"Как да излекуваме фанатик" - Амос Оз

"Как да излекуваме фанатик?" - това е въпросът, който си задава Амос Оз в този сборник, съставен от две есета и едно интервю. Темата не е далечна на израелския писател, който от малък живее в среда на идеологически крайности, а отговорите, които представя в това тънко книжле, са изключително интересни.

Книгата е разделена на три части. Първо са двете есета - "Между правото и правото" и "Как да излекуваме фанатик", а накрая, в по-малко от двадесет страници, е интервюто от 2005 година, озаглавено "Орденът на чаената лъжичка". И така, да разкостим (както обича да казва един колега).

Между правото и правото

"Кои са добрите? Това е големият въпрос, от който се интересуват загрижените европейци, левичарите, интелектуалците и либералите. Кои са добрите и кои са лошите във филма? В случая с Виетнам беше лесно: местните бяха жертвите, а американците - агресорите. Така беше и с апартейда: за всекиго бе ясно, че е престъпление да се потъпква борбата за граждански права, че свободата, равенството и човешкото достойнство са справедлива кауза. Въпросът за колониализма и империализма, от една страна, и техните жертви, от друга, също изглежда относително прост - човек веднага може да отдели добрите от лошите. Когато обаче заговорим за израелско-арабския и в частност за израелско-палестинския конфликт, нещата вече не са толкова ясни. Боя се, че не мога да ви улесня, като обявя едните за ангели, а другите за дяволи, и ви призова да подкрепите ангелите, за да възтържествува доброто. Израелско-палестинският конфликт не е каубойски филм за Дивия запад. Не борба между доброто и злото, а трагедия в традиционния и най-точен смисъл на думата: сблъсък между правото и правото, между една много силна, убедителна и достойна кауза, изправена срещу друга, съвсем различна, но не по-малко убедителна, не по-малко силна и също толкова човешка."

С това важно уточнение започва книгата на Амос Оз. Едва ли има по-сериозен и комплексен конфликт, който да заплашва сигурността на целия свят, от този в Израел и Палестина. И най-опасният подход, струва ми се, би бил да подценяваме значението му и да опростяваме причините за неговото появяване. Само религията ли е виновна? Или може би това е борба за парче земя?

Амос Оз започва бавно, като разстила платното на сегашното положение, обрисувайки на него сложния чертеж на геополитическите процеси и психологически нагласи в двата враждуващи лагера.И двата народа са жертви.Жертви преди всичко на Европа, която години наред е колонизирала и подтискала арабския свят, задоволявайки империалистическите си стремежи. Но защо болката не ги обедини, задава си въпроса Амос Оз. Защото "много често те виждат един в друг образа на страшния родител." Той продължава, като критикува европейските стремежи на либералите да побратимят двете страни чрез наивни опити, като среща "на чаша кафе". Не, проблемите са много по-задълбочени и изискват компромиси. Според Оз, това е нещо като семейна свада за апартамента. Един ще трябва да вземе кухнята, друг ще живее в коридора... но мир трябва да има на всяка цена. Защото мирът трябва да бъде над всички идеологии.

Как да излекуваме фанатик

След това информативно и основополагащо начало, идва сърцевината на книгата.

"Да преследваш шайка фанатици из афганистанските планини е едно. Да се бориш срещу фанатизма е съвсем друго. За съжаление нямам никаква представа как да хванем фанатиците в планините, но имам една-две идеи за природата на фанатизма и как ако не да го излекуваме, то поне да му вържем ръцете".

Според Оз, религията не е основният проблем, а фанатичните последователи на идеологии (които могат да бъдат както религиозни, така и политически, икономически и т.н). Тези земи са средище на подобни крайни прояви от самата древност, когато по тях са бродели пророци, освободители и месии, но днес нещата не са много по-различни. Докато израелският писател Сами Мишел пътувал с кола за някъде, шофьорът започнал да му обяснява колко е важно евреите да избият арабите.Тогава Мишел го запитал кой точно трябва да свърши работата. Полицията, армията, пожарната? Човекът отвърнал, че ще е най-разумно да се разпределят отделни сектори, които всеки гражданин да покрие. Тогава писателят продължил играта:

"Добре, да предположим, че ви се падне определен жилищен блок във вашия квартал в родния ви град Хайфа. Вие ще почукате на всяка врата или ще позвъните, ще попитате: "Извинете, господине, госпожо, бихте ли ми казали, дали случайно не сте араби?", и ако отговорът е положителен, ще ги застреляте. И така, приключвате работата във вашия блок и сте готов да си тръгнете към дома, но точно в този момент чувате някъде от четвъртия етаж бебешки плач. Ще се върнете ли да застреляте бебето? Да или не? 
   Настъпило мълчание. След мих шофьорът измърморил:
   - Знаете ли, господине, вие сте много жесток човек."  

Точно тук, според Амос Оз се крие отговорът. Въображението, като имунитет срещу фанатизма. Способността на всеки един да си представи какво ще причинят изповядваните от него идеи на останалите хора. Силата на емпатията. А какъв по-добър начин за развитието на въображението, от четенето на художествена литература. При Шекспир няма екстремизъм, напротив. Там крайният човек или загива, или става за смях. Оз препоръчва още Кафка, Гогол, Фокнър и Йехуда Амихай, който е казал: "Където сме прави, цветя не цъфтят".

Не мога да не цитирам тук и един от любимите ми пасажи от книгата. Това са думите на бабата на Оз, която обяснява на своето внуче разликата между евреите и християните:

"   - Разбираш ли - каза ми тя, - християните вярват, че месията някога е бил тук, на Земята, и че един ден ще се върне  пак. Евреите твърдят, че идването му тепърва предстои. И тази разлика предизвиква толкова гняв, преследвания, проливане на кръв, омраза... Защо? - продължи баба. - Защо просто не почакаме и видим какво ще стане? Ако месията се появи и рече: "Здравейте, радвам се да ви видя отново", евреите ще трябва да отстъпят. Но ако каже: "Здравейте, аз съм месията и се радвам да се запозная с вас", целият християнски свят ще трябва да се извини на евреите. А дотогава - заключи мъдрата жена - трябва просто да живеем и да оставим другите да живеят."

Не виждам какво мога повече да добавя. Парадоксално е, че едно толкова тънко книжле може да съдържа в себе си отговори на едни от най-сложните въпроси, засягащи мира на планетата, но може би истинските неща винаги са прости. Всъщност, бих добавил едно нещо, и това е, че освен въображението, силно оръжие срещу фанатизма е образованието. То ни дава възможността да мислим самостоятелно, да се противопоставяме на тълпата и да виждаме цялата картина.

Макар у нас да няма подобни драматични конфликти, фанатизмът не ни е чужд. Сигурен съм, че всеки човек има познати, които се увличат по фашизъм, религии, секти и други крайно нездравословни идеологии, които проповядват края на света и противопоставят хората едни срещу други. Затова тази книга е преведена на български език, а цената й е съвсем незначителна. Купете си я, прочетете я, подарете я!

Други рецензии:
Книжен Жор
Книгозавър


Превод:
Маргарита Терзиева

Издателство:
Милениум

"На лов за Снарк" - Луис Карол

Кой/какво е Снарк? И защо ще го ловят...

Думата е измислена от Луис Карол и до ден днешен специалистите не могат да постигнат съгласие за нейното значение. Мнозина подозират, че това е комбинация от други две думи, примерно "охлюв" и "акула" (snail + shark); "змия и акула" (snake + shark); "хъркам и сумтя" (snore + snort) или пък 'кихам" и "джавкам" (sneeze + bark). Добро решение на преводачката Кристин Димитрова, да не се е опитва да я преведе.

"На лов за Снарк" донякъде е свързана с предишна поема на Карол - "Джаберуоки", която е включена в "Алиса в Огледалния свят". Някои измислени думи се появяват и в двете стихотворения.

Историята, ако изобщо можем да проследим нещо такова, започва със събирането на екипаж, който се състои от следните колоритни личности: Звънаря, Пекаря, Банкера, Посредника, Адвоката, Месаря, Шапкаря, Играча на билярд, Бобъра и един Ботуш. Каква компания само, а? Звънарят е лидерът. Той има морска карта... на която няма нищо. Можете да я видите в една от илюстрациите в книгата - празна страница, на която са обозначени единствено посоките. Това ме подсети за "Моби Дик" и онази мисъл, че истински важните места не присъстват на никоя карта.

И се започва:

"Те го търсеха с грижа, те го търсеха с фракции,

те го гонеха с ром и надежда

те го плашеха с пътностроителни акции,

те го мамеха с пяна и прежда."

Въпреки множеството рисунки от Хенри Холидей (изключителни), така и не успяваме да зърнем Снарка. До колкото разбирам е имало илюстрация, но Карол е преценил, че е по-добре да запази своето творение обгърнато в мистерия. Книгата е публикувана на 1 април 1876 г. и до края на годината почти успява да продаде два тиража, и повече от 18 000 бройки. Сега за първи път имаме възможност да се докоснем до това произведение на български език, благодарение на изключителната работа на Кристин Димитрова. Не знам дали можете да си представите колко е трудно да се превеждат подобни литературни акробатики и все пак да се поддържа ритъма на поезията. Аз съм впечатлен!

Препоръчвам книгата, но не на всеки, разбира се. Това е специфично четиво, нонсенс литература - тренировка за любителите на езика и неговите странности. Ние останалите ще се задоволим с кикотене и бутилка ром.

Други рецензии:
Аз чета
Алиса в чизми

Превод:
Кристин Димитрова

Издателство:
Колибри

"Теория за материята и светлината" - Андрю Портър

Андрю Портър преподава творческо писане и това си личи от всяка дума в този сборник с десет разказа, който веднага привлече окото ми с ефектната си корица. От нея добиваме впечатление, че ни очакват сблъсъци на противоположности и може би зле функциониращи взаимоотношения.

Има нещо, което свързва всички млади съвременни автори, които са изучавали писането в университет или просто са се самовъзпитавали чрез интернет. Има някаква прецизност в построяването на изреченията и формулировката на съдържанието, която понякога ме навежда на мисълта, че всичко е правено по матрица. Подобно усещане получих и когато разлистих една от книгите на Джон Грийн (множеството романи на такава ранна възраст също са показателни). Не знам какъв е творческият процес на Портър, но за мен той също спада в тази категория писатели. Добри, но с пластмасово кънтене.

Първият разказ, който ме спечели, беше "Койоти". В него един неуспешен режисьор на документални филми редовно отсъства от дома, а когато е там, монтира лентите в мазето си.
Наблюдаваме всичко това през очите на сина му, който не е съвсем сигурен какво се случва в семейството и какви недоизказани неща стоят между него и родителите му. Той обича да се качва на покрива на къщата и да слуша със своя приятел от Виетнам койотите, които вият в нощта. Добра атмосфера и запомнящи се персонажи. Майката е грижлива и все още обича съпруга си, но самотата постепенно надделява, изпращайки я в обятията на бивш военен - скучен човек, който никога няма да запълни празнотата. В една от най-запомнящите се сцени, бащата е завел сина си, за да му покаже изневярата на майка му, без да предполага, че детето вече знае достатъчно, и това необмислено действие работи срещу него.

"- Обясни ми това, сине.
Свих рамене.
- Можеш ли да ми го обясниш?
- Не - поклатих глава. - Не мога.
   Разтърка лице, после свали стъклото и запали двигателя. Видях как поглежда още веднъж към прозореца, после превключи на първа.
- Видя ли достатъчно? - попита ме, без да ме поглежда.
Казах, че ми стига."

В "Азул" семейството изглежда по-закърпено, но решението им да вземат дете по обменна програма, само и само жената (Карън) да се почувства за малко като майка, веднага ни подсеща, че не всичко е както трябва. Момчето е гей и си има любовник. Това притеснява донякъде съпруга й Пол, но той предпочита да си мълчи, виждайки, че Карън е щастлива. Към края на разказа има рожден ден, където всичко се обърква и големи и малки се смесват в една тълпа, в която никой не знае точно какво прави.

Не ми хареса особено самият разказ "Теория за материята и светлината", който ми се видя твърде клиширан и безинтересен. Той е единственият, разказан от гледната точка на жена, което би трябвало да разнообрази нещата, но историята за интровертен учител, който впечатлява своя ученичка с филмовите си познанията, трудно може да мине като нещо свежо и оригинално. За това пък всичко се компенсира в прекрасния "Кожа", който в е едва две странички успява да постигне най-силно въздействие. Може би Портър трябва да наблегне на по-кратката форма. Повечето разкази бяха пълни с ненужен пълнеж.

 Като цяло сборникът ми хареса, макар и да не е нещо впечатляващо. Както вече споменах, Портър е умел в това, което прави. Повечето разкази имат меланхолична атмосфера и се отнасят за съзряващи момчета и зле функциониращи родители. Не видях много от контраста, показан на корицата, освен може би отдалечаването между половете, но на второ четене може и да се появят интересни неща. Превод, редакторска работа и оформление на книгата са на върховно ниво. "Милениум", както винаги, нямат грешка.

Други рецензии:
Литературата днес
Аз чета

Превод:
Ралица Кариева

Издателство:
Милениум

"Непосилната лекота на битието" - Милан Кундера

След "Книга за смеха и забравата", издателство "Колибри" преиздават в чудесно оформление с твърди корици и "Непосилната лекота на битието" - може би най-титулуваната книга на чехословашкия автор Милан Кундера.

Сюжетът е разпарчетосан в седем части, като във всяка се отделя внимание на един от главните герои - Томаш, Тереза и Сабина (има и една част за Франц, но той не е чак толкова важен и няма да ви занимавам с него). Първите две части са посветени на Томаш и Тереза. Първо виждаме събитията през неговата гледна точка, а после и през нейната. Действието се развива предимно в Прага, в края на 60'-те години, а Кундера отново изследва последствията от Пражката пролет за емигриралите интелектуалци. Самият той напуска Чехия и прекарва по-голямата част от живота си във Франция, така че не е никак чудно, че тази тема се появява често в книгите му.

Томаш е женкар, хирург и интелектуалец, който смята секса и любовта за две напълно отделни понятия. Поради тази причина не се чувства гузно, че изневерява на жена си Тереза. Най-ценна за него е свободата. Сабина - една от любовниците му е художничка и сексуално разкрепостена дама (колко клиширано, нали?), която бяга от сериозни взаимотношения и не понася кича, само за да открие, че лекотата на битието може да бъде смазваща. И тук стигаме до основната тема на романа.

Кундера започва с Ницше и неговата идея за вечното завръщане.

"Представете си само, че всичко, преживяно от нас, някога ще се повтори и че самото това повторение ще се повтаря до безкрай! Какво иска да изрази този налудничав мит? Митът за вечното завръщане твърди посредством отрицание, че живот, който изчезва веднъж завинаги, който не се завръща, е живот-сянка, живот без тежест, мъртвороден живот, и дори да е бил ужасен, прекрасен, възвишен, неговият ужас, възвишеност или красота не значат нищо."

Друга теза, която Кундера застъпва е, че животът е нещо като скица, даже не скица, защото това предполага, че един ден ще има завършена рисунка. Човек взима хаотични решения, защото никой не го е научил как да живее и никога никой не може да го научи как се живее, защото животът се случва само веднъж и тази негова уникалност го прави едновременно лек и непосилен.

Това без съмнение е най-добрата книга на Кундера, защото в нея той успява най-добре да подреди и изложи мислите си, сливайки ги със сюжета на романа. Понякога, както ни описва някаква стая, той преминава към философска есеистика и ни обяснява какво точно представлява бомбето за Сабина. Аз нямам проблем с подобен подход, стига героите да не заприличат на бездушни кукли на конци, на лабораторни мишлета, с които авторът си играе. А тук усетих дълбоко уважение и разбиране на най-дълбоките им страхове и слабости. Заслужава си. Прочетете я.

Други рецензии:
На по книга, две
Книжен свят
Read with Style

Издателство:
Колибри

Превод:
Анжелина Панчева

"Малкият крал Декември" - Аксел Хаке/Михаел Сова

Преди известно време си говорех с колежките от блога "Алиса в чизми" и се замислих, че поради някаква странна причина съм спрял да чета "детски" книжки. Дали защото съм се опитвал да порасна твърде бързо или е било въпрос на недоглеждане, но аз почти скъсах с тази книжовна област, макар че именно литературата за деца, с красивите си илюстрации, беше главният виновник в мен да се подбуди желанието да чета. Така че, мисля си, време е да компенсираме.

"Малкият крал Декември" веднага ме спечели с корицата и оформлението си. Какъв е този дебеланко, със златна корона и червена мантия с хермелинова подплата, който, почти изгубен сред тревите, наблюдава красивия пейзаж, сякаш му е за последно. Имаше нещо тъжно в тази картина, въпреки светлите тонове и ясното небе.

Историята е разказана в първо лице от германски канцеларист, който понякога в самотните си вечери се среща с "малкият дебел крал Декември Втори" - надуто човече, което очевидно живее зад книжната етажерка и обича да яде желирани мечета. Декември всеки ден губи по малко от ръста си. Така поне разправя той, е в неговия свят. Хората се появяват в леглата си, стават и тръгват на работа (или в неговия случай - в "Службата за принцове", след което започва тяхното постоянно смаляване, докато един ден напълно изчезнат. Тук веднага лампичката светва, защото се сещаме за "Бенджамин Бътън" и "Малкият принц", но приликите са съвсем малко, защото "Декември" си има собствен, разпознаваем свят и атмосфера, за която изключително много спомагат рисунките на Михаел Сова.

Малко преди Декември да се ядоса и да започне да хвърля кубчета захар 

в кафето на разказвача, който не искаше да го изведе на разходка

Още в началото дебеланкото започва да философства:

" - Мисля, че не ставате по-големи, това не е вярно. Мисля, че само така изглежда.
- Откъде ти хрумна? - попитах.
- Мисля, че и вие започвате живота като големи хора - допълни той. - Ако е така, както ми разказваш... ето как си го представям аз: имате всякакви възможности, ала всеки ден ви се отнемат по няколко. Докато сте малки, имате голяма фантазия, но знаете много малко. И понеже е така, трябва всичко да си представяте. Трябва да си представяте как светлината влиза в лампата и картината в телевизора, да си представяте как джуджетата живеят под корените на дърветата и какво е да стоиш върху ръката на великан. И после ставате по-големи, а още по-големите ви обясняват как действат лампата и телевизорът. По-късно разбирате, че няма джуджета и великани. Представите ви стават все по-малки, а знанието - все по-голямо. Така ли е?
- Да - прошепнах аз и добавих още по-тихо: - Но не е лошо и да растеш, и да учиш, и да разбираш света, и...
Той продължи:
- Пораствате. В началото мечтаете да станете пожарникари или нещо съвсем различно, медицински сестри или нещо съвсем различно и един ден ставате пожарникари и медицински сестри. Но нещо съвсем различно вече не можете да станете, защото е твърде късно. Това също е вид смаляване, нали?"

Тук играят на шах. Декември обича да цитира Шекспир:
"...да поиш посмя с кръвта на краля кралската земя"

Това е сърцето на книжката. Загубата на мечтите. Единствено сънищата не се смаляват в света на Декември. Той ги пази в специални кутийки, наредени в стаичката му. Разказвачът успява да влече там за малко, а на другия ден взима малкия крал на разходка, за да може той да види света на хората (тук пък се сетих за Алиса и Гъливер). Излишно е да споменавам, че започват да се появяват шантави машини за спасяване на пудели, поети регулировчици и дракони, които нападат канцеларисти, тръгнали на работа.

Накрая няма нищо драматично. Никой не умира, няма нравоучителна реч. И така трябва, защото "Малкият крал Декември" е книжка за самотата и мечтите. В нея няма място за острите звуци на патоса. Радвам се, че намерих тази история, украсена с незабравимите рисунки на Михаел Сова и меланхоличния текст на Аксел Хаке. Потърсете я. За детето във вас.


Други рецензии:
Аз чета
Петя Кокудева в "Култура"

Още илюстрации от Михаел Сова

Издателство:
Лабиринт
Превод от немски:
Елка Рубибанова

"Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване" - Харуки Мураками

Първа среща Харуки Мураками - вечният фаворит за Нобелова награда.

Хората твърдят, че това не е най-добрата му книга, но на мен взе, че ми стана любопитно и я прочетох (бързо се чете). Поради тази причина ревюто е по-скоро за хора, които (като мен) не са запознати с творчеството на Мураками, а не за die-hard фенове, които знаят всяка малка подробност.

Героят на книгата - Цукуру Тадзаки, проектира гари и води уединено съществуване. Още в първата глава разбираме за мислите му за самоубийство:

"Струваше му се напълно естествено и съвършено оправдано да сложи край на живота си. Дори сега не проумяваше по каква причина не направи последната крачка. При условие, че да прекрачи прага между живота и смъртта, тогава му се струваше по-просто от това да изпиеш сурово яйце."  

Подобно мрачно състояние изисква отговори. Как се е стигнало до тук? Връщаме се шестнадесет години назад, в училищните му години в град Нагоя, където се запознаваме с четиримата му приятели - Ака, Ао, Широ и Куро. Всички имат думата за цвят в имената си (на японски). Синьо, червено, черно и бяло. Както ни подсеща и заглавието, Цукуро е безцветният в компанията.

Цукуро е единственият, който напуска Нагоя, за да учи висшето си образование в Токио. По времето на втората година от следването му става ясно, че приятелите му са се отдалечили от него и в крайна сметка искат да прекратят всякакъв контакт с него. Шокиращото е, че не представят никакво обяснение за това решение. Въпреки че продължава живота си, Цукуро така и не успява да се отърве от вътрешното чувство за празнота и безцветност. Още хора идват и си отиват от живота му, без да дадат съществена причина, какво точно ги е отблъснало от тихия човечец (на места се сещах за Стоунър).

Действието продължава през 2011 г., Цукуро вече е инженер и излиза с приятелката си Сара. Точно тя ще бъде мотивиращата сила, която ще го предизвика да се срещне лице в лице с миналото си и да поиска отговори на въпросите, които са го преследвали през всички тези години. Остатъкът от романа проследява срещата на Цукуро с бившите си съученици. Повечето са в Япония, но ще му се наложи и едно пътуване до Финландия.

Романът ме грабна от самото начало с отчаянието на героя, отхвърлянето от приятелите и търсенето на идентичност, която да осмисли битието. Похватът с цветовете е хитър и помага да запомните героите. Освен това, книгата има и музикално оформление.Записът на Лазар Берман на "Години на странстване" от Лист, и по-специално "Le mal du pays" се споменава доста често. Може би забелязахте, че Тадзаки също е наречен "странстващ". Това е препратка към Лист, който пък препраща към Гьоте и неговия роман за съзряването "Вилхелм Майстер" (разделен на две части: "Години на учение" и "Години на странстване".

Книгата на пръв поглед не е нищо особено (особено с тая корица), но след време усещате, че настроението и емоцията подмолно си проправят път към съзнанието ви. Това не е японски роман. В него има твърде малко от източния дух. Това си е постмодернистична творба за непрестанното търсене на изгубеното. Важното е надеждата да не умира:

"Навремето вярвахме силно в нещо и бяхме в състояние да вярваме силно в нещо. Мисълта за това не изчезва просто ей така безцелно".

Други рецензии:
Книголандия
Литературата Днес

Превод:
Дора Барова
Издателство:
Colibri

"Мидълсекс" - Джефри Юдженидис

Видя ли съвременен роман с повече от 500 стр., бягам от него като дявол от тамян. Единствените изключения може би са "Доброжелатените" и "Шантарам", които също не успях да довърша, но поради съвсем други причини (извинения, извинения...), но "Мидълсекс" ще да е първото абсолютно изключение от правилото за големия обем. Книга, която в нито един момент не започва да буксува, даже напротив - набира темпо.

Разказът се води от Кал Стефанидис, гръко-американски хермафродит, който се самоопределя като мъж. Действието в първата част се развива през 1922 г., в Турция, с бабата и дядото на Кал - Дездемона и Лефти Стефанидис, които са всъщност брат и сестра. Двамата са принудени да напуснат селото си поради настъплението на турската армия към Бурса и Смирна, и благодарение на изобретателността на Лефти, успяват да се качат на кораб за Америка. Именно на това пътуване, те осъзнават любовта си, напук на всички морални задръжки. Младото семейство пристига в Детройт, при братовчедка, която се съгласява да запази тайната им (самата тя е лесбийка).

Детройт, 20'-те години. Какво мислите се случва? Просто няма как да минем без сухия режим и гангстерските разправии. Лефти започва да помага на съпруга на въпросната братовчедка, и двамата започват да внасят алкохол, продавайки го из града. Една вечер, след еротично заредено представление, с митичното име "Минотавърът" (струва ми се, че Господинов доста е взаимствал за от тук за "Физика на тъгата"), двете двойки правят секс и жените зачеват. Децата ще бъдат родителите на нашия герой. Следва Втората световна война, движенията за равноправие през 60'-те и т.н., докато накрая стигаме до нашия разказвач - Кал Стефанидис, който се вози в метрото и среща човека, който най-накрая ще го приеме такъв, какъвто е.

Юджинидис ни показва чрез пътуването на семейство Стефанидис, едно от множеството търсения на заветната американска мечта. По пътя обаче, гръцкото семейство се сблъсква с расизъм, бедност, проклятието на богатството и в крайна сметка - пълна разруха. Други от темите, с които авторът жонглира умело са прераждането, етническата принадлежност, половата идентичност, свободната воля поставена срещу детерминизма и познати старогръцки мотиви, а структурата на романа е разпарчетосана напълно в постмодернистичната традиция.

Ето един цитат, за да добиете представа за стила на автора:

"О, Музо, възпей рецесивната мутация на моята пета хромозома! Възпей как разцъфнала преди преди два века и половина по склоновете на планината Олимп, докато козите блеели и маслините се ронели. Възпей как се предавала в течение на девет поколения, трупайки се невидимо в замърсения генофонд на рода Стефанидис. И възпей как Провидението, предрешено като масово клане, пратило този ген отново на път; как прелетял като семенце през океана до Америка, където се носил под индустриалните дъждове, докато най-накрая попаднал на плодородна почва в утробата на майка ми, родена в Средния Запад."

Няма как да не сте чували за "Мидълсекс". Всеки трети я е чел, всеки втори е писал ревю. Добрата новина е, че този път мнозинството са прави. Книгата е абсолютен шедьовър!

Други рецензии:
Книголандия

"Отвличането на Гениевра"

Не мога да повярвам, че прекрасната поредица на издателство "Изток-Запад" свърши. След седем книги и стотици страници, посветени на странстващи рицари и девойки в беда, се налага да приберем мечовете и да посрещнем жестоката реалност на нашето съвремие.Нека обаче, преди това, да ви разкажа за още една история, в която отново ще срещнем познатите ни герои Ланселот и Гениевра. 

Ланселот е съкрушен. Далеч от своята любима, той осъден завинаги да се разкъсва между рицарския дълг и непозволената любов. Без да яде и да пие, най-славният рицар се отдава на забрава. Единствено Дамата от Лак, която го била възпитала, успява да го открие. Тя му носи вести за смутни времена - кралицата ще бъде отвлечена. Ланселот веднага скача на седлото и препуска към Камелот. Уви, твърде късно. Лукавият принц Мелеаган успява да отведе кралицата с хитрост. Сега всичко зависи от Ланселот, който тръгва по следите им.  

Докато четях, се замислих, колко пъти сме виждали тази история разказана във филми и сериали. Самотният герой, който тръгва по петите на "лошите", за да спаси любимата си. Последният пример, предполагам е "Твърде лично" с Лиъм Нийсън. Това ме подсеща, че докато четях "Тримата мускетари" си спомних за полицейските комедии, в които добрите ченгета преобръщат целия град с главата надолу и въпреки, че привидно началникът им не е доволен, всичко свършва с блага усмивка. Но както и да е... да се върнем на книгата.

След като загубва коня си в битка, Ланселот среща джудже с каруца. 

"- Ей, джудже! - провикнал се той - Ако знаеш нещо за тези рицари пред нас, които отвеждат една дама, сподели ми го и аз обещавам да бъда твой рицар завинаги. 

- Ооо! - рекло джуджето - говори за тези, които отвеждат кралицата ли?

- Точно така.

- Наистина ли искаш да го знаеш?

- Да - отвърнал Ланселот - повече от всичко.

- При това положение - казало джуджето, - качи се на тази каруца и аз ще те отведа на едно място, където ще получиш сигурна информация.

- Обещаваш ли ми, че ще е така?

- Да - отговорило джуджето - и Ланселот на мига скочил в каруцата."

Оказва се обаче, че по тези непознати земи било изключително позорно да се возиш в каруца. Хората в градовете започват да го обиждат и замерят с боклуци. Това е първото изпитание на Ланселот. Той трябва да слезе от статута на славен рицар, да загърби достойнството си, за да може да спаси любимата Гениевра. Това ми се стори изключително интересна и необичайна идея. Следват познатите ни изпитания за вярност, смелост, сила и т.н Във втората част на книгата се появява и Мордред.

 "Отвличането на Гениевра" е един от най-интересните средновековни романи, поместени в поредицата "Романия" на издателство "Изток-Запад" и е достоен избор за неин завършек. Да се надяваме, че скоро ще видим и други подобни проекти. 

Поредица Романия:

"Роман за Граала"

"Куртоазни новели-Ле

"Тристан и Изолда"

"Ерек и Енида"

"Търсенето на Светия Граал"

"Ивен, Рицаря с лъва"

"Смъртта на крал Артур"

Издателство: "Изток-Запад"

"Аз не правя кино. Аз правя филми" - Били Уайлдър

Били Уайлдър е симпатяга. Това е първото нещо, което научих от тази книга. Без никаква престореност, един от титаните на киното ни дава възможност да надзърнем зад някои от най-големите шедьоври на седмото изкуство и работата със звезди като Хъмфри Богарт, Мерлин Монро, Джак Лемън, Гари Купър, Одри Хепбърн, Марлене Дитрих, Кърк Дъглас, Джеймс Стюарт, Уилям Холдън и много други. Истинско блаженство за всеки киноман!

Книгата е съставена (подобно на "Това не е краят на книгите") от разговори, като интервюиращият е Камерън Кроу ("Джери Магуайър", "Почти известни", "Ванила Скай"). Разговорите са записани през 1997 г., когато Уайлдър е вече на 96 години. Това е едно от последните му толкова изчерпателни интервюта (Уайлдър е известен със затворения си начин на живот).

Всичко започва с "Двойна застраховка", първият шедьовър на Уайлдър, който на 36 годишна възраст вече има зад гърба си два изключително добри филма, но именно трагичната история на жадуващия за авантюри застрахователен агент  Уолтър Неф ще привлече вниманието на критиците. Това е много повече от обикновен film-noir. В него се прокрадва тънката ирония, която ще изплува в по-късното творчество на Уайлдър. Следват още шедьоври: "Изгубеният уикенд", "Булевардът на залеза", "Скритият коз", "Сталаг 17", "Свидетел по обвинението", "Някои го предпочитат горещо", "Апартаментът". Слабите филми са рядкост, почти отсъстват, а дори и те могат да бъдат достатъчно интригуващи за любопитния киноман.

„Аз не правя кино. Аз правя филми. Филми, които са за забавление. Правя ги за конкретен момент. Не очаквам да векуват. Има много малко филми, които са достойни за това, заснети от други. Просто не мога да мисля с тези високопарни понятия – разбирате ли, ние не правим филми, ние правим (с превзет акцент) КИНО!“

Това е Уайлдър. Това е всичко, което някога го е интересувало - да прави забавни, добре конструирани филми, които да веселят хората. Някой обаче ще каже - Какво му е великото, то днес всеки втори това прави? Разликата е в качеството на продукцията. Какво различава добрия entertainment от слабия такъв? Същото, което различава добрата от слабата шега. А шегата е в основата на всичко, поне що се отнася до Уайлдър.

Още в първата част на книгата става въпрос за Ернст Любич - легендарен режисьор, който наема младия Уайлдър като съсценарист за филма "Ниночка". Там съвместно измислят елегантната сцена с шапката, чрез която показват как младата социалистка попада под очарованието на капиталистическия свят.От Любич, Уайлдър научава похвата за "супершегата" - "Има шега, която ти доставя удоволствие, но после върху нея има още една."

Когато стане въпрос за кино, мога да говоря/пиша с часове, и не се усещам кога съм прекалил и какво точно съм казал. Книгата е страхотна! В нея се обсъждат и много странични неща - Кубрик, Спилбърг, джаз, компютърните ефекти и бъдещето на киното... все теми, които са интересни за всеки любопитен киноман. Със сигурност ще потърся и други книги от поредицата "Амаркорд" на издателство "Колибри", която достойно спечели наградата "Бронзов лъв" за най-добър издателски проект. Надявам се и скоро да преиздадат някои от книгите с изчерпани количества.