"Зовът на кукувицата" - Робърт Галбрейт

Започвам направо: чудесен детективски роман! Чу-де-сен, направо съвършен. Е, вярно, не разбирам кой знае колко от този жанр, но поне според малкото изисквания и очаквания, които имах, бях наистина очарован. Ето и официалната анотация:

Когато супермодел с купища проблеми пада от заснежения балкон на своя апартамент в Мейфеър, богаташкия център на Лондон, всички решават, че става дума за самоубийство. Само брат ѝ не е убеден в това и се обръща към частния детектив Корморан Страйк с молба да разследва случая. Страйк е ветеран от войната, травмиран както физически, така и психически, а животът му в момента е пълен безпорядък. Това разследване му хвърля спасителен финансов пояс, но цената, която плаща в личен план, е твърде висока: колкото повече дълбае в сложния свят на младия модел, толкова повече се сгъстяват тъмните краски около него и ужасни опасности го дебнат отвсякъде...

Още от първия абзац ми стана ясно, че си имам работа със завършен писател. Кратко, точно, ясно, грабващо и достатъчно описателно, за да създаде нужната атмосфера, писането е на много високо ниво. Може би българските автори имат нужда да четат повече детективски романи, за да успеят най-накрая да приковат вниманието на читателя. Книгата е истински пейдж-търнър, като естествено, кратките глави, толкова характерни за жанра, имат голям принос за това.

В повечето детективски романи, имате чаровен, мистериозен и ироничен гъзар, с дълъг шлифер и борсалино, който безкрайно отегчено пуши цигари, докато в офиса му не влиза мадама с червена рокля. Е, образът на Корморан Страйк няма нищо общо с това. Той е висок, едър, непохватен и бездомен, защото току що се е разделил с дългогодишната си приятелка. Няма как веднага да не му симпатизирате. А секретарката му - Робин е нещо като алтер его на самата Роулинг, която известно време е работила на подобна длъжност. Робин е примерно, спретнато, току що сгодено момиче, което бързо се хвърля във вълнуващия живот на криминалните мистерии. Двамата се допълват чудесно, изградени са като пълнокръвни хора, които неусетно ви стават приятели и с нетърпение очаквате следващата сцена, в която ще имат диалог.

Мисля, че в горния абзац издадох неволно тайната, но за тези, които са се зачудили, Робърт Галбрейт е псевдоним на писателката Дж. К. Роулинг, която се е опитала да избяга от "проклятието" на известността и да публикува поредицата си за Корморан Страйк, разчитайки единствено на литературтните си способности. В крайна сметка обаче, точно те са това, което я издава. След 10 романа няма как да не пишеш като звяр и това се забелязва (особено когато редакторът и издателството са същите).

Чел съм само първата книга от поредицата "Хари Потър", която страшно ми хареса, но тогава съм бил едва на 12-13 г. и не си спомням кой знае какво. Факт е обаче, че името на Роулинг се е запечатало в съзнанието ми като име на детски автор, който не заслужава вниманието ми, а и криминалният жанр по принцип не ми е особено любим, но в случая - пак повтарям - бях изключително приятно изненадан. Препоръчвам! Ако търсите нещо развлекателно, с което да прекарате добре свободното си време, "Зовът на кукувицата е един чудесен избор.

Издателство: Колибри

Други рецензии:
Книголандия
Аз чета

Страница на блога във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

"Човекът, който обичаше кучетата" - Леонардо Падура

Тази книга стигна до мен в най-подходящия момент. От известно време планувах да направя едно задълбочено проучване на Октомврийската революция и последвалите лавинообразни събития, които променят Европа и света, като Троцки, без съмнение, беше фигурата, която най-живо ме интересуваше. Ето - казах си - един човек, който през цялото си съществуване е преследвал социалистическата идея, вярвайки, че тя е единственото решение на належащите проблеми; един абсолютен идеалист, за когото не е позната студената пресметливост на кариериста; изключително начетен, в крак с последните литературни тенденции, неговата критическа проза и до днес е чисто съвършенство. 

С тази качества, Троцки определено се оформя като една от забележителните личности от началото на века. Най-интересният период от живота му обаче, идва в последните 10-15 години, когато пътувайки в изгнание, от държава в държава, прокуден от дома си, революционерът се опитва да балансира между отчаянието и надеждата, търсейки решение за случващите се зверства в Сталинистка Русия . Падура се концентрира точно върху тези години, опитвайки се да ни разкрие света, такъв, какъвто повечето от нас не сме го видели и дори не можем да си представим, че някога е съществувал.

Историята се състои от три повествователни линии: Троцки в изгнание; създаването на неговия убиец - Рамон Меркадер в испанската гражданска война; и спойката между тях - кубинецът Иван, който чува невероятната история на един човек, който обича кучета и решава да я напише във втората половина на века. 

Както вече споменах, Падура е избрал най-драматичния период от живота на Троцки. Период, в който революционерът става свидетел на тоталния крах на неговите мечти и надежди. Русия, под управлението на Сталин бавно започва да се оформя като ужасна диктатура, жестока със своите врагове (били те действителни или изфабрикувани). Троцки получава писма за скалъпените процеси и убийства на негови приятели и познати, взели участие в събитията от 1905 и 1917 - хора, които със своята историческа памет са твърде неудобни за формиралия се тоталитарен режим. Проследяваме пътуванията на изгнаника в Турция, Норвегия и Мексико и ставаме свидетели на всички негови страхове и надежди, които са го вълнували през този период. 

Другата основна линия, която действа като контрапункт, е тази на Рамон Меркадер - убиецът на Троцки. Много малко се знае за тази личност и поради липсата на достатъчно исторически документи, повечето редове в неговите глави са чиста фикция. Падура се опитва да разбере какъв е процесът в превръщането на едно нормално момче, вербувано от своята майка за чистата революционна идея, в хладнокръвен убиец. Кучетата са основен образ в книгата, който не само свързва героите, но и дава обяснение за някои техни действия (кучето на Павлов?). В главите за Меркадер ставаме свидетели и на гражданската война в Испания, през 30'-те години, където дори се срещаме с Джордж Оруел, който по това време е военен кореспондент там. 

Главите с Меркадер и кубинецът Иван не ми бяха чак толкова интересни. Не знам дали това се дължи на факта, че в голямата си част са измислици или на не чак толкова доброто писане, но през повечето време наистина се прозявах. Към средата на романа Меркадер така яко зацикли, чакайки нови разпоредби от Кремъл, че сигурно в продължение на 40-50 стр. нямаше абсолютно никакво развитие. Иван е проекция на самия писател и такива персонажи винаги са обречени да бъдат единствено аватари за четящия, през които той да се докосне до историята. Такива са Ник Карауей във "Великият Гетсби" или "Фред" в "Закуска в Тифани", но да тръгнеш да създаваш драматични ситуация със самия персонаж, неминуемо ще се окаже провал. Просто на никой не му пука за него, той е там да разказва. 

Основното качество на книгата е нейната историческа информативност. Авторът е прекарал цели две години в подготовка, преди да седне да пише и това абсолютно си личи. Направи ми впечатление, че на едно място Падура споменава трилогията на Исаак Дойчер, която толкова много искам да прочета. Ако някой добросъвестен издател чете това, нека се поинтересува от правата, защото на български все още нямаме добра биография на Троцки.  

Но ако търсите някакви сериозни литературни качества, това не е вашата чаша чай. Прочетох някакви отзиви, че романът бил сравняван дори с руските класици. Това, другари и другарки, не може да бъде по-далеч от истината. Ако една книга е над 800 страници и в нея става въпрос за руснаци, това не са достатъчни предпоставки, за да започнем да я сравняваме с титаничните класики, чиито достойнства няма смисъл в момента да изтъквам. Е, Падура не е Толстой и това е ок, макар че книгата можеше да е още по-добра, ако я бяха съкратили със 100-200 стр. Истината е, че не съм чел обемист съвременен роман, който да не ми се стори изкуствено проточен. "Мидълсекс" да се готви за проверка! 

В заключение, бих препоръчал книгата, защото е една чудесна машина на времето, която ще ви покаже г/д реалистична представа за света преди Втората световна война, процесите, които я предизвикват ,и най-вече за живота на Лев Давидович Троцки - човекът, който обичаше кучета. 

Ето и един интересен цитат:

"Нещо прекалено злокобно и отблъскващо трябва да бе подяло съветското общество, щом най-пламенните му певци започваха да се самоубиват с куршум в сърцето, погнусени и отвратени от вкамененото лайно на настоящето. За Лев Давидович беше пределно ясно - това самоубийство потвърждаваше драматично, че са започнали още по-смутни времена, че последните въглени на брака по сметка между Революцията и Изкуството бяха угаснали и, както можеше да се предвиди, на дръвника бе пожертвано изкуството. Настанали бяха времена, в които човек като Маяковски, дисциплиниран до самопогубване, усещаше в тила си дъха на презрението на обсебилите властта, за които поети и поезия предствляваха глупави увлечения, изкривявания, които в най-добрия случай можеха да бъдат използвани, за да утвърждават тяхното всемогъщество, а когато вече нямаше нужда от тях, биваха отритвани."

Издателство: Жанет-45

Други рецензии:

Книголандия

Книгозавър

Страница на блога във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

"Рога" - Джо Хил

Симпатия за дявола

Дяволът винаги е играл важна роля в художествената литература. От Библията, през "Божествена комедия", "Фауст" и "Изгубеният рай", та чак до "Майстора и Маргарита", неговият образ, отново и отново, е намирал път към нашето въображение и внимание. Писатели от всички краища на света са се вдъхновявали от трагичната история на най-красивия херувим, изхвърлен от Небесата, поради своята гордост. Врагът на човечеството и християнския бог, винаги е бил олицетворяван като страшен и лукав персонаж, търсещ начини да купи душите ни. През XIX век образът му започва да се романтизира, докато през последните 100 г. той вече е основна част от популярната култура - интересен антигерой, а не скучно страшилище, което да се конкурира с торбалан. Джо Хил се възползва от тази възможност, за да ни представи своя нов трилър. Може ли младият г-н Кинг да надмине баща си? 

"Игнейшиъс Мартин Периш прекара нощта в пиянство и вършене на поразии. На другата сутрин се събуди с главоболие, притисна с ръце слепоочията си и напипа нещо непознато, чифт топчести заострени издатини. Толкова му беше зле - изнемощял, очите му сълзяха, - че отначало нищо не му мина през ум; мъчеше го такъв махмурлук, че нито можеше да мисли, нито да се тревожи.
   Но докато се клатушкаше над тоалетната чиния, той се погледна в огледалото над мивката и видя, че докато е спал, са му поникнали рога. Наклони се изненадан - и за втори път през последните 12 часа си опика краката." 

Това е цялата първа глава, която както можете да видите, много умело хваща интереса ви и дава доста добра представа какво можете да очаквате. Роман за подрастващи, с фантастично-религиозни елементи. Изреченията са запазени прости и ясни, без излишни метафори и епитети, динамиката на романа е чудесна - имате по-бавни глави, с психологически елементи, редуващи се с приключения и екшън. Разказът се води в трето лице, като в някои глави е използвана ретроспекция, която ни запознава с миналото на героя и създава необходимата емоционална обвързаност, нужна, за да ни пука за него.  

Ок, Иг Периш се събужда с рога, но това ли е всичко? Всъщност... не. Най-интересното е, че всеки, който го срещне, получава неконтролируем порив да си разкаже всички мръсни тайни. Иг намира това за досадно и се опитва да намери решение на проблема, но нещата загрубяват, когато става ясно, че всички в града (дори и родителите му) са убедени, че той е виновен за смъртта на бившата му приятелка. Единствената възможност за Иг е да използва новите си умения, за да разгадае мистерията и да открие истинския убиец. На снимката виждате Даниел Радклиф, който ще изиграе ролята на Игнейшиъс в предстоящата екранизация. 

Едно от най-интересните неща беше точно тази изолираност, с която героят трябваше да се сблъска, след като рогата разкриха истинските мисли на неговите съседи и роднини. Истината е опасен инструмент, който много често може да раздели хората завинаги, може да изкара наяве всички наши срамни желания и да ни запрати в дълбока изолация. Иг трябва да посрещне дори обвинение и омраза от страна на родителите си, което е абсолютната загуба на всяка сигурност и утеха. Този аспект от романа е изключително добре предаден и мисля, че ще отекне силно в младите читатели, които често изпитват подобни чувства. 

Любовна история! Има любовна история - за всички романтици. Тя разбира се е трагична и оплескана в кръв, но въпреки всичко си е любовна история, на която са посветени доста солидно количество глави. По мое мнение тя е съвсем порядъчна любовна история, която в нито един момент не дразни, изпадайки в сантиментални глупости и клишета. Приятелство също има, както и момчешки предизвикателства - всичко това е в раздела с ретроспекцията. 

Една приятелка изказа притеснение, че книгата й изглежда твърде страшна и кървава. Трябва да знаете, че това не може да бъде по-далеч от истината. Романът е предимно психологически, като акцентът пада върху взаимоотношенията между персонажите в него. Фантастичното е само подробност, средство, което да задвижва необходимите механизми. 

"Рога" е всичко, което може да очаквате - праволинейна история, написана с огромно умение, абсолютен page-turner, който ще ви изгуби времето, преди да сте се усетили. 

Издателство: Изток-Запад

Други рецензии:
Елементарно Уотсън
Книголандия

Страниза на блога във фейсбук:: https://www.facebook.com/izumenmartin

"Маверик" - Рикардо Семлер

Историята на успеха на най-необикновеното 

работно място в света

Невежеството е опасна болест, но повечето хора са късметлии, и никога не разбират това, докато тези от нас, които са имали нещастието да се събудят от дългия, летаргичен сън на ограничеността, сега трябва да се сблъскат с огромни количества съжаление и купища пропуснати хубави книги. Не знам къде съм бил и какво съм правил преди три години, но със сигурност не съм обръщал внимание на книжния пазар у нас, защото иначе щях да забележа "Маверик" - книга за една от най-иновативните компании в света. Благодарение на няколко добросърдечни хора, тя в края на краищата стигна до мен. 

"Маверик" е част от поредицата "Шеста кохорта" на издателство "Жанет-45", която цели "да  популяризира живота и идеите на хора с потенциала да прокарват пътища в непроходимото и да чертаят хоризонти в небето". Благородна мисия, която се надявам ще окаже ползотворно влияние върху бизнеса у нас. 

Когато и да пуснете някоя политическа дискусия по телевизията, със сигурност ще чуете как някой демагогства как трябвало да се оправи бизнеса у нас, как всички проблеми идвали от там. Това е любима тема на родните анализатори, които обожават да се въртят в порочни кръгове, а за по-порочен кръг от българския бизнес, просто не мога да се сетя. 

Ще ми простите за това дълго въведение, но поради натрупания опит през последните 5 години, съм стигнал да някои изводи. Най-основният от които е: българските работодатели не могат да ръководят. У нас всичко е на робовладелчески принцип. Отиваш на работа точно на време (ако закъснееш-глоба); гледаш шефа в очите и изпълняваш всяка дума; когато предлагаш идеи - защо се бъркаш където не ти е работата; когато си мълчиш - защо не правиш нищо; и т.н. Няма нужда да описвам повече, защото всички знаете за какво говоря. В тази отровна среда, ние сме се примирили, свикнали сме (както по времето на социализма), че друг свят няма, че няма как да бъде по-добре. Е, Рикардо Семлер не би се съгласил с вас. 

Ако не съм бил достатъчно ясен, книгата е писана от Рикардо Семлер - изпълнителен директор и собственик на бразилската компания "Семко", основана в началото на 80-те. Компанията предлага нефтени помпи, миялни машини, охладителни агрегати за хладилници, миксери и цели фабрики за бисквити. Но това не е основното. Стотици мениджъри от цял свят чакат с месеци, за да имат възможността да надникнат в заводите и офисите на "Семко". Какво толкова интересно има там? Радикалната форма на индустриална демокрация, чието описание ще ви накара да напуснете Земята за малко. 

В компанията на Семлер няма правила. Когато влезете в главната сграда, не ви посреща рецепционист, защото няма такъв. Няма секретарки и лични асистенти; няма специални паркоместа за шефовете, нито отделни помещения за хранене; няма дрескод; часовници; никой не ви виси на главата да следи какво правите и може би най-шокиращото за нас българите - заплатата си я определяте вие. Да, правилно чухте, това не е част от някакъв утопичен роман, а съвсем реална бизнес среда, която все още си съществува в Бразилия. Все още си съществува ли? Колко анемично прозвуча. Годишният доход при управлението на Рикардо се е повишил от 4 на 212 милиона.

Книгата проследява пътя на иновативния собственик от самото начало. Ще прочетете какви трудности е трябвало да преодолее младия Рикардо, за да изпълни мечтите си, защото подобни резултати не се постигат току така. Иска се смелост, креативност, пълна отдаденост и сериозни познания в областта, но пък крайният резултат е неземен. Ето какво пише Рикардо за шокиращото разпределение на печалбата:

"Имаме абсолютно доверие на служителите си. Всъщност с тях сме по-скоро партньори. Като изхождаме от разбирането, че капиталистическото общество трябва да е капиталистическо за всички, Семко има план за разпределяне на печалбата. Но с една особеност. Обикновено компаниите спускат на служителите си такива планове, все едно Господ предава десетте си заповеди на Мойсей. Собствениците решават кой, какво и кога получава. В Семко разпределянето на печалбата е демократично. С работниците сме се договорили за базовия процент, подлежащ на разпределяне - както се оказа, около една четвърт от корпоративната ни печалба. Оттам нататък работниците си организират събрания, на които решават на кого - колко. От тях си зависи. Този метод работи толкова добре, че веднъж на такова събрание, докато се договаряха условията за наемане на нов кандидат за работа, един профсъюзен лидер стана и каза, че не бива да се увеличава заплатата, защото ще натовари финансово компанията."

Те такива работи стават по света, а нашите бизнесмени все още живеят в отминали епохи, където деспотизмът е бил начално право на всеки земевладелец. Разбира се ние не трябва да бъдем наивни, и да приемаме думите на Рикардо като послание от някой Месия. Голяма част от добрината по света се върши с користни цели, а в бизнеса почти винаги е така, но какво значение има мотивът в случая. Важното е, че всички са доволни и работата върви. Харесва ми с какви думи Рикардо завършва книгата си:

"Не, Семко не е пример за подражание - програми, които да вземеш и да приложиш точно, рецепти за участие, производителност и печалба. Семко е иновация. Иска ми се нашата история да накара и други компании да преосмислят себе си и хората, на които дават работа. Да забравят за социализъм, капитализъм, доставки от типа Точно навреме, проучвания на работните заплати и всичко останало и да се съсредоточатвърху изграждането на организация, която ще постигне най-трудното от всичко: хората й да идват с желание на работа сутрин."

Не е необходимо да сте бизнесмен, за да оцените тази книга. Препоръчвам. 

 Издателство: Жанет-45

Други рецензии:

Книголандия

Аз чета

Страница на блога във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

Една чудесна презентация на издателя Манол Пейков: http://vimeo.com/28495893

"Животът на свръхземите" - Димитър Съсълов

Напоследък започнах да се дразня от някои популяризатори на науката, които със своя патетизъм, по-скоро отблъскват публиката, отколкото да я привличат. Точно заради това книгата на Съсълов дойде в най-точния момент. Написана изключително простичко и разбираемо, с достатъчно схеми и обяснителни бележки, тя върши много повече работа от високопарните изказвания на повечето научни популисти, а смиреният тон напомня на незабравимия Карл Сейгън.

Не знам дали се дължи на шрифта и яркостта, но доста време, докато се натъквах на книгата по книжарниците, четях погрешно заглавието. Вместо "свръхземите" четях свръхземните". Което поради неинформираността ми за съдържанието и анотацията, ме караше да мисля, че става въпрос за поредните спекулации с извънземни. Е, не става въпрос за малки зелени човечета, а за планети, които имат потенциала да развият живот.

Книгата е разделена на две части - "Свръх-Земя" и "Извори на живота".

В първата част Съсълов ни запознава с основното устройство на планетите - тези в нашата Слънчева система, и тези извън нея - които той нарича с екзотичното  име "екзопланети". За мен беше супер информативно да разбера какви са разликите между газовия гигант Юпитер и нашите малки "братовчеди" - Меркурий, Венера и Марс, и защо е невъзможно планета, със състава на Юпитер да обикаля близо до звезда. Невъзможно ли казах? Я, погледнете 51 Pegasi b, наречена още "горещия Юпитер", която обикаля слънцето си едва за 4 дни! Оказва се, че това се дължи на феномена "миграция на планетите" - изместване на орбитата, в резултат от образуването на самата планета. Тази нова информация обнадеждава учените, че с наличната тогава технология, те имат възможността да търсят подобни на нашата Земя планети. Оказва, че има и много други.

"Само помислете: имаме изгарящо нажежени планети, върху чиято повърхност пада дъжд от желязо; имаме атмосфери със скорости на вятъра от порядъка на 1800 км/ч, а също и планетни системи с две слънца... Познаваме и извънземен свят, който на всеки три месеца буквално докосва повърхността на своята звезда..." 

След като е хванал интереса ни, Съсълов ни въвежда в същината на нещата. Как да локализираш планета, която е умопомрачително далеч от теб, която не само не свети, ами и околните й слънца заслепяват телескопа ти. Оказва се, че има четири основни начина, които използвайки отношението на масите между звездата и планетата, позволяват откриването на самите екзопланети.

1. Астрометрия - Изместване на звездата, под влияние на друго орбитиращо тяло, като се вземат за фон стационарни звезди.
2.Ефекта на Доплер - Който важи не само за звук, ами и за светлина. Учените наблюдават промени в светлинния спектър, които да им дадат информация за скоростта, орбиталния период и масата на телата.
3.Времеви вариации - Циклични повторения, като тези на пулсарите. Всичко, което се повтаря е някаква сигурност, отправна точка, от където може да се гради
4.Метод на гравитационна леща - Той взима за основа Общата теория на относителността на Айнщайн и изследва измененията на светлината от фоновите звезди, поради гравитацията на наблюдаваното слънце.

Най-полезен е третият метод. Учените започват да търсят пасажи - периодично преминаване на планетата пред централната звезда.

Втората част от книгата се фокусира предимно върху нашата планета. Оказва се, че половината отговори, които търсим на другия край на Космоса, може би се крият под самите ни крака. Строежът на Земята ни, историята на нейното формиране и наличието на подходящи условия за живот, са важни елементи за разбирането ни на екзопланетите. Тоест, трябва да търсим планети със сходни условия за живот, като тези, които са довели до нашата поява. В тази част на книгата намерих една от най-точните дефиниции на живота - "себеподдържаща се химична система, способна на Дарвинова еволюция".

Какво да кажем за самия автор. Той се оказа българин! Професор в Харвардския университет, който не само е блестящ учен, работещ в един от най-вълнуващите раздели на астрономията, ами и пише книги с лекотата на обигран писател. Някой ще ми обясни ли, защо такива хора не ги виждаме често по телевизията? Много бих искал да знам...

"Животът на свръхземите" се комбинира чудесно с "Бледа синя точица" на Сейгън. Втората ни показва колко малки и незначителни сме в целия Космос, а първата ни дава надеждата, че можем да открием събратя, захвърлени като нас в нищото. Разбираема, увлекателна и информативна. Какво повече да иска човек.

Издателство: Изток-Запад

Страница на блога във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

"Гравьор на сънища" - Александър Секулов

Реакцията ми на първата страница от книгата беше: "Какво по дяволите е това?".

Реакцията ми след 30 прочетени страници беше: "Какво по дяволите е това?".

"Гравьор на сънища" е роман, съставен от фрагменти, сборник от три предишни книги на Секулов - "Колекционер на любовни изречения", "Малката светица и портокалите" и "Последната рота на капитан Кок". Всъщност един човек се оплака, че си е купил първите две, но третата е включена директно тук, което си е кофти номер! Вкъщи имам някакъв екземпляр от "Малката светица", който на времето се опитах да прочета, но не успях да намеря никакъв смисъл. Впоследствие разбрах, че това е втора част от някаква си трилогия. Е - казах си - ще изчакам да излязат всички книги, може би тогава всичко ще добие смисъл. Да, ама не... 

Не е като да няма никаква история, но тя се разгръща толкова бавно, на фона на толкова много несвързани със сюжета изречения, че логиката на четящия започва да дава на червено. Книгата е като пъзел, лабиринт, който малко по малко добива форма и вид, но в началото е истински ад, особено за някой, незапознат с магическия реализъм. Не харесвам такива книги, защото те изискват твърде много, изискват най-вече доверие в писателя, а аз нямам доверие на никого, особено на писатели, особено на български писатели. Не знам колко хора ще имат търпението за този прочит. 

Най-дразнещото нещо са метафорите и сравненията, които вместо да създават пространство и грандиозност, напълно задушават анемичните проблясъци надежда човек да разбере нещо. Тези постоянни усуквания на думите дразнят изключително много и правят самия автор натрапчив и високомерен спрямо своята публика. Романът, може би е някакъв експеримент, и той безспорно е интересен експеримент, но през по-голямата част от времето имах чувството, че чета откровени безсмислици. Някои изречения бяха много красиви, но те нямат силата да компенсират останалите.

"Наско Х. живееше сред постоянно заселващи се животни, хора, цветя, бои и птици в къща на висок каменен хълм. Дълго време едни свити за благослов пръсти се носеха из въздуха на работната му стая, предизвиквайки аристократичното презрение на ято райски птици, наказали върху шкафа за приказки, а лилаво глухарче с бронзов грамофон преследваше упорито с елегантно нахалство туба ултрамаринена боя. Мълчаливото условие на стопанина към обитателите бе да не пипат чашата му с прясно мляко сутрин. Често пъти разсеяната маймунка политаше от гардероба с официални спомени към масата с пълната чаша, докато незаспиващ и постоянно възмутен папагал заекваше шумно: "Ммммммляяяяяя-кото!"

За мен "Гравьор на сънища" е интелектуална поза, личен експеримент на Секулов в стила, поетична безсмислица, която много хора ще харесат, без да са разбрали и половината от написаното. В нито един от възторжените отзиви за книгата не видях по-задълбочен анализ или дори аргументация, защо тя е добра и какво представлява. Затрупвайки я с клишета, като "чиста поезия", "изящна", "изумителна", "уникална" и т.н, критиците у нас правят единствено лоша услуга на читателите. За съжаление и аз не мога да ви помогна. Преценете си сами!

Издателство: Сиела

Други рецензии:
Книголандия
Аз чета

Страница на блога във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

"Морелси" - Чайна Миевил

Не знам от къде на къде реших, че книга, в която човечеството пътува с влакове и трепе чудовищни къртици, би представлявала някакъв интерес за мен. Първо на първо, аз харесвам къртиците и това тяхно представяне като злодеи не ми допада. Второ - вече прочетох чудесната постапокалиптична фантастика на Прийст "Преобърнатия свят", където влакът играеше централна роля. Но когато книжните блогъри у нас са толкова единодушни, аз съм техен покорен слуга и чинно се отправям към книжарницата. Е, този път, колеги, ще се съгласим да не се съгласим. 

Романът описва постапокалиптично бъдеще, в което планетата загива, оставяйки предимно запустели земи и голи камънаци, изтласквайки човечеството по разни малки градчета, свързани с железопътни релси. Това е единственият транспорт, тъй като из пустошта бродят опасни чудовища, най-опасните от които са "ужасяващите" къртове, за които вече споменах. Главният герой е Шам - младо момче, което се записва да служи на къртоловен влак. Вече се досещате, че книгата черпи нещо повече от вдъхновение от класиката "Моби Дик". 

Не че "Морелси" е кой знае колко лоша, но когато това е най-доброто, което можеш да кажеш за една книга, то не е много. Главите са кратки и екшънът ни подхваща от самото начало. Това в началото за къртиците беше шега, сигурен съм, добре де, не съм 100% сигурен, но съм доста убеден, че може да се напише добра книга, дори и за такава нелепа тема. Майсторлъкът е в стила, а стилът на Чайна е един такъв... никакъв. Изреченията чисто и просто дразнят със своето построяване, странни патетични отклонения и шокиращи стилистични решения, като това съюзът "и" навсякъде да се пише с английското "&". В началото помислих, че е интересна идея, която вменява чувство за несвързаност и дискомфорт, но след 10-20 стр. ми идваше да псувам. 

Всъщност думата дискомфорт доста добре описва преживяването ми с "Морелси", но не в добрия смисъл. Да вземем примерно "Пътят" на Кормак Маккарти. Там също имаме един порутен и враждебен свят, като атмосферата трябва да вменява сходни емоции като тези тук. Каква е разликата обаче? Кормак успява да го направи чрез богатството на езика, докато Миевил прави грешката да унищожава езика и да прави самото четене трудно. Това според мен е ужасна грешка, присъща за някой арт-експериментатор. Всъщност грешка, която и аз съм правил в по-незрялите си писаници. Имаше момент, когато исках да представя наивността на един персонаж, чрез наивна проза, но в крайна сметка читателят просто попива наивната проза и се изнервя на автора. Тоест, научих по трудния начин, че за да изградиш героя си като наивник, трябва да го направиш чрез богатството и инструментите на езика, което може да е трудоемко понякога, но това е най-добрият път. Е, предполагам, че в ръцете на гениален писател, унищожаването на езика може да доведе до интересни резултати (в "Портокал с часовников механизъм" този метод работи), но в случая Чайна не е гений и романът му не е мястото за такива експерименти. И като заговорихме за гениалност. 

Какъв, за бога, е смисълът да преработваш стари романи? Ок, да приемем, че това е като римейк на някой стар филм. Наистина ли? Имаме ли нужда от римейк на "Моби Дик", "Островът на съкровищата", "Дюн"? Толкова ли са изветрели вече, че не стават за четене? Омир, въпреки че е на хиляди години, не доскучава толкова, колкото книгата на Миевил. Самият мотив е смотан, да започнеш обемна книга, с цел да рециклираш дословно предишни романи. Къде е творчеството в това? Къде е божествената искра на вдъхновението? Каква е ползата за човечеството и защо си губиш времето? 

Като заключение бих казал отново, че "Морелси" е една посредствена книга, от калибъра на "Картата на времето" - книгите са четими и убиват времето, но толкоз. В тях няма нищо интересно и вдъхновяващо, те са просто пълнеж във времето, докато откриете нещо наистина гениално. По-добре си прочетете пак "Моби Дик".

Издателство: Изток-Запад

Други рецензии:

Книголандия

Книгозавър

Книжен Жор

Alexander Popov

Страница на блога във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

"Захвърлен в природата" - Милен Русков

Не "захвърлен в природата", ами захвърлен в добрата литература се оказах, когато преди два дни отворих за първи път втория роман на Милен Русков. Обстоятелствата така се наредиха, че започнах с "Възвишение", и сега карам назад, като естествено очакванията ми бяха нивото на писане да пада. Какво се оказа обаче. Книгата не само по нищо не отстъпва на последната, ами изпъква със съвсем самостоятелни качества. Рецензията се получи малко по-дълга от обикновено, за което ще простите, но толкова рядко се случва нещо наистина да ми се хареса, че не успях да сдържа пороя от думи. Накрая можете да прочетете и кратко интервю с автора, който беше много любезен да отговори изчерпателно на няколко мои въпроса, свързани с процеса на работа.   

Историята в "Захвърлен в природата" се разказва от Гимараеш да Силва - фикционален герой, помощник и ученик на действителния севилски доктор Монардес, който през 1574 публикува своя трактат "Historia medicinal de las cosas que se traen de nuestras Indias Occidentales", чрез който популяризира използването на тютюн за медицински цели. Гимараеш започва книгата, като обяснява, че целта му е да опише лечебното въздействие на тютюна върху над повече от 30 болести. Чрез своя герой, Русков ни отвежда на пътешествие до Англия, среща ни със Сервантес и бръснаря Фигаро, и ни разкрива света и нравите през онази епоха, които може би ще ви се сторят доста познати. 

Първото нещо, което ви прави впечатление в книгата е стилът. Той е непринуден, изреченията се редят леко, а объркания и хаотичен глас на наивния разказвач придава онова чувство за хумор, което грабна повечето хора във "Възвишение". Интересното е, че Русков така си е подредил нещата, че неговия глас тотално изчезва. Вие не четете книгата на Русков, а тази на Гимараеш. Влизате в неговата глава, ставате свидетели на спонтанните му реакции към всичко, което се случва, а понеже той е младо момче, повечето от тези реакции са непохватни и напушват на смях. 

Гимараеш е ученик, той попива всичко, което неговият ментор - доктор Монардес прави и говори. Когато обаче той попие дадена информация, вие виждате и неговото тълкование, което е базирано предимно върху сбор от средновековен мистицизъм и недоразбрана наука. Всъщност Гимараеш е един чудесен пример за средния европеец от тази епоха. Дори самият доктор Монардес, нищо че е учен човек, споделя същите слабости, макар и в по-малка степен. През XVI век Ренесансът е бил ренесанс за малка група от хора, предимно творци и интелектуалци, докато масите са тънели в мизерия и незнание, сходни с тези от Средновековието. Разбира се, научният метод започва да се оформя, но той ще бъде систематизиран и обяснен от Ф. Бейкън години по-късно. 

Типичното за епохата, която Русков е избрал, са географските открития и внасяните от Америка подправки и билки. Всичко екзотично се е приемало с любопитство и/или боязън, а на някои билки са се приписвали направо чудотворни свойства. Забележително е, как д-р Монардес е вярвал, че е открил панацея в лицето на тютюна, и до края на живота си е застъпвал неговите огромни лечебни свойства. На нас ни се струва абсурдно, но такива са били пътищата по които човечеството бавно е преминавало. Русков чудесно се възползва от тези абсурди. 

Природата не случайно е спомената в заглавието. Тя е основен персонаж в книгата - хаотична, жестока и неукротима, разполагаща с човешките животи, както сметне за добре. Ако искаш да опишеш тази страна на живота, какъв би бил най-добрият начин да го направиш? Кои хора са най-близо до бруталната природа, опитващи се да я разберат и насочат в определена посока, ако не учените, и още по-специално лекарите. Русков е писал книгата си след тежко прекарано заболяване, което без съмнение е оказало влияние и върху творбата. Лекарите днес не разбират огромна част от заболяванията и действията на предписаните от тях лекарства, а си представете какво е било преди 4 века. 

"И ти някак си се въртиш в тоя широк и бавен вихър. Захвърлен в природата, би казал Пелетие. Тя е можела да те направи и иначе. И самовлюбените същества наоколко - тя е можела да ги направи и иначе. Но не е пожелала. В нея е коренът на всички неща, първата и последната точка, тайният курс на нещата, тайният им смисъл, и всичко, което действително има значение. Или може би не, все пак? Може би има и още нещо? Едва ли. Но пък, от друга страна, кой действително разбира природата? Кой може наистина да каже какво има в нея? Какво я мъчи, какво я радва, какво става в главата й и къде изобщо е тя? Дори медиците не я разбират. Никой не я познава докрай. Не я познават и до средата. Бутат се, умуват нещо в подножието и, мерят планината с два пръста."

Неравнопоставеност,  бедност, мизерия, болести, корупция, бюрократично безсилие - това също са теми, засегнати в книгата. На места Испания напомня подозрително много на България. Вижте простото обяснение на Гимараеш, защо испанците тачат повече кравите, отколкото жените си. 

"Ако жената на един селянин умре, той все още може да яде кравите си. Но ако кравите му умрат, той не може да яде жена си. Не и в Испания, във всеки случай. И тогава той изпада в глад, грози го най-тежка бедност. Бедността прави с човека чудовищни неща. Тя го превръща във върколак, във вампир, той губи човешкия си облик и изпада обратно в робството на природата, от което с всички сили се мъчи да се откопчи. Но не можеш да се откопчиш, ако си беден. А никой не иска да бъде върколак или вампир. И не само заради вечния живот, че ще погуби душата си и пр. Най-малко заради това. А защото тези неща правят живота много по-труден. Ужасно трудно е да си беден. Аз дори се съмнявам, че животът изобщо си заслужава да се живее, ако си беден." 

Или пък когато лекарите и общината се облагодетелстват, преувеличавайки опасността от чума.

"И най-сетне най-критичното звено във веригата, самите севилски граждани, също бяха доволни. Обикновено те са стиснати като къртичи задници, но сега бяха много уплашени и поради това не пестяха парите. Майката му е да ги уплашиш. Ще ходят с насрани от страх задници и с празни джобове, но благодарни, че са живи и здрави, че някой се грижи за тях. Ето защо сега те бяха много доволни да видят, че се вземат енергични и конкретни мерки за тяхната защита. Тък наречената публика, Пелетие. Тя е най-голямата златна мина от всички. Дори в Америките няма толкова злато."

Прекалих с цитатите, този е последен.

"Разбира се, бедните в Севиля не са като тези на много други места. А са далеч по-добре - Сервантес е прав. Но са бедни все пак. Парите не им достигаат и те живеят в нещо като полуробство. Защо? Защото се съгласяват да живеят така - това е главната причина. Ако, както казваше д-р Монардес, престанат да се кръстят и вземат една тояга, нещата ще започнат бързо да се променят. Но те са се оставили да бъдат поробени от парите така, сякаш те са част от природата, неизбежни като нея. Каква глупост! Природата може да е всякаква, но поне е всемогъща - о, наистина!, - огромна, всесилна и несломима, а парите са жалки лайна, жалка човешка измислица, рехава отвътре като всички останали. Но и хората са жалки, затова и дават такава власт. Щом толкова много хора се съгласяват да живеят така, явно си попаднал на някакво сметище. Те може би си мислят, че рези неща стават с добро. Но на тоя пропаднал свят нищо не става с добро, абсолютно нищо, не и от важните неща. Важните неща стават със сила или измама, или и двете, но не с добро. Добротата само умножава  лайната. И така, сред доброта и много мъдруване, си минава обикновеният живот на обикновените хора, те го преживяват в бедност и лишения, радват се на туй-онуй, а после най-обикновено умират, и с това всичко свършва. Нищо особено."

Има още един абзац, който много харесах, но ще ви го спестя. Той е за необходимостта от силна воля, ако искаш да бъдеш наистина добър в нещо, ако искаш да не тънеш в посредственост, както повечето хора. Разбира се, това звучи адски клиширано и преексплоатирано, но Русков го е написал оригинално и живо. А и самата книга е свидетелство за силата на тази проста истина. Разберете, личи си, страшно много си личи, когато един писател се е подготвил сериозно и е хвърлил много усилия в работата си. Личи си от километри, както и обратното. 

На много места се сещах за Умберто Еко. Е, Русков не задълбава чак толкова, а и в българските условията ми се вижда трудна работа един писател да си позволи 5-6 години проучване и писане на роман. Но все пак, ако трябва да посоча най-добрият ни писател в момента, това без съмнение ще бъде Милен Русков. 2/3 от книгите му вече са в раздел "любими", остава и "Джобната енциклопедия" да не ме разочарова, и това ще се превърне в 100% любим автор. Надявам се да продължава да пише и да ни дари с още много романи, като аз лично, може би бих искал да прочета една по-конвенционално разказана история. 

Тъй като г-н Русков беше много любезен да отговори изчерпателно на няколкото въпроса, които му зададох свързани с процеса на работа, реших, че ще е полезно и приятно за всички, да публикувам цялото интервю тук. 

Как точно се спря на д-р Монардес?  

- Аз си спомням с голяма любов за тази книга, може би защото съм я писал с такова чисто удоволствие и лекота. Започнах да пиша книгата вследствие на една статия за тютюна в Енциклопедия Британика, която четях нелегално благодарение на един backport, през който се влизаше в нея от сайта answers.com - този backport впрочем е отдавна затворен. Говоря за пълния текст на Британика, а не за студентската версия. Там бяха пуснали като куриози няколко статии от първото издание на Британика от втората половина на XVIII в. и една от тях, редом със статията "Когато Калифорния беше остров" (понеже там се твърди, че Калифорния е остров!!!), една от тях беше и статията за тютюна, където се възхваляваха неговите лечебни качества. Не можах да повярвам на очите си, когато четях тази статия! Там пишеше точно обратното на това, което нас са ни учили дълги години! Без съмнение онези хора са били в грешка, но тази грешка беше много забавна и точно този абсурд породи у мен интереса към тютюна. Историята се оказа грамадна, това е велика история! Не знам дали си даваш сметка, че тютюнът е най-популярното растение в света. Той е по-популярен от чушките, доматите, картофите, боба, ориза и пшеницата. Някъде може да не употребяват чушки и домати, но употребяват тютюн. Това ми се видя страшно многозначително. То е грандиозен символ на нещо, което ми е трудно да формулирам, защото всяка формулировка би обеднила многостранното му, сложно значение, но във всеки случай това е нещо мрачно и невесело, нещо абсурдно, което не говори никак добре за човешкия род, за човешкия ум. Що за свят и що за раса е тази, при която тютюнът може да стане най-популярното растение?! В самото начало, в самия корен на тази грандиозна абсурдна история стои д-р Монардес, испанският лекар от Севиля, живял през XVI в., който на практика вкарва тютюна в Европа, популяризира го чрез своя трактат за неговите вълшебни лечебни свойства (както той е смятал), публикуван през 1574 г. в Испания и след това много бързо преведен на водещите европейски културни езици. Така тютюнът става част от лечебния арсенал на лекарите, които започват да лекуват с него 36 болести, предписват го на най-различни хора и по този начин го разпространяват сред всички слоеве на населението в Европа. Не можех да пропусна такъв човек като д-р Монардес, аз обичам този тип двусмислени герои, за които накрая се чудиш какво да кажеш. Д-р Монардес, напълно забравен днес - с изключение на една малка улица в Севиля, на която е живял преди 500 години, - всъщност е сложил началото на тази грандиозна история на тютюна. Само с индианците и европейските моряци нищо нямаше да стане. Докторът е нейният същински баща, основоположник и първодвигател. 

Как се подготви за книгата? Търсил ли си примерно неща от самия Монардес?   

- Да, чел съм част от трактата на д-р Монардес за тютюна, преведена на английски (всъщност целият трактат е преведен на английски още през 1577 г. от Джон Фрамптън, който също е герой на тази книга) и публикувана на сайта на една голяма тютюнева компания, заедно с много други факти от историята на тютюна.

Героите и темите доста се приближават до тези от "Възвишение", където те сякаш придобиват по-завършен и пълен вид. Чувството за хумор и стилистиката също са подобни. По-лесно ли е за теб да разказваш по този начин? Защото някои от засегнатите въпроси са доста болезнени и дори трагични.

- Има известна прилика между героите на двете книги, но не бих казал това за темите. Темите са много различни. Разбира се, има неща, които преминават от книга н книга, просто защото и двете книги съм ги написал аз, а човекът е стилът, както казват. Но разликите между двете книги са не по-малко от приликите. По-скоро са повече. Общото между тях е в общия дух и стил на трагикомедията. И двете книги са трагикомични. Трагикомедията, както показва и името й, но понякога е нужно да се изтъква очевидното, не е просто вид смешка, а съчетание на трагедията и комедията. То се изразява в умението да разказваш по смешен начин трагични неща. Аз харесвам много трагикомедията, смятам това за най-високия жанр в литературата, за най-сложното умение. То и се среща много рядко, тъкмо защото е толкова сложно, а е сложно, понеже представлява умение да се разказва едновременно на два плана, на два пласта, които при това са противоположни - комедията и трагедията. Трябва да си добър и в двете тези стилистични тоналности - много рядка работа. Аз винаги съм харесвал най-много точно този тип рядко умение, той съвпада с моя естетически идеал и поради това аз самият винаги съм се опитвал да пиша такива книги. Оттам и чувството ти, че героите и темите в двете книги доста си приличат. Всъщност, обратно, те са доста различни. Но трагикомедията обединява и двете книги, тя е общият им стилистичен ключ, който в един по-конкретен план минава през иронията - понеже тъкмо иронията е конкретното проявление на това умение да се казват две неща наведнъж: едно, което се изказва пряко, и друго, което се подразбира и много често е тъкмо обратното. Иронията и трагикомедията са общата тъкан на двете книги. Иронията е частното, конкретно проявление на тази двусмисленост, трагикомедията е нейната дълбоко залегнала протяжност; трагикомедията е нещо като протяжна ирония. Бих сравнил това с планинска верига под повърхността на океана, която отвреме-навреме избива отгоре като острови. Тези острови са иронията, дълбокият им носещ масив е трагикомедията. Така е поне при мен, такъв е моят стил. И той е еднакъв и в двете книги.

Издателство: Жанет-45

Други рецензии:

Книголандия
Литературата днес
Откъс от книгата: http://liternet.bg/publish14/m_ruskov/zahvyrlen.htm

Страница на блога във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

"Бледа синя точица" - Карл Сейгън

Карл Сейгън е много мой човек! Книгата му "Свят, населен с демони" беше един от първите умоповдигачи, които се притекоха на помощ на моя закърнял и тровен години на ред, с религиозна пропаганда, ум. Няма нужда да казвам нищо повече. Този човек изпълнява с абсолютно съвършенство и яснота своята роля на популяризатор на науката и рационалното мислене. Той е един от първите и най-уважавани учени, които се захващат с нелеката задача да поднесат на масите даровете на науката. Дарове, които твърде дълго са прашасвали по рафтовете на студени и асоциални професори, на които никога не им е пукало, какво е всеобщото състояние на обикновените хора. Сейгън проправя пътя и за много други - Ричард Докинс, Нийл Тайсън, Мат Ридли, Боб Бърман.

"Бледа синя точица" е книга за човешката незначителност, за нашето смехотворно малко участие във Вселената. Книгата е публикувана през 1994 и се явява нещо като продължение на смазващо яката класика "Космос" от 1980. Не мога да повярвам, че вече са минали цели 20 години от 1994, а и в самата книга няма да откриете нищо, което да звучи архаично и отживяло. Всички книги на Сейгън са така. Това се дължи на непреходните теми, с които той се занимава и с огромното внимание, което отделя на историята на научното мислене и миналото на човешката ни цивилизация. По този начин няма как да сбъркаш. 

Сейгън започва книгата си с малко история и предположения. В миналото хората масово са вярвали, че са специални, че светът, в който живеят е уникален и създаден единствено за тях. Е, разбира се, днес също много хора вярват в подобни глупости, но тогава е било наистина повсеместно. Това преди всичко се е дължало на християнската вяра, която ни учи, че човекът е в центъра на всичко - от грехопадението, до изкуплението и личния Бог - всичко цели да обслужва нашите нужди от утеха и смисъл. Но как се е развил този наш начин на мислене? Кое ни е подтикнало да приемем, че сме толкова уникални? Сейгън предлага две доста прости и очевидни причини - гордост от човешките постижения и страх от тези, които ще почукат на вратата ти, ако си твърде свободомислещ. Предимно това е била римската инквизиция, чийто зверства бяха нагледно описани в "Свят, населен с демони". Горещо ви я препоръчвам!

Следващите редове са въздействаща и премерена до съвършенство проза, която унищожава всичките ни погрешни претенции за уникалност. Сейгън е безкомпромисен.

   "Погледнете тази точица. Това е тук. Нашият дом. Това сме ние. Всеки, когото обичате, всеки когото познавате, всеки, за когото сте чували, всяко човешко създание, съществувало някога, е изживяло живота си тук. Изворите на нашите радости и страдания, хиляди религии, идеологии и икономически доктрини, всеки ловец и събирач, всеки герой и страхливец, всеки създател и рушител на цивилизации, всеки крал и селянин, всяка млада влюбена двойка, всяка майка и всеки баща, всяко дете, изобретател и изследовател, всеки учител по етика, всеки корумпиран политик, всяка суперзвезда, всеки върховен лидер, всеки светец и грешник в историята на нашия вид са живели тук - на тази прашинки, огряна от слънчев лъч. 

   Земята е една малка сцена от голямата космическа арена. Помислете за реките от кръв, пролети от всички онези генерали и императори само за да могат славно и триумфално да станат мимолетните господари на късче от една точица. Помислете за безкрайните жестокости, упражнявани върху обитателите на едно ъгълче от този пиксел и почти незабележимите обитатели на някое друго ъгълче - колко чести са техните разбирателства, колко настървено се стремят да се избият взаимно и колко пламенна е тяхната омраза. 

   Това наше позьорство, въображаемото ни чувство за собствена значимост, заблудата, че заемаме някакво привилегировано място във Вселената, се стопяват в това петънце от бледа светлина. Планетата ни е самотна точица в безбрежния космически мрак. При цялата ни невзрачност пред тази необятност няма и намек от надежда, че отнякъде би могла да дойде помощ, която да ни избави от самите нас."

Книга, отчайващо важна и необходима, която ще ви разведе на разходка из познатия космос, която ще насочи камерата към тази бледа, синя точица, към този малък пиксел и ще ви прошепне "Това е тук". И всичко, което човек може да направи е да замълчи за момент, да потръпне от мащаба на Вселената и най-после да допусне това красиво смирение, което винаги е било неотменна част от думите на Сейгън, да го обземе завинаги. 

След няколко дни по National Geographic България тръгва reboot-а на "Космос" - оригиналната телевизионна поредица, която през 80'-те е водена от самия Сейгън. Тя става абсолютна класика още с излизането си. Продуцент в случая е отново неговата съпруга - Ан Друян, а водещ - небезизвестния Нийл Деграс Тайсън. Ето и официалния трейлър:

Издателство: Изток-Запад

Други рецензии:
Книголандия

Страница за харесване: https://www.facebook.com/izumenmartin

"Картата на времето" - Феликс Палма

До сега поредица "Magica" на издателство Изток-Запад ме срещаше с обладани от духове къщи, кървава сеч и средновековни мистерии. Беше въпрос на време да стигнем до викторианската епоха, с всички нейни предимства за един писател, като Джак Изкормвача, индустриализацията, електричеството, скандализиращите нови изобретения и началото на научната фантастика, като жанр. В края на книгата обаче, аз се питам дали да завъртя една двойка на г-н Палма, или все пак да препоръчам книгата му, с риск да ме намразите след часовете, прекарани със сериозните 500 стр. Е, надявам се с тази рецензия да подредя мислите си, и да ви отведа до някакъв обективен извод.

Историята започва със самоубийство, или по-точно с размисли за такова. Разбира се, то е породено от любов. Как иначе? Намираме се в края на 19 век, и макар романтизмът да започва да отстъпва на реализма, в младите сърца огънят му все още се е запазил. Андрю Харингтън е богат и отегчен младеж, който по случайност се влюбва в портрета на проститутка. Братовчед му Чарлс му показва къде може да я открие, и след няколко страници аферата върви с пълна пара. Разбира се, както вече може би се досещате, няма как да има проститутки в Лондон, в края на 19 век и да не се спомене Джак Изкормвача. Съжалявам за спойлера, но няма как да продължа, без да спомена, че мадамата умира и Андрю изпада в дълбока депресия, която го отвежда до револвера на баща му. В този момент братовчедът Чарлс отново се намесва и споменава една друга възможност. Пътуване във времето!

Тук в историята се намесва Хърбърт Уелс, който тъкмо е написал романа си "Машината на времето", покрай който тръгва слух, че самият автор разполага с такова устройство, което може да изпраща хората напред и назад във времето. Отчаяният младеж само това и чака. Възможността да се върне и да убие Изкормвача, преди той да нанесе смъртоносния удар върху любимата на Андрю, изглежда като чудодейно спасение. Ще спра тук, за да не издавам повече мистерии. Авторът през цялото време балансира реалното с измисленото, за да ви кара да се питате дали наистина някой пътува във времето, или това е просто една илюзия. За мен такива "мистерии" не са особено важни, защото не виждам особен смисъл да чета 500 стр. за да разбера нещо толкова елементарно. Нека да хвърлим поглед върху по-основните аспекти на една книга. 

Персонажите са ужасно плоски и повърхностни, въпреки че им се отделят предостатъчно страници. Андрю е влюбен... и ядосан, защото любовта на живота му е убита?!? Друго не мога да ви кажа за него. Братовчедът Чарлс е наперен и самоуверен, обича научната фантастика и е женен за някаква жена, която има 2-3 реплики. Това е! Уелс получава изненадващо много страници, даже е главен герой в последната част на романа, но лично аз не прочетох нищо, което да го изкара от клишето на чудатия учен-писател, който никой не разбира. Общо взето, скучни работи, които сте гледали по 100 пъти. 

Гледали, да, защото книгата е като сбор от много филми. Сякаш Феликс е гледам "От Ада" с Джони Деп, а след това е прочел няколко романа на Уелс и е решил да драсне едно романче, свързано с пътуването на времето. Признавам, че идеята е интригуваща, но реализацията е доста посредствена. Гласът на автора е там през цялото време, той дори се обръща към нас, остроумничи и направлява цялото действие. Това е похват, който се използва предимно за детски книжки ("Хобит" например) и винаги придава лековатост на повествованието. Не мисля, че това е удачен избор за мрачните мистерии на кален Лондон. 

Представете си началото на XX век. Изобретенията са на всеки ъгъл, но народът е все още прост и необразован. Изобретенията се приемат без разбиране на науката зад тях, те са като мистериозни уреди, спуснати от Олимп. Поради тази причина масово се появяват и измамници (тема, чудесно разглеждана в романа "Престиж"), които залъгват хората с какви ли не врели-некипели, от пътуване във времето до разговори с мъртви. Все пак в тази епоха се появява и развива и най-голямата илюзия-киното. Разбирам защо периодът е толкова интересен за автори на научната фантастика, но не може да се лежи само на готина идея. Трябва сериозна подготовка, трябва четене и изграждане на сложни и интересни персонажи. Другото е чиста посредственост. 

Не искам да звуча като задник, защото в крайна сметка прочетох цялата книга. Авторът г/д има чувство за мяра и не позволява отегчението да достигне непримирими висоти. Има доста ненужни страници, но пък и динамика не липсва. Мистериите са готини и поддържат интереса до самия край, така че спокойно бих казал, че това е един добре построен роман, който би ви разведрил и пренесъл в друго време, и който си заслужава да прочетете, вместо да гледате някакви бозави филми примерно (знам, че тук не влизат такива хора, но аз все пак да си кажа).   

Издателство: Изток-Запад

Други рецензии:

Книголандия

Страница за харесване: https://www.facebook.com/izumenmartin

"Подсъзнателното" - Ленард Млодинов

Спомняте ли си как във филма "Inception", когато влизаха в нечий сън и започваха да променят твърде много ландшафта, заобикалящата ги среда реагираше агресивно. Е, те това е подсъзнанието. Съжалявам за това отклонение, но винаги се сещам за тълпите хора, които ядно погват Леонардо и компания, които неблагоразумно са свили града им като сърма. 

Темата от край време ми е интересна, тъй като си мисля, че когато човек пише художествена литература, използва най-вече тази част от съзнанието си. Естествено, тук имам предвид бързото, спонтанно писане, след което авторът трябва да дешифрира китайските си йероглифи и да редактира стотиците грешки, но да... такъв е суровият живот на някои писатели. 

Млодинов започва книгата си с глава, посветена изцяло на новите разбирания за подсъзнателното, които от Фройд насам са претърпели изключително голямо развитие. Юнг е цитиран на няколко места, защото определено е прозрял някои истини, но модерната епоха и възможностите, които ни дават компютрите и технологиите ни позволяват да изследваме човешкия мозък както никога преди. Какво обаче ще открием и дали то ще се хареса на всички?

"Вече е напълно изяснено, че в рамките на тази двупластова система подсъзнателният пласт е по-базисният. Той се е развил рано в хода на еволюцията ни, за да задоволява основните потребности на функционирането и оцеляването, на възприемането и безпрепятственото реагиране на външния свят. Той е стандартната инфраструктура на всеки гръбначен мозък, докато съзнателният пласт може да бъде разглеждан като допълнителна опция. Всъщност, докато повечето животински видове, различни от човека, могат да оцеляват и го правят без никаква или почти никаква способност за символно мислене, никое животно не може да съществува без подсъзнание." 

Импулси, навици, обстоятелства - всичко това сякаш ни принуждава да извършваме определени действия, като за съзнателните такива остава съвсем малко място. Млодинов показва нагледно, с примери, защо нашите възприятия не могат да бъдат основа на обективност. Зрението ни е непълно, паметта ни е ненадеждна, способностите ни да преценяваме хората по външния вид са под всякаква критика, а във всички случаи, мозъкът ни играе ролята на едно малко дете с флумастер, което свързва точките пред себе си. 

Не знам за вас, но аз винаги малко се стряскам, когато си помисля, че по-голямата част от живота ми всъщност не е в моя съзнателен контрол. А може би това трябва да ни успокои, може би ограниченията и предвидимите източници на мотивация ще ни помогнат в бъдеще, за да бъдем по-рационални. Във всички случаи, трябва да прекрачим бездната на страховете си и да посрещнем с готовност резултатите от научните изследвания. "Подсъзнателното" на Млодинов е един чудесен старт. 

А за по-заинтересованите, ето едно видео, в което се споменават повечето въпроси,
разисквани в книгата:
 

Издателство: Изток-Запад

Други рецензии: Изборът на Пи

Страница за харесване: https://www.facebook.com/izumenmartin

"Imperium" - Алберто Анджела

Забравете за скучните часове по история, които сте проспали, докато някоя лелка ви дърдори с монотонен глас на главата. Забравете безумната скука, съпътстваща запомнянето на дати, които всъщност за вас не са нищо друго, освен странни поредици от числа. Оставете се във вещите ръце на Алберто Анджела, който ще ви разведе на една разходка през обширните земи на Римската империя от II век, когато тя е в своята най-голяма териториална мощ. 

Книгата е нещо като документален филм от History channel, смесен с епизод на сериала "Рим". В предишната си книга, Анджела проследява един ден в древен Рим, като разказва за живота в столицата час по час, спирайки се на основните занимания и проблеми, които са възникнали по това време. Е, в Imperium нещата придобиват по-глобално измерение. В случая проследяваме пътя на една монета, която минава през цялата империя - от Лондон и Париж, през Испания, Египет, Индия и Месопотамия, връщайки се обратно в Рим, където е изсечена. Различни са и хората, които ще сложат ръка на монетата - от богати и свободни люде, до роби и войници. 

Анджела избира II век и император Траян, защото това е общо взето зенитът на Римската империя, а за самия император не се говори сякаш достатъчно. Може би това е съдбата на добрите управници - да бъдат запомнени с два-три реда в учебниците по история. Тъй като не си сгафил ужасно много, не си клал наред други народи и не си бил публично екзекутиран, от теб става едно съвсем незабележимо императорче. Уважение може да се намери единствено в очите на историците. Всъщност Анджела е палеонтолог, с безброй познанства сред археолозите, което е един безкраен източник на материал за книгите му. Почти всички герои в Imperium са съществували, носели са същите имена, имали са същите професии и съдби. Просто авторът си позволява лека свобода, за да вмести историята на своята монета. 

Анджела е добър разказвач, който понякога съвсем се увлича в описания на улици, къщи и тайнствени персонажи, които скитат по древните пътища. Разказът започва с жена, която търси помощта на магьосница, за да се отърве от съпруга си, който не обича. Явно това е било честа практика, защото около извора на Анна Перенна са открити малки статуетки, които са били използвани за тези вуду-ритуали. Изработвали са го от тесто и мляко, като повечето са намерени с пречупени крака (защо ли?).

  "Наблюдавайки обаче статуетките, откриваме следи и от други ритуали. Върху една от тях са издълбани магически букви по тялото и дълбок отвор на главата. Лесно можем да си представим какъв е бил желаният ефект върху жертвата.
   Статуетката, която изненадва най-много, е тази на човек, обвит от спиралата на голяма качулата земия, която го хапе по лицето. В помощ на "хватката" на змията е поставена метална пластинка, която обгръща жертвата. Сякаш това не стига, втора метална пластинка с проклятия е закована върху тялото. Един от пироните пробива пъпа, другият стъпалата."

You've gotta love the romans... 

След тази романтична история ставаме свидетели на самото изсичане на монетата, което ми беше безкрайно интересно и образователно. Авторът символично поставя чука и клещите в ръцете на червенокос келт, сириец и африканец, за да засили ефекта от предстоящите събития. По това време в Рим тече осъществяването на първата голяма глобализация в историята. Имате една парична единица, един език, а почти във всяка кръчма можете да си поръчате качествено галско вино или да си подправите обяда с олио от Испания. Интересното е, че монетата не е била само парична единица. Тя е служила и като пропаганда. Когато например се възкачи нов император, веднага се започват приготовленията за изсичането на монети с неговия лик. Те се разпращат из цялата провинция, за да може народът да познава владетеля си. Когато пък той спечели славна битка или завземе нови територии, отново се изсичат монети, които от едната си страна пресъздават тези събития. Тези хитри действия са спомагали за формирането на някакво единство и чувство за принадлежност в обикновените граждани на империята. 

Първата ни спирка е Лондон, който по това време е едно кално село, пълно с пияни диваци, които крещят по улиците, а вечер се прибират в малките си сглобяеми дървени къщи. Да, няма кой знае каква промяна от тогава. Впечатляващо е колко много са дали римляните на Европа и по-специално на Британия. Не се сещам за много случаи, в които едно поробване може да ти донесе толкова много блага. Анджела започва с пералнята и продължава:

   "Колко изобретения, които считаме за модерни, са всъщност дело на римляните? Те са изключително много - от буквите, които използваме в компютрите си, до редица закони, регулиращи нашата юриспруденция.
   Невъзможно е да ги опишем всичките. Но ето някои, които ще ви изненадат: бикините, чорапите, суровата шунка, сачмените лагери, свещите, макарата, стъклените топчета за игра, мортаделата и колбасите за барбелю, луканката (lucanica), ножиците, отоплението за стаите (терми), изборните плакати, пресата за грозде, сладкишите, които се ядат на карнавала (frictiliae), бетонът, канализационните тръби, машите за коса, увеличителната леща.

   Дори имената на дните от седмицата, които са свързани със седемте планети, чече известни в Античността, са рожба на римската система - Луна за понеделник, Марс за вторник, Меркурий за сряда, Юпитер за четвъртък, Венера за петък. Събота и неделя са християнска модификация (все пак решението неделя да е празничен ден е взето от римските императори). Някога тези два дни били посветени на Сатурн и Слънцето. На английски това се е запазило в Saturday за събота и Sumday за неделя."

Мога да пиша цял ден за тази книга, защото тя е един неизчерпаем източник на полезна информация и интересни истории. Абсолютно препоръчвам, а аз ще си потърся първата книга на автора - "Един ден в древен Рим". 

Издателство: Колибри

Страница за харесване: https://www.facebook.com/izumenmartin