елегантен начин. 

Любимите ми редове са за минотавъра, но си е чисто престъпление да анализирам или говоря за него. Ето това е магическата сила на книгата - става ти толкова лична и близка, че не ти е приятно да говориш на другите за нея. За това и част от мен се дразни на голямата популярност, която Господинов придоби тази година. Искрено се надявам това внимание да не повлияе на творчеството му (сигурен съм, че няма, но все пак... случвало се и преди) и да послужи единствено като положителна творческа енергия за бъдещи проекти. Колко хубаво ще е да получим още един роман, който да оформи една трилогия, нали? :)

Оставям ви с няколко цитата:

“Лабиринтът е нечие вкаменено колебание.
Най-потискащото в лабиринта е това, че непрекъснато си в ситуация на избор. Не липсата на изход, а обилието от "изходи" обърква.” 

“Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо, освен живота, в цялата му пълнота.” 

“Бог е насекомо, което ни гледа. Само малкото може да бъде навсякъде.” 

"Едно уплашено до смърт същество търси майка си. Човек или животно – думата е една.

Но митът е повторяем и смъртта на Минотавъра трябва да се случи отново. Преди да е открил майка си, преди да се е сгушил в скута й, преди да се е върнал в утробата й, онази най-първа, мека и пулсираща пещера. Защото това вече ще е друг (недопустим) мит.Смъртта го застига тъкмо когато му се струва, че е видял познатото рамо и крайчеца коса, които се отдалечават. За пръв път го убиват по този начин. Отдалеч. Без меч, без копие. Без да види лицето на убиеца си."

Издателство: Жанет-45

Други ревюта: 

Read with style

My biochemical sky

"Джонатан Ливингстън Чайката" - Ричард Бах

Кой би предположил, че тази повест във форма на басня ще се превърне в една от най-продаваните американски книги и ще свали от първото място непоклатимата "Отнесени от вихъра". Е, случва се, при това едва няколко години след излизането й от печат през 1970 г.  

Историята проследява млада чайка, която не се задоволява с обикновеното ежедневие на своето ято. Докато всички се занимават с търсене на храна, Джонатан Ливингстън се упражнява в летене. Той иска да лети по-бързо и по-високо и търсейки това абсолютно съвършенство, осъзнава, че животът е много повече от това, което е предполагал. 

Знам, знам, сериозно съм закъснял с четенето на тази книжка (може би с 10 г.) и ще се постарая да бъда максимално обективен и прям. 

"Защо, Джон, защо?-попита го майка му.-Защо ти е толкова трудно да бъдеш като останалите птици от ятото?Защо не оставиш ниското летене на пеликаните и албатросите? Защо не ядеш синко?Станал си само пера и кости!"

Книгата е писана в края на 60'-те и влиянието от хипи културата е очевидно. Непокорство и неудовлетвореност от установените порядки, търсене на нещо ново и вълнуващо - това са едни от основните теми в първите 30 страници. Бунтът на Джонатан Ливингстън не е самоцел, той просто не може да устои на вълнуващите открития, които прави. Летенето, от своя страна, е метафора за свободата, чрез която се откриват нови начини да изразяваш себе и да се наслаждаваш на живота. Това е проблем за ятото, защото те не се интересуват от летене за удоволствие. То е просто способ за тях, чрез който да си набавят храна. Джонатан Ливингстън е прокуден в изгнание. 

Във втората част нещата придобиват метафизичен характер. Чайката преминава в ново ниво на съзнание, силите й се обновяват, намира учител, който й показва как да контролира времето и пространството. Не очаквах подобно развитие, но все пак повестта започва с говорещи чайки. Можеш да очакваш всичко от разказ, който започва с говорещи чайки. Идеята, която Бах се опитва да прокара е, че материалното е просто нещо привидно. Човек може да постигне всичко с отворено съзнание. 

"Ти ще започнеш да докосваш небето, Джонатан, в мига, в който се докоснеш до съвършената скорост. И това не означава да летиш с хиляди километри в час или с милиони, или със скоростта на светлината. Защото всяко число е граница, а съвършенството няма граници. Съвършената скорост, сине мой, означава, че си там." 

Да, именно, книгата става доста философска и може би дори религиозна. Макар че не знам какви са духовните предпочитания на автора, мога да предположа, че това е една смесица между християнство и будизъм. Нещо като "The best of...". Факт е, че църквата в Америка не е доволна от съдържанието на книгата и дори я забранява в някои общности. Проблемът е бил, че Джонатан Ливингстън отива на Небето без да е умрял. Сериозно прегрешение, нали? Други неудобни концепции, като прераждания и хиляди животи също не помагат особено. Така че, изобщо не можем да говорим за някаква християнска идеология. 

Бах твърди, че е директен потомък нa големия композитор Йохан Себастиан Бах, но не успях да намеря категоричен отговор на този въпрос. Ако някой знае нещо повече, може да пише в коментарите. Авторът също така е огромен почитател на авиацията. Всъщност, името на чайката e вдъхновено от пилота Джон Ливингстън, който Бах е уважавал изключително много. 

Оформлението на книгата е чудесно, снимките на Ръсел Мънсон допринасят още повече за атмосферата и преживяването. Издателство "Кибеа" са свършили страхотна работа.

Съжалявам, че не съм прочел книгата, когато съм бил на 16, защото тогава сигурно щеше да промени живота ми, но сега повечето разсъждения и теми ми се видяха наивни и банални. Въпреки това я препоръчвам, защото напоследък хората сякаш имат нужда от малко детска надежда и не конформизъм. 

Оценка: 2/5
Издателство: Кибеа

"Оцелелият" - Чък Паланюк

Кой не е чувал за "Боен клуб"? Веднага да си вдигне ръката! А сега, всички, които си вдигнахте ръцете, изтичайте до видеотеката/тракера и си намерете филма на Финчър, защото той е покъртителен! Не, че книгата е слаба, но представена визуално по този съвършен начин, историята е много по-въздействаща и остава трайни следи. Това е таванът, абсолютният предел, до който постмодернизмът може да ни отведе. Независимо дали ви харесва или не. Живеем в една затворена система, ентропията се увеличава, а ние намираме утеха в повтарящи се модели и материални притежания. Паланюк е безпощаден, гледа реалността право в очите и изкарва всеки кошмар, всяко скрито желание на подсъзнанието. Може би няма да ви хареса първоначално, защото е отблъскващо и стряскащо, но помнете - всичко идва от вашата глава. Авторът просто хвърля светлина върху неразкрити територии. С прости думи: "Боен клуб" е класика, диамант на едно поколение и за съжаление започва да става култ и за следващото. Защо за съжаление? Защото е добре хората да открият смисъл, да се върнат към образованието и науката и да не намират живота за задължение. Но до тогава...

Тендър Брансън е единственият пасажер на Полет 2039. По план самолетът трябва да се разбие след няколко часа. Това не е грешка, не е повреда, не е терористична атака. Целта не е разруха, страх и паника. Целта е истината. 

Да, това е роман за истината и за нейното търсене. След като научаваме шокиращите обстоятелства в самолета, Тендър започва своя разказ. Неговият слушател е черната кутия. Роден в религиозна комуна, от малък Тендър е индоктриниран с нейните вярвания. Измислената секта Кридиш (в която може да разпознаете доста познати нам структури) възпитава децата си строго, подготвяйки ги за живота навън. Четейки "Наръчник на домакинята", те трябва да се превърнат в перфектните служители. За всяко петно си има определена смес, за всяка дреха - определен начин на търкане, Паланюк не ни спестява подробностите:

"Само ме попитайте как се премахват петна от кръв по кожено палто. Не, наистина, давайте. Питайте ме. Тайната е царевична каша и търкаш кожата срещу косъма. Номерът е да си държиш устата затворена. За да премахнете кръв от клавиши на пиано, изтъркайте ги с талк или мляко на прах.Това не е най-забележителното умение, но за да махнеш петна от кръв от тапет, слагаш паста от царевично нишесте и студена вода. Това ще свърши работа и при отстраняването на кървави петна от матрак или от кушетка."или

"Питайте ме кой е най-бързият начин да скриеш дупки от куршум в стената на дневна. Отговорът е паста за зъби. За по-големи калибри, забъркайте паста от равни части нишесте и сол"

И още много, много други... Има поне десет страници с такива скъпоценни съвети. Та срещаме Тендър десет години от както е излязъл от комуната. Работи за богато семейство и работата му е да поддържа къщата и да учи стопаните й как се ядат сложни ястия. Спасява ги от ужаса да разчленяват омар на вечеря. Също така, в една обява във вестника, която гласи "Обадете ми се за помощ" някой по погрешка е вписал неговия номер. Така че всяка вечер телефонът звъни, Тендър вдига слушалката, а от другата страна - битови запитвания, идиотски въпроси, болни, нуждаещи се, самоубийци и луди. Такъв е животът му - през деня заличава истината, а вечер изслушва хорските мъки или по-скоро им казва да се самоубият. Всичко върви по план, докато не се обажда Фертилити - момиче, което може да вижда в бъдещето. И тогава нещата наистина се оплескват.

"Оцелелият" е публикуван за първи път през 1999 - три години след "Боен клуб", но сякаш двата романа са писани едновременно. Стилът и атмосферата са същите, а героите преживяват сходни метарморфози, които водят до неизбежен край. Паланюк разглежда темите за религиозния фундаментализъм, сексуалната опресия и провалите на съвременното общество. Романът представлява сериозна критика на американския начин на живот, а чрез сатира и абсурди, авторът осмива медиите и меркетинговите стратегии за рейтинг и печалба.

Никога не си виждал разпятие, на което Исус да не е полугол. Никога не си виждал дебел Исус. Или космат Исус. На всяко разпятие, което си виждал, той би могъл да е гол до кръста модел, рекламиращ дизайнерски дънки или мъжки одеколон."

Стилът на Паланюк е прост. Кратки изречения и активно писане. Никакви обяснения какво си мислят героите, какво възнамеряват да правят и т.н. Скучни и клиширани изречения, които мързеливите автори използват, за да си спестят 1-2 стр. писане. Чък е наистина неповторим, но лично на мен ми дойдоха тежки тези 240 стр. Непрестанното действие изморява, особено ако четеш книгата наведнъж Няма време да си поемеш дъх, всяко изречение описва действие или спомен за действие. Състоянието на покой е нещо непознато, така че... ако искате да разпуснете, това определено не е книгата за вас.

Интересно е да се отбележи, че главите вървят в обратен ред - като отброяване до катастрофата на самолета. Много готин номер!


"Оцелелият" е още един бисер в проядената корона на постмодернизма и колкото и да не ми се иска да го призная, е един адски актуален роман.

Издателство: Ера (Моля Ви, старайте се повече с кориците, тази, и на Ендър са просто ужасяващи).

Други ревюта:
Книгозавър
Елементарно
Readwithstyle
Книголандия

"Нощ в райската градина" - Орасио Кирога

Ако вземем Едгар Алан По и Ги дьо Мопасан и ги свържем в една личност, поставяйки ги в Южна Америка, ще получим Орасио Кирога. В своето творчество той комбинира смъртта, фантастичното и бруталния реализъм на ежедневието, описвайки тежките работни условия в джунглите и проправя път за автори като Габриел Гарсия Маркес и Хулио Кортасар.

Кирога е роден в уругвайския град Салто през 1878 в семейство от средната класа. Баща му инцидентно се застрелва, малко след раждането на сина си (темата за нелепата смърт е застъпена в разказа "Мъртвецът"). По-голямата част от живота си, авторът прекарва в усамотена ферма в джунглата. Заобикалящата го природа, без съмнение е оказала огромно влияние върху него (особено онази нейна безмилостна и сурова страна). Също като По, Кирога губи много близки. Влюбва се в непълнолетно момиче, за което в последствие се оженва, но трудният и изолиран живот я довежда до депресия. След като поглъща отрова, понасяйки 8 дълги дни на агония, тя умира и оставя писателя на неговите демони. През 1937 става ясно, че Кирога е болен от рак на простата. Докато е в спешното отделение, той научава, че в мазето на болницата е затворен мъж с отвратителни деформации (сходни с тези на известния англичанин Джоузеф Мерик по чиято история е правен филмът "Човекът-слон" ). Кирога настоява да преместят мъжа в неговата стая и двамата се сприятеляват. Когато болестта става непосилна, писателят отправя молба към новия си приятел да му помогне да се самоубие. На 19 Февруари 1937 Кирога изпива чаша цианид и след минути почива.

Кирога е виден представител на магическия реализъм и "Нощ в райската градина" е сборник с едни от най-добрите му разкази, подбрани от различни периоди и подредени в хронологичен ред. Героите им са предимно наивни младежи, които се сблъскват със суровата реалност на света, или сериозни мъже, които се борят с природата за своето препитание. Смърт, привидения, говорещи животни, страх и несподелена любов-това са някои от основните теми, отразени с едно изключително майсторство. В свое есе Кирога дава съвет на младите писатели да избягват многословието и прекомерната употреба на прилагателни, но като всеки своенравен автор не спазва това правило. Пейзажите са богато описани в детайли. Докато четях опознах природата на Уругвай и Аржентина и тежкия живот на населението от първите години на XX век, което е било едва 350 000 души. За сравнение, в момента на същата територия живеят 3.5 милиона, като половината са в столицата Монтевидео.  Най-впечатляващи ми се сториха разказите: "Кораби самоубийци", "Обезглавената кокошка", "Умопомрачената и нейната сянка" и "Мъртвецът".

Препоръчвам книгата, защото е като машина на времето. Така е с добрите разказвачи, пренасят те в техния свят, и опознавайки го, осъзнаваш техните най-дълбоки усещания и копнежи.

Издателство: Колибри

Приключенията на Симплицисимус - Ханс Якоб Гримелсхаузен

17 век дава начало на Просвещението. Някои хора свързват този период единствено с научния напредък, прокарването на рационалните идеи и емпиричното познание. Това без съмнение е епохата на Галилей, Нютон, Декарт, Лайбниц, Рембранд, Молиер, Хобс, Лок и Паскал, но монетата винаги има и обратна страна. Ако погледнем по-мащабно на нещата, ще установим, че обикновеният човек от това време не се е различавал особено от своя прадед от Средновековието. Набедени за вещици, жени все още се изгарят на всеки ъгъл, над човешките разбирания властват суеверие и неграмотност, природните стихии все още не са овладени и една светкавица предизвиква същия страх, какъвто е предизвиквала у първобитния човек. Английската революция става факт през 1649 г, но класовото неравенство продължава да съществува. Да не забравяме, че точно в този век Европа е свидетел на една от най-опустошителните войни, водени на нейна територия. Всички тези фактори не могат да бъдат оборени от мисловната дейност на шепа напредничави индивиди. Ще мине много време преди техните идеи да пуснат корени и да рационализират човешките възприятия.

В тези противоречиви условия се ражда Ханс Якоб Гримелсхаузен. Роден в близост до Франкфурт в бедно занаятчийско семейство, на десет годишна възраст е отвлечен от хесенски войници и попада във водовъртежа на Тридесетгодишната война. Литературната дейност в по-късните му години е впечатляваща. За десет години публикува двадесет творби, като най-известна от тях е "Симплицисимус".

Историята проследява приключенията на Симплиций (прост, простоват) от неговото детство до най-напреднала възраст. В началото ставаме свидетели на безжалостно опожаряване на неговото село, от което малкото момче успява като по чудо да избяга. Докато се укрива в гората, на ръба между живота и смъртта, то среща белобрад старец в окъсани одежди, който го отвежда в неговата колиба и започва да го облагородява с книги и разкази за големия свят . В течение на разказа виждаме как героят се превръща в храбър войн, който като същински Робин Худ кръстосва горите и ограбва богатите, винаги запазвайки достойнството и справедливата преценка.

Гримелсхаузен съчетава умело бароковия стил с елементи на пикаресковия роман, зародил се в Испания ("Животът на Ласерильо де Тормес", "Гусман де Алфарче", "Хустина"). Повествованието се води в първо лице, което придава достоверност на разказа. В самото начало произведението се е възприемало като автобиографично и макар без съмнение да има много такива елементи, няма как да повярваме, че авторът е летял с вещици (м/у другото до края на живота си той е бил дълбоко убеден в тяхното съществуване).

Сто и петдесет години след Еразъм, получаваме една по-богата и развита "Възхвала на глупостта". Чрез ирония и сарказъм Гримелсхаузен осмива  пороците и глупостта на своите съвременници, като същевременно защитава добродетелността, религията, отшелничеството и аскетичния живот сред природата (често срещани теми за 17 век). Зверствата от Тридесетгодишната война не са спестени, образът на кръвожадния и тъп войник на места достига размера на гротеска, а шегите на места звучат изненадващо съвременни (17 century fart jokes?)  


Книгата е изключително забавна и поучителна. Не е изгубила нищо от чара си и дори Томасн Ман пише в преговора към шведския превод от 1944 г.: "С цялата си свежест романът е преживял почти три столетия и ще преживее  още много". Какво по-голямо признание за непреходността на едно литературно произведение наистина?

Има ли смисъл изобщо да говоря за оформлението на "Изток-Запад" и рисунките на Петър Станимиров (който днес има рожден ден, да му е честит!). Книгата е абсолютно съвършенство и гордост за всяка една библиотека.

Издателство: "Изток-Запад"

"Играта на Ендър" - Орсън Скот Кард

Growing up in space

Този петък филмът излезе по кината и тези от нас, които предпочитат да се ровят в книжния първоизточник вече забиха носове в четивото. "Играта на Ендър" е издадена през далечната 1985 г. и е носител едновременно на "Хюго" и "Небюла"-двете най-престижни награди за научна фантастика. Хайде да видим за какво става въпрос.

Историята проследява съдбата на Андрю Уигин, който нарича себе си Ендър (от англ. End-край), 6-годишно момче, което е изпратено в тренировъчна академия, обикаляща в орбита около Земята. Станцията е създадена, за да тренира деца, подготвяйки ги за командири, които да поведат човешката раса срещу бъгерите (bug-буболечка). От самото начало става ясно, че Ендър не е като останалите. Той трябва да даде всичко от себе си, за да стане най-добрият, докато брат му и сестра му се опитват да опазят мира на Земята.

Кард не отделя много внимание на описанията. Знаем, че действието се развива в бъдещето. Бъгерите са нанесли почти фатални поражения, Китай е на практика унищожен. Светът е разделен на няколко огромни държави, които са обединени за момента срещу общата заплаха, но при разрешение на проблема биха се обърнали една срещу друга в битка за световно господство. Действието се развива предимно в академията. Атмосферата е статична, изкуствена. Еднообразието е ежедневие за децата. Тяхната единствена задача е да за превърнат в безупречни командири.

Защо деца? Необременени от предпазливостта на възрастните, склонни на рискуват, да измислят иновативни тактики и податливи на манипулация-те са идеалните кандидати. Проблемът е, че е трудно да се възпита съвършения командир. Той трябва да притежава емпатия, да спечели уважението на подчинените си, но в критичния момент трябва да може да пренебрегва моралните си предубеждения и да вземе най-логичния избор за оцеляването на расата си. Има известни надежди, че Ендър може би притежава всичко необходимо, за да се превърне в най-великия водач раждан някога, но подготовката ще му струва всичко.

Книгата загатва доста теми, но основната според мен, е тази за училището. Още от първите страници се върнах в първите си години, когато бях ученик. Ужасът да останеш сам с непознати, да се съревноваваш с всички, да бъдеш мразен за всеки малък успех. Всичко това е там и е описано съвършено. Ако бях прочел книгата като дете, щях да си спестя доста грешки, но пък от друга страна не мога да я препоръчам за много малки, защото... е, след малко ще навлезем и в тази тема.

Друга основна тема е тази за лидерството. Ендър трябва да расте в много отношения, за да придобие необходимото величие. Авторът хвърля имената на Александър Македонски, Цезар, Наполеон, но те са се провалили в даден момент. Ендър трябва да успее или съдбата на човечеството не е гарантирана. Етапите на неговото развитие бяха едно от най-интересните неща в книгата. Учителите го притискат с нови и нови трудности, докарвайки го до лимита на възможностите му. Другите деца го мразят и се опитват да го унижат. Тази непрестанна борба предоставя голяма енергия на разказа и приковава интереса до самия край.

Намерих за интересно, че мотивите на героите през повечето време остават скрити. Братът на Ендър е садистичен и зъл, заплашва сестра си, че ще я убие, но после казва, че се шегува. В един момент измъчва катеричка, а после плаче и търси любов и разбиране. Учителят на Ендър-Граф е същият. На моменти сякаш му пука за детето, но в критични ситуации сякаш е готов да го прекърши. Дали всичко е за неговото израстване или просто военните не разполагат с капчица съвест? Няма как да разберем и това е добре.

Към края децата трябва да се научат да работят в екип, като един организъм. Всеки научава ценен урок, приспособява се, за да оцелее и намира общ език с другите. Играта на Ендър е нещо повече от игра. Тя е пътуване към сърцето, сблъсък с вътрешните демони. Тя ти помага да пораснеш.

Доста народ се оплаква от количествата насилие, което Ендър извършва, но аз не видях нищо смущаващо, главно защото насилието винаги е с цел самозащита и винаги води до разкаяние и вина. Бих казал, че книгата е идеална за 12 годишни и по-големи.

Докато четях малко информация за автора, стана ясно, че това е един от най-неприятните хора на планетата. Хомофоб, расист, сексист и религиозен фанатик -този човек е синтезирал в себе си едни от най-вредните съвременни идеи. Кард е изявен член от мормонската секта и разбиранията му неизбежно намират път в книгата, макар и не толкова очевидно. Последната глава е абсолютно ненужна и имам чувството, че е добавена допълнително, за да разясни тези негови разбирания. Няма как да се подмине този аспект и всеки родител трябва да има едно наум.

В крайна сметка, "Играта на Ендър" е възхитителен роман, който черпи енергия от непрестанната човешка борба за живот, изобразява по изключителен начин училищния живот и държи интереса ви до самия край.

Издателство: "Ера"

Други ревюта:
Addicted reader
Книголандия

"Възмущение" - Филип Рот

Олаф (на онова, което някога бе колене)

повтаря почти до безкрай: "Има лайна,

знам, които няма да изям".

Е.Е.Къмингс

"Ще възпея Олаф възрадван и голям"

Не си спомням как точно попаднах на тази книга. Никога не съм чел нищо от Филип Рот, не бях чувал дори приятелите ми да говорят за него, но по някаква забележителна случайност днес я извадих от рафта и се зачетох. Няма нужда да ви казвам, че щом вече й пиша ревю - не съм успял да я оставя. 

"Възмущение" е кратък роман (150 стр.) разказващ историята на Маркъс Меснър - младо момче, което израства през 50-те години на миналия век. Действието се развива на няколко места в Америка, на фона на Корейската война (1950-1953 г.). Историята започва в Нюарк - родния град на Маркъс, след което проследява неговите първи години в колежа Уайнсбърг в Охайо (мястото е вдъхновено от едноименния роман на Шъруд Андерсън ).

Семейство Меснър е едно съвсем обикновено еврейско семейство. Г-н и г-жа Меснър имат месарски магазин на който отделят цялото си внимание, а синът им - Маркъс е примерно дете, което носи само шестици и никога не се забърква в неприятности. Никой от семейството не е завършвал колеж и това се превръща във фикс идея на родителите. Синът им задължително трябва да отиде да учи висше образование и да изгради за себе си по-добро бъдеще. 

Маркъс работи с тях - корми, реже и обезкостява месото, но както самият той се изразява: "никога не успях да свикна с кръвта". Философията на баща му е проста: "Човек прави това, което трябва". И Маркъс го прави, докато един ден устатият съсед-водопроводчик не пуска мухата в главата на баща му: "Помни ми думата Меснър: светът чака и се облизва, готов да ти го лапне". Така настъпва голямата промяна. Бащата на Маркъс се превръща в машина за безпокойствие, която започва да задушава сина си. Една вечер дори го заключва навън, защото е закъснял с 20 мин. след вечерния час. Никога не съм срещал по-добро описание на това родителско състояние. То е някаква смесица между завист, неудовлетвореност, гордост и притеснение. Авторът изключително умело изгражда образите на бащата и майката, при това с толкова малко думи. 

Една вечер Маркъс е обвинен, че е отишъл в игрална зала в съседния град, докато той всъщност е четял Гибън в библиотеката. Това прелива чашата. От тук нататък героят на Рот започва да събира възмущение в сърцето си срещу всички несправедливости, които го заобикалят. Забележителното в случая е, че Маркъс не прави нищо грешно. Това винаги ме кара да си спомня трагедиите на Шекспир. Героят е обречен от самото начало. Нищо, което той прави не може да промени съдбата му. Всяко решение е единственото правилно решение и изходът е неизбежен. След това Рот описва колежанския живот - първи сексуални трепети, гадни съученици, деспотични преподаватели и т.н...

От 72 до 75 стр. Маркъс дискутира с ректора на университета религията, осланяйки се на лекцията от Бъртранд Ръсел: "Защо не съм християнин". Тези страници са чисто злато и ми доставиха невъобразимо удоволствие. Един млад човек намира смелостта да се опълчи срещу безумните религиозни традиции и закостеняло мислене на лицемерното християнство. 

"Възразявам срещу това да ходя на обедна литургия чтирийсет пъти преди дипломирането ми, за да получа степен, сър. Не виждам с какво право колежът ще ме принуждава дори веднъж да слушам свещеник от каквото и да е вероизповедание, дори веднъж да слушам химни, призоваващи християнско божество, при положение че съм атеист, който е, ако говорим открито, дълбоко обиден от практиките и вярата на организираната религия."

Прекрасна теза, защитена по чудесен начин. В едно свое интервю Рот коментира "Вярвам, че ако 90% от света са атеисти, светът ще бъде по-добро място за живеене".

В романа всеки герой е белязан по някакъв начин. Едни-физически, а други емоционално и психически. Прекрасен образец за това е Оливия - момичето в което се влюбва Маркъс, докато е в колежа. Прекрасно, прекрасно създание, което е изгубено, колкото и самия герой, но което е винаги няколко крачки пред него. От там идва и цялата трагедия. Маркъс не знае какво да прави с нея. Тя е твърде красива, твърде зряла и дори твърде луда за него. 

Трудно е да се пише за книгата, без да се издават някои от изненадите, особено към края. Ще кажа само, че в последните страници романът се видоизменя и придобива доста по-сериозен и мрачен вид. Ако по-голямата част от него е била автобиографична и лична - то към края става социално ангажирана и глобално приложима. 

"Възмущение" е роман за неподозираните последствия от религиозната и сексуална опресия и съвсем очевидно е една от най-добрите книги, които прочетох тази година. Абсолютно съвършенство! Няма нито една излишна дума! Спокойно мога да го наредя до другите ми любими романи за съзряването - "Спасителят в ръжта" на Селинджър и "Всичко на масата" от Буковски. Намерете я! Заслужава си! 

Издателство: "Колибри"

Други ревюта:

Книжен Жор

Z-та световна война - Макс Брукс

Зомбитата revisited

Няма безгрешни хора, още повече пък блогъри. След като изяснихме тази проста истина, съм готов да споделя, че миналата година написах една доста негативна рецензия на "Z-та световна война". Това всъщност беше един от първите ми опити да пиша за книги, който, както можете да предположите, не беше особено сполучлив. И за да бъде всичко честно и коректно, реших да ударя един сериозен edit и да обясня защо мнението ми се промени.

По-подозрителните от вас веднага ще заподозрат някаква конспирация. Може би издателството ми е платило, за да променя оценката си, може би са ме стимулирали с шоколади, сладоледи и женска компания, за да залича хейтърските си думи и да ги заменя с възхваляваща ода. Честно казано, много бих искал това да е истина, но действителността е далеч по-скучна.

Работата е там, че месеци наред книгата не можеше да излезе от съзнанието ми. Постоянно се сещах за епизоди и героите в тях, припомнях си жестоката атмосфера, а в едно интервю чух, как Брукс е писал книгата заради смъртта на майка си, засягайки всъщност едни от най-болезнените и сериозни теми. Как е възможно - питах се - да съм бил толкова далеч от обективната оценка.

Работата е там, че очаквах нещо съвсем различно. Очаквах конвенционална история с протагонист, див екшън и много мозък и черва. Книгата се оказа доста по-различно четиво. Ето какво гласи официалната анотация:

"Всичко започва със слухове за поредната пандемия, идваща от Китай. После случаите на заразени главоломно нарастват и онова, което е изглеждало като раздвижване на криминалния контингент или наченки на революция, не след дълго се оказва нещо далеч по-страховито. Изправено пред едно ужасяващо бъдеще, човечеството е принудено да приеме логиката на световните правителства и да се сблъска със събития, които ще подложат на изпитание както здравия му разум, така и чувството му за реалност."

Това, което всъщност представлява книгата е нещо като сборник с разкази на очевидци, на оцелели от сблъсъците със зомбитата. Героите са разпръснати из целия свят, като във всяка глава разказвачът предоставя кратко описание на съответния човек и мястото, където протича интервюто. Някои от вас може би вече се досещат каква опасност грози подобна структура на разказа. Как запазваш интереса на читателя при положение, че имаш десетки персонажи за които не знаеш почти нищо и за които общо взето не ти пука. Точно тук беше явно моят проблем. Аз очаквах забавление, а не сериозен анализ на една глобална катастрофа. Качествата на книгата се крият в детайлите, в атмосферата и крайната поука, а не в безумния екшън (който на места също присъства).

Проблемът основно идва от предразсъдъка, че четеш роман, защото ако това беше сборник с разкази, и беше рекламиран като сборник с разкази, положението щеше да е по-различно. Самите истории са разказани чудесно и остават за дълго в съзнанието ти. Има оригинални идеи - зомбита в космоса, под водата и евентуалната реакция на Северна Корея. Проблем, който не мога да простя обаче, е че гласът на автора е твърде изпъкващ и непроменлив. Той стои зад всяка история, говори от името на всички герои. Щеше да е далеч по-готино, ако имаше някакво разчупване.  

Книгата е едно изследване на реакцията на света, поставен пред своя край. Обърнато е внимание на икономическите, политическите и културни последствия. Всъщност, книгата е много по-насочена към глобалната картина, индивидът сякаш остава на заден план. Виждаме как реагират различните характери, и как възприемат този апокалипсис - за едни е наказание, други намират утеха, а трети се борят и преодоляват всички пречки, които се изпречват на пътя им.

Преди всичко, книгата е насочена към американците. Обсъжда се тяхната изолираност и неподготвеност, натяква се, че трябва да се засили националната сигурност и да се намали бюрокрацията. Разбира се, имаме вечните теми за екологията и здравеопазването.

Рисунките на Петър Станимиров са жестоки и допринасят толкова много за атмосферата, че след време в съзнанието ви остава някаква комбинация между разказа и илюстрацията.

Да обсъждам ли изобщо разликите с филма? По-лесно би било да се обсъждат приликите, защото те се броят на пръстите на едната ми ръка. Просто казано, ако търсете екшън, развлечение и Брад Пит, пуснете си филма, но ако се интересувате от по-задълбочен анализ... знаете.





Издателство: Изток-Запад

Други рецензии:
Книголандия
Книжен Жор
Книгозавър
Литературата Днес